Моята лична житейска Голгота

Здравейте!  

Сега ще ви разкажа една лична житейска драма - моята собствена драма.  
Мъж съм на 34 години. Българин.  
Добър човек с прекрасна душевност, но добро в този животец ужасен, така и не видях.  
Ще се радвам ако с тази изповед все пак намеря. . . истинска надежда.  

Ето я и житейската ми история. . .  

Роден съм през пролетта на 1989 година. Израснал съм основно в североизточна България.  
Страдам от ранно детство от тежки душевни състояния - страхова невроза, панически атаки, фобия при попадане в колектив с хора, чувство на умора, натрапливи депресиращи мисли и доста други "приятни" неща. Боря се с тези жестоки състояния от 10 годишен. На толкова бях, когато започнах да получавам панически кризи.  

Завършил съм основно образование, след това се записах в гимназия, но не успях да завърша средното, поради това, че от тормоза в училище, който понасях до 8ми клас, вече бях рухнал психически и нямах сили, нито желание да продължа. За 8-те години, в които учех, понасях много и всякакви подигравки и унижения.

Всичко тръгва от семейството ми, което е разбито и проблемно. Израснах в тежка семейна среда на насилие, битов алкохолизъм и крайна бедност.

Родителите ми са разведени, баща ми е лош човек и насилник, майка ми е слаба жена без характер и в продължение на години ту се събираха, ту се разделяха. . Понасяхме тежко насилие от баща ми, мен ме биеше брутално. . Затова и при него не можехме да издържим повече от седмица и се налагаше да се спасяваме. Общо-взето съм израснал при майка ми и баба ми.  

Освен това майка ми има брат, тоест вуйчо ми, който е алкохолик от 30 години и не е спирал да се напива и да прави скандали вкъщи.  Налагало се е посред нощ да бягаме да спим в съседи, защото в пиянствата си, ни е заплашвал с нож, че ще ни надупче.

Също така имам по-малък брат, който откак се роди (аз бях на 4г и половина), стана любимото дете в семейството, а аз бях отхвърлен и често понасях наказания и пренебрежение от страна на роднините си. Собствената ми майка ме е предавала на баща ми да ме пребива.  
Брат ми израсна живо подобие на баща ни, дори е посягал на нашите и ги е удрял, но те винаги го защитаваха и покровителстваха.
Това е толкова гадно. . .

Къщата, в която сме израснали е наследствена, оттам имат дял едни наши роднини, които живеят точно до нас, в съседната къща. Те са алчни хора и изключително агресивни, и въпреки, че имат достатъчно удобства и всичко нужно, водени от своята алчност си присвоиха големи части от двора ни. . И като цяло те се разпореждат с всичко, а нашите гледат да не влизат в пререкания с тях, за да няма сериозни проблеми.
Общо взето израснах в такава семейна среда. Детството ми беше тежко и изключително брутално.  

След навършване на моето пълнолетие, родителите ми се разведоха по взаимно съгласие, просто видяха, че няма смисъл от техния брак и че няма да излезе нормално семейство от това. Баща ми се отрече от нас и донякъде по-добре, че се случи така. Той си живее живота по жени, харчи пари за скъпи дрехи и удоволствия, и това е неговия живот. Никога не е мислил за нас, както би следвало да бъде, ако един баща е свестен такъв.

След това започна моето затваряне в себе си, тежките емоционални епизоди, невъзможността да открия нормален живот, приятели, развитие. . .  Правех си рани по ръцете с ножица и нокторезачка, мислех за самоубийство почти всеки ден. Рядко ми обръщаше някой внимание и се интересуваше какво става с мен, в ума и в душата ми.

Пропуснах да споделя, че на 13 годишна възраст преживях деликатна операция в коремната област, от която лекарите констатираха, че има някакъв риск да остана стерилен, тоест да не мога да създам свои деца. Това беше поредния шок за мен, а бях само едно дете на 13 години. Шокът беше огромен и ужасяващ.
Така и не отидох впоследствие на допълнително изследване, което да установи дали наистина съм стерилен или не, защото предпочетох да не зная отговора.  

Така минаваха дните, месеците и годините от моето юношество и младост като цяло.

От няколко години насам (вече около 7-8) се опитвам да бъда самостоятелен човек и да въведа живота си в ред, но винаги следва едно и също. . . . Колкото и пъти да направя някакъв опит, следва. . . провал. След което отново се намирам в изходна позиция и ужасите продължават.  
Това е като някакво същинско проклятие, което като че ли тотално спъва пътят ми във всички направления.

От 2014та година поемам рискове, събирам някакви оскъдни средства и заминавам от нас, търсейки си спасение по други градове. Не успявам да го открия обаче, и така загубих доста години от младостта си. В лутане и провали.  

В крайна сметка, животът ме срещна с една прекрасна жена през 2017та година. Запознахме се в Интернет. До ден днешен поддържам контакт с нея и я наричам Духовна Мама.  

Въпросната жена реши да ми помогне и така се случи моето нанасяне в един град в Северозападна България. Най-сетне бях успял чрез един добър човек да открия своето място под слънцето, както и рамо, на което да се опра.  
Така живях там на квартира повече от година, с нейна помощ и с някакви частични приходи, които успявах да си докарвам (трудно), и по този начин съумявах да се справям горе-долу.  
Не успях обаче през тоя период да преодолея травмите, които с пълна сила ме преследваха, постоянно, макар че бях вече на ново място и сред по-добри хора.

В един момент обаче, съдбата отново реши да се погаври с мен и стана така, че собствениците на имота (квартирата, в която бях) решиха, че трябва да освободя стаята, след което пред мен нямаше друга алтернатива, нито кой да ми помогне. Въпросната ми духовна майка, имаше самата тя по онова време различни житейски грижи, свързани с нейното семейство и не можеше да измисли друг подходящ вариант относно мен, с който да ми бъде полезна.  

Тогава осъзнах, че трябва да замина оттам и реших да отида към Южна България, да си потърся щастието там.  
Бяха ми обещали едни хора от Интернет, че ще ме поемат те, обаче стана така, че когато пристигнах, те просто не се появиха и не можех да се свържа с тях.
В крайна сметка останах на улицата (случвало ми се е десетки пъти това нещо! ) за известно време. Беше ми много трудно, спях по градски пейки и беседки, просех за да мога да оцелея.  

Известно време след това, чрез една служителка в тамошна жп гара, се отвори за мен една възможност и тя ме насочи към едни хора, при които бях настанен. . . Заживях в едно мазе, което ми дадоха и работих 8 месеца нискокачествена работа на въпросните хора в един краен градски квартал, гледах им домашните животни (над 300 броя кокошки, гъски и патици! ). Тези хора бяха семейство - мъж и жена с едно дете. Заплащането, което получавах там, беше ниско, по 20 лв на седмица + храна два пъти на ден и то не особено качествена. Мъжът беше груб и все недоволен, а жената постоянно го настройваше против мен. Често имахме конфликти и едва не се е стигало до физическа саморазправа.
Така изкарах цели осем месеца и накрая просто напуснах, защото вече не издържах. Нямаше част на тялото, която да не ме боли, заради натоварването и лошите условия. . .  

След това последваха отново тежки изпитания и перепетии за мен, озовах се отново на милостта на улицата. .  

Около един месец по-късно се случи влизането ми в психодиспансер, където бях насочен да отида. . Лежах три месеца там и се предполагаше, че ще ми помогнат да се излекувам и възстановя психически. Това обаче не се случи, а в клиниката се нагледах на брутални ужаси и излязох в още по-тежко състояние оттам.

След изписването ми, се озовах за пореден път по улиците (добре познатия сценарий), още по-шокиран и меко казано объркан, нямах идея какво ще правя оттук нататък. . . оцелявах много трудно. .  

Последваха около две седмици в скитане, изпитания и нощуване по градски беседки, с чувство на огромен страх, умора и т. н.
И един ден докато минавах покрай квартален блок, се случи запознанството ми с някаква дама на 50г. Тя ме повика да й помогна в почистване на нейното жилище, обещавайки че ще ме нахрани и ще ми плати. В крайна сметка аз приех и впоследствие стана така, че решихме да заживея при нея в апартамента й. Тя ме прибра, казано накратко, защото ме хареса. Живях при тази дама 1 месец. С нея изживях силна и бурна връзка.
Тя беше от жените, които бързо те привличат, но същевременно те бутат към дъното. Беше зависима от алкохола (което разбрах малко по-късно) и животът ми при нея всеки ден беше истинско изпитание. Имаше си и любовници, което трудно понасях. Случваха се различни неща, и хубави, и ужасни. Често идваше полицията, заради нейните пиянства.
В крайна сметка се наложи в един момент да я напусна, защото виждах и усещах как затъвам и нещата не отиват на добре. . .

Вече след всички тези гадости, премеждия и поредното разочарование, се чувствах толкова разбит и разрушен, че нямах сили да продължа, не знаех накъде да поема и какво да правя. Чувствах се в безизходност.
Случи се така, че поради липса на друг избор, се наложи да се върна отново при роднините си, където уж връщането ми щеше да е временно, а стана така, че изгубих там още цели 2 години от живота си (от пролетта на 2020 до пролетта на 2022 година)

А в продължение на цели 3 години бях успял (с цената на огромни усилия) да се задържа далеч от тези хора и онова ужасно място. . . но отново съдбата се погаври с мен и ме върна там.
Това беше тежка стъпка назад и някак си просто все едно сложи хикс на всичките ми усилия до момента. . . .

И, така. . . живях с баба ми и вуйчо ми до миналата година (до април месец), който както споменах, е алкохолик и пиянството му е ужасно. Всеки ден там ми минаваше по един и същи начин. Затворен в мизерната стая, без никакви преживявания и заобиколен от лоши и негативни хора. Нямах никакво развитие. Чувствах се психически разрушен. Усещах как с всеки ден в онази ужасна обстановка сякаш животът напускаше тялото ми. . . Скандалите бяха ежедневие. . .  Вуйчо ми беснееше и заплашваше, баба ми постоянно намираше за какво да се кара с мен и да ме намира за виновен. Съседите около нас обсъждаха разрушеното ни семейство и гледаха сеир. Просто за мен беше убийствено да гледам и търпя всичко това. Не можех да си представя, че съм попаднал отново в онази ужасна среда.

Майка ми и брат ми бяха на квартира по онова време (и слава Богу). Майка ми едва се оправя с брат ми, всеки месец искаха от баба ми да им изпраща пари от пенсията си, за да могат да си оправят разходите.  
Брат ми е агресивен и проблемен, навлича се в неприятности, страда от различни мании. . . Майка ми се трепе за да го издържа, а той постоянно й създава проблеми, в хазартни зали й е харчил по цели заплати. Неконтролируем е. С него не се понасяме, но майка ми си го носи на плещите и си го гледа.  
Губят вече няколко квартири защото затъват и ги гонят. И отново се връщат при баба ми и вуйчо ми. После отново така и това е години наред, без никакъв прогрес и напредък. Майка ми е болнава жена, баба и тя не е много добре. Заради грешките си, просто се обрекоха на страдание, но и аз тегля от всичко това.

Общо-взето така. . .  

Накрая, след две години агония, когато почти вече бях изгубил надежда, най-сетне успях отново да се измъкна от онази тежка семейна обстановка. Така стана моето ново преместване, този път в Югоизточна България. Това се случи на 27ми април миналата година. Бях намерил вече в интернет тази квартира, в която съм в момента, бях се уговорил по телефона с хазаинът. Тогава ми бяха събрани някакви средства (трудно), дадоха ми ги и така се случиха нещата с моето заминаване.  
Дойдох на новата земя. Срещнах се с едно момиче веднага след пристигането ми на новото място, с което момиче уж щяхме да бъдем двойка и да бъде до мен, но се случи така, че тя ме изостави още на втория ден. И аз останах отново сам. Както обикновено. . . и, дълбоко познато.

Макар и отново съсипан, в крайна сметка успях да си наема квартирата с остатъчните пари, които имах в себе си и заживях, някак си. . . Но отново сам, в изолация, без пари, без приятелка, без нищо.  
Така вече 11ти месец. . . .

Квартирата ми тук е мизерна, представлява една тясна стаичка и без почти никакви условия, но поне не съм на улицата или на онова ужасно място. Имам и съквартиранти тук, на самия етаж в други стаи.  

Всеки месец, майка ми ми изпраща някакви средства (половината заделяни от баба ми), сякаш един вид за да си чистят съвестта, заради всичко, което са ми причинили. Благодарен съм им все пак и ги обичам по някакъв начин тъй като са ми семейство и не мога да променя този факт. Обаче болката си я нося до днес и нямам нормален живот. Тези средства обаче ми стигат колкото да си платя тук наема, водата и тока. За мен почти не остава нищо.  

Самия аз гладувам и мизерствам. Всеки божи ден, дори и през зимното време, обикалям по улиците, за да си набавя нещо за ядене, колкото да не загина от глад. Храня се от уличните контейнери. Телефонът си успявам трудно да го зареждам с ваучер веднъж месечно, за да имам Интернет и някакви безплатни минути.  
И така. . . Водя някакъв "живот" на оцеляване.  

Въртя се в този омагьосан кръг вече над 10 години. Още от 2010-2011та година правя опити за по-добър живот, пиша изповеди и обяви по вестници и сайтове, впоследствие започнах и да поемам някакви рискове, търся варианти към трайна и истинска промяна. И ето, вече сме 2023та и още не мога да кажа, че имам някакво развитие и реална промяна, а напротив - още по-зле става ситуацията ми. Това са изгубени години от живота ми, които никой няма да ми върне. . . и това най-много ми тежи и ме убива, че животът си изтича между пръстите ми като пясък, без да мога истински да го живея.  

Жените просто ме изоставят, никоя жена не остава до мен, камо ли да ми помогне по някакъв начин. Щом разберат за положението ми, просто си тръгват.  
Освен това съм попадал и на ужасни места (кравеферми и т. н. ), бил съм затварян в стая с бивши затворници от цигански произход, откъдето едва съм успявал да се спася и да избягам. Благодаря Богу за което!
Имам чувството, че животът ми е истински HORROR MOVIE. . . от най-жестоките.

Все пак не се отказвам и все още има някаква надежда, която ме поддържа. Обаче сили нямам вече. Усещам как и тялото и душата ми са до болка уморени, та чак съсипани. Всеки ден е едно насилие, да ставам от леглото, да излизам, да се боря изобщо.  

Отвсякъде всеки ми казва:
"няма да тръгне нищо, докато не си намериш работа. " 

Тези хора не разбират, че състоянията, от които страдам, не позволяват да направя каквото и да било. Просто каквото и да опитам, винаги се провалям. Сред хора не мога да вирея и изпитвам ужасна паника и дискомфорт още с попадането ми някъде.  Това, което се случва в този момент е страшно. Не мога да го обясня. . .

Моите възможности стигат до тук - колкото да отида някъде и да си наема квартира или да оцелея известно време навън и то трудно. Оттам нататък нямам сили за повече.
Освен това, в интерес на истината, аз искам да намеря своето призвание, което да ми даде смисъл за себе си, и освен за себе си, но и за общото цяло. Не искам да живея на автопилот като повечето хора, защото от дете съм различен, може би и за това - отхвърлен. . .
Минах и през ужасите на експлоатацията, както вече споделих. В стремежа си да изплувам, ставах чирак на подли хора за едното нищо!  

И сега, в настоящият момент, просто искам да отида някъде другаде, да си намеря по-добра квартира, без съквартиранти, да започна на чисто. Искам да започна да ходя на психотерапия. . . Имам някакви планове за лечение и развитие относно себе си. Но няма как да ги осъществя, защото са свързани с някаква сума средства, които аз нямам. . . И няма на кого да разчитам за помощ. Имам някакви виртуални приятели, на които мога да разчитам, но за други неща, не и за такава помощ. . .  

Вече толкова години промяна в живота ми няма. Има само някакви временни паузи и закърпвания на положението, но само толкова. И после отново съм долу, в старото положение. Реално погледнато живот в истинския и нормален смисъл, аз не зная какво е. Никога не съм го имал.
А си мечтая да помогна и на други хора в подобно положение, както и на нашите, на които също не им е лесно.
Има и едно момиче, с което общувам в интернет от известно време, тя ме очаква да отида да се видим или да я поканя на гости, но аз отлагам нещата, точно защото нямам нищо, което да й предложа на този етап, не мога и да отида при нея. . . Не мога да й разкажа за ситуацията си, защото съм наясно, че ще ме отхвърли. Всичко това ме съсипва и нямам мир. . . .

Затова бутам вече 11ти месец тук, ден за ден. . . . Но усещам как просто вече е крайно време нещо ново да се случи, защото трудно се издържа по този начин.
За момента обаче нямам по-добра възможност. А съм толкова изморен и искам вече нещо да се промени. Фокусът ми обаче е насочен главно към биологичното ми оцеляване, което става все по-трудно и това ми отнема огромна част от наличната енергия, така че няма как да я вложа в нещо друго. . . .  

За момента просто имам нужда от някаква финансова помощ, за да си наема една по-нормална стая в друг град. Да си предплатя поне за 3-4 месеца наемът, за да съм спокоен. След което да ми останат някакви средства за живеене известно време, докато същевременно искам през това време най-сетне да успея да си платя лечение при качествени терапевти, за да мога да се излекувам от тези ужасни състояния, които нося вече толкова години и които ме спъват във всичко. Мечтая си впоследствие да изкарам шофьорски или някакви компютърни курсове, за да мога после да си имам и някакво развитие и препитание. Това са ми част от плановете за себе си. Но докато това се случи, ще мине време, ще ми е нужна подкрепа и помощ в началото. Защото в настоящият момент съм просто сринат. Вече съм и доста слаб чисто физически. Умората е постоянна. Сънят ми е кошмарен. Когато излизам навън, самите хора ме натоварват и се движа с постоянното чувство, че някой ме преследва, че ще се задуша и всякакви подобни неща. Получавам панически атаки и по време на сън. А най-честите ми сънища са. . . бягства, насилие, баща ми сънувам и т. н.
Просто, това е, което се случва с мен. . . .
А времето си тече и вече не искам да губя от него, защото дори не зная колко ми остава тук, на тази планета.  

В сегашната квартира, в която съм от почти 11 месеца, просто нищо не мога да направя. Мога единствено да бутам ден за ден, но това не е живот. Тук дори няма топла вода, не мога да си извършвам чисто хигиенните нужди. Няма къде да си пера дрехите. Присъствието на другите квартиранти ме притеснява и дори когато ходя до тоалетната, е с притеснение. Но се старая никой тук, нито съквартиранти, нито хазаинът, да не разбират за моето положение. Защото не искам да научава никой от тях, че съм така. . .

Истината обаче е, че депресията вече е много тежка. Състоянията са ужасни, които усещам как ме водят към дъното. С всеки ден все повече енергията ми намалява. Щом се погледна в огледалото, виждам един плашещ образ там. Всичко по тялото ме наболява. . Когато легна да спя, се започва едно въртене ту на едната, ту на другата страна, по някое време имам събуждания, след това отново въртене. . дискомфорт. . Пак заспиване. . . И в крайна сметка ставам от леглото към следобедните часове, без никакво желание и с чувство на огромно изтощение, ходя до wc, пия кафе, хапвам ако изобщо имам нещо. . И после излизам. Обикалям (това е всеки ден), около закусвални, насам-нататък, намирам си някаква храна, било остатъци от закуски, било хляб, било други работи. По този начин оцелявам вече толкова месеци. След като се прибера от обикалянето, вече съм просто каталясал и тогава сядам, хапвам каквото съм намерил от улицата. . . И това е. . . После седя до сутринта. Лягам на съмнало. И на другия ден е отново същото. Повтаря се.  

От този нередовен режим на хранене, сън и т. н. , както и от липсата на реални преживявания и на нормалните неща за чисто физическото ми оцеляване, това ми носи най-различни проблеми със стомаха, както и много други неразположения в тялото.

Не съм спирал да гледам обяви за нещо почасово, нещо надомно, чрез което да идват някакви приходи, но все или попадам на измами, или като прочета условията описани там, разбирам, че е невъзможно за мен.

Вече просто не знам как да живея.

Понякога си представям някакви неща - начини, по които мога да сложа край на този скапан свой живот, но се опомням и осъзнавам, че това не трябва да го мисля. Явно здравият разум е все още тук.  

Обаче душата ми е вече преуморена. Просто не издържам.

Да, от една страна се радвам, че имам къде да се прибера, имам все пак какво да хапна, имам легло и т. н. Нямам тормозници на главата. И никога повече не искам да правя пътища назад, към онази тежка среда или към улицата.
Но, Господи, имам нужда вече от пълноценен живот. Просто да се зарадвам на истинско щастие и да почувствам и видя как животът ми има смисъл и съдържание. .
Усещам как се руши тялото ми и е все по-трудно да съществувам по такъв начин.


. Това е моята история. Разказах я толкова подробно (поне доколкото мога), защото я изживявам в крайна сметка. Не е измислица. Това е самия мой живот.

Търся начин да започна на чисто. Все още зная, че мога. Не искам да стигна до там да не мога и всичко да е изгубено. Затова искам да хвана, както се казва - "последния влак" към рая.

Не зная защо обаче е толкова трудно да намериш любов, съчувствие и истинска човечност в България? Моя живот е като един тест и показател за това, какво е обществото ни. . За толкова години вече, да не намираш надежда и промяна, някак си е просто брутално. . .
Седиш и трудно го осъзнаваш как е възможно това и има ли стойност човешкия живот за някого?

П. П.
Тъй като има всякакви хора, и през годините съм попадал на много такива, които са се опитвали да злоупотребят и какви ли не гадости. . . Затова и не съм описал в изповедта конкретно къде се намирам, както и ще оставя тук само имейл за връзка с мен. А ако някой реши да се свърже с мен и е ЧОВЕК в истинския смисъл на тази дума, ще му оставя и мобилен номер при нужда.
Благодаря Ви за разбирането и за отделеното ценно време в прочит на моята изповед. . .
Ако не друго, поне малко ми олекна. . . (мъничко)

Имейл за контакт: stradanieto@abv. bg