Моите форумни теми

Гледаш го в очите, който бяха огледало на душата му, черни и бездънни, пребледнял си някак, не помръдваш, стои пред теб, с тяло като ада и лице като на пламък, ужасяващ и неразрушим, а ти, го гледаше с поглед, жален и безсилен, вече предал се и сякъш в този миг искрата на живота ти угасна,думите му раздираха душата ти, а ръцете му изгаряха кожата ти, хм... Вкусът на кръвтта ти му беше любима, обичаше да ти припомня загубата отново, как за един миг ти взе всичко, и ти повтаряше, че си виновен за това, вината те убиваше, чрост изпълни очите ти, искаше да отмъстиш нали, но какво можеш да направиш ти, роб,това си ти, подчиняваш се, защотото боли, смешно е, колко си слаб, тогава стои, там ти е мястото, в краката му, нима не си съгласен?, тогава го покажи, покажи, че никой не може да контролира душата ти, накарай го, да усети болката ти, покажи, че слабия никога не се изправя, счупи ръцете, с които те е наранявал, извади очите, с който те е гледал с презрение, зашии устата, с която разбиваше сърцето ти, но остави краката му, нека да лази, да лази и да моли за милост, човека, който мачкаше, покажи на страха, какво е чувството да се страхуваш.

Може ли човекът, след като е толкова нетраен и живота му е низ от решения и грешки, да притежава разум, който да ражда обективни заключения- отговорът е не. Разумът не познава чувствата, той гледа на света, като място, в което трябва да оцелее, не допуска хипотези, не се подвежда по емоции, ако човек живее изцяло отдаден на разума си, няма да опознае живота, ще бъде погълнат от угризения, разсъждения, няма да живее пълноценно, как мислите, това звучи ли обективно? Обективна е болката, тъгата-чувствата, факт е, че те предизвикват сълзи или от самите чувства, съответно щастие или нещастие, реално последиците от чувствата са обективни. Какво ражда разума?- планове, химери, тактики, съмнения и в повечето случай обективните последици не отговарят на очакваното от ума развитие. Физически погледнато, ние не можем да развием и като цяло да използваме повече от 10 % от капацитета на мозъка си, за сметка на това при всеки един житейски проблем, човек освен, че се смирява, той и помъдрява, а това неминуемо му носи покой и дори щастие, тоест дори в основата на развитието на мозъка или разума на човек, стой неговото сърце. Ако направим съпоставка на разума със сърцето, разглеждайки ги като биологични единици, ще видим, че с годините мозъчните ни клетки умират, а всеки стрес, разбързва измирането им, при сърцето обаче е точно обратното, през години, натрупвайки опит, след всички преживявания, то не умира, а става все по-голямо и по-добро.Колкото повече години минават, толкова по ясно си обясняваме света, по точно хората в него, това прави сърцето, то не се занимава, да тълкува, да мисли защо това е така, а онова иначе, то се отдава изцяло, на инстинкта, то познава единствено любовта и омразата, съответно страха и привързаността, това е неговата същност, няма излишни разсъждения, то просто чувства. Е, вие ми обяснете като мозъка на човек, бавно, а при други не толкова бавно умира, той прогресивно помъдрява ? Моето логично обяснение е просто, разума ми е необходим, когато става дума за за съзнаваното от мен, както го нарича Фройд- "аз", останалата част от света, не може да бъде обяснена, съответно моят разум не ми е необходим, но ако оставя на чувствата да ме водят и инстинктите да контролират развитието ми, въпреки че няма да мога логично да обясня нещата, около мен, аз ще ги разбирам, и тогава "пред съзнаваното" ( супер-аз ) и "не съзнаваното" ( то ) ще бъдат възприети, точно от сърцето, а не от умът.

Любовта е онова, банално понятие, което прави света розов, което дава надежди и сила да вярваш, да прощаваш, кара те да се чувстваш значим, тя прави човекът най-висшето същество, способността да обичаш те прави човек, допълва те, тя прави човек пълноценен, кара го да оценява малките неща, значимите неща. Помага ти, да преглътнеш болката, да простиш лъжата, а на тяхното място да дадеш любов, неограничена и искрена любов. Любовта е живот, тя създава, гради и поддържа, не може да бъде описана, тя се усеща, чувстваш топлина, чувстваш сигурност, това е нейната същност, тя е доброто в света, тя е ангелът на небето , тя е светлината, тя е всичко нужно на човек.

Въпроса беше, коя съм аз. Коя мога да съм, по скоро коя няма да бъда. Искам ли да бъда,а дали мога да бъда това, което искам. Мога, искам и ще съм. Човек съм, но не една от многото, имам сърце, огромно, толкова огромно, побира цялата болка, гори, изгаря, после просто спира, всичко зараства, после се повтаря, и така винаги и сигурно завинаги. Умът не слуша сърцето, сърцето не разбира ума, а аз някъде между двете се боря, да спася душата от разрушенията, от празнотата, която остава между тях, като пропаст, в която падам постоянно, оставам долу, погълната от мракът, обзема ме, изпразва ме, след него оставам безчувствена и студена, после ме връща горе, отнел ми чувствата, и напълнил душата със страх, страх да допусне хората, страх да се довери, защото просто няма какво да й бъде отнето вече, това се повтаря винаги и сигурно завинаги. В моментите, в които светлината просто изчезва, и последния лъч потъва в тъмнината, когато душата губи посоката си, умът, непознаващ чувствата, остава безпомощен,а сърцето кървящо, разбито, изхвърлено и неоценено, се опитва да оправи всичко това, да забрави лъжите, да подтисне болката, и отново да обича, да даде всичката останала любов, знаейки, че отново ще страда, но е толкова голямо, че би приело всеки нуждаещ се, от малко обич, без да иска нещо, без да мисли нещо, та то не мисли, просто чувства, чувства липсата, чувства, как е използвано, но не спира да обича, и никога няма да спре,това се повтаря винаги и сигурно завинаги.

Просто имам мнение, сигурно заради това, повечето хора не ме разбират. Това, че често се усмивам не значи, че не мога да бъда сериозна, това че не обичам да мълча , не значи, че не познавам самотата, това че обичам хората, не означава, че не съм таяла злоба в себе си, хм. Твърдят, че те познават, но всъщност никой от тях не знае кой си, странно а, цял живот с едни хора, а когато ти трябва рамо,сам. Да, "Такъв е живота " ще кажете Вие, не, живота не е такъв, хората го правят такъв, толкова подъл, всеки ден е лъжа, всеки човек е лъжа, реалността е лъжа, това създавате, една лъжа,предхождана от други лъжи. Виждате ли колко пъти трябва да напиша думата "лъжа", за да опиша живота си, помисли пак, защо е така,хм. Следващия напълно нормален въпрос е " Как реалността ще бъде лъжа" той е точно като живота, толкова е прост и в опити да го направите по просто, го усложнявате, хм. Само трябва да се огледаш, просто внимателно погледни, виж колко фалшиви стават хората, те едва ли не се страхуват да кажат истината, погледни им очите, когато бях малка и си позволих да излъжа, моята майка казваше така " Отиди и виж корабите, които ти плуват в очите" вярвате ли ми, че с часове ме беше срам я погледна в очите след това , има ли смисъл да говоря за сега, хм не мисля.

Времето, най-справедливото наказание.. При него нещата са толкова прости, не си ли виновен не боли, няма нужда от думи, няма нужда от лъжи. То не спира, не се променя, отнася се с хората така, както заслужават. При него няма, "съжалявам", няма "Ще се променя", то просто не спира, върви само на пред, без да чака и без да бърза, или вървиш с него или оставаш смачкан някъде там.

Просто се чувстваш сам, нали знаеш, сред много хора си, а всъщност тях ги няма, не ги чуваш, не ги усещащ, ти си просто едно от многото тела, но без душа. Душата ти, търси, търси това, което е изгубила и което не ти дава покой, това което преди те е правило щастлив, а днес бавно те убива, тази малка част от живота ти, без която той не може да продължи... Сега разбираш ли, при мен обаче, тази част е човек, човекът с който съм била най-щастлива и човекът, който е бил до мен, когато съм била най-тъжна, как да го оставя, кажи? Ти би ли се отказал от целия си живот ей така ? Би ли успял да го гледаш, как живее без теб, как те е забравил, как не иска да се върнеш, хм, и за така си помислих. А тя, душата, продължава да търси, знаейки какво липсва, но също знаейки, че то само не пожела да се върне..

Не знам от къде да започна, странна съм, хората мислят, че ме познават, а всъщност дори аз не се познавам. Смехът, това е нещото, което до сега ме държи, това което ме кара да забравя всеки проблем, това което е с мен винаги. Обичам любовта, обичам когато и тя ме обича, обичам и хората, но не обичам, когато те ме обичат, защото винаги ги наранявам. Какво друго да кажа за себе си, обичам животните, обичам това как, те ни обичат, как са готови на всичко за нас, а ние ги погубваме, обичам начина, по който те ни обичат, и това как въпреки грешките, които допускаме, пак ни обичат, възхищавам им се. Обичам природата, обичам мириса на гора, обичам онези малки цветенца, които са толкова ниско на земята, че трябва да легнеш до тях, за да усетиш аромата им, всеки път си струва. Приятелите, са това от което най-много се страхувам, не мога без тях, не мога и с тях, толкова много се страхувам от тях, а когато ги няма се чувствам сама, странно а, нараняват ме, обичам ги повече, оставят ме, разбирам, че не си е струвало и отново боли. Обичам тишината, но се губя в нея, потъвам, потъвам надолу, спомените ме дърпат, а мечтите ми помагат да се изкача, вечната борба. Обичам езика, обичам това как ме кара да се чувствам, когато му се отдам, това как ставам друга, когато го усетя в мен. Обичам себе си, не се познавам, но се обичам, обичам всеки малък недостатък в себе си, обичам всяка една глупава усмивка, която съм подарявала на хора, от които съм получавала само болка, всеки път в който съм казвала "Обичам те", на хората, който все още са до мен, всяка сълза, която съм проронвала заради глупавите постъпки на хората,всичко, обичам всичко в себе си.

Не разбирам... Какво е различното сега, защо боли толкова, защо не мога да те забравя .. Нямаш представа какво направи, дойде в живота ми, донесе ми най-голямата радост, после си тръгна, съсипа ме, само не разбирам как го направи, не разбирам защо от всички, допуснах точно теб, не разбирам защо искам само теб, защо въпреки това, което ми причини, продължавам да мисля само за теб... Какво беше различното с теб... всички онези думи, които си ми казвал, хм как да ги забравя, всеки път щом те видя да се усмихнеш, знаейки, че причината не съм аз, да боли, но се радвам, защото никога не бих искала да страдаш, както страдам аз.. Не разбрах обаче, как стана всичко, преди ти даваше всичко да сме заедно, искаше всяка секунда да съм с теб, сега нещата са напълно различни, не оцених какво имам и ми го отнеха... Никого преди теб не съм чувствала толкова близък, точно затова боли толкова много, защото помня това което ми казваше " Ще останеш моето момиче завинаги", нямаш представа какво си за мен, половината ми душа я няма, и знам, че няма никога да се върне, хм, ще останеш единствения, единствения, на който позволих да ме разруши...

Нараняваше я, правеше го постоянно, после казваше "Не ми пука за нея".. Та виж я, толкова красива, невинна, толкова малка, а всъщност целия ти свят, толкова искрена и чиста.. Всеки път, в който чуваше от теб "Обичам те",хм помниш ли колко обичаше този момент, очите й грейваха, усмивката озаряваше нежното й лице, с две прости думи, я правеше толкова щастлива, а на теб ти стигаше само да е до теб.. Но нещо се промени нали? Омръзна ти. Защо да обичаш една, когато могат да бъдат повече? Но не всичко беше различно, всеки път в който я погледнеше, пред теб минаваха, всички ваши спомени.. Боли нали? Да знаеш, че я нараняваш,но да не ти пука.. Погледни я пак, струва ли си, да изгубиш такъв човек, заради нещо "второ"? Тя беше всичко, което ти трябваше, с теб когато се чувстваше сам.. беше до теб, когато беше и щастлив, споделяше с теб, всеки миг, било то незабравим или ужасяващ, и ще продължава, само й дай възможността.. Нараняваше я, правеше го постоянно, но заради теб, тя бе готова да таи всяка болка..

Смъртта е нещо непредсказуемо, от една страна нереално, а от друга съвсем близо до теб. Тя живее в теб, вижда твоите действие, следи твоите мисли, чувства и идеи. Чакате. Чака да направиш своя избор, да останеш и укрепиш живота си или да поемеш по нейният път.

Има ли смисъл в това да се съмняваш в нечия дума ? Има ли смисъл да насилваш някого да направи нещо, без неговото съгласие? Има ли смисъл да мислиш някой за луд, само защото не разбираш логиката в действията му ? Има ли смисъл да си сам, когато има хора, които искат присъствието ти ? Има ли смисъл в живота ако си изгубил посоката си ? Въпроси, търсещи отговор несъществуващ.

Когато по света живеят хора, които слагат собствените си нужди и блага, пред тези на обществото,неусетно всичко започва да рухва. Бъдещето ни, то си отива малко по-малко, театъра, в който се намираме се срива, а ние нищо не можем да променим, защото хората, от които зависи всичко не осъзнават какво влияние притежават и какво унищожават, заради власти и пари. Има много по-важни неща от парите, с тях не можеш да си купиш нищо, от важните неща в живота. Има хора по света, които нямат семейства, нямат любов, но се опитват да живеят, борят се , усмихват се въпреки всичко, това е човек за прослави, този човек знае какво е да нямаш, да те боли. Не той е избрал съдбата си, но я търпи, а никой не се интересува от това. Понякога ми се иска, всички да минем през това, за да разберем най-после, какво е лоялност и съчувствие, да разберем какво ще загубим ако не се променим. Ние разрушаваме света, в който живеем, вървим срещу всичко и всички и защо, защо се съсипваме ? Все още имаме избор, да продължим да вървим срещу природата и да съсипваме бъдещето си, заради някакви безполезни хартии, които днес ни управляват или да си помогнем, да заживеем с чиста съвест и душа за ново начало. Избора е наш, а ти какво избираш ?

Дори не знам как се чувствам. Не съм тъжна, не съм и щастлива, но има нещо, което ми липсва, хм да май си ти.. Знаеш ли какво точно ми липсва? О, не мисли, че ще чуеш някакви мили неща, нито пък ще чуеш нещо, което не знаеш.. С теб се чувствам просто, просто добре .. Мога да се лигавя, даже супер много, мога да те псувам, да съм сериозна, без значение от настроението ми , ти пак си до мен, само ме гледаш и ми се усмихваш, да, това ми липсва.. Когато си мисля какво можеше да бъде, ако не ме беше толкова страх да се отпусна тогава, какво можеше да бъде сега, просто съжалявам, трябваше ми само още малко, хм както и да е, не мога да го променя, но знаеш ли какво ? Моментите, които имахме, наистина няма да мога да забравя, а дори да можеш, не искам.. Хората около мен си мислят: "тя само се вживява, нали пак ще се видят." така ли си мислите ? Само, че следващият път когато го видя, всичко ще е различно,няма да я има онази искра, ще бъде останала някъде там , между километрите... Да, още ще го искам, предполагам и той мен, но чувствата ще си останат просто чувства, защото няма да знам какво е правил, докато аз съм си мислила за него... Мога да продължа да пиша за него и това как ме кара да се чувствам, но няма смисъл, защото си остават просто много думи написани на лист ..

И точно тогава, когато луната изгря усетих, как се променям. Всичко пред мен причерня, тялото ми се парализира, силата рязко ме напусна, Нощта поглъщаше душата ми, мрак, в това се превръщах.. После за миг, всичко спря, болката изчезна, силата отново ме изпълни, но знаех, че не съм същия човек, душата ми, изпълнена с тъмнина, ме превръщаше в чудовище.. Усещах демона в себе си, усещах как се опитваше да излезе, да погуби всичко, което обичах, и на което държах. Болката беше ужасяваща, сякаш всяка част от тялото бе изтръгвана, после връщана на мястото си и отново откъсвана, демона беше по-силен от същността ми.. Но бях сама, за миг покажех ли, че ме е страх, то щеше да ме погълне, нямах друг избор освен да се боря, за това, което обичам, в този миг показвайки на себе си , които са нещата на които държа истински, душата ми сякаш възкръсна, като лъч светлина минаващ през тъмнината, озари тялото ми, тогава всичко приключи .. Мракът сковал сърцето ми, и забранил му да изпитва любов си беше отишъл, но още усещах останалите парченца тъмнина в душата си ...

И каква си мислите, че е реалността, точна такава черна и бездънна, винаги си сам, винаги има някой иска да те накара да лазиш точно,заради това не трябва да се доверяваш на никой, когато те събарят ставаш, плуят ли те плюеш и ти, няма такова нещо, като "Не им обръщай внимание", хм и какво става като само мълчиш, продължават да те тъпчат, просто им даваш това, което заслужават. От малки се учим да търпим на злоба и болка, няма го това мама и тате да са до теб, да ти купуват нови дрешки, обувчици,тука мама и татко са някви едвали не твой набор, дет не знаят как да си оправят живота, иначе родители. Побоища, караници, навънка вкъщи се тая, и после ми кажи пак "Боя не е решение" ще ти го припомня кат ми посегнеш пак. Мислиш си, че ако са скараш с вашите излизаш навънка и там твойте приятели, ще те подкрепят, хм, ама кат вънка са по-големи изроди какво правим ? И какво стана пак почваме от там където тръгнахме, оставах сам.Намираш си приятел, и пак са почва " Той ме обича, той ще е с мен винаги" еми да ама не, излез от филма и виж къде са намираш, огледа ли са ? И ко видя ? Ти си момиче, той момче или му до даваш или си го зима. И вече освен всичко останало нямаш и достойнство, ама ти харесва прайш го пак, виждаш, че ако не продължиш, ще си останеш сама. Минава време, ставаш на 15 не знаеш колко са та минали, викаш си " Чакай малко, какво правя аз? ". . Намираш хора, които гледат на теб кат на човек, не кат парцал, както бих гледала аз на теб. Те те изправят, показват ти света от по-красива страна, където си мислиш, че ще си в безопастност.. Минава време, вие все още сте приятели, чувстваш ги страшно близки, те знаят всичко за теб, ти за тях също, отношенията с вашите също се оправят, всичко ти се струва като в приказка, за първи път се чувстваш истински щастлива. Явно трябва да ме слушаш по-често, един ден разбираш, че бащи ти изневерява на майка ти, не знаеш какво да правиш. Минават дни, баща ти разбира, че знаеш, мисля, че знаеш, че нищо хубаво не може да се случи след това,следва жесток побой, цялата в синини се обаждаш на майка ти, за да и разкажеш какво се е случило. Майка ти ти вдига вдига телефона пияна и ти казва, че в момента е с баща ти и започва да ти обяснява колко много го обича, ти затваряш телефон, знаейки, че не можеш да се върнеш там. Обаждаш се на приятелите ти, които дори не ти дигат, след 10 минути получаваш SMS "Ние сме на купон, утре ще ти звъннем. Чувстваш се изгубена и отново САМА, отиваш взимаш една бутилка алкохол със стотинките, които намираш в джоба си, мисля, че ще е по-добре да не обяснявам нататък, ставаш копие на майка си, сега разбра ли, защо е толкова брутална реалността? Още не си? Брутална е, защото такива отрепки като теб, не заслужават толкова много шанса да докажат, колко по-жалки могат на бъдат.

Огледайте се, виждате ли до къде се стигна? Виждате ли в какво се превърна България, в какво я превърнахме ние.. Всичко вече е злоба, от малки хората растат с нея, тя им разкрива света, тя ги насочва, тя ги учи.. Тази злоба убива идеите, убива чувствата, убива нас самите.. Децата не знаят какво искат от живота, не знаят какво те искат от себе си, не знаят на къде вървят.. Вече никой не се доверява, не помага, не обича.. Нещата са толкова трагични, толкова бездънни, толкова мрачни, няма вече път нагоре, няма я вече онази искра,която ни показваше, че има смисъл да вярваме в доброто.. Няма я, ние я изгубихме.. Толкова много време мина, толкова много моменти заедно с него, толкова много възможности за промяна, а нищо дори не се опитахме, искахме, но злобата,вече бе обзела ума ни, казваше не.. Ние й позволихме да го направи, показахме, че сме слаби, че просто нямаме посока... Сега гледаме отстрани, това което изградихме, това което днес ни руши...