- 28.07.15 01:19#1Вълците от планината - 1 глава1.
Областта Кроне в страната Сантоле е едно особено място, пропито с легенди и суеверия, които биха се сторили нелепи на повечето хора, но тук жителите бяха готови дори да ги защитават ревностно. Всеки пътник минал дори само веднъж през нея остава запленен от магнетичната сила, идваща от гъстите, зелени гори, които сякаш и в най – студената зима можеха да запазят своята свежест. Високите, бели планини пък и през лятото не се разделяха със снежните си воали. Безкрайните поляни и техните килими от всевъзможни пъстри цветя и билки приканваха да отпочинеш за миг. Да, природата е приказно красива и ничие перо не може да я опише в пълният и блясък. Но всичката тази хармония контрастираше с хаосът, внесен от окупационната войска на Карет.
Неуспешната война на Сантоле поведена в прекалено наивен опит да се върнат територии загубени преди близо стотина години, защото видиш ли, се бяха решили да доказват колко са велики. Всичко започна добре, една спечелена битка, втора, след това трета, но уви всяко хубаво нещо има своят край, а и една победа не значи спечелена война. И двете армии бяха от смели и добре обучени момчета, а всички пълководци до един бяха опитни мъже с достатъчно опит зад себе си. Конфликтът намери своят край след прекалено кървава битка, в която Карет отново показа превъзходството си над съседите си.
Последното от многото събрания, обсъждащи мирните споразумения приключи със съобщаването за доста голяма сума която щеше да бъде изплатена на каретанците, леко съкращение на числеността и на двете армии, както и окупацията на Кроне.
- Възмутително! Няма да го допусна! Хората ми няма да имат достатъчно готовност да издържат окупационната войска, не и ако е толкова голяма! – С тези думи най – младият от тримата велики маркизи, Винчензо ди Петручо, беше сложил край на предишната среща. След това напусна видимо разярен, че една вена на челото му видимо пулсираше(А две виконтеси, които го видели как излиза от сградата, където съвещанието се бе състояло, бяха видимо възмутени как бе пропуснал да ги поздрави. Боже, какъв срам!).
Прекалено втълпен в мисли за последиците от окупацията и от отказа му, Ензо дори не усети как бе достигнал до пищната къща, която някакъв далечен братовчед по майчина линия му беше предоставил. Маркизът се бе опитал да откаже, но настоятелният лорд просто не можеше да изпусне шансът да се похвали колко височайша особа бе отседнала в градската му резиденция. Влизайки в прекалено натруфеното фоайе с лъскави тапети, чийто десен се опитваше да имитира нещо като злато и прекалено очевидните изкуствени кожи от различни животни, той усети леко облекчение, но след около минута чувството на отговорност и тревожност се стовари с още по – голяма сила върху него. Решението което вземеше сега нямаше да се отрази само хората в Кроне, беше или само Кроне или и Фибос, Портек и Мирода. С какво бяха заслужили хората му тава, но и тези от другите области не заслужаваха да попаднат под временното господство на врага. Бавно отправяйки се към стаята, която се водеше като кабинет, не отдаде особено значение на поредицата от добре нарисувани, но все пак предвидими пейзажи, нито пък даде значение на изчервените бузи на две слугини, които направиха лек поклон докато ги подминаваше. Хората бяха тези от значение сега. Да, добрите хора от Кроне, милата му Кроне и всичките и обитатели, които го обичаха до един. Как щеше да ги погледне в очите, ако ги оставеше на милостта на каретците. Войниците нямаше да отидат с нагласа че могат да правят каквото си поискат, не и ако началниците им не ги накараха да си повярват че могат.
- Боже, как стигнахме до тук? – Той продума това леко и толкова тихо, че самият той едва се чу, а ръката му бръкна във вътрешният джоб на сакото му, вадейки малък семеен портрет. – Ти какво щеше да направиш татко? Ами ти мамо, как би ме утешила сега?
Но те не можеха да отговорят. Стефан и Маргарита ди Петручо бяха буквално убити на връщане от провинцията Магере в Карет. Бяха отишли там с надеждата че там ще намерят лек за болестта, покосила най – малката им дъщеря – Карина. И успяха, но само няколко часа след като писмото, оповестяващо радостната вест, дойде и новината за покушението. Стефан бе прободен безброй пъти, ранити сами по себе си не били смъртоносни, но загубата на кръв била значителна. Маргарита или просто Рита за най – близките и, била почти обезглавена, а за Карина не се знаеше нищо. Накрая, след няколко месеца търсене откриха част от костюмчето с което била облечена онзи ден отнесена от реката, което доведе всички до мисълта че детето се бе удавило. Липсата на труп, обаче, доведе до създаването на много слухове. Проклети слухове! Защо го преследваше така вината че не е успял да ги защити. Но стига вече, това е минало, все пак беше преди девет години.
- Виж се, - каза Ензо на себе си, - какво се самообвиняваш, какво можеше да промениш ти тогава? Кой щеше да се грижи за Джина и Биа ако и ти беше заклан.
Отново сведе поглед към портрета. Стефан със своят бодър, не прекалено твърд, но все пак внушителен вид, и тези очи, същите които не предал на синът си и на Карина. Специфичните тюркоазено зелени очи на семейството, смятани за омагьосващи от мнозина. А кестенявата коса, със сребристи отенъци бяха взели най – голямата и най – малката му дъщеря. Винчензо и Бианка пък получиха русата коса на Рита, чиито ухажори на младини не един или два пъти сравняваха с разтопено злато, а Биа беше дори по – красива от майка си.
- Е, от теб зависи, -продължи той, наблягайки на самоиронията, - нали си Велик маркиз. Какво ме гледаш с тези изморени като на старец очи. Не си ли на двадесет, в разцвета на силите си? Или тези хора успяват да те изцедят както планират, с цел да те направят своя играчка? Решението е в твоите ръце! Колко ще вкараш в кошара на послушният добитък и колко ще убиеш, като го направиш? Онези, на онези не им пука какво ще стане с хората ти или с тези от другите области. Но другите не са твои за да решиш съдбата им. Дори твоите не са твои в смисъла на думата за да можеш да си позволиш да вземеш решение вместо тях. Но пък ако не приемеш можеш да докараш още една война. Ей, от друга страна ще биеш семейният рекорд, нали преди шест века сме предизвикали две граждански в рамките на около петнайсет години. Ще избухне нова и ще те обвинят за старата. Дядо, пък, от друга страна може и да ме похвали. А, онези мижитурки, наричащи се благородници ще си помислят че си им в ръцете. Мир, глупав мир. Ти няма да донесеш нищо освен раздор, нали? Не, стига, да те мразят собствените ти хора ще е достатъчно болезнено.
След това се отправи към бюрото и започна да пише писмото, което щеше да промени всичко. „Боже, прости ми. Колко много страдание ще донеса на семейството си.”
* * *
- Мамо, успокой се. Ще пристигне всеки момент. – Опитваше се да предпази от прекалено вълнение майка си Стефан Хедервари, все пак беше вредно за сърцето и. Но кой можеше да обвинява Елеонора Франческо за нетърпението да види дъщеря си. Едно месечната раздяла за нея се явяваше като равносилна на една година, а и се страхуваше как са я гледали съседите. Вярно, не бяха лоши, ама знае ли човек?
- Какво и викаш да не се притеснява, майка е все пак. А пък и Рина и е едничка дъщеря, както ти си и единствен син. Ама какво ли пък може да разбере един мъж от тревогите на майчиното сърце. – Сесилия бързо се включи в разговора. Тя бе леко едра жена, вече прехвърлила петдесетте, но запазила младежкият си дух. Характерно за нея беше че винаги беше готова да утеши някого, дори и да не нужно. А орловото и зрение и сега, както винаги не и беше изневерило. – Не видите ли. Ето ги!
Наредили се да чакат пред големият хан от ранни зори, младият мъж и двете жени най – накрая се успокоиха. На Елеонора и стигаше само да види детето си живо и здраво, детето над което бдеше толкова години. Само да и се усмихне и всичко щеше да е наред. Стефан, като по – голям брат, също се страхуваше за безопасността на сестра си, но най – вече го беше страх по кого тя би се увлякла. Ето каруцата спря, Фалко слезе и целуна скъпата си Сесилия, която не бе спрял да обича за нито един ден от тридесет годишното им съжителство. След този изблик на любов, той прегърна и Елеонора, и синът и, а след това продума с високият си, леко дрезгав глас:
- Рина, какво си ми се скрила там? Нали по целият път ми разправяше как нямаш търпение да видиш майка си и брат си? Хайде де, майка ти не издържа вече.
Момичето се размърда плахо, притеснено от каква реакция би последвала от страна на близките и. Слизайки от колата, лек порив на вятъра отвя простата сламена шапка, която бе сложила за да се предпази от жаркото слънце, а това накара всички погледи да се приковат в девойката, чиято кестенява коса имаше сребърни отенъци, а големите тюркоазени очи придаваха една невинност присъща само на най – чистите същества. Младежите, събиращи се пред близкото кафене спряха играта си на карти и си представиха колко хубаво би било ако това момиче напишеше тайно някое любовно стихче за тях в дневника си, както дамите от любовните романи, които майките им така жадно попиваха. Бабичките излезли на разходка, не заради самото движение, а колкото да си разменят по някоя друга клюка, се спряха и веднага почнаха да си шушукат. А посрещачите не знаеха какво да кажат. Винаги ли е била толкова красива? А по навик да си казва първото нещо което и дойде на ум Сесилия рече:
- Нора, от мене да знаеш – тая хубост много кахъри ще ни навлече! – Но Нора не я чу, ах, ако я беше чула.
- Мамо, - тихо започна Рина, но после повтори по силно и се хвърли да прегърне майка си. – Мамо, как ми липсваше!
Елеонора прегърна нежно детето си, но в умът и се въртяха тревожни мисли. „Колко си хубава. Ти нямаше възможност да живееш като момиче, а за добро или за зло жената в теб ще го измести бе дори да му даде шанс.”
След този момент на нежност влязоха вътре, не искаха никой да разваля радостта им от събирането им. Но тази радост щеше да бъде прекършена също малките цветя, върху които не виждаме че стъпваме когато вървим в гората!
На следващият ден бе съобщена новината за окупацията, която сякаш завинаги попари чувството за сигурност у хората. Никой вече не беше в безопасност.
* * *
Но това беше преди две години. Много неща се случиха през това време. Каретските войници станаха нарицателни за ужас и зверства. Но кронците имаха кой да ги защитава! Те имаха Вълците от планината!ОтговорОтговор с цитат - 03.09.15 04:02#2от: Вълците от планината - 1 главаНе струва... :n: :n: :n: :n: :x: :yawn: :yawn:ОтговорОтговор с цитат
- 04.09.15 05:12#3от: Вълците от планината - 1 главаПърво, защо смяташ така? Второ, има едно нещо наречено учтив начин за изразяване на мнението, ако знаеш за него. И трето, тази история съм почнала да пиша наново.ОтговорОтговор с цитат
- 04.09.15 10:13#4от: Вълците от планината - 1 главаОф,оф...С патка не се разправям като тебОтговорОтговор с цитат
- 05.09.15 04:45#5от: Вълците от планината - 1 главаАбе ей, компот, ти кой ще наричаш патка. Към моите работи може да имаш негативно мнение, обаче като гледам тези хейтърски коментари дето ги пишеш на всички са избиване на някакви комплекси май. Кухата лейка е по - пълна от твоята глава като гледам!ОтговорОтговор с цитат
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest