Sanovnik.bg»История, която може да ви вдъхнови
История, която може да ви вдъхнови
АнонименНовак
Здравейте!
Видях, че много хора публикуват своите преживявания или случки и затова аз реших да споделя моята история.
Аз съм момиче на 17 г. Моята история не е по-различна от всички, които сте чували, но се надявам да я харесате и да оцените какво е семейството.
От 1 до 7 клас бях само с един и същи клас и бях свикнала с добри и мили хора като моите бивши съученици. Когато завърших 8 клас, отидох в гимназия, но всичко се обърна наопаки. Аз бях по-различна от тях, бях свита и много срамежлива, докато те бяха диви и невъзпитани.
Започнаха и годините на подигравки, унижения, обиди и какво ли не. Никой не ми помогна, всеки гледаше и стоеше.
Потъпкаха самочувствието ми, изтриха усмивката от лицето ми и оставиха една голяма рана в сърцето ми, която още не може да се затвори. Вечер се прибирах разплакана, а нощем сънувах техните гласове и обидите, които ми нанасяха, униженията, които търпях, защото ме беше страх от тях и не можех да кажа на родителите ми. за да не ги притеснявам допълнително. И така минаха две години и половина.
Аз бях в една голяма дупка, от която не можеш да се измъкнеш, но един ден просто всичко, което бях натрупала излезе, но като получих нервна криза, заради едно поредно разочарование, в опитите да се сприятеля с тях. Без моето семейство и тяхната подкрепа аз още щях да съм в дупката.
Цялата болка излезе, но кървящата рана трудно може да се затвори, камо ли да се излекува. . . .
Дано да ви е харесала историята ми. Искам да пожелая на всички, които са били унижавани или са потъпквали достойнството им да се изправят смело и да ги победя!
Видях, че много хора публикуват своите преживявания или случки и затова аз реших да споделя моята история.
Аз съм момиче на 17 г. Моята история не е по-различна от всички, които сте чували, но се надявам да я харесате и да оцените какво е семейството.
От 1 до 7 клас бях само с един и същи клас и бях свикнала с добри и мили хора като моите бивши съученици. Когато завърших 8 клас, отидох в гимназия, но всичко се обърна наопаки. Аз бях по-различна от тях, бях свита и много срамежлива, докато те бяха диви и невъзпитани.
Започнаха и годините на подигравки, унижения, обиди и какво ли не. Никой не ми помогна, всеки гледаше и стоеше.
Потъпкаха самочувствието ми, изтриха усмивката от лицето ми и оставиха една голяма рана в сърцето ми, която още не може да се затвори. Вечер се прибирах разплакана, а нощем сънувах техните гласове и обидите, които ми нанасяха, униженията, които търпях, защото ме беше страх от тях и не можех да кажа на родителите ми. за да не ги притеснявам допълнително. И така минаха две години и половина.
Аз бях в една голяма дупка, от която не можеш да се измъкнеш, но един ден просто всичко, което бях натрупала излезе, но като получих нервна криза, заради едно поредно разочарование, в опитите да се сприятеля с тях. Без моето семейство и тяхната подкрепа аз още щях да съм в дупката.
Цялата болка излезе, но кървящата рана трудно може да се затвори, камо ли да се излекува. . . .
Дано да ви е харесала историята ми. Искам да пожелая на всички, които са били унижавани или са потъпквали достойнството им да се изправят смело и да ги победя!
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest
Подобни Истории
Рейтинг
3.6
Общо гласували: 7
52
42
31
22
10
Дай твоята оценка:
Коментари (14)
Изпрати
Изобщо не ми беше лесно да споделя моята история, защото ме беше страх. Колкото и подигравки, унижения и обиди да е имало аз се опитвам да продължа напред. Изобщо не ми е лесно като всеки ден виждам лицата им и като чувам техния присмех ме побиват тръпки. Не е лесно да им кажеш НЕ, но трябва да опиташ.
1
0
Искам да съм като теб .. Но е ужасно трудно :(
1
0
Здравей! Искам да те поздравя за смелостта, която си проявила да споделиш всичко това. При мен се получи сходна на твоята ситуация,дори може би по-зле.Постарах се целич този кошмар да остане в миналото ми, но дори след толкова много време все още има вличние- било то под формата на липса на доверчивост и хроничен песимизъм. Както и да е. Ако имаш нужда да поговориш с някой за това, искаш да обмениш опит или просто имаш нужда от приятел, винаги можеш да ми пишеш. Бих се радвал, ако мога да помогна. Поздрави и горе главата!
2
0
И при мен е същото - съучениците ми ме плюят (или поне повечето от тях), защото съм по-различен от тях, в такъв смисъл, че съм тих, не се бутам между шамарите, харесвам други неща, различни от техните, говоря за коли и музика, освен това съм и по-малък от тях (те вече са на 18, а аз все още на 17, роден съм в края на годината). Тежко е, разбирам те... И го правят, защото им мълча - не искам да падам на тяхното ниво... Помощ от родителите си не съм искал, няма и да поискам. Те няма винаги да са до мен в живота, трябва да се оправям сам. Съветвам те да не им обръщаш внимание на тия идиоти и да започнеш да живееш живота си пълноценно, като се събираш само с хора, които те възприемат каквато си. Нямам какво друго да кажа :)
1
0
знам какво е чувството, защото и при мен е така, но не ме е страх от тях
1
0
съжалявам за това което ви ви се е случило през ученическите ви години и наистина семейството е най-голямата подкрепа и опора за едно подрастващо дете и трябва да научим децата си да разговарят с родителите си да споделят именно тогава ще могат да се решат проблемите на детето.А вашата история не знам как да я оценя много тъжна.
1
0
