- 12.02.14 11:40#1Диана
![Диана]()
НовакРегистрация: 05.07.12Град: -Отговори: 46ФигуратаМладата жена бе седнала до перваза на прозореца. Гледаше Луната и обсипаното със звезди нощно небе. Начинът по който бе застанала караше човек да реши че е статуя, ала лекото повдигане на гръдта и го разубеждаваше.
Но в един момент спокойствието и бе прекъснато. В стаята се появи фигура, която още с появата си получи следният въпрос:
-Време ли е? Сега ли тръгваме?
Въпросът беше зададен едновременно с детски ентусиазъм и нотки на притеснение.
-Не, не още, след малко.
И все пак отговорът не и бе достатъчен и затова изрече строго:
-Но ти така каза и преди малко. – След като „нахока” се обърна леко и погледна към градината. Въздъхна и повдигна погледа си. – Спомняш ли си когато бях под ябълковото дърво в градината? Колко приятно ме прегръщаше тогава.
-Да, спомням си. – И този отговор като предишният бе кратък и явно недостатъчен за нея.
- Защо ме пусна?
-Исках да те задържа, исках да те взема с мен, но не можех. Още не бе дошло времето да дойдеш при мен.
- Ех, време. Владетелят с най - много роби. Всички го искаме още и още, а вместо това то отлита. А може би за добро. А може би трябва да изгубим нещо за да разберем какво наистина значи за нас.
- Да, но за някои то едвам се движи.
- Те са щастливци. Дава им се по – голяма възможност да си свършат работата.
-А ти имаш ли работа, която искаш да свършиш.
- Не. Каквото е трябвало да направя съм го изпълнила, а от това което не съм ще си понеса последиците.
Часовникът удари дванадесет и тя се усмихна саркастично.
-Защо се смееш? Да не очакваш да се превърна в мишка?
-Не. Настъпи часът на духовете. Духовете на миналото. – Тя спря за малко и замени усмивката със строго изражение. – Няма ли да тръгваме вече?
-Не. Ще ти кажа когато стане време! - Този път отговорът беше строг и почти прозвуча като вик.
-Добре. Разбрах. Не е нужно да те чува цялата къща.
-Извинявай. А за какви духове на миналото говореше?
- За нашите срещи. Преки и непреки.
-Може би нашите срещи са прекалено много.
-А може би бяха твърде малко. Имах нужда да те виждам. Само това ме караше да се чувствам жива?
-Защо?
-Защото когато се видехме всичко около нас умираше.
-И това те е карало да се чувстваш жива?! Как по точно? Да се радваш на времето което ти остава, да се радваш на краткостта на един живот изпълнен с тъга, как те са мъртви, а и жива.
-Ах , тъгата. Вечната спътница?
-Защо е вечна?
-Защото където и да си, каквото и да правиш, колкото и да я отричаш тя винаги ще те следва. Колкото и маски да си сложил тя винаги е там. Ето, вземи мен за пример. Аз съм безкрайно щастлива че тръгвам с теб, но има винаги ще има нещо което ще ми липсва и това ще ми носи тъга.
Малко след като приключи часовникът би един след полунощ.
Фигурата я прегърна и каза:
-Хайде. Време е. Чакането свърши.
На сутринта на същото място където стоеше младата жена предната вечер стоеше друга. Но тази беше възрастна.Имаше прошарени коси и изморени очи, а дрехите и бяха тъмни.И както беше направила през нощта фигурата наруши поредното спокойствие. Но и този път бе посрещната с въпрос:
-Ти ли си? При нея ли ме водиш?
ОтговорОтговор с цитат - 16.02.14 03:00#2Диана
НовакРегистрация: 05.07.12Град: -Отговори: 46от: ФигуратаХора,дайте ми мнение, моля виОтговорОтговор с цитат - 21.02.14 11:38#3КатеричкаНовакРегистрация: 09.01.14Град: Стара ЗагораОтговори: 3от: Фигурата :x: :n: ОтговорОтговор с цитат
- 22.02.14 03:05#4ДианаНовакРегистрация: 05.07.12Град: -Отговори: 46от: ФигуратаДобре. Моля обясни какво не ти е харесало за да го поправяОтговорОтговор с цитат
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest