sanovnik.bg»Мрежата»Анонимен»Моите форумни теми

Моите форумни теми

АнонименВълците от планината - 1 глава
1. Областта Кроне в страната Сантоле е едно особено място, пропито с легенди и суеверия, които биха се сторили нелепи на повечето хора, но тук жителите бяха готови дори да ги защитават ревностно. Всеки пътник минал дори само веднъж през нея остава запленен от магнетичната сила, идваща от гъстите, зелени гори, които сякаш и в най – студената зима можеха да запазят своята свежест. Високите, бели планини пък и през лятото не се разделяха със снежните си воали. Безкрайните поляни и техните килими от всевъзможни пъстри цветя и билки приканваха да отпочинеш за миг. Да, природата е приказно красива и ничие перо не може да я опише в пълният и блясък. Но всичката тази хармония контрастираше с хаосът, внесен от окупационната войска на Карет. Неуспешната война на Сантоле поведена в прекалено наивен опит да се върнат територии загубени преди близо стотина години, защото видиш ли, се бяха решили да доказват колко са велики. Всичко започна добре, една спечелена битка, втора, след това трета, но уви всяко хубаво нещо има своят край, а и една победа не значи спечелена война. И двете армии бяха от смели и добре обучени момчета, а всички пълководци до един бяха опитни мъже с достатъчно опит зад себе си. Конфликтът намери своят край след прекалено кървава битка, в която Карет отново показа превъзходството си над съседите си. Последното от многото събрания, обсъждащи мирните споразумения приключи със съобщаването за доста голяма сума която щеше да бъде изплатена на каретанците, леко съкращение на числеността и на двете армии, както и окупацията на Кроне. - Възмутително! Няма да го допусна! Хората ми няма да имат достатъчно готовност да издържат окупационната войска, не и ако е толкова голяма! – С тези думи най – младият от тримата велики маркизи, Винчензо ди Петручо, беше сложил край на предишната среща. След това напусна видимо разярен, че една вена на челото му видимо пулсираше(А две виконтеси, които го видели как излиза от сградата, където съвещанието се бе състояло, бяха видимо възмутени как бе пропуснал да ги поздрави. Боже, какъв срам!). Прекалено втълпен в мисли за последиците от окупацията и от отказа му, Ензо дори не усети как бе достигнал до пищната къща, която някакъв далечен братовчед по майчина линия му беше предоставил. Маркизът се бе опитал да откаже, но настоятелният лорд просто не можеше да изпусне шансът да се похвали колко височайша особа бе отседнала в градската му резиденция. Влизайки в прекалено натруфеното фоайе с лъскави тапети, чийто десен се опитваше да имитира нещо като злато и прекалено очевидните изкуствени кожи от различни животни, той усети леко облекчение, но след около минута чувството на отговорност и тревожност се стовари с още по – голяма сила върху него. Решението което вземеше сега нямаше да се отрази само хората в Кроне, беше или само Кроне или и Фибос, Портек и Мирода. С какво бяха заслужили хората му тава, но и тези от другите области не заслужаваха да попаднат под временното господство на врага. Бавно отправяйки се към стаята, която се водеше като кабинет, не отдаде особено значение на поредицата от добре нарисувани, но все пак предвидими пейзажи, нито пък даде значение на изчервените бузи на две слугини, които направиха лек поклон докато ги подминаваше. Хората бяха тези от значение сега. Да, добрите хора от Кроне, милата му Кроне и всичките и обитатели, които го обичаха до един. Как щеше да ги погледне в очите, ако ги оставеше на милостта на каретците. Войниците нямаше да отидат с нагласа че могат да правят каквото си поискат, не и ако началниците им не ги накараха да си повярват че могат. - Боже, как стигнахме до тук? – Той продума това леко и толкова тихо, че самият той едва се чу, а ръката му бръкна във вътрешният джоб на сакото му, вадейки малък семеен портрет. – Ти какво щеше да направиш татко? Ами ти мамо, как би ме утешила сега? Но те не можеха да отговорят. Стефан и Маргарита ди Петручо бяха буквално убити на връщане от провинцията Магере в Карет. Бяха отишли там с надеждата че там ще намерят лек за болестта, покосила най – малката им дъщеря – Карина. И успяха, но само няколко часа след като писмото, оповестяващо радостната вест, дойде и новината за покушението. Стефан бе прободен безброй пъти, ранити сами по себе си не били смъртоносни, но загубата на кръв била значителна. Маргарита или просто Рита за най – близките и, била почти обезглавена, а за Карина не се знаеше нищо. Накрая, след няколко месеца търсене откриха част от костюмчето с което била облечена онзи ден отнесена от реката, което доведе всички до мисълта че детето се бе удавило. Липсата на труп, обаче, доведе до създаването на много слухове. Проклети слухове! Защо го преследваше така вината че не е успял да ги защити. Но стига вече, това е минало, все пак беше преди девет години. - Виж се, - каза Ензо на себе си, - какво се самообвиняваш, какво можеше да промениш ти тогава? Кой щеше да се грижи за Джина и Биа ако и ти беше заклан. Отново сведе поглед към портрета. Стефан със своят бодър, не прекалено твърд, но все пак внушителен вид, и тези очи, същите които не предал на синът си и на Карина. Специфичните тюркоазено зелени очи на семейството, смятани за омагьосващи от мнозина. А кестенявата коса, със сребристи отенъци бяха взели най – голямата и най – малката му дъщеря. Винчензо и Бианка пък получиха русата коса на Рита, чиито ухажори на младини не един или два пъти сравняваха с разтопено злато, а Биа беше дори по – красива от майка си. - Е, от теб зависи, -продължи той, наблягайки на самоиронията, - нали си Велик маркиз. Какво ме гледаш с тези изморени като на старец очи. Не си ли на двадесет, в разцвета на силите си? Или тези хора успяват да те изцедят както планират, с цел да те направят своя играчка? Решението е в твоите ръце! Колко ще вкараш в кошара на послушният добитък и колко ще убиеш, като го направиш? Онези, на онези не им пука какво ще стане с хората ти или с тези от другите области. Но другите не са твои за да решиш съдбата им. Дори твоите не са твои в смисъла на думата за да можеш да си позволиш да вземеш решение вместо тях. Но пък ако не приемеш можеш да докараш още една война. Ей, от друга страна ще биеш семейният рекорд, нали преди шест века сме предизвикали две граждански в рамките на около петнайсет години. Ще избухне нова и ще те обвинят за старата. Дядо, пък, от друга страна може и да ме похвали. А, онези мижитурки, наричащи се благородници ще си помислят че си им в ръцете. Мир, глупав мир. Ти няма да донесеш нищо освен раздор, нали? Не, стига, да те мразят собствените ти хора ще е достатъчно болезнено. След това се отправи към бюрото и започна да пише писмото, което щеше да промени всичко. „Боже, прости ми. Колко много страдание ще донеса на семейството си.” * * * - Мамо, успокой се. Ще пристигне всеки момент. – Опитваше се да предпази от прекалено вълнение майка си Стефан Хедервари, все пак беше вредно за сърцето и. Но кой можеше да обвинява Елеонора Франческо за нетърпението да види дъщеря си. Едно месечната раздяла за нея се явяваше като равносилна на една година, а и се страхуваше как са я гледали съседите. Вярно, не бяха лоши, ама знае ли човек? - Какво и викаш да не се притеснява, майка е все пак. А пък и Рина и е едничка дъщеря, както ти си и единствен син. Ама какво ли пък може да разбере един мъж от тревогите на майчиното сърце. – Сесилия бързо се включи в разговора. Тя бе леко едра жена, вече прехвърлила петдесетте, но запазила младежкият си дух. Характерно за нея беше че винаги беше готова да утеши някого, дори и да не нужно. А орловото и зрение и сега, както винаги не и беше изневерило. – Не видите ли. Ето ги! Наредили се да чакат пред големият хан от ранни зори, младият мъж и двете жени най – накрая се успокоиха. На Елеонора и стигаше само да види детето си живо и здраво, детето над което бдеше толкова години. Само да и се усмихне и всичко щеше да е наред. Стефан, като по – голям брат, също се страхуваше за безопасността на сестра си, но най – вече го беше страх по кого тя би се увлякла. Ето каруцата спря, Фалко слезе и целуна скъпата си Сесилия, която не бе спрял да обича за нито един ден от тридесет годишното им съжителство. След този изблик на любов, той прегърна и Елеонора, и синът и, а след това продума с високият си, леко дрезгав глас: - Рина, какво си ми се скрила там? Нали по целият път ми разправяше как нямаш търпение да видиш майка си и брат си? Хайде де, майка ти не издържа вече. Момичето се размърда плахо, притеснено от каква реакция би последвала от страна на близките и. Слизайки от колата, лек порив на вятъра отвя простата сламена шапка, която бе сложила за да се предпази от жаркото слънце, а това накара всички погледи да се приковат в девойката, чиято кестенява коса имаше сребърни отенъци, а големите тюркоазени очи придаваха една невинност присъща само на най – чистите същества. Младежите, събиращи се пред близкото кафене спряха играта си на карти и си представиха колко хубаво би било ако това момиче напишеше тайно някое любовно стихче за тях в дневника си, както дамите от любовните романи, които майките им така жадно попиваха. Бабичките излезли на разходка, не заради самото движение, а колкото да си разменят по някоя друга клюка, се спряха и веднага почнаха да си шушукат. А посрещачите не знаеха какво да кажат. Винаги ли е била толкова красива? А по навик да си казва първото нещо което и дойде на ум Сесилия рече: - Нора, от мене да знаеш – тая хубост много кахъри ще ни навлече! – Но Нора не я чу, ах, ако я беше чула. - Мамо, - тихо започна Рина, но после повтори по силно и се хвърли да прегърне майка си. – Мамо, как ми липсваше! Елеонора прегърна нежно детето си, но в умът и се въртяха тревожни мисли. „Колко си хубава. Ти нямаше възможност да живееш като момиче, а за добро или за зло жената в теб ще го измести бе дори да му даде шанс.” След този момент на нежност влязоха вътре, не искаха никой да разваля радостта им от събирането им. Но тази радост щеше да бъде прекършена също малките цветя, върху които не виждаме че стъпваме когато вървим в гората! На следващият ден бе съобщена новината за окупацията, която сякаш завинаги попари чувството за сигурност у хората. Никой вече не беше в безопасност. * * * Но това беше преди две години. Много неща се случиха през това време. Каретските войници станаха нарицателни за ужас и зверства. Но кронците имаха кой да ги защитава! Те имаха Вълците от планината!
АнонименВълците от планината
Вълците от планината Пролог Историята която ще ви разкажа не сте чували никъде. Е, може да сте чували подобни, но кой пък е виновен че героите все правят стереотипни подвизи – спасяват девици от змейове и унищожават вражеската армия само със един замах на меча. Е, в тази история също има девици, змейове, двубои и тем подобни, но не така както сте свикнали да чувате. Бих ви разкрила техните невероятни приключения на мига, но не мога да го направя, защото, първо – съвестта не ми позволява да го направя и второ, майка ви не ви ли е учила, че десерта се след вечерята. Хайде сега, защо оклюмахте така? Ей, сега почвам. И вие сте едни,... лешници. Както и да, нека първо да ви опиша обстановката. Какво, нещо лошо ли казах? Почнахте да гледате като отровени, сериозно, ще ми вкиснете боба. А, разбрах, не искате да ви говоря за храна, а да почвам вече. Е, добре. Тази история разказва за едно храбро дете, което от възрастен на думи се превръща и във възрастен по душа. А самото действие се развива в една страна наречена Сонтоле(малко тъпо име, знам, ама не са виновни хората че предците им са били малко кухи лейки). Това кралство си има владетел, но има и трима Велики маркизи – ди Петручо, ди Ламбардо и ди Верато, но по времето на нашата история вторите и третите бяха превърнали кралят в своя марионетка, а първите имаха своите проблеми. След неуспешна война, областта Кроне, управлявана от родът ди Петручо, бе окупирана. Повече от половината продукция се разпределяше между кралят и окупаторите, което доведе до значително обедняване на жителите. Друг проблем беше, че бедността пък доведе до създаване на различни банди, едни се бореха просто за да оцелеят, а други се бореха с така жестока власт. Да, не беше необичайно за войската на Карет(да, техните предци също бяха по – силни в краката, отколкото в главата) да се възползват от „гостоприемството” на кронците. В много къщи беше влезено със взлом, а още повече майки оплакаха децата си. И това ми било цивилизованост. Но в същото време не беше и необичайно някой друг войник да изчезне за няколко дена и когато го намерят да е заспал същият сън, като тези които не се връщаха от бойното поле. Това беше работа на тези борещи се с властта. Всъщност те бяха само една банда, но и това беше достатъчно. Те бяха рицари, кавалери, комити, хайдути и бунтовници, но в същото време бяха просто хора. Прости хора със своите идеали и виждания за света, обединени под мечтата за по – добро и светло бъдеще. Те бяха Вълците от планината. Много хора обвиняваха Великите маркизи за страданията и бедите си. Семейства ди Ламбардо и ди Верато си имаха свойте гафове, но дори най – малките деца знаеха че първите бяха гладни за власт, а вторите за всичко което им предложеха или сметнеха че им принадлежи. Но на ди Петручо им бе най – трудно. Сегашният маркиз бе едва двадесет и две годишен, наследил титлата едва на единадесет заради „прекалено ранната смърт” на родителите си и най – малката си сестра. Всеки знаеше кой е отговорен за касапницата над двойката, но пък фактът че тялото на момиченцето никога не беше намерено даваше доста материал за слухове. Едни смятаха че е оцеляла от покушението, но е станала жертва на диви зверове, а други вярваха че е била отведена в някоя екзотична страна, но никой не подозираше колко близко се намираше тя. Тогава, за известен период от време, останалите три деца се отдръпнаха от кръговете на аристокрацията, възмутени от факта как възрастните смятаха че могат да се възползват от крехката им възраст. Но с годините те се престориха че са го забравили и двете сестри бяха желани дами на баловете. Брат им споделяше съдбата им, защото много родители смятаха да че той би бил идеален съпруг за дъщерите им. Все пак, как ги обичаха хората им, всеки знаеше че младият благородник не е бил съгласен Кроне да се окупира, но беше или това или Кроне и четири други области да се присъединят към Карет. Той често криеше Вълци в домът си, а според някои дори имаше уговорка с бандите да не ги издава на полковникът на окупаторите(е, това не е пълна лъжа – условието беше да нападат само тези които бяха нападнали кронец или са предали някого на каретинците). Е, тази история е за семейство ди Петручо – Винцензо, Анджелина, Бианка, също за Вълците и най – вече, това е историята на Рина Франческо, една вълчица, която търси семейството си.
Анонимен9 - Историята на Лизи
9 - Историята на Лизи Смирна взе ръцете и в своите. - Лизи, трябва да и кажеш. Недей да ми казваш че ще го направиш, но когато дойде момента да се панираш. Нещата ще се подобрят. И за двете ви. Смирна се държеше с всички като майка или сестра, но към Лизи беше по – дълбоко. Сякаш наистина имаха кръвна връзка. Още от мига в който се яви на прага на Ковачницата, цялата в кръв и синини. Всеки умрял насилствена и/или несправедливо можеше да стане жътвар, но малцина бяха подходящи, всъщност за една година се „раждаха” по двайсетина, но в последно време броят на подходящите бе започнал да намалява. А това не беше добре, същото се беше случило и преди с първото поколение. Двете бяха седнали в дневната и говореха за миналото – за първата душа която бяха взели, как Смирна наставляваше Лизи, как Лизи наставляваше Кай, за случките в педиатрията, но тогава Смирна отвори онази тема. За сестра и. И тогава и натежа, не камък а цяла скала и беше на сърцето. Така и се искаше да забрави. Името Елизабет Блексмит и напомняше за миналото, за щастливите дни преди да се случи. Казват че след време оставали само хубавите спомени, но при нея беше обратното. Спомняше си колко рано трябваше да почне да работи за да помага на родителите си, но те никога не и благодариха за това, само и казваха че не беше достатъчно, че тя била най – голямото дете и трябва да помага с всичко. Работеше по – чуждите къщи и никога не случваше на работодател. Всеки следващ беше по – жесток от предишният. Но се освободи от този живот който така мразеше – срещна него. Не беше любов, но се отнасяше добре с нея, а това и беше достатъчно. Но беше прекалено хубаво за да е истина. Той почна да злоупотребява с нея, но и това свърши. Смирна си тръгна, но настояваше да отиде и да и каже. Не след дълго Кай и Нимю си дойдоха изпокарани, но пък Беатриче им бе дала вторият ключ, който всъщност бе ключ, което бе странно защото имаха още четири изпитания, а вече имаха ключа за Храма. Това значеше ли че могат да влязат в храма. Не можеше да се каже, ставеше въпрос за Беатриче а с нея никога не се знаеше какво да се очаква. Остави Кай и Нимю да се дракат отново, сега друго беше от значение. Най – накрая беше събрала смелост и искаше да направи това за което нямаше смелост последните седемстотин години. Затова бързаше. Не искаше отново да попадне в капана на страха в който бе живяла толкова дълго. Не нямаше да се откаже, щеше да и го каже, Това наистина щеше да промени нещата. И така се оказа пред Сребърната кула – домът на баншитата. Това бе едно от трите места в Лацаребис, заедно с Ковачницата и сградата на Съвета, където светлината бе останала след изчезването на първите. Чуваха се няколко различни плачове и стенания. Влезе вътре и попита Клара за Бара. Тя кимна и лека усмивка се плъзна по малкото и личице, което смътно напомняше за миша физиономия. Бара дойде и излязоха навън. Лизи започна несигурно. - Бара, държа се с теб не особено дружелюбно, но си има причина. Не е защото те мразя, а ... защото ... защото си моя сестра. Ти умря, а след теб и а защото не можех да позволя да изгорят теб и домът ни, Домът в който само ти си ме обичала. - Знам. Смирна ми разказа всичко малко преди да дойдеш.
Анонимен8 – Покаяние, двусмислие, отговорност
8 – Покаяние, двусмислие, отговорност - Беатриче ли? Това ще е интересно, особено с нейният характер. Лизи бе излязла от стаята си. Макар че бе плакала очите и не бяха подпухнали или зачервени. Гледаше със същият несериозен и приятелски поглед, присъщ за нея. - И аз съм изненадан. Очаквах да е Тереза, но такъв ни бил късмета. Нейните добродетели и дават възможност да измисли всякакви изпитания. - Да, това ще е проблем. При Ирина изпитанията са ясно свързани, докато на Беатриче не могат да се предвидят. Нимю нямаше и на представа за какво си говорят. След това което и бе казал Примус не знаеше дали си заслужава да продължат, но поне можеха да се опитат. Но какво и вдъхваше тази надежда? - Тогава да тръгваме. Кай я изгледа с одобрителен поглед, а по лицето му плъзна лека усмивка. Вече не я гледаше с насмешка или я подиграваше, напротив дори се опитваше да се разбира с нея, но защо така внезапно, струваше и се прекалено бързо, прекалено нереално и прекалено фалшиво. Ако му кажеше че е забелязала промените в отношението му към нея какво би станало? Вероятно щеше да се изсмее и да я сметне за наивна глупачка, дори щеше да и го каже направо в лицето. Тя от своя страна ще го приеме за арогантен и надут, но възнамеряваше да прояви достатъчно възпитание и да задържи коментара за себе си. Но дотам нямаше да се стигне, защото се страхуваше от това да не би отговора да се окаже различен. Беатриче, втората муза бе пълна противоположност на любимата на Данте. С лукав поглед, наподобяващ лисица дебнеща плячката си около нея витаеше чувството за превъзходство – тя знаеше че е нещо повече и държеше останалите да го знаят. Нимю я наблюдаваше и колкото повече го правеше, толкова по – неуверена се чувстваше. Не за изпитанията, а в себе си. Походката съчетаваше грацията на газелата и увереността на котката. Колкото до външността и – същите очи като на Ирина, но по – завладяващи, даже по – заплашителни. Дългата и коса с цвят на люляк се сипеше на ситни къдрици и падаше леко по раменете и и стигаше чак до кръста и. - Какво гледаш толкова? Да не искаш да ставаш лешояд. – Гласът и бе много по – различен от този на Ирина. Властен, сякаш можеше единствено да заповядва, без да се съгласява. – Е, защо мълчиш? Отговаряй! - Просто много ми напомняте на някого, на Ирина всъщност. Но все пак има разлики по – между ви. - Така ли? – В гласът и се усещаше същият подигравателен тон като на Кай по време на първата им среща. – Нормално е, все пак сме сестри, но какви са те? - Ами, вие сте с различен цвят на косата, а и сякаш сте малко по – висока. – Спря, ами ако я разгневеше или засегнеше. Тогава можеше да им каже че са се провалили, да не могат да се срещнат с другите музи и да изчезнат. Но погледът и я подканваше да продължи. – Също така сте и... - Спри, - прекъсна я грубо, след което взе една от нежните си къдрици и почна да си играе с нея – знам какви са разликите във външността ми и тази на Ирина. Тя е индигова коса, а аз с люлякова. Аз съм по – висока. Тя е с по – хубави извивки и така нататък. Аз говоря за характерите ни. Как би ги описала. Нимю преглътна и започна уверено, много по – уверено отколкото някой или тя самата би предположила. - Държите се по – арогантно и надменно, сякаш сте над всичко и всички. Мисля че не приемате откази и държите всичко да става така както вие искате. По – рязка сте, не в движенията си, а в тона си. В сравнение с вас Кай ми изглежда скромен и... извинете май прекалих. Изведнъж всичката увереност изчезна, и на нейно място се върна неудобството да говори пред непознат. А за миг си помисли че е смела. А Кай през цялото време си седеше като пукъл, кръстосал мускулестите си си ръце. Не се обади саркастично в своя защита, не я изгледа кръвнишки, дори не я погледна. Беатриче се засмя леко, но скоро премина в неспирно хилене. Когато се успокои погледна Кай свенливо, а после към Нимю. - Браво, минахте изпитанията ми. - Но ... - Знам, изглежда странно и нелогично, но ако е както го очаквате няма да е интересно. Тя им намигна с един такъв поглед от типа „Правилата са за да се нарушават” и „Аз съм единствена по рода си”, хвана полите на дългата си бяла рокля(всъщност Ирина също беше в бели дрехи когато им поставяше изпитанията си, но докато нейните бяха малко по – семпли, само със индигов колан и бродерия в същият цвят, роклята на Беатриче беше украсена с дантелки в лилаво, имаше същият колан като този на сестра си, а ръкавите и бяха с множество перлички) и се запъти към вратата. Докато вървеше колието и с аметист проблясваше леко. - „В сравнение с вас Кай ми изглежда скромен”. Какво трябва да значи това? – Тонът му беше раздразнен и по – всичко си личеше, че иска да и го върне. - Какво ли трябва да значи?! Та още от първият ни разговор ти се държиш като надут пуяк. А тези намигвания? А защо не те пита нищо? - От къде да знам? Тя е такава. Няма точно определен ред за изпитанията, тоест тя може да ги направи точно както си иска. Можеше да се каже че си викат, и то доста, но на никой от заобикалящите не им пукаше. Някой ги заглеждаха за миг, но после си продължаваха. Пътят към къщата на Лизи и се стори по – дълъг, и някак по – различен. Сякаш улиците бяха по – светли, или просто бе свикнала. Тук времето течеше различно всеки ден. В интерес на истината дни и нощи нямаше. Чувстваше едно безвремие. Понякога се опитваше да заспи, но всеки път щом затвореше очи изникваше образът на онази жена. Без лице, което да разпознае, без устни които да отговорят на винаги един и същият въпрос, който и задаваше – „Коя си и какво искаш от мен? ”, но имаше ръце, винаги в едно и също положение, което и даваше да разбере, че я моли. „Но за какво?” Жътварите не спяха. Нямаха нужда, или поне така казваха. Имаха легла в стаите си(беше забелязала че Лизи и Кай имаха, но за другите не знаеше). Не ядяха. Не им пречеше, но не им и трябваше. Все пак бяха мъртви. Но и тя беше. Не се хранеха, не спяха, не дишаха, но бяха живи. Хванати в капана на една служба до деня на Страшният съд. Не, те не бяха подвластни ха религията, но знаеха че света ще свърши и го чакаха с нетърпение, знаейки че ще им се даде шанс за нов живот след това. Още вчера бях готова с тази част, просто я приключих супер късно и нямах никаква енергия да я публикувам. Надявам се да ви хареса, ако нещо не ви е станало ясно или имате забележки ги напишете в коментарите
АнонименТърсенето... - Предистории
Не съм писала от много време и се чувствам адски гузно, но просто съм супер заета с училище и тренировки, все пак днес сутринта докато си вървях към училище(след като се успах отново и съм "летяла" до спирката) ми хрумна да напиша предисториите на някои от героите. Няма да казвам коя на кой е, защото още ги разработвам и не съм напълно сигурна дали ще ги оставя така( имайте в предвид, че първоначално историята беше за пътуване във времето, и нито Кай, и нито Нимю бяха главни герои ). Вече имам и някакво име, въпреки че и него мога да променя, зависи от мнението на читателите. Надявам се да ви харесат и да си направите изводи коя за кого е. Ако имате някакви критики ги напишете в коментарите. 1 ) Вървеше леко унесена и на зиг - зак. Макар черните и обувки да бяха с ток под 5 сантиметра, краката и се гънеха като вейки и често се спъваше. Зад нея вървяха други. Някои от тях я познаваха, други си мислеха че я познават, а трети я бяха зървали, дори не знаеха името и. Но това не беше от значение - тя също не знаеше техните. Усещаше погледите им върху себе си. Това я караше да се чувства повече от неловко, дотолкова че се опитваше да стегне всеки мускул по тялото си, но това не помагаше - почваше да трепери и мускулите по лицето и леко заиграваха. Чуваше как се кикотят зад нея, знаеше че не става въпрос за никой друг. Застана до пешеходната пътека и някой шофьор да спре. Някакво такси спря и изчака учениците да пресекат, но по средата на пешеходната пътека тя се спъна и падна. Никой започна да се смее гръмогласно, друг да се киска, трети да се хили пискливо, но никой не тръгна да и помогне. Дочу се, че някой избибитка с клаксон, а другите я задминаваха. Усещаше как кракът и пулсира, а болката я пронизваше. Още един клаксон. Още смях. Но изведнъж всичко почна да се слива, звуците и гласовете, светлината се изгуби и остана само мрак. 2) Той вървеше, вървеше и не спря докато не стигна "онова" място. Неговото място,... неговото и нейното. Тяхната тайна и тяхното убежище. Но нея я нямаше, а с нея изчезна и смисълът. Защо да го прави вече, тя нямаше да го гледа с кротките си като сърна очи, или пък да го окуражава дори когато му се струваше че е няма смисъл да продължи. Бръкна в джоба на ризата си и извади снимката която си бяха направили тук. По това време на деня - когато луната изгрява, а слънцето се скрива, виждайки се за няколко кратки мига и неспособни да си разменят и една дума. Колко време мина от тогава, колко неща се бяха променили, колко се беше променил той самият. Погледна към обсипания със звезди небосвод. Ето че очите му се напълниха със сълзи, но нито една не се отрони. Не можеше да види почти нищо. Все пак намери сили да се изправи гордо и да пусне снимката. Сълзите изчезнаха и гледайки как вълните я отнасят и поглъщат, се замисли какво го очаква след това. 3) Сестра и лежеше на леглото и не знаеше как може да я успокои. От както съседите и приятелите им разбраха за ситуацията в която се бяха оказали, всички започнаха да ги отбягват. Приятели, съседи, дори някои от роднини. Братята и сестрите им се изнесоха в мига в който разбраха, но тя остана. Беше неин дълг, но дори и да не беше пак не би си тръгнала. Жената гледаше малката си сестра със смесени чувства - състрадание и страх. Щеше да умре, но дали го осъзнаваше, или пък вече и бе станало ясно и очакваше краят си с мир и без съпротива. Почна да се задавя, сложи слабата си ръчичка и закри устата си, но когато я махна и видя голяма и кървава храчка. След миг се усмихна леко и затвори очи за вечния сън. Сестра и почна да вика и плаче, а съседите и дойдоха с факли, твърдо решени да изгорят тялото. Последното което си спомняше как се бе опитала да ги спре. 4) Беше му казал че иска да се срещнат тук, но защо нещо вътре в него му подсказваше че не е за добро. Ето най - накрая се зададе, умислен, виждаше се че е плакал. Щеше да го попита какво става, когато брат му извади остра кама и го прободе. След това втори, и трети , и още безброй пъти. Беше болезнено, но не заради ударите, а заради предателството. След последния удар убиеца срещна с поглед жертвата си и каза: - За твое добро беше, повярвай ми. Един ден се надявам да разбереш причините за постъпката ми и когато се срещнем отново да ми простиш за стореното. Сбогом малки брате.
Анонимен7 – Банши
7 – Банши - Здравей. – Отвърна Лизи, усмихвайки се дяволито. – Виждам че се вече се оправяш в градът. Впечатляващо е как не си се изгубила по уличите, като лабиринт са! - А ти с твоето чувство за ориентация и в собствената си къща се губиш. Кай не искаше да бъде изключван от разговорът, макар че начинът му на намесване накара Лизи да го удари на чест. - Така ли, губя се в собствената си къща. Поне не съм като теб да имам фобия от малки деца, а щом чувството ми за ориентация не ти харесва си свободен да се изнесеш и да си намериш друго жилище, но чакай – ТИ НЕ МОЖЕШ! - Не може? - Не мога ли?! Ти така ще кажеш, 18 416 отиваме при ... - Кай, Кай – Гласът призоваваше жално и напомняше за носталгична песен. – Кай, къде си? Чуваха се хлипания и колкото повече се доближаваше толкова повече звучеше като тъжни стонове, напомнящи на загубената душа че е обречена. И ето от сенките излезе момиче, не по – възрастно от Лъв. Сребърната и коса се покриваше голяма част от тялото и, а сивкавата и рокля изглеждаше груба и неудобна. - Бара, какво е станало? Търсеният се взираше в търсещата, кръстосал мускулестите си ръце и чакаше за отговор. - О, Кай. Смирна те вика спешно. – Последното което каза почти не се разбра, заради засилилите и хлипания. - Защо? - Не зная. И отново зарида, но този път силно и гласно, дори пищеше. Нимю я гледаше с любопитство, погледът на Лизи се взираше към прозореца и се стараеше да не се срещне с този на Бара или Кай, който си пое дълбоко въздух и без да каже нищо излезе. А среброкосото момиче не спираше да плаче, докато не извика от болка. В този момент Нимю инстинктивно скочи да и помогне, но Лизи се намеси. - Недей, това е нормално за нея. - Тя се превива от болка. Как ще е нормално?! На 18 416 и причерня, Бара се скова за миг, но после се отпусна. Беше свършило. - Видя ли, сега е добре. Винаги е така. - И преди ли се е случвало? - Да, и ще се случва още много пъти. – Бара се бе изправила, макар и да изглеждаше замаяна. Кехлибарените и очи бяха сухи, сякаш не бе плакала. - Защо? - Аз съм банши, а това е нормално за нас. - Банши ли? - Да. Това са души на хора силно привързани към семейството си. След смъртта си те стават нещо като пазители на родът. Риданията и писъците им се чуват в човешкият свят, но за умиращият те са като песен. – Лизи обясни с досада, дори наподоби Кай. Но в гласът и се усещаше болка, погледът и бе забит в подът. - Значи така. – На Нимю и падна камък на сърцето. Ами ако и тя е трябвало да бъде банши. - Те дори не знаят за мен, или не искат да повярват. Но въпреки всичко трябва да го правя. Смирна ме помоли да извикам Кай, но по пътя усетих и почнах. - Това значи ли че и ти си спомняш животът си като смъртна? - Не, не точно. Само някои неща. Къщата в която съм живяла, какъв домашен любимец съм имала, гласът на майка ми, въпреки че не помня как е изглеждала. - И това е нещо. - Не. – Намеси се Лиза. Тонът и беше гневен, а късата и коса придаде на лицето и суровост. – Аз си спомням целият си живот и не минава и ден в който да не искам да забравя! След това излезе от стаята, и затръшна вратата на стаята си. - Лизи не ме харесва особено. – Баншито се опитваше да се усмихне докато го казваше, но не успя. Получи се само една гротесна изкривена линия. – Така е от самото начало. - От началото? - Да, и двете сме умрели в един ден. С минути разлика. Още от мигът в който се видяхме. Първоначално се опита да се държи дружелюбна, но видя че не се получава и се отказа. И така вече 7 века. - Дълго време да мразиш някого. - Тя не ме мрази. Просто съм и антипатична. - Не виждам голяма разлика. Ами отношенията ти с Кай? - Ние се разбираме, дори си правим услуги. Добър жътвар е, но е много затворен откъм страна на емоциите си. Още си спомням когато дойде. Целият бе окървавен, но погледът му беше железен. Само за няколко месеца приключи обучението си, - Но той не си спомня нищо за животът си като човек, и все пак е жътвар. Не ти ли се струва странно? - Малко е озадачаващо, но все пак се доказа и всички го уважават. Но горкият го е страх от Лизи. Колкото и да се опитва да го скрие, не му се получава. - От това което видях не му личеше. - Тя му беше ментор и партньор първата година и половина, но после я разпределиха в педиатрията. Имаха такива забавни спорове, а тя така го плашеше. Беше приятно да ги гледаш, но... - Ей, Нимю. – Ясният глас на Кай огласи цялата къща. – Къде си? - Горе съм. Станало ли е нещо? - Да, и то важно. – Тежките му стъпки караха стъпалата да скърцат, а когато се качи горе, просто каза. – Оливия ще постави второто изпитание.
Анонимен6 – Историята на първият и последният
6 – Историята на първият и последният - Кай все пак беше жътвар на души, и въпреки че беше свързан със нея, трябваше да върши работата си. Смирна и Лъв бяха заети, Лизи искаше да си говорят, но и на нея и се наложи да отиде на робота. Сега Нимю вървеше по широките сиви улици и преди да се усети се озова пред Ковачница на душите. - Примус изработваше нещо, но ме можеше да види какво. От ръцете му блестеше искряща светлина, но той я забеляза и спря. Сега можеше да види върху какво работеше – дълъг меч, с тънко и бяло острие, което блестеше застрашително. - Нимю, здравей. – Понечи да се здрависа с нея, но се спря някак смутен. – Какво има? Да не се е случило нещо? - Не. Съжалявам, прекъснах ти работата. Сигурно искаш да продължиш, а аз ти досаждам. - Не, никак даже. Но защо си тук? Разбрах че сте минали първото изпитание. Поздравления. - Благодаря. Всъщност исках да ти задам няколко въпроса. Може ли? - Разбира се. - Първо какво правиш всъщност в Ковачницата? - Създавам инструментите на жътварите, също така ги и поправям. Това например е на Смирна. Ако инструментът се унищожи, жътварят на когото принадлежи умира. - А защо и ти не събираш души като другите? - Аз съм най – старият измежду всички. Трябва да помагам на новите и да ги напътствам, а ако постоянно съм на работа няма да мога. - Значи така. Кай няма спомени от животът си на човек, защо? Това не го ли прави изгубена душа? - Би трябвало, но той се озова точно тук когато умря. Не че не сме се чудили защо, но той се превърна в един от най – добрите жътвари, а и не показваше признаци че се интересува. - Него май много неща не го интересуват. - Примус не отговори. Само се усмихна и прокара пръсти през разрошената си коса. Нимю също се усмихна, но нейната усмивка сякаш беше носталгична. Тя продължи. - Кай от колко време е жътвар? – Тя очакваше голяма число, че е почти толкова стар колкото Лъв и Смирна, но Примус разочарова очакванията. - От две човешки години. - Искаше да извика от изненада, но се въздържа. Въпреки това изненадата се изписа по лицето и. - Звучи странно, но е така. Има ли още нещо за което искаш да питаш. - Да. – Тя отвърна плахо, а погледът и беше надолу. – Какво се е случило със седмата муза и има ли нещо общо със изчезването на първото поколение. - Примус понечи да отговори, но се спря. Застана така сякаш седи на тръни. Изражението му се промени. Стана замислено и тъжно. - Няма проблем ако не искаш да ми отговориш. Да не би да те засегнах като те попитах? Сигурно ти е ... - Не, - той не я прекъсна грубо, както Кай правеше – ще ти разкажа. Това е дълга история. Права си не ми е приятно да я разказвам, но ти трябва да я знаеш. Все пак засяга и теб. - Мен. Но защо? - Да, засягате. Надявам се след като ти разкажа да разбереш. - Той си пое въздух дълбоко и продължи. - Преди повече от две хиляди години останах само аз, преди повече от две хиляди години музите станаха шест, преди повече от две хиляди години се роди ново поколение. Сякаш беше вчера. - Амара бе музата на невинността, надеждата и прераждането. Тя даваше шанс за втори живот на всеки който се докаже като достоен, независимо дали е човек или жътвар. Тя имаше едно естествено обаяние, всички я обичаха. Винаги се усмихваше и беше готова да помогне. Но един ден всичко се промени. Тя почна още повече да се смее, беше още по – щастлива, но няколко седмици след това се срина. Очите и станаха чисто черни, също като сърцето и. Дори не помня как изглеждаше преди това. Беше се влюбила, но поради някаква незнайна причина си беше въобразила че той я е изоставил. Тогава тя спря да чувства, но когато го видяла отново не издържала. Почувствала отново любов към него и раздвоена между чувствата си предизвикала вълна, която унищожила всички без сестрите и. Аз бях извън градът и не бях засегнат, но не знам защо се чувствам виновен. - Но не си. Но как ще ме засегне това? Така и не разбрах. - Предметите дадени от музите служат за отключване на тъмният храм, но не знам дали само със шест ще успеете да го отворите напълно. Нейната сила беше най – голяма и ако тя беше тук щеше да е по – лесно, но така стоят нещата. - Той би искал да и разкаже цялата история, но не можеше. Голяма буца бе заседнала в гърлото му и пречеше да каже всичко. Тя стана и сложи малката си ръка на рамото му. Погледите им се срещнаха, тя излъчваше топлина и спокойствие, което някак си го успокояваше, но в същото време го гледаше по един познат и нежен начин. „Коя си ти?” си помисли, сякаш познаваше от векове, сякаш беше тя. - Кай я чакаше в жилището си. „По – добре да е с теб. Така винаги ще ти е под око.”, така каза Смирна. Сякаш щеше да избяга на някъде. Едвам успя да отвори тежката врата. Помещенията излъчваха студ, те не бяха за постоянно обитаване, а само за да си починат когато не събират души. От горният етаж се чуваха гласове. Мъжки и женски. Веднага позна гръмкият глас на Кай, но на коя беше жената. Смирна се опитваше да запази добрият тон, въпреки честите си избухвания, а тази жена викаше и кълнеше. - Не разбираш ли?! Има начин да си върнеш спомените, защо упорстваш? - Не са ми нужни. Аз съм си аз, човешкият ми живот не е от значение. - Но, ти ... - Няма „но”. Свършихме този разговор. - Нимю изчака към минута преди да влезе в стаята. И двамата бяха седнали на фотьойлите и се гледаха тежко, дори злобно. Но в моментът в който тя влезе Кай скочи и я поздрави. - Здравей 18 416. Как мина денят ти? – Гласът му не беше надменен или подигравателен. Сега се опитваше да се държи приятелски, по лицето му дори се плъзна малка усмивка. - Добре, - Колкото и да се опитваше да го скрие в гласът и се усещаше колко е учудена. – а твоят? - Нимю се обърна към жената и каза: - Здравей Лизи.
Анонимен5 – Интелект, логика и мъдрост
5 – Интелект, логика и мъдрост Ако Нимю трябваше да отговори честно, Ирина бе много по – различна от колкото си я представяше. Докато в мислите и беше жена, с висока и горда осанка, излъчваща перфектността на древна Гърция, музата всъщност изглеждаше с не повече от година или две по – възрастна от нея. Кафявите и очи излъчваха миловидност, но същевременно и естествена интелигентност. - Винаги давам едни и същи задачи. – Гласът и бе мек и приятелски настроен, въпреки че бе придала на лицето си сериозност. – Едно за интелигентност, едно за логика и едно за мъдрост. Изглеждаш ми умно и съобразително момиче, надявам се ще се справите. - Да се справим? Двама ни ли имате в предвид? - Да. – Ирина се усмихна нежно. За нея въпросът не бе досаден, както би бил за Кай. – Вие сте свързани, което значи че трябва да минете през изпитанията заедно. - Стига приказки, да започваме с това. - Кай, припрян както винаги. Да започваме! Пазителката отметна дългата си и вълнистата индигова коса, след което плесна с ръце и се озоваха на скалист бряг. Ирина вдигна бялата си ръка и посочи към една пещера. - В тази пещера живее човекоядец. Той яде любимата си храна заедно със тринадесетте си деца. Всяко дете седи върху една лъвица, а във всяка ръка държи змия. Всяка змия яде по две живи мишки. Колко са присъстващите на обядът? - Това е лесно. Човекоядецът и децата му са 14, заедно с лъвиците 27, като добавим змиите стават 53, а с мишките 105 . Ето, реших задачата ти. Какво следва? Но преди Ирина да може да каже дали е така, Нимю се намеси. - Но ти пропускаш най – важното – храната. Той е човекоядец, нали така? Значи храната му ще е човек. Което означава че присъстващите са 106. - Точно така. – Въодушевено отвърна Ирина. – Двамата работихте заедно и решихте задачата. Към следващата. И тя отново плесна с ръце. Този път се озоваха в пустинята, пред портите на един град. - Тук има определена парола за да влезете в градът, но аз ще ви покажа механизмът и. Вие трябва да се досетите как работи. Тя се доближи до пазачът и се усмихна. - Осем. - Каза той. - Четири. И той я пусна да влезе вътре. Кай тръгна към пазачът, макар крачките му да бяха да бяха леко нерешителни. - Четири. - Шест. И жътварят също влезе. Но тази задача постави загубената душата в затруднено положение. „Осем – четири. Четири – Шест. Какво да правя? Осем делено на две е четири, а четири плюс две е шест... Сетих се!” - Шест. - Четири. Когато мина през портите Ирина и се усмихна, а Кай я изгледа триумфално, въпреки че още беше рано да твърдят че са спечелили. - Сега ми обяснете как се досетихте какъв е механизмът. - Това е лесно. – Отново започна Кай. – Второто число съответства на броят на буквите на първото. - Да, така е. А ти как се сети Нимю? - Всъщност се затрудних в началото, но после си ги представих като математически задачи. Това не беше отговорът. Тогава си ги представих написани с букви и тогава схванах. - Добре. Към последното! И за пореден път тя плесна с ръце. Върнаха се в тъмната зала откъдето бяха почнали. Леката светлина от свещите придаваше драматичност и и даваше някакво усещане за предстояща трагедия. - Последният въпрос е за мъдрост. На всеки от вас ще дам различна ситуация и всеки че ми отговори какво решение би било мъдро. - Кай, ти си първи. Някога трима приятели тръгнали на пътешествие. Групичката им се състояла от еди дърводелец, един шивач и един послушник. Една вечер отседнали в хан. Дърводелецът не можел да заспи и издълбал фигура на младо момиче. Доволен от работата си, легнал и заспал. Но шивачът се събудил и видял фигурата, решил че на такава девойка и подхожда дреха хубава като самата нея. Скроил дрехата, облякъл я и доволен от работата, също легнал и заспал. Но послушникът се събудил и когато видял красотата на момичето се помолил на Бог да я съживи. Събудили се отново дърводелецът и шивачът, и те също като послушникът обикнали съживената девойка. И тримата се скарали кому се пада. На кого се пада? - Ако дърводелецът не я беше сътворил нямаше да я има, а послушникът е помолил за душа. - Ами шивачът? - Той само я облякъл. И без дрехата послушникът пак би поискал да се съживи. Според мен се пада на послушникът. Ако не бе поискал тя да бъде съживена, тя щеше да си остане просто един предмет. - Точно така. А сега, Нимю, един цар убил всички стари хора в царството си, защото смятал че не помагат с нищо. Въпреки това един от съветниците му скрил баща си и го спасил. След време настъпил голям глад. Владетелят не знаел какво да прави и дал на съветниците си ден да отговорят, иначе и техните глави щели да паднат. Съветникът се допитал до баща си и старият човек му казал да проверят всички мравуняци. Така царството се сдобило с достатъчно запаси. Но царят разбрал за това как съветникът му се е сдобил с идеята. Как трябва да се накаже съветникът? - Никак. Той трябва да бъде пощаден и възнаграден. Отказал е да пролее кръвта на баща си, а ако беше кралството щеше да гладува. Царят трябва да се покае за стореното. - Ти също реши правилно. Минахте през моите изпитания и сега ще ви дам моят дар, който ще бъде един от частите от ключът на Тъмният храм. Ирина отвори ръката си и от там излезе книга със тъмно сини кожени корици, но преди да я попитат как да използват книгата музата вече я нямаше. Надявам се да ви хареса. Още не съм решила какво да е името на цялата творба, така че съм отворена за предложения от читателите.
Анонимен4 – Приготви се!
4 – Приготви се! От прозорчето на стаята се виждаше сивият пейзаж на градът, заедно с бялата постройка на ковачницата, както и „натруфената” сграда на Съвета. Стъклото беше мръсно, придаваше още по – голямо чувство на мрачност и подтиснатост. Беше студено, личеше че нямаше постоянни обитатели. - Пак зяпаш нанякъде. Дразнещото. Погледът му беше прикован към нея. Остър и пронизващ както винаги, но сега без очилата очите му се бяха отворили и смекчаваха остротите му черти. - Какво ще правим? Каза че предпочиташ кръговете на ада пред изпитанията на Тъмният храм. Толкова ли са страшни? Взираше се в него доверчиво, дори с детска наивност. Усещаше че може да му се довери, все пак зависеха един от друг. - Ако се провалим ще изчезнем. Изпитанията са били седем, но сега са шест. - Намалели са. Защо? Нимю се отмести от прозореца и седна срещу него. Той бе подпрял главата си на сключените си ръце. Сега изглеждаше някак спокоен, сякаш не искаше да я подиграва или унижава. - Седем за всяка муза. Но сега са шест и всяка муза задава изпитанието си. - Но защо са шест? Да не би седмата да е мъртва? - Не. Виж, сложно е за обяснение, а аз не съм дотолкова запознат с историята. Ако искаш да знаеш питай Смирна или Примус. И моментната му промяна отмина. Пак си бе същият - остър и нервен. - Лъв каза че сте били хора? Спомняш ли си нещо от животът си на човек? - Не. - Значи и ти си загубена душа? - Не. Стига си задавала ненужни въпроси. Сякаш си нямаш друга работа? - Честно казано си нямам. Сега тя се опитваше да го иронизира, в гласът и се усещаше несигурност, но тя се усмихваше лукаво. - Почнала си да се отракваш 18 416. - Нали ти казах да ме наричаш Нимю. - Да, но 18 416 ми харесва повече. Не ме гледай така, не съм виновен че си измисли тъпо име. Врата на жилището се отвори бавно и скърцащо. Кай скочи веднага и застана пред Нимю. Тя се почувства някак странно от това как той е минал пред нея за да я защити. Но нямаше от какво да се страхуват. Врата на стаята се отвори и се показа женска фигура. Висока и слаба, с проблясващи в тъмнината котешки очи. - Лизи, какво правиш тук? – По лицето му бе изписана изненада, но същевременно и се усещаше и чувство на неудобство. - Отдавна не сме се виждали. Но по – добре се пригответе. Ирина ще постави първото изпитание.
Анонимен3 – Загубена душа
3 – Загубена душа -Да. – Ентусиазирано отговори Алфа. – Ние някога бяхме хора, но бяхме призовани за първите от второто поколение. -Но какво се е случили с тези от първото? Умрели ли са? -Не, - в гласа на Смирна вече нямаше арогантност или чувство за превъзходство, тя се опитваше да бъде мила и внимателна, държеше се почти като майка. – те просто са изчезнали. А ние сме умрели точно в момента на тяхното изчезване. Всъщност един е останал, ние го наричаме Примус. Той ни обучи. Още е тук, в ковачницата на душите. -В ковачницата? -Да, 18 416. – Кай я гледаше над очилата си и сивите му очи сякаш бяха още по – мътни. – И това ли искаш да ти обясним? За какво ти е да знаеш? -Не бъди груб към нея! Тя е объркана и просто иска да знае. А ти също бе когато дойде? Смирна го гледаше триумфално, мислеше че го е затапила, но все пак рижавият жътвар бе решил да не отстъпва. -Но аз съм жътвар, а тя е „загубена душа”. -Не може да сме сигурни. – Лъв говореше печално. – Да я заведем при Примус. Ковачницата на душите не бе мрачна като останалата част от градът. Напротив, тя бе бяла, приветлива, а от прозорците и влизаше бяла светлина, също като стаята в която бяха Смирна и Лъв. Но за разлика от старовремските писалища и столовете във Викториански стил, канапетата в стил Арт Деко и френските прозорци, тук имаше само столче, чук и наковалня. А самият той не бе нищо от това което Нимю си представяше. Тя го мислеше за белобрад старец, със дълга бяла дреха, мрачно лице и поглед остър като на Кай. А той всъщност бе момче на около двадесет години, със разрошена кестенява коса, придаваща му небрежност, а погледът му бе изключително жив. -Значи не си спомняш нищо от животът си като смъртна? – Той се усмихваше нежно, а изражението му и вдъхваше спокойствие. -Да, - тя кимна леко, - знаете ли защо? -Не съм виждал такова нещо от доста време, а и не съм практикувал от близо 2000 години. Не мога да си спомня подробностите и причините, но знам последствията. Това наистина звучи като загубена душа, а последиците от това са сериозни. -Какви са те? – В гласът и се усети уплаха, притеснение, дори отчаяност да разбере какви са те. -Трябва да намериш спомените си, иначе след една година душата ти ще изчезне, а с теб и жътварят който трябва да вземе душата ти. -КАКВО? – На Кай му причерня. – Защо не каза отначало?! -Спри да се палиш толкова лесно. Няма да е хубаво ако изчезнеш, но се научи да се контролираш. За доброто и на двама ви. -Защо трябва да ми пука за нея? – Погледна я кръвнишки и продължи. – Няма ли начин да вземем душата и без спомените? -Ако имаше щяхме да знаем, уверявам те. -Хубаво, какво трябва да направя? -Защо само ти? И аз искам да си върна спомените. – Чувстваше се така сякаш я игнорират, сякаш имаше още нещо, но не и го казваха. -По – добре почнете от мястото където си я намерил. Но ако е далеч от мястото където е починала ще е като да търсите игла в копа сено. Затова е по – добре да отидете в Тъмният храм. -Шегуваш се, нали? – Примус му показа с погледът си че е напълно сериозен. – По – добре да мина през деветте кръга на Ада. Не ме гледай така, знаеш само един е издържал тестовете и то като на последния бе на косъм от това да изчезне. А тя няма подготовката за което и да е изпитание. -Може да нямам подготовката, но имам желание за успех и вяра, че ще се справим. Кога тръгваме? Никога не спирайте някой, който е решил да си играе със Смъртта, и то в най – чистата и форма.
Анонимен2 – Градът на сълзите и първите
2 – Градът на сълзите и първите След официалностите бяха минали, жътварят и самоубийцата трябваше да докладват до високопоставените лица на Алфа и Омега. Но за да стигнат до тях трябваше да отидат до светът на жътварите - Финем. Свят където слънцето отдавна бе изчезнало, а луната не огряваше скритите пътеки нощем. Столицата и единственият град Лацерабис се бе разраствал с продължение на хилядолетия и в себе си носеше усещането за безкрайност. Нямаше часовници, а вместо небе зееше една голяма празнина. Без следа от растителност или животни, всичко бе мрачно и сиво, всичко напомняше за смъртта. -Какво зяпаш толкова? – Гласът му беше остър и леден. – Това мразя най – много у хората. Винаги гледате ни гледате тъпо като граничарски кучета. „Защо си толкова студен и жесток? Защо ме измъчваш така? Защо ме мога да ти кажа да ме оставиш намира?” -Но не си ли и ти като хората? -Като хората? Не ставай глупава. Има голяма разлика между един човек и един жътвар. -Каква е тя? -Не ти трябва да знаеш. Двуминутният им разговор направи обстановката между тях още по – обтегната, но така и двамата огледаха другият по – добре. Бяха контрастни. Той – висок, добре сложен, със остър и решителен поглед, подчертаващи сивите му очи, а рижавата му коса напомняше ръждясало желязо. Тя от друга страна бе малка, очите и бяха мъртви и макар лазурени, в тях нямаше нищо. Косата и с бе спластила и оцапана с кръв, черна, но без блясък. Струваше и се че вървяха цяла вечност докато стигнаха сградата на Съвета. Постройка включваща стилове от древна Гърция чак до средата на миналият век. Черна, със метални врати и множество етажи. От вътре бе като лабиринта на Минотавара, но когато вървиш по коридорите не се чувстваш изгубен. Инспекторът и шерифът споделяха един офис, но си личеше че съвместната им работа не бе изгладила чувствата по – между им. -В името на... Защо водим този разговор всеки път?! – Гласът беше женски, висок и ясен. Арогантен и заплашителен. – От 2000 години ти го повтарям и обяснявам! Не можем да пускаме новаци да ходят на мисии! Без значение колко са добри. Трябва да минат теста и да разберем къде ще се впишат най – добре!... -Не отново. Наистина го водят всеки път... и то заради нея. – Той въздъхна, отвори вратата плавно и леко, почти незабележимо, но силният му глас я извади от това моментно чувство на спокойствие. – Смирна, стига вика на детето. А ти, Лъв, я слушай. -Ти не се меси... Коя е тя? -Здравей какичко. Смирна бе в началото на четирсетте, с леки бръчки около бадемовите си очи,гледащи едновременно със строгост и нежност, косата и се беше прошарена, а високата и фигура бе слаба, но не толкова стройна колкото някога е била. Дългата и роба се свличаше по земята и контрастираше със съвременната и рокля до коляното. Лъв имаше детски, чист и невинен поглед. Нямаше повече от дванадесет, а пепеляво русата му коса го подмладяваше още повече. Очите му бяха зелени и напомняха за горски мъх, а слабото му телце пробуждаше чувство на страх че може всеки момент да падне и да се счупи. -Кай, попитах коя е тя? -Не знам, нито пък тя. Знаете ли каква може да е причината за това? -Какичката вероятно е страдала много и смъртта и е била тежка. -Алфа, тя се е самоубила. -Това значи че и е тежало още повече. -Извинете, но някой ще ми обяснили? – Толкова бързо бяха определили състоянието и, че чак и се зави свят. -Хубаво. – В гласът му се усещаше неохотата от това че трябва да и обяснява всичко, но за нея бе непознато и единстевеният начин да го опознае бяха въпросите и отговорите. – Лъв е Алфа, а Смирна е Омега. Те са първите два жътваря от новото поколение. -От новото поколение? И естествено музата трябваше да ми текне след 22:30 защото ще е твърде хубаво идеите да ме осеняват по нормално време. Това е втората част надявам се да ви хареса. Още не съм измислила име за цялата творба и ако имате предложения ще съм много благодарна да ги споделите.
Анонимен1 – Коя съм аз?
1 – Коя съм аз? -Име? – Очите му се взираха право в нея. Впиваха се като ледени остриета и караха тръпки да пълзят по гърбът и. Той повтори със същият властен тон. – Име? -Не зная. Защо ме питате? – Объркана и неразбираща в каква ситуация се озовала, тя също търсеше отговори. Но защо хората не търсят отговори когато са уплашени, объркани или не разбират. Защото е по – лесно да се страхуваш. Да преметнеш одеалото през глава и да затвориш очите си така, сякаш никога повече няма да ги отвориш. -„Не зная”. – Искаше да види, че я иронизира. Да я помъчи още малко. – Не съм и очаквал да знаеш. Ако някой ми даваше по банкнота когато някой ми отговори че не знае отдавна щях да съм се пенсионирал и оттеглил в света на хората. Какво си си мислила докато си го извършвала ? Да си прережеш вените – не е много оригинално и определено си се вкарала в някакъв филм. Но на който му е писано да се обеси няма да се удави, а стореното от теб вече е факт. -Какво искате да кажете с това. Какво имате предвид под „да се пенсионирам в човешкият свят”? Аз не съм си прерязвала вените. Когато човекът вече не е смъртен той се освобождава от онова, което го спира да задава въпроси и почва да се отваря за непознатото. Жалко, че е прекалено късно. -Погледни към ръкавите, които така упорито дърпаш за да скриеш дланите си. Спри се вече, защото е адски досадно! – Заповедническият му тон , заедно с острите му черти придаде на лицето му суров и недостъпен вид. – Хайде давай? Или си бавно загряваща и трябва да ти го кажа буква по буква. Тя леко сведе погледът си надолу и видя пропитите с кръв ръкави. Замръзна на мястото си, с поглед изпълнен с отчаяние, продума полугласно: -Какво става тук? -Това което става е че си мъртва . Самоубила си се. Не се ли досети още когато ти казах, че си прерязала вените си. – Той оправи очилата си и продължи. – Ти май наистина си бавно загряваща. Не си ли спомняш поне смъртта си. -Не! Какво става тук?! Кой сте вие?! Какво искате от мен?! И все пак слабата човешка психика може да помрачи освобождаването от чувството на страх и паника, особено ако всичко е било затворено вътре без да може да се излее навън. -Аз съм Кай и съм жътвар на души, трябва да взема твоята, но след като не си спомняш нищо ще е доста трудно. Напъни си мозъка и се опитай да си спомниш. -Но аз ве... – преди да успее да довърши, Кай я прекъсна: -Също така ми кажи как да те наричам, защото едва ли 18 416 ще ти хареса? -Нимю. Тази история ми върти в главата близо месец и най - накрая реших да почна да я пиша. Противно на това което обикновено става музата реши да ми текне през деня, а не след 22:30. Ако ви харесва оставете коментар, дори и да не ви е харесало оставете и кажете това което не ви е харесало.
АнонименНе разбирам
Има нещо, което не мога да разбера и не знам дали при вас е така. Пиша една история, имам към стотина преглеждания, но никой не е оставил коментар дали му е харесало или не, като с това да обясни причините защо. Същото е и с клиповете, които правя. За сметка на това историите, с плитък сюжет, който е взет от десет други публикувани тук имат по 10-15 коментара насърчаващи ги да продължат. Нямам нищо против тези хора или историите им, но не проумявам как нещо с токова правописни грешки и банални герои жъне такъв успех. Има и страхотни истории като тези на галабина , или „Любов и ужас. Сан Франциско“. Това бяха истории, които следях с интерес и всяка следваща част ме провокираше да искам още и да я препрочитам отново и отново. Уви, такива истории станаха рядкост. Във форумът виждам много хубавите произведения на михала, които са според мен са много по - добри от тези, които аз създавам. И те като моите са преглеждани над стотина пъти, но без коментар. Това създаде у мен чувството на недооцененост и това, което съм чувствала през голяма част от животът си - игнориране. Както в реалният живот, така и тук се чувствам откъсната и игнорирана от потребителите. За някои мои сънища съм и проблеми съм имала коментари и съм благодарна на всички които са ми дали съвети, но с какво съм по - различна от останалите? Не смятам историите си за нещо повече от чуждите, но не разбирам къде е проблемът. В мен ли е? Какво мога да променя? Само аз ли смятам така?
АнонименЗа ползата от нечетенето и вредата от четенето
Класната ни даде да пишем есе на тази тема и ми е интересно какво мислите За ползата от нечетенето и вредата от четенето Есе Още от малки ни учат колко хубав е светът на книгите и как трябва да бъдем част от него. И все пак с времето сами си изгражда ме мнение и така някои от нас решават да се откъснат от него. Ах, тези щастливци! Ах, тези щастливци, спасени от капана на въображението, от което щом избягаме, виждаме реалността по – реална, отколкото е била. Ах, тези щастливци, попаднали в мрежата на обикновеният живот, даващ им заблудата, че са щастливи, всезнаещи и всемогъщи. Горките четящи, които, събудили се от Страната на чудесата, виждат суровата пустиня на наглостта, мерзостта, надутостта и самозаблуждението. Тези „книжни мишки” биват „изяждани” от лъвовете, защото прекалено много си представят как се защитават, вместо наистина да го правят. Благословените нечетящи, които се разсейват с всичко друго, но не и с въображение. Те свободно скитат из реалността, не размишляват над това, което видят или чуят. Те го подминават, свикнали с еднаквостта. Но ако един ден отключат вратата на собствените си мислени утопии какво ще стане? Ще бъдат ли удивени и върнати към своето детско аз или ще бъдат затруднени да различават истинското от измислицата? Нека всеки реши сам за себе си, без външно да показва едно, само и само да е като другите, докато вътрешно крещи обратното, защото това показва, че не е способен да разчете себе си.
АнонименФигурата
Младата жена бе седнала до перваза на прозореца. Гледаше Луната и обсипаното със звезди нощно небе. Начинът по който бе застанала караше човек да реши че е статуя, ала лекото повдигане на гръдта и го разубеждаваше. Но в един момент спокойствието и бе прекъснато. В стаята се появи фигура, която още с появата си получи следният въпрос: -Време ли е? Сега ли тръгваме? Въпросът беше зададен едновременно с детски ентусиазъм и нотки на притеснение. -Не, не още, след малко. И все пак отговорът не и бе достатъчен и затова изрече строго: -Но ти така каза и преди малко. – След като „нахока” се обърна леко и погледна към градината. Въздъхна и повдигна погледа си. – Спомняш ли си когато бях под ябълковото дърво в градината? Колко приятно ме прегръщаше тогава. -Да, спомням си. – И този отговор като предишният бе кратък и явно недостатъчен за нея. - Защо ме пусна? -Исках да те задържа, исках да те взема с мен, но не можех. Още не бе дошло времето да дойдеш при мен. - Ех, време. Владетелят с най - много роби. Всички го искаме още и още, а вместо това то отлита. А може би за добро. А може би трябва да изгубим нещо за да разберем какво наистина значи за нас. - Да, но за някои то едвам се движи. - Те са щастливци. Дава им се по – голяма възможност да си свършат работата. -А ти имаш ли работа, която искаш да свършиш. - Не. Каквото е трябвало да направя съм го изпълнила, а от това което не съм ще си понеса последиците. Часовникът удари дванадесет и тя се усмихна саркастично. -Защо се смееш? Да не очакваш да се превърна в мишка? -Не. Настъпи часът на духовете. Духовете на миналото. – Тя спря за малко и замени усмивката със строго изражение. – Няма ли да тръгваме вече? -Не. Ще ти кажа когато стане време! - Този път отговорът беше строг и почти прозвуча като вик. -Добре. Разбрах. Не е нужно да те чува цялата къща. -Извинявай. А за какви духове на миналото говореше? - За нашите срещи. Преки и непреки. -Може би нашите срещи са прекалено много. -А може би бяха твърде малко. Имах нужда да те виждам. Само това ме караше да се чувствам жива? -Защо? -Защото когато се видехме всичко около нас умираше. -И това те е карало да се чувстваш жива?! Как по точно? Да се радваш на времето което ти остава, да се радваш на краткостта на един живот изпълнен с тъга, как те са мъртви, а и жива. -Ах , тъгата. Вечната спътница? -Защо е вечна? -Защото където и да си, каквото и да правиш, колкото и да я отричаш тя винаги ще те следва. Колкото и маски да си сложил тя винаги е там. Ето, вземи мен за пример. Аз съм безкрайно щастлива че тръгвам с теб, но има винаги ще има нещо което ще ми липсва и това ще ми носи тъга. Малко след като приключи часовникът би един след полунощ. Фигурата я прегърна и каза: -Хайде. Време е. Чакането свърши. На сутринта на същото място където стоеше младата жена предната вечер стоеше друга. Но тази беше възрастна.Имаше прошарени коси и изморени очи, а дрехите и бяха тъмни.И както беше направила през нощта фигурата наруши поредното спокойствие. Но и този път бе посрещната с въпрос: -Ти ли си? При нея ли ме водиш?
АнонименПисмо до моите така наречени „приятели“ част 2
Вземайки листа и химикалката мъжът искаше да каже толкова много,но не можеше да намери начин по който да го направи.Хрумваха му хиляди начини да започне,но никой не му се струваше достатъчно подходящ. -От началото.-Промълви глухо,след което го изрече по-високо - От началото! Този вариант му се стори най-удачен и започна с вълнение: „Здравейте.Аз съм Димитър Караиванов.Роден съм през 1983...защо ли пиша това?Кой го интересува?Когато го намерите аз вече ще съм далеч от това място,този град.Затова ще се върна 15 години назад към една случка която ме накара да разбера кои са истинските ми приятели. Беше началото на 10 клас и всичко изглеждаше идеално.Имах си гадже,имах много приятели и винаги бях усмихнат.Първите няколко учебни дни започнаха нормално.Всяка сутрин един и същи глас ми се провикваше: -Ей,Митьо накъде си се забързал така? Този глас винаги беше на Светослав.Забавно момче,винаги готов за парти.Единственият му недостатък беше че сменяше гаджетата си по-бързо отколкото болен кърпичките си. Така беше всеки ден.Изчаквах го,отивахме към мястото където ни чакаха другите.Все се смеехме каква флегма беше Слав.
АнонименПисмо до моите така наречени „приятели“ част 1
Младият мъж си сипа от каната с току-що приготвеното кафе и отиде да провери пощата си.Имаше сметки и брошури,но докато преглеждаше видя един плик с надпис :„Сватбена покана“.Отвори го и очите му светнаха. -Мая...-едва изрече той.Почна да чете на глас:-Любезно ви каним на сватбата на Мая Воденичарова и Ясен Стефанов,която ще се състои на 23.04. от 11:00 ч. в хотел „Мистик“. Тази новина го изненада,дори шокира.Как така не му беше казала че излиза с някой и че се сгодила... та нали бяха приятели? Мъжът не се сдържа и отиде в съседната стая.Много хора биха решили че отива за да се самоубива или да дави мъката от разочарованието с алкохол,но той просто взе една тетрадка и химикалка,седна на един стол и почна да пише. Почвам нова история искам мнението ви дали да продължавам с нея.Ще съм ви много благодарна ако го изкажете.
АнонименМои размисли над Хамлет
сега ще съм 10 клас и по литература ще изучаваме „Хамлет“.Аз го прочетох още преди учебната година да свърши и ми хареса,но чак сега реших да почна да си правя някакви анализи върху него. Този е върху „Да бъдеш или да не бъдеш“.Понеже тук сигурно има хора които вече са го изучавали моля да ми кажат дали съм в правилната посока. Чрез монологът си Хамлет ни казва че не трябва да се колебаем за нещата които значат много за нас.Че не трябва да се оставяме да ни заблуждават или потъпкват поради страх или несигурност.Той ни подтиква към това да намерим себе си, въпреки че самият той е изгубен. все пак той знае какво трябва да направи,макар че би погубило и него. Точно този монолог прави Хамлет един от най-сложните и трудните за пресъздаване герои на Шекспир.