Моите форумни теми

– Исках да те питам, за жената ти…– започна тя ей така от никъде, без дори да премества поглед от звездното небе. Бившата ми жена!- поправих я аз.– От къде пък ти хрумна за нея? – Просто така. Любопитство. Никога не ми доразказа, какво се е случило между вас. – Ами разделихме се, преди доста време.– въздъхнах – След като разбрах за моето заболяване, реших да не я натоварвам с това. Тя е все още млада, има целият живот пред себе си. Би било егоистично от моя страна да я задържам с мен. За това реших да съсипя връзката ни. Исках да я накарам да ме намрази. Така щеше да се отдалечи от мен, без дори да разбере за състоянието ми. – И какво направи за да я накараш да те зареже?- тя ме погледна леко осъдително, очевидно не разбираше намеренията ми. – Изневерих й. Е не беше истинска изневяра де. Извиках проститутка в жилището ни и инсценирах изневяра. Не съм спал с друга, освен с нея. Не бих могъл да го направя. Обичах я… все още е така. Та тя ме хвана с жената в леглото, стана страхотен скандал и си тръгна. Аз доста усърдно се постарах да не оправям нещата помежду ни. Планът ми пожъна успех, няколко седмици по-късно получих документите за развод. След това единственото място на, което се виждахме беше съдът. – И тя така й не разбра за заболяването ти? – запита тя учудено. – Мисля че не. А, ако е разбрала в последствие, вероятно вече бе спряло да й пука за мен. И с право. Коя уважаваща себе си жена ще съжали човек, като мен, прелюбодеец, чукащ курви в собственото й легло. – А тя, какъв човек е? – С достойнство. Човек , който никога не би отстъпил от позицията си. Било в работата или в личният живот. Сигурен съм, че сега се справя повече от добре. Вероятно вече си е намерила нов приятел и дори ме е забравила… – Тя беше тук днес Стефко… – Била е тук?- ококорих се аз.– Кога? Защо? – Следобеда. Докато ти спеше. Аз разбира се се прикрих и само наблюдавах отстрани. Тя просто седна до леглото ти и те гледаше, как спиш. Постоя около двадесет минути, после те целуна по челото и си тръгна. – Ти се шегуваш нали?- надигнах се леко на възглавницата си и вторачих поглед в нея. – Всъщност, това се е случвало и преди.- измърмори тя. – И преди? Защо не си ми казала? – попитах раздразнено. – Очевидно тя не искаше да знаеш, че те посещава, затова реших да не се меся. – отвърна тя със спокойният си глас. – И защо ми го казваш сега? – Промених си мнението. Вече мисля, че трябва да знаеш. По дяволите. Мислех, че ми се е струвало, понякога усещах аромата й. Винаги съм смятал, че просто някоя медицинска сестра има същият парфюм или, че умът ми си играе с мен. Явно съм грешал и за това… – И за това? – попита ме тя сядайки на леглото до мен.– И за кое друго? – Така и така си в главата ми, защо просто не си отговориш сама? – Искам да го чуя от теб.- Тя се усмихна и започна да ме гали по главата. – Може би, съм грешал…за всичко. Може би, планът ми не е проработил изобщо… Нима не ме мразеше? Аз бих я намразил, ако ми изневеряваше… И да идва да ме посещава. Как изобщо, знаеше къде съм? Дявол да го вземе… – Стефко, кое според теб е по-силно, любовта или омразата? – Честно… не знам… Отпуснах глава на възглавницата и затворих очи. Усетих ръката й на челото си. В следващият миг почувствах студен полъх, вдигнах глава и се огледах. Вече не бяхме в болничната стая, а пред светещият прозорец на някаква къща. Погледнах вътре и я видях. Съпругата ми. Седеше на едно кресло и гледаше наши снимки, докато слушаше песента, на която танцувахме на сватбата ни. Никога не бях я виждал толкова… тъжна. – Може би, наистина си сгрешил, като си я изгонил от живота си. Защото явно има неща, които, са по-силни от болката и омразата. Може би, има някой неща които остават с нас завинаги.– тя ме погледна и се усмихна. –Например… любовта. – Може би… Ако ви харесват нещата, които пиша, можете да ме подкрепите с лайк на моята страничка. https://www.facebook.com/Eddiesstories/ Благодаря!

– Още много ли остава? – попита отново тя. – Ами, мисля че около двадесет минути, но после ще повървим и малко пеша. – Ясно. Нямаше ли да ти е по-лесно, ако вземеш онова нещо… – Колата ли? Лекарят ми забрани. – Заради болестта ли? – Точно така. Каза че с напредването ѝ не е добра идея да шофирам, а и аз много обичам да пътувам с влак. Намирам го успокояващо и много приятно. – Това звучи доста странно. Кое по-точно е успокояващото и приятното в тази голяма и шумна машинария?– изуми се тя. – Виж сега, не става въпрос точно за машината. По-скоро са спомените, които ми носи. Когато бях малък с баща ми често пътувахме с влака. – С баща ти ли? – Да. След смъртта на майка ми, това ни беше станало като традиция. Моя старец много обичаше да обикаля претъпканият съботен пазар и да оглежда старата техника изложена от съмнителните продавачи. Въпреки, че почти никога не си купуваше нищо. Изключения правеха случаите, когато намираше някой стар фотоапарат, който да му хване окото. – Това са онези устройства с които правите снимки нали? Виждала съм ги.- констатира тя уверено. – Да, точно така. Но той не снимаше с тях, дори не го интересуваше дали работят, просто ги купуваше. Все ми повтаряше, че с мама имат прекалено малко снимки. До колкото аз си спомням те имаха само една снимка заедно. И до ден днешен не разбрах, как трупането на стари навярно неработещи апарати щеше да промени това. Вероятно просто му бе мъчно за липсата на спомени с нея. Неща, които да преглежда в самотните вечери. След дългата обиколка из битака той ми взимаше хотдог и ме водеше да видим патиците в близкото езеро. Честно да си кажа, бях забравил за дългите следобеди прекарани с баща ми, докато не ми поставиха диагнозата. Сега всеки ден си мисля за него. Постоянно се чудя, дали ще се видим отново. – А той къде е? – Почина, преди 10 години. – Мъртъв е?!? Че тогава, как ще се видите? Влакът започна да намаля скоростта си и бавно спря на празната гара. Аз станах бавно от мястото си. – Хайде, време е да слизаме.- посочих несигурно към близката врата. Тя вместо да тръгне, ме хвана за ръката и впери увереният си поглед в мен. – Трудно пазиш равновесие. И това е симптом на заболяването ти нали?- усетих как преплита пръстите си с моите. – Кажи ми, къде искаш да идем и веднага ще ни заведа. – Не. Искам да идем по моят начин – поех дълбоко въздух и я дръпнах след себе си. Вървяхме вече петнадесет минути по черният път, а тя не бе обелила и дума. Някак нетипично за нея. Все още ме държеше за ръката. Ако ни видеше някой от страни вероятно би си помисли че сме двойка, а не умиращ човек и някакво неземно създание, което има способността да изглежда както пожелае. Не бях сигурен как е избрала да изглежда точно по този начин, може би бе копирала някоя жена, която е видяла. Честно да си кажа, не знаех почти нищо за нея. Единственото в което бях сигурен е че бе невероятно красива. – Почти пристигнахме.– казах аз. – Това заградено място отпред с големите врати ли е нашата дестинация? – Да. Това е гробището, където е погребан баща ми. – Гробище? Това е мястото в което оставяте телата на мъртвите нали? Кимнах и пуснах ръката й за да отворя портата. – Имаме вярване, че мъртвите ни виждат, когато посещаваме гробовете им. – Това ли имаше в предвид, когато каза, че се чудиш дали ще се видите отново? – Не точно… Хладният полъх на вятъра ме събуди. Сън? Спомен? В момента не бях напълно сигурен. Вдигнах глава от възглавницата и погледнах към отвореният прозорец на болничната ми стая. Тя все тъй гледаше навън и се взираше в звездите. След миг, погледа ѝ бавно се премести върху мен. – Стефко, как мислиш, ние с теб дали ще се видим отново след като умреш?

Част първа – Всичко с времето си – Все още не разбирам, как е възможно да имаш връзка с един човек толкова дълго време и после БАМ – тя плесна силно с ръце – и нищо. Все едно не е било, напълно непознати. – Ами чувствата на хората се променят с времето, как да ти обясня. На някой просто не им е писано да са заедно… – „Раждаме се сами, живеем сами и умираме сами всичко друго е илюзия“–изрецитира тя с поглед вперен през отвореният прозорец, наблюдавайки изпълненото със звезди небе. Аз поогледах голямата празна стая и кимнах в съгласие. – Очевидно е така. А ти от къде го знаеш това? – Прочетох го в някоя от твоите книги, но ти недей да сменяш темата! Кажи ми, как е възможно чувствата на хората да изчезват така? Ами спомените? И те ли се изпаряват?– тя се обърна към мен с нарастващо любопитство в погледа. – Ти какво, нима очакваш да говоря от името на всички хора? При всеки е различно.– отвърнах аз колебливо. – Тогава ми кажи за себе си. Какво е твоето виждане по този въпрос? – Страшно си настоятелна. Казвал ли съм ти го? – Да, много пъти. Но ти сам каза, че не ти остава много време, а аз искам да знам, колкото се може повече неща! Тактичността определено не ѝ бе силна страна. Познавахме се повече от година и я бях запознал със здравословното ми състояние, а в думите ѝ не се усещаше и капка тъга или съжаление, но все пак беше права. На мен наистина не ми оставаше много време да живея. Дори вече бях надхвърлил очакванията на лекарите. Според тях трябваше да съм си заминал преди два или три месеца. Но на пук на това аз все още бях жив. Често, когато оставах сам в тихата бяла стая на санаториума се чудех, дали моята „приятелка“ не стои зад всичко това. Но все още не бях събрал куража да я попитам. Аз знаех за някой от нейните способности, но дали имаше силата да направи това? И ако да, защо? Нима правеше всичко това за да отговарям на въпросите ѝ? – Хайде Стефко, времето тече. Тик–так тик-так. Нали така?- тя погледна към часовникът над леглото ми с нещо, което ми заприлича на усмивка. За миг бях почти убеден, че ми се присмива. Не само на мен, а на цялото човечество. Спомних си първият път, когато ме попита, какво е тиктакащото нещо закачено на стената. Беше преди повече от половин година в един зимен следобед. Седяхме в трапезарията на моята къща и пиехме горещ шоколад. Колкото и да я гледах, не можех да намеря никаква разлика между нея и всеки друг човек. – “Перфектна дегизировка“– както казваше тя. Наистина изглеждаше толкова истинска. Дори и шоколада си пиеше и бях почти сигурен че му се наслаждава, въпреки че не казваше нищо. Харесвах компанията ѝ и дългите ни разговори. Въпреки, че доста често имах чувството че разговарям с дете, а не с свръх интелигентна форма на живот. Много от простичките неща, с които ние хората сме свикнали на земята ѝ правеха силно впечатление. Всичко и бе ново и чуждо, но тя имаше неутолимо желание да разбере, за какво точно служи всяко едно нещо. А аз нямах нищо против да ѝ обяснявам. – Тази джаджа с която много често си играеш, за какво точно служи? – Телефона ли? С негова помощ мога да комуникирам с други хора на далечни разстояния. Дори на другият край на земята.- заявих гордо. – Значи вие не можете да използвате телепатия? Това обяснява, защо употребявате звуковата система. Възхитително. А това на стената, какво е? Това което издава този звук „Тик–так тик-так“. – Това е часовник. Човешко изобретение. С него измерваме времето.– аз обърнах апарата си към нея. – виж и на телефона имам часовник.– И не само с него мога да правя снимки, да слушам музика… – Чакай! Нима е толкова важно винаги да знаете точното време?– отново се учуди тя. – Ами да. Важно е. Винаги трябва да знаеш колко е часът. Ние така вършим нещата. Събуждаме се в определено време. Ходим на работа в точен час… – Това звучи доста погрешно. – Че защо? – Как защо? За първи път се срещам със създания, които сами са си поставили окови. Вие съвсем съзнателно сте станали роби на нещо, което сте измислили. Някаква илюзия. Така нареченото “Време“. – Ти не разбираш. Нашият свят е така устроен…-погледнах към мястото където стоеше преди миг, но сега то бе празно. Беше се изпарила. Това не ми направи силно впечатление, вече знаех за тази й способност. Друго обаче ми привлече вниманието. Бе взела чашата с горещ шоколад с нея. Облегнах се назад в креслото си и загледах тъпо към старият ми стенен часовник. – Добре че не ѝ показах пари…

Лекият топъл полъх на пролетният вятър събаряше цветовете от малките вишневи дръвчета, с които беше осеяна алеята и от двете й страни. Пролетта си оставаше любимият ми сезон с всичките красоти, които поднасяше. Наистина бях пленен от всяка нейна страна- слънчевите топли дни, „прераждането“ на земята след зимата, харесвах дори и леко мрачните дъждовни следобеди , действаха ми някак успокояващо. Мисля че вече бях вървял около час по дългите алеи на старият град. Въпреки че денят беше делничен навсякъде бе пълно с хора. В кафенетата рядко можеше да се намери свободно място, дори и пейките в парка бяха заети. Всичко наоколо гъмжеше от живот. От дечицата тичащи неспирно из градинките до възрастните хора събрани в полукръг, задълбочени в техните истории. А аз, аз дори не знаех на къде точно съм се запътил. Просто се шляех из улиците без посока и се любувах на всичко. Малко след като подминах едно от многобройните претъпкани кафета, някъде зад гърба си чух познат глас да ме вика по име. – Сашо! Александрее! Ти ли си бе? Обърнах се и започнах да диря с поглед, от къде точно идваха виковете. Само след секунда го забелязах, беше се изправил от стола си и мяташе с ръка. Въпреки че не се бяхме виждали от години, веднага го разпознах. – Петре! Какво правиш тук?– усмихнах се аз запътвайки се към него. – Тъкмо и аз щях да те попитам същото. Как се случи? От кога си тук…- за секунда той замълча и голяма усмивка се появи на лицето му.– Ах разбирам.- добави той. – Седни при мен стари приятелю, колко време мина а?- Петър се върна на стола си който бе точно под клоните на едно вишнево дръвче и вдигна чашата с кафе, отпивайки няколко глътки. – Ами доста, мисля че около 5 или 6 години. – 6 години а? Доста си е.- той сбърчи нос сякаш кафето му горчеше.– Ти как я караш? Как е Надето? Още ли сте заедно?- въпросите валяха от устата му един след друг, имах чувството че не бе говорил с никого от години. – Да. Заедно сме. Тя е добре, имаме някой трудности, но се опитваме да ги изгладим. – Малки спорове, а?–той се усмихна – Колко приятно нещо, а да не говорим и за помиряването след това. – Ще ми се и аз да мислех като теб, но всъщност на мен не ми допадат.- отвърнах аз.– А тук на самообслужване ли е? –запитах в опит да сменя темата. Той ме погледна с леко недоумение. – Недей да бързаш да си поръчваш нищо и без това няма да останеш за дълго. – Но аз тъкмо дойдох. Ти какво, гониш ли ме сега?- усмихнах се аз. – Просто казвам - вдигна рамене той. А настроението му ми се стори още по приповдигнато. – Ами ти Пешо, какво правиш? –запитах аз, търсейки с поглед сервитьорката. – Аз ли? Да кажем че си почивам. Все пак, огледай се. Всичко е толкова хубаво и перфектно. Тук няма нищо за правене, е освен да се наслаждаваш на красотата. – Тук? В този град ли имаш в предвид? Петър игнорира напълно въпроса ми и се облегна назад на големият си стол. – Та за какво се скарахте последно с Надето?- отново започна той. – Вероятно ще ти се стори глупаво, но сякаш в последно време спорим за всичко. Дори за малките глупости си повишаваме тон. – горчивите спомени от скандалите ни ме връхлетяха. – Виж, не исках да ти казвам, но щом настояваш толкова. В момента сме разделени след последната ни свада тя си замина и сега е при майка си… Той се поизправи и впери поглед в мен, а усмивката продължаваше да е на лицето му. – На теб какво, смешно ли ти е?– поведението му, започваше да ме изнервя.– Защото на мен изобщо не ми е приятно да знаеш! – Тя колко пъти е ходила при майка си след спор?– започна отново той, сякаш изобщо не му пукаше. – Ами три или четири, не съм сигурен. – И винаги се е връщала нали? – Е да, но…- той побърза да ме прекъсне. – Но? Тук няма НО! Най-важното е че се помирявате и си прощавате грешките. Запомни това, най-трудните връзки са най-силните, защото в добро всеки може приятелю. Но, колко са тези, които наистина имат силата да прощават? Колко хора биха останали с теб, след като видят най-лошата ти страна?- той се спря да си поеме въздух за секунда и сетне продължи – А и защо толкова искаш всичко да е перфектно? На земята няма нищо перфектно и в това е чара на нещата. Точно проблемите и справянето с тях са нещата, което движи живота ни. Не мислиш ли?- намигна ми той. – Вероятно имаш право… – промърморих аз все още замислен над дългият му монолог. Петър вероятно наистина бе прав за тези неща, все пак как бихме могли да оценим хубавите моменти, ако ги няма лошите… – Правилно си ме разбрал!- Скочи от масата той, с озарено от щастие лице. Не успях да промълвя и дума. Нима знаеше, какво си мисля или просто отгатна по изражението ми? Тъкмо щях да го попитам как го прави и забелязах една едра дъждовна капка да пада на масичката, а след нея и още една. Вдигнах глава нагоре, небето бе напълно ясно. Никъде не можеше да се види и облаче. И все пак над главите ни започна да се изсипва топъл пролетен дъжд. Погледнах към моя стар приятел, който вече се смееше с глас. Почувствах някаква тежест, която ме накара да се облегна на стола. Главата ми натежа и докато се усетя отново гледах към синьото небе. Вече много добре усещах дъждът по кожата си, зрението ми започна да се замъглява. Някъде от страни чух гласът на Петър. – Казах ти, че няма нужда да си поръчваш! За секунда бях заслепен от ярка светлина. Отворих бавно очи и видях Надя надвесена над мен, очите й бяха силно зачервени и пълни със сълзи, капещи по лицето ми. Погледите ни се срещнаха, тя скочи от леглото и се разкрещя. –Доктореее! Той се събуди. Моля ви някой да дойде…

–Липсва ми…- измърморих аз вперил поглед в танцуващите пламъци, които осветяваха малката стаичка. –Кое ти липса любов моя?- Мартина обърна глава към мен и ме погледна с леко недоумение. Станах от мекото кресло и пристъпих до нея, погалвайки нежно дългите и черни коси. Изглеждаше великолепно на тази приглушена светлина. –Погледни през прозореца. Виждаш ли, големият дънер в средата на двора? –Да, и? – в погледа й се четеше още по-голяма учуда. –Беше липа. Спомням си как, като бях малък със сестра ми и родителите ми лягахме на сянка под листата му през горещите дни. Бяха едни от онези безгрижни дни, в които всичко беше перфектно и имаш чувството че винаги ще е така. Тя сведе поглед надолу и се сгуши в мен. –А когато дойдеха мрачните и студени зимни дни си правехме чай от цветовете му. Ставаше великолепен липов чай. Знам че може да прозвучи странно, но имах чувството че сгрява душата ми. –Какво стана с дървото? –Започна да изсъхва и се наложи да го отрежем. Сякаш част от мен си замина с него, не мога да го опиша с думи… Телефонът ми извибрира. Извадих го от джоба си и погледнах яркият екран. Беше съобщение от сестра ми: Утре ще дойдем в 9:00 за помена на татко, не забравяй да купиш свещи… Хвърлих го на креслото и зарових лице в косите на Мартина. Липсваш ми стари приятелю…

Болницата бе притихнала. По това време на денонощието будни бяха само дежурните лекари и изморените медицински сестри, които клюмаха в малката си стайчка и се взираха в миниатюрното телевизорче, хвърлящо бледа светлина по омърлушените им лица . Чух сподавения женски плач идващ от към стаята в краят на коридора. Закъснявах, а на някой хора не им допадаше да ме чакат прекалено дълго. Избързах да стигна до него. Вече знаех, кой е и какво точно бе неговото положение и исках да съм там навреме. Вратата на стаята бе отворена, а осветлението вътре изгасено. Единственото, което прогонваше мрака бе една улична лампа, хвърляща оранжевите си лъчи през големия прозорец. Пристъпих бавно до леглото и погледнах към ридаещата жена надвесена над момчето. Тя нежно избърсваше кръвта, която излизаше от устата на сина й с едната си ръка , а с другата се опитваше да изтрие неспирният поток от сълзи извиращ от очите й. Момчето се закашля и изпръска с кръв белите чаршафи. Майка му се надигна и го хвана за раменете. –Спокойно миличък. Аз съм тук. Всичко ще е наред.- гласът й бе прегракнал и едва доловим. Вероятно бе плакала с часове. Момчето се отпусна и се облегна отново назад. Погледна към нея с напиращи в малките си очи сълзи. –Мамо, пак започва да ме боли. Не искам да ме боли повече. Моля те. –Разбира се момчето ми. Сега ще доведа лекаря и той ще накара болката да изчезне.– тя тръгна да излиза от стаята, спря се за секунда на вратата и погледна към него.– Веднага се връщам миличък. Той кимна и отново отпусна глава на възглавницата, проследявайки с поглед майка си, която се за тича към лекарската стая. В следващия миг устата му отново се изпълни с кръв и момчето започна да се дави. Опита да се изправи, но за жалост тялото му бе прекалено отпаднало и в него не бяха останали достатъчно сили за такова начинание. Очите му изпълнени с ужас започнаха да търсят майка му, докато се гърчеше в голямото легло. Горкичкият, дори не можеше да изкрещи за помощ. Нямах намерение да стоя и секунда повече и да го гледам как се мъчи. Наведох се над него и сложих ръка на гърдите му. Моята работа не отнема много време. Само миг. Един миг. Едно докосване. И болката изчезва… завинаги. Почувствах как сърцето му спря. Тялото му се отпусна и главата му клюмна настрани. –Спокойно приятелче, вече няма от какво да се боиш.- прошепнах му аз. Страхът бързо избледня от очите му. Моята работа тук бе приключила. Бях го отървал от агонията и болките на болестта му. Почувствах се удовлетворен от спасението на поредната измъчена човешка душа. Бе дошло време да си тръгвам. Точно когато излизах видях как майка му заедно с един лекар тичат срещу мен. Те ме подминаха и нахлуха в болничната стая. Тя погледна към тялото на момчето и се нахвърли върху него, хващайки малкото му лице в ръце. –Сашо? Саше? Чуваш ли ме? Саше… моля те, отговори ми… Лекарят вдигна ръката на момчето и сложи два пръста на китката му. –Съжалявам госпожо Василева. Починал е. -каза той и хвана жената в опит да я дръпне от сина й. Тя падна на колене пред леглото на момчето си и започна да ридае. – Защо? Та той беше само на седем…- Гласът й се промени, започна да се изпълва с гняв- Защо трябваше да ми отнемаш единственото дете? Чудовище! Мразя те! Мразя те! Не можех да преценя дали проклина създателя или с точност мен, но имах странното чувство че тя знае че съм в стаята и чувам всичко, което казва. И все пак думите й не ме обиждаха . Нека ме мрази щом иска. Нека ме смята за чудовището, отнело сина й. Няма значение, защото аз знаех истината. Аз не съм чудовище, а спасител… Аз съм… Герой! Ако историята ми ви е харесала, можете да посетите моята страничка и да видите и другите ми разкази https://www.facebook.com/Eddiesstories/. Благодаря.

Погледнах надолу, изглеждаше ми повече от осем етажа. Странно. Винаги съм имал страх от височини, но в този момент в себе си не чувствах никаква уплаха. Сякаш цялото ми същество бе приело за нормално това, което мислех да направя. Сетивата ми бяха напълно притъпени. Вече дори не се чувствах тъжен или ядосан на себе си. Единственото ми желание бе по-скоро да приключа с това. Стъпих на ниският парапет и затворих очи за секунда. Някъде в далечината се чу тътен. Наближаваше буря. Моментът настъпи. –Времето се влошава доста бързо– измърмори някой зад гърба ми. Отворих очи и се обърнах назад, без да отстъпвам от ръба на високата сграда. На около пет метра зад мен стоеше някакъв мъж облечен с извехтели дрипави дрехи, очевидно някакъв клошар или пияница. –Да, така изглежда. Вероятно се задава буря.- отвърнах му аз. Премествайки погледа си от него към заоблаченото небе. В този миг проблесна светкавица и ме заслепи. Отново замижах. –Така ли мислиш да приключиш живота си? Самоубивайки се? Мислех че вие хората смятате това за грях.– Този път гласът му бе спокоен и отчетлив. Изобщо не звучеше като някой пияница. Отне ми няколко секунди докато зрението ми се нормализира. Отворих бавно очи и отново погледнах към него. Беше седнал на циментения покрив, подпрял гръб на парапетчето и ровеше из джобовете си. –Ние хората?– усмихнах се почти незабележимо аз – А ти приятелче какъв си? Извънземен?– засмях се без глас. Той извади смачкана кутия с цигари от вътрешният джоб на скъсаното си яке, измъкна една от вътре й я запали. Дръпна веднъж и сведе поглед към краката си. –Всички хора грешат Пламене.-каза той, без дори да ме поглежда. –От къде знаеш името ми? Познаваме ли се?– запитах отново аз. –Ти нямаше вина за случилото се. Хората си отиват и това е нормалният поток на живота- Продължи той напълно игнорирайки въпросите ми. –Не знам, кой си и от къде знаеш, какво се е случило в живота ми, но не си мисли че ще ме разубедиш. Той си замина и аз не направих нищо за да му помогна. Бях напълно безпомощен. Един безполезен човек… –Хората постоянно правите тази грешка.–прекъсна ме той –Коя грешка?– отвърнах аз. –Да казвате, кой какъв е.– непознатият се изправи хвърляйки още горящата цигара на земята.– Но всъщност, никой не знае, какъв точно човек е. Действията на всеки са повлияни от ситуацията в която се намира и чувствата, които изпитва в този момент. –Вече ти казах, че няма да ме разубедиш. –Аз и не съм дошъл да го правя. Исках само да ти кажа, че преценката ти за теб вероятно е грешна. Човек може да разбере, какъв точно е само в един момент от живота си.– той се обърна към мен и ме погледна в очите. –Кой е този момент?-запитах аз. –В момента на своята смърт!– той вдигна глава и погледна нагоре. Какво значеше всичко това, не го разбирах напълно. –Спокойно, скоро ще разбереш– усмихна се посърнало непознатият. –Как го направи? Можеш да четеш мисли?– почувствах се странно. И все пак някак си съзнанието ми не виждаше човека като заплаха. –Нещо такова Пламене. –И защо тогава си тук, щом не си дошъл да ме разубеждаваш?- запитах не доразбрало. Той ме погледна учудено. Направи няколко крачки и стъпи на парапета. Погледна към мен а после надолу. –Ето, защо съм дошъл. Последвах погледа му. На циментовите плочки пред входа на блока имаше тяло на човек, който лежеше по корем върху нарастваща локва с наподобяваща кръв течност. –Кой е този?-обърнах се към човека до мен. Отново бях заслепен от светкавица. Потърках очи и когато ги отворих отново, вече не се намирахме на покрива. Бяхме точно пред входа на блока. Пред нас бе тялото на човека. Приклекнах до него и го погледнах. –От кога съм мъртъв?– обърнах се към непознатият, който стоеше зад мен и се опитваше да си запали нова цигара. –Нима има значение Пламене? Беше прав, нямаше. Вече нищо нямаше значение. Погледнах в още отворените очи на мъртвото си тяло. В тях вече не гореше пламъчето на живот, но забелязах нещо друго. В този миг ни най-малко не ми изглеждаха, като очите на някой безполезен страхливец. Нима бях сгрешил за себе си? Станах и отново вдигнах поглед към небето. Една студена дъждовна капка падна на челото ми. Това бе последното, което почувствах. Отново блесна мълния… Ако историята ми ви е харесала можете да видите и другите ми разкази в страничката ми https://www.facebook.com/Eddiesstories/ Поздрави Еди.

Бележка от автора. – “Когато четете моите истории, искам да помните едно много важно нещо. Както в реалният живот така и в моите разкази ВСИЧКО е въпрос на гледна точка и ваша лична преценка. Оставям на вас да изберете, кое е ИСТИНА и кое НЕ.“ Приятно четене - Eddie Вече трета вечер го наблюдавах. Правеше абсолютно едно и също нещо. Ставаше от леглото, слизаше в кухнята, сядаше на масата разперваше ръце настрани вдигнал глава нагоре и комуникираше с някого. В началото ми бе трудно да разбера с кого точно, но след внимателно подслушване на „разговорите“ им вече имах бегла представа какво се случва. Дори успях да запиша един от техните диалози на диктофона си. Ако разбирах всичко правилно нещата не вървяха на добре. В първите дни бях изплашен, че баща ми се е побъркал, но грешах. Това изобщо не бе моя старец. Просто копие, което има същите спомени като него за да може да ни заблуди нас хората. От последната нощ успях да разгадая и част от плана им. Пълна размяна на хората с техни перфектни копия. Извънземни хуманоиди. За съжаление още не можех да направя нищо. Имах нужда от повече доказателства, които да представя пред света. Тази нощ, както и предишните подслушах разговора на „баща ми“ с управлението им, качих се отново в стаята си и се престорих на заспал. Той на свой ред правеше идентични движения, всяка вечер. След края на комуникацията се качваше горе, спираше за няколко секунди пред моята врата за да се увери че спя и си лягаше отново. Не знам дали след това заспиваше, но аз не успявах. Целия ден в училище слушах „разговора“, който бях успял да запиша. Умирах си от желание да го пусна на някого да го чуе, но вероятно нямаше да ми повярват. Трябваше ми време да събера още материал и тогава щях да действам. Днес часовете бяха по-кратки и доста от учениците си тръгнаха по-рано. Аз поостанах в училищната библиотека за да потърся някое четиво, което можеше да ми помогне да разбера сложността на ситуацията. Спрях се на две книги за възможен контакт със извънземни и реших да ги взема и прочета в къщи.ю Още с излизането си от училище го забелязах, беше спрял с колата си в другия край на паркинга и ме наблюдаваше. Вероятно се е усъмнил, че го подозирам и бе решил да ме следи. Почти бях сигурен че никоя от вечерите не ме бе видял. Опитах се да запазя самообладание, въпреки че в този момент бях изплашен. Направих се че не го виждам, отключих си колелото и се запътих бързо към вкъщи. Още с влизането си в нас се стрелнах при мама. –Къде е татко?- попитах я аз, като се оглеждах из кухнята. –Не знам миличък, мисля че излезе до магазина.–Лъжа! Долових я веднага по нервният й тон и начина, по който гласът и потрепери. –„Нима и тя е една от тях?“ –„ Или пък знае какво става но се страхува?“ Не знам какво беше, но в този момент не мисля че можех да й се доверя. Запътих се нагоре по стълбите към моята стая под претекст че имам много домашни и не искам да ме безпокоят. Мама не възрази. Заключих се в стаята си и цял ден четох книгите в опит да намеря начин за спиране на инвазията им или поне за забавянето. Единственото, което можех да направя според наръчникът „ Как да действаме при близки срещи от третият вид“ бе да спра комуникацията им с кораба майка и по този начин да забавя плановете им. Нещата вече бяха стигнали твърде далеч, „баща ми“ имаше някакви подозрения към мен. Трябваше да направя нещо. Стоях в стаята си и изчаквах да се стъмни и той да направи поредния си контакт с тях, тогава щях да действам. Минаваше полунощ. Чух вратата на спалнята да се отваря. След секунди долових и шумът от стъпките му отправяйки се към кухничката. Момента бе настъпил. Сега или никога. Излязох от стаята си възможно най-тихо. Слязох долу и надникнах зад ъгълчето да видя дали е на обичайното си място. Нямаше го. Вцепених се от ужас. Не виждах почти нищо, нямаше и нужда. Усещах присъствието му точно зад мен. Започнах да чувам и дишането му. Тъкмо щях да се обърна и да го ударя той сложи ръка на рамото ми. –Всичко е наред момчето ми. Не се страхувай.–копелето се опита да ме придърпа към себе си. Бързо се отскубнах от хватката му и се забих в кухненския плот. Отворих едното чекмедже и извадих първият нож който ми попадна. –Това е краят! Знам какво сте замислили и няма да ви позволя да осъществите гнусните си намерения.–изкрещях и се засилих към него, стиснал здраво оръжието си в рака. Ножа се заби право в корема му. Измъкнах острието и нанесох още един удар и още един и ще един. Той падна назад и се строполи върху масичката. Тъкмо щях да се доближа до него да видя дали съм го умъртвил усетих тъпа болка в тила си и се стоварих на пода. Видях лицето на майка ми с бухалка в ръце и изкривено от ужас лице. Загубих съзнание. Събудих се в болницата, или поне приличаше на болница. Бях завързан за някакво легло с кожени каиши. Не можех да помръдна. Погледа ми бе още леко мъгляв но все пак различих лицето на майка ми, която с обляно в сълзи лице стоеше точно пред стъклената врата на стаята в която се намирах и разговаряше с двама фелдшери. –Не може да бъде. Всичко с него беше наред. От както си го прибрахме не се бе оплаквал от никакви халюцинации или гласове.– тя избърса лицето си и наведе глава– Дори съпругът ми го наблюдаваше през последните дни - мама отново се разплака и подпря лице на рамото на единия мъж. Халюцинации? За какво по дяволите говореше? Не съм имал никакви халюцинации! Напълно съм си с акъла! „Те са я убедили в това! Извънземните!“ –Не съм луд! Мамоооо!–изкрещях с все сили и напънах каишите опитвайки се да се освободя.–Те не са хора! Махни се от тях!– едната ми ръка се откопча, успях да развържа и другата, после и краката си. Станах и се затичах към вратата. Опитах се да отворя. Неуспешно. Бе заключена. Ударих стъклото с юмрук. Дори не помръдна. Залепих лице за прозореца – Мамо! Мамо! Чуй ме моля те! Те са чудовища! Извънземни, дошли за да ни завземат. Трябва да ми повярваш! Моля те!– тя започна да плаче още по-силно и покри лицето си с ръце. Единият фелдшер отключи вратата на стаята и влезе. Събори ме на земята и завърза ръцете ми зад гърба. Бръкна в мантата си и извади спринцовка. Почувствах само лекото ужилване по врата. Главата ми натежа. Не можех да помръдна. Видях как другият мъж извежда майка ми. Фелдшерът клекна до мен и ме погледна в очите, на лицето му грейна усмивка. –Радваме се че се завърна!–прошепна той. По дяволите! Устните му… дори не… помръднаха…

Закусвахме в кухнята, както всяка една друга сутрин. Сякаш нищо не се бе случило. Мама приготвяше палачинки, а моя старец четеше вестникът докато си пиеше кафето. Бях седнал точно срещу него и го наблюдавах внимателно. Имах чувството че нещо не е наред. Цялата тази история с объркания полет и пратения на друго летище багаж ми се струваше малко съмнителна. За жалост обаче, очевидно само аз се чувствах така. Мама изглеждаше толкова щастлива, дори си тананикаше докато правеше закуската. Въобразявах ли си? Та той си беше същия човек, който изпратихме преди няколко дни. Продължих да го оглеждам търсейки нещо съмнително в него. -„Изглежда по-весел от обикновено не мислиш ли?“ -„ Вероятно защото си е в къщи.“ -„Днес не е на работа, защо е станал толкова рано? По принцип не си ли поспива повечко през почивните дни?“ –„Знам ли. Може би просто се е наспал.“ Вероятно, трябваше да спра да чета толкова много фантастика. Започнал съм да психясвам. Вчера си говорих сам, а днес следях баща си за съмнително поведение. –„Очилата му ги няма!“ По дяволите. Наистина. Как чете без тях? Спомням си как една сутрин се оплакваше на мама че дори не може да различи буквите. А в момента спокойно си преглеждаше вестникът и кимаше в несъгласие с нещата които не му допадаха. Може би не психясвам, нещата може да са по-истински отколкото си мислех… –Какво има синко?– той вдигна глава от вестникът и се втренчи в мен усмихвайки се. –Татко ти добре ли си?–започнах аз. –Да момчето ми, чувствам се страхотно.– усмивката му се разшири разкривайки перфективните му бели зъби. –Къде са ти очилата? Мислех че не можеш да се справиш с вестникът без тях?-продължих да подпитвам. Изражението му помръкна за част от секундата, но бързо се върна в състояние на натъпкан с хапчета против депресия човек. Мама се обърна към него и го погледна с лека тревожност в очите. Нима и тя чувстваше че нещо не е наред с татко? –Том, очилата ли си си забравил?!?– изчурулика му тя. Той кимна в съгласие– Веднага ще ти ги донеса скъпи. Тя остави шпатулата за палачинки, свали си набързо престилката и се запъти към спалнята им. Татко отново впери поглед в мен, усмивката не слизаше от лицето му. Не мисля че това продължи повече от няколко секунди, но ми се струваше като цяла вечност. Дявол да ме вземе, тръпки ме побиваха от него. Тъкмо когато чух как мама слиза обратно по стълбите, той леко ми намигна и отново сведе поглед към вестникът. Грабнах си чантата и станах. –Аз тръгвам за училище. До после. –И да внимаваш миличък.– каза майка ми влизайки в кухнята. –До после синко.– измърмори баща ми, без да вдига глава от вестникът. Целия ден в училище мислих за случката сутринта. Втълпявах ли си някакви неща или наистина нещо се бе случило с него. Не се държеше много по-различно, ако не броим зловещата му усмивка. Трябваше да го наблюдавам повече време, но когато погледите ни се срещнаха сутрина имах чувството че кръвта ми замръзна. Сякаш не беше баща ми, а някакъв непознат човек, който прилича досущ на него. Трябваше да поговоря и с мама, дали е забелязала нещо съмнително у него. Звънецът ме „пробуди“ от мислите ми, беше последният час за днес. Време беше да се заема със разнищването на нещата. Прибрах се право вкъщи, още с влизането чух мама, която беше в кухнята и миеше съдовете. Оставих си раницата и седнах на обичайното си място на кухненската масичка. –Бързо си се прибрал съкровище. Как мина училището?– попита тя хвърляйки ми бегъл поглед и продължавайки с домакинските си задължения. –Мамо. Забелязала ли си нещо странно у татко след завръщането му?– запитах аз напълно игнорирайки нейният въпрос. –Какво имаш в предвид Дани?–тя се обърна и ме погледна с учудените си очи. –Не знам. Нещо. Каквото и да е. Не ти ли се струва по–… различен?–опитвах се въпросът ми да не прозвучи странно. Не се получи. Мама се подпря на мивката и се замисли. Тъкмо, когато щеше да каже нещо, татко влезе в кухнята и се приближи до нея. Хвана я през кръста и заби нос в дългите й коси, вдишвайки дълбоко от аромата им. –Момчето има право скъпа–каза той. Не виждах лицето му, но бях сигурен че се усмихва широко.–Човек става неузнаваем , когато осъзнае, колко много е влюбен в една уникална жена.– Устните му се доближиха до ухото й– Ужасно много ми липсваше.-прошепна й той допирайки устни до кожата й. –Тоооом. Не пред момчето– започна да се киска мама преструвайки се че го отблъсква от нея. Така очевидно нямаше да се получи. Трябваше да изчакам докато той иде на работа за да мога да поговоря на спокойствие с мама. Почти бях сигурен че и тя e забелязала нещо не както трябва в него. Не знаех какво точно му се е случило, но със сигурност нямаше да оставя нещата така. Просто трябваше да съм търпелив. Придърпах си чантата и се измъкнах от кухнята, оставяйки влюбените гълъбчета насаме. Качих се в моята стая, изпънах се като крал на леглото и се отдадох на четене на най-новата ми книга. Фантастичен роман за пътуване из галактиката и срещи с извънземни. Последното което си спомням преди да заспя бе че главните герои се опитват да избягат от една планета с враждебно настроени хуманоиди. Събудих се малко след полунощ с книгата в скута ми и пресъхнала уста. Имах нужда от течности, незабавно. В къщата цареше пълен мрак, но не исках да пускам лампите в коридора за да не събудя нашите. Както винаги вратата на спалнята им бе широко отворена. Постарах се да не вдигам никакъв шум докато слизах по стълбите. Тъкмо се готвех да стъпя на последното стъпало чух глас идващ от кухнята. Стъписах се. Подпрях гръб на стената и надникнах надолу. –Мисия „Завръщане“ подновена. Етап първи приключен.– Лунната светлина хвърляше бледи лъчи върху фигурата на мъжът седнал на малката масичка. Отне ми около 1-2 милисекунди да осъзная че това е баща ми. Бе вдигнал глава нагоре с разперени настрани ръце и както изглеждаше си говореше сам. –„Той се е побъркал“ Това би обяснило постоянната му усмивка, от която ме побиваха тръпки, но имаше и нещо друго смущаващо в тази картинка. Гласът който чувах бе неговият, но устните му не се движеха. Почувствах как студена пот облива цялото ми тяло. Изглеждаше толкова зловещо на тази лунна светлина. Бях прекалено изплашен за да направя каквото и да е било, затова просто тръгнах с бавни стъпки нагоре към стаята си. Шмугнах се в леглото и се втренчих във отворената врата. Чух стъпките му по стъпалата, после и по коридора. За момент те спряха. Не виждах почти нищо в тъмнината, но бях обеден че стои пред моята врата и ме наблюдава. Няколко секунди по-късно той продължи запътвайки се към спалнята. Не знам какво беше това нещо, но със сигурност не беше моя баща... Надявам се да ви допадне, ако е така можете да ме подкрепите като дадете един лайк на моята страничка – https://www.facebook.com/Eddiesstories/.

Мама затвори телефона. Очите й отново се пълнеха със сълзи, новините не бяха добри. Тя седна на стола срещу мен, хвана ме за ръцете и се опита да не рухне напълно. – Нищо! Изпарил се е. Не мога да повярвам. Какво ли се е случило с него? Надявам се че поне е жив…- не успя да продължи, очевидно само мисълта че нещо може да му се е случило я убиваше. – Не се притеснявай мамо. Сигурен съм че е добре. – Тогава защо не се обажда, не е отишъл на работа, никой не го е чувал или виждал от два дни.– изглеждаше наистина съсипана. По красивото и бяло лице се стичаха едри сълзи, които капеха по масата. Нямах отговор на никой от нейните въпроси. Идея си нямах къде може да е. Той не беше такъв човек, който ще захвърли всичко, който ще зареже семейството си и ще замине на някъде. Вярно е че с мама имаха един-два скандала в последните дни преди да изчезне, но те бяха просто дребни битови проблеми. Всички семейства ги имат. Цупеха се един на друг един два дни и после всичко си беше по старо му. Той беше моят пример за подражание. Е не беше перфектен баща, но се стараеше никога нищо да не ни липсва. И един ден, без никакво предупреждение да изчезне? Не! Познавах си го моя старец, той никога не би ни изоставил, което водеше към по-лошият вариант. Че нещо му се бе случило. Но какво? Телефона отново иззвъня. Мама подскочи от мястото си и побърза да отговори. – Да. Да аз съм съпругата му. Национално издирване? Разбира се че имам. Добре. До половин час ще ви ги донеса в управлението. И аз ви благодаря. Дочуване. Тя се обърна към мен и ме погледна с разтревожените си очи. Започна да избърсва сълзите от бузите си. Гримът и се размаза. – Как изглеждам?- попита ме тя като разпери ръце настрани и сведе глава за да се поогледа. – Ужасно мамо. Изглеждаш ужасно.- и как би могло да е друго яче. Нима човек може да изглежда добре след като цял ден е плакал за изчезналия си съпруг?!? Тя се обърна и огледа лицето си във малкото кухненско огледалце над мивката. – Прав си скъпи. Ще се пооправя малко и ще ида до управлението. Полицията иска да им занеса актуални снимки на баща ти. Мисля че вече се води официално изчезнал и ще го пуснат за издирване.- Очите й отново се пълнеха със сълзи. – Мамо! Дръж се! Нищо не му се е случило. Сигурен съм.-не бях. Опитвах се да се държа колкото се може по- спокойно и зряло, въпреки че не знам колко се получаваше като се има в предвид моята крехка възраст. Едва преди седмица бях навършил седемнадесет. Но въпреки това, не можех да си позволя да се оставям емоциите ми да взимат превес над мен. Все пак в момента аз бях „мъжът“ в къщата. Трябваше да наглеждам мама. Трудно ми бе да преценя колко трезво мисли в момента, изглеждаше толкова изплашена. Виждах как ръцете й треперят докато се опитваше да вкара лицето си в приличен вид. –Добре, така е по-добре нали скъпи? Кимнах в знак на потвърждение . Тя се завтича по стълбите нагоре. Там беше тяхната спалня и всичките техни снимки, които си бяха направили през годините се пазеха в шкафчето до голямото им легло. Аз не помръднах от масата, стоях и се взирах в стария телефон закачен на стената. Имах чувството че той всеки момент ще звънне и татко ще се обади, за да ни каже че е добре и скоро ще се прибере. Че си е загубил портфейла или е имало проблем с полета му. Или каквото и да е скапано и глупаво оправдание, в този момент бих приел всичко. Стига той да е добре. Телефонът не звънна. Чух как мама слиза със засилка по стълбите. В лявата си ръка държеше цяла дузини снимки. Спря се пред мен и започна да се оглежда нервно да не би да е забравила нещо. Не мисля че трябваше да кара в това си състояние. – Искаш ли да дойда с теб мамо?–запитах я аз ставайки от стола. – Не миличък ще се справя. Не се притеснявай.– гласът й потрепери. Сама не си вярваше. – Хайде, аз ще карам. Знаеш че мога.-настоях аз като се пресегнах към ключовете за колата който се показваха измежду пръстите на дясната й рака. – Не!-отсече тя.–Ще останеш тук, ако някой се обади по телефона с нова информация за баща ти. И никакво напускане на къщата. Много е важно е Дани! – Добре, но внимавай! Тя не отговори нищо. Само се навдигна на пръсти и ме целуна по челото. В следващия миг изхвръкна през входната врата и се засили към колата. Чух рева на двигателя, погледнах през прозорчето и наблюдавах как тя излезе на платото без дори да се огледа. Дали не трябваше да настоявам повече да я придружа? В къщата настана пълна тишина. Беше ми страшно неприятно. Успявах да чуя мислите си, а те не бяха хубави. –„Вероятно е мъртъв“ –Глупости! Ако беше станал някакъв инцидент с него, полицията веднага щеше да ни съобщи. - Отговорих на глас на съзнанието си. –„ Отвличане? Убийство?“ –Защо някой би го отвлякъл или убил? В това няма логика. Той не е лош човек, не се занимава с нищо незаконно. –„От къде си сигурен с какво точно се занимава?“ –Глупости! Пълни глупости! Много добре познавам баща си. Той не е лош човек.- Усетих се че повишавам тон на себе си. Почувствах се глупаво. Това неведение ме убиваше. Но за съжаление нямаше какво да направя по въпроса освен да чакам нещо да се случи. Взирах се през прозореца към входната алея в очакване на нещо, дори аз не знаех какво точно. На улицата не се мяркаше жива душа, единственото нещо което се движеше бе някакво улично куче, което подпикаваше храстите на съседите отсреща. На вратата се почука. Невъзможно. Не бях видял никой да идва. Нима ми се бе причуло? Отново чух почукване. Отидох до входната врата и погледнах през шпионката, там наистина имаше някого. Мъж облечен в черен костюм. Беше с гръб и не можех да видя лицето му. Отворих бавно вратата. Чак тогава го разпознах. Приличаше на… – Татко?- измърморих аз недоверчиво. Той се обърна и ме погледна в очите. На лицето му се появи голяма усмивка. Побиха ме тръпки. – Да? Това е началото на новата ми историйка. Надявам се да ви допадне, ако е така можете да ме подкрепите като дадете един лайк на моята страничка – https://www.facebook.com/Eddiesstories/.

Смяната свършваше доста късно, а аз още не бях свикнал да се прибирам до вкъщи по тъмно. Тази нова работа не ми допадаше, но след като ме пуснаха от полицията нямах избор освен да я приема. Иначе банката щеше да ми вземе дома и оставах на улицата. Последните дни ми се налагаше да ходя пеша, защото бях останал без колело. Още не мога да повярвам че го откраднаха посред бял ден от двора на къщата ми, е може би аз съм си виновен че не го бях заключил. Не живеех далеч от работата, около 2 километра. Но за съжаление по това време на денонощието, по улиците не се мяркаше жива душа. Дори уличното осветление липсваше. Нощта бе тиха и спокойна с безоблачно небе . Красота. Но въпреки това нямах намерение да седя и да се наслаждавам на звездите, не че ме е страх от тъмното, но никога не знае човек на какво можеш да попаднеш през нощта в някоя тъмна уличка…съвсем самичък. Опитвах се да не мисля за това, вървях без да се оглеждам много, вперил поглед в екрана на телефона си. Знаете, както правят „нормалните“ хора. Побиваха ме тръпки от тъпата тишина, единственото което чувах бяха стъпките ми по леко опесачения разбит път. Забързах крачка, без причина. Просто исках да се прибера по-бързо до вкъщи. За съжаление ниското ми ниво на координация ме подведе. Подхлъзнах се и се стоварих по гръб на земята, изпуснах телефона си, който на свой ред се пръсна на съставни части. - По дяволите - изругах леко ядосан на себе си.– Отново Ванка, както винаги. Страхотно… Не станах от земята, вместо това започнах да търся с ръце частите от мобилния си. Не се виждаше почти нищо, наоколо нямаше работещи лампи. Единствената светлина беше тази която луната хвърляше. Напипах телефона, но батерията и задния капак липсваха, екрана му се беше счупил. Разбира се. Продължих да търся, но без резултат шибаната батерия я нямаше никъде. Изправих се и продължих да се оглеждам. Нищо. Беше се изпарила. Нямаше смисъл да продължавам да си губя времето, и без това почти нищо не се виждаше. Няма значение, важното е че си прибрах телефона, там бяха доста от личните ми неща, полицията не го бе намерила и хубавите ми снимчици си останаха непокътнати. Прибрах го в джоба си, поизтупах се малко и отново тръгнах. Не исках да оставам в тази тъмница търсейки тъпите парчета от стария си телефон. По пътя напред имаше осветление. Много странно, по принцип до кръстовището на моята къща нито една лампа не работеше. Това ме зарадва доста. Светлината, моето спасение. Наближих първия осветен стълб, на земята по средата на улицата имаше нещо. Чак когато се приближих успях да разпозная предмета. Беше батерията на телефона ми. Но това не беше възможно. Няма как да е тук. Какво по дяволите?!?! Нима откачах? Наведох се и я взех. Имаше нещо надраскано от едната й страна, приличаше на… усмихнато лице. Тялото ми се вцепени. Това не се случваше, не, не, не. Отърсих се от шока и се огледах плахо около мен. В проклетата тъмнина не се виждаше нищо. Долових някакъв шум. Стъпки? Сякаш се приближаваха към мен. Обърнах се към посоката от където се чуваха и се вперих в мрака. - Хей, има ли някой там?– постарах се гласът ми да звучи твърдо, не исках да изглеждам уплашен. Стъпките спряха , чух лек кикот. – Не ми благодари. Тя си е твоя, аз само ти я връщам.- прошепна нежен детски глас идващ от непрогледния мрак. – Късничко е да си навън дете. Опасно е да се разхождаш сама в тъмното. Къде са родителите ти?- Очите ми бяха започнали да привикват и вече различавах силуета на детето. Приличаше на малко момиченце облечено с къса рокличка. – Никой няма право да взима чуждото, това е лошо- тя продължаваше да говори, напълно игнорирайки въпроса ми. – Права си, кражбата е лошо нещо. Сама ли си красавице?- тръгнах бавно към нея и се усмихнах. Не исках да я изплаша. – Крадците трябва да се наказват.- изчурулика отново тя. – Ти си много умно момиченце. Родителите ти са големи късметлии че те имат.- Пристъпих още по-близо и приклекнах пред нея.- Те наблизо ли са?- Погледнах я в очите и се пресегнах да я хвана за ръката. – Наказанието трябва да е строго. Така лошите хора няма да повтарят грешките си- Тя наведе глава, усмивката и се изпари. – Да. Точно така.- Хванах ръката й и леко я придърпах към себе си.–Не се притеснявай, тук няма лоши хора. Ела с мен, ще ти помогна да намериш родителите си. – Лошите хора, са лоши!- Говореше и кимаше с глава потвърждавайки думите си. Не мога да повярвам, беше като сбъдната мечта. Ръцете ми трепериха от нетърпение, този път ще внимавам и няма да объркам нищо. Нямаше никого, бяхме само аз и малката красавица. Хванах я през кръста и я вдигнах, беше като перце. Погалих голите и крачета с рака. Кожата и беше като коприна. Уникално усещане. Не можах да се сдържа. Приближих устни към вратлето й. Вкусих сладката и кожа, не можех да спра да я целувам. Почувствах как си пуска ръката към чатала ми и започна да ме опипва. Вдигнах глава и я погледнах отново в очите. – Харесва ли ти Сладкишче?- чувствах как започвам да се възбуждам от допира на малката й ръчичка. Тя се усмихна насреща ми оголвайки зъби, зениците и се разшириха. Ръката й се затвори стискайки гениталиите ми. –Да Ванка, харесва ми. А на теб?- гласът й се бе променил. Прозвуча дълбоко и дрезгаво. Стреснах се и я пуснах на земята, тя падна по гръб, но бързо се изправи. Застана на колене и се втренчи в мен. Изпуснах се от страх. – Нещо не е наред ли Ванка?- хилеше се и ме гледаше в очите, без дори да премигва.– Не ти ли харесва? Какво ще кажеш за свирка а? – Какво си ти? От къде знаеш името ми?- едва прецедих думите през разтреперената ми челюст и започнах да правя плахи стъпки назад. – Аз знам всичко за теб Иване. Знам какво обичаш да правиш на малките невинни дечица. Хайде, ела да си поиграем.- то започна бавно да пълзи към мен и да се кикоти. – Разкарай се от мен чудовище!- изкрещях с треперещ глас към пълзящото „дете“ и се втурнах да тичам в посока към домът ми. Бягах с всички сили и се обръщах назад за да проверя дали ме следва. Не го виждах зад себе си, мисля че му се изплъзнах. Успях да пробягам цялото разстояние до къщата си без да спирам. Отключих вратата за части от секундата влязох и я затръшнах. Сложих резето и отново заключих. Започнах да тичам из стаите и да включвам осветлението, проверявайки дали всички прозорци за затворени добре. Всичко беше барикадирано. Нямаше начин някой да влезе. Още не можех да се отърся от уплахата. Дали не трябваше да се обадя на полицията? Но какво щях да им обясня? Че някакво откачено момиченце ме е нападнало?!? Щяха да ме вземат за луд. Нямаше смисъл от това. Влязох в спалнята за да се преоблека. Целите ми гащи бяха в урина. Съблякох се и влязох в банята. Отпуснах се под топлата вода на душа. Затворих очи и се опитах да забравя за откачената случка. Нямаше ефект, имах чувството че отново чувам смехът на момиченцето в главата си. Усетих как нещо ме хвана за краката, отворих отново очи и погледнах надолу. „Момиченцето“ седеше между краката ми, стиснало здраво глезените ми. Кожата и започна да се сбръчква и потъмнява, ноктите и станаха по-дълги и се забиха в мен разкъсвайки кожата ми. Не можех да помръдна краката ми сякаш бяха залепнали. – Пусни ме чудовище- креснах към уродливото създание, което преди секунди изглеждаше като малко невинно момиченце. – Лошите хора трябва да се наказват– Погледа й се заби в мен, очите и се пълнеха с кръв а кожата й започна да се разпада, разкривайки истинското й лице. – Какво по дяволите си ти? Моля те, не искам да умирам моля те! Пусни ме!- очите ми се напълниха със сълзи, а тялото ми се гърчеше в опит да се освободи от хватката. – Ти пусна ли я когато тя плачеше и ти се молеше с последни сили?- Чудовището свали поглед надолу.– Дадохме ти шанс да изкупиш греховете си, но ти го пропиля. Време е за наказанието ти. Пода започна да се променя в някакъв вид гъста черна горяща течност. Усещах нетърпимата жега докато тъмнината ме поглъщаше. Кожата ми изгаряше. Не можех да направя друго освен да крещя с цяло гърло от чудовищната болка която обгръщаше цялото ми същество. Започнах да чувам милиони писъци около себе си. Нима тук отиваха лошите хора? Надявам се да ви хареса. Както винаги очаквам вашите критики и коментари по разказа. Ако ви е допаднал можете да ме подкрепите като дадете един лайк на страничката ми във Facebook. https://www.facebook.com/Eddiesstories/?ref=aymt_homepage_panel

Вече бях под завивките, когато отвън се чу някакъв шум. Не ми отне много време да осъзная че някой удря по прозореца ми. За секунда изтръпнах, все пак стаята ми беше на втория етаж. Единствения начин да се стигне до прозореца ми е, ако се покатериш по големия бор, който в момента хвърляше заплашителни сенки през завесите. Изскочих от леглото както бях по боксерки и тениска и включих лампата. Завесите се размърдаха. По дяволите бях оставил прозореца отворен заради нетърпимата жега. И сега заради тази моя малка грешка някой или нещо се промъкваше в стаята ми. – Не мърдай! Въоръжен съм! Една крачка и ще ти пръсна мозъка по завесите.- блъфирах, но той (или то) нямаше как да знае в този момент тъй като тялото му все още беше покрито от пердетата. Спря. Наистина спря да се движи. Поне така ми се стори в първия момент, но след секунди видях как се сгромоляса на пода в стаята ми повличайки и едната завеса със себе си. – Иване, аз съм братле Николай.- Веднага разпознах гласът на най-добрия си приятел. Коленичих незабавно на земята пред него и започнах да го отвивам от пердетата. – Какво по дяволите става бе Никсан?!? Изкара ми акъла. Помислих че е някой крадец.- Тъкмо бях започнал да се успокоявам , когато видях капките кръв които попиваха по мокета. Той…той бе ранен! – Затвори прозореца! Веднага!- настоя той опитвайки се да шепти. Думите му минаха покрай ушите ми но мозъкът ми бе прекалено зает да се опитва да анализира ситуацията и това което очите ми виждаха. Имаше прорезни рани по лицето сякаш нещо с големи нокти го бе издрало. Едното му око бе затворено и от него се стичаха кървави сълзи. Бялата му тениска бе съдрана, а на гърба си имаше още една доста дълбока рана. Боже мой Ники, какво ти се е случило?-гласът ми трепереше- Трябва да извикаме линейка, веднага. Опитах се да стана за да си взема телефона, но той ме сграбчи за ръката и ме придърпа към себе си. – Затвори шибания прозорец!–прецеди през зъби. Целия се тресеше, не можех да преценя дали е от болките или от страх. Здравото му око се местеше между мен и прозореца. Този път реагирах на мига, изправих се за части от секундата и затръшнах стария джам, слагайки му райбера. В следващия момент отново бях на земята до него. – Добре, затворен е. Сега линейка!- Прошепнах аз. – Не! Няма да мърдаш от тук. Може да те види. Не съм сигурен дали му избягах.-продължаваше да трепери и да ме стиска за ръката. – Дали си му избягал? На кого? Какво става бе човек? Осъзнах се и спрях да задавам въпроси, не му бе времето. Той губеше кръв. Трябваше да направя нещо по въпроса. Свалих си тениската и притиснах раната на гърбът му в опит да спра кървенето. Той стисна зъби и се сгърчи от болки. Наведе лице надолу и капчици кръв започнаха да падат от лицето му по земята. Изглеждаше така сякаш ще загуби съзнание, но вместо да припадне както очаквах аз той започна да говори. – Помниш ли малкия къмпинг в края на селото? Където свършва пътя, там дето се събирахме да пушим преди. – главата му остана наведена. – Да. Разбира се. –отвърнах аз, докато притисках раната на гърба му. – Красимир ми се обади днес и ми каза че имал нова стока.- по лицето му се плъзна мрачна усмивка.- Била страхотна, заслужавало си да се пробва. Уговорихме се с него и със Соня да се срещнем на къмпинга в 21:30. Щял да ни я даде на половин цена.- спря, хвана завесата за крайчето и я залепи за наранената част от лицето си. Не можех да повярвам на очите си, как изобщо все още бе в съзнание и защо отново бе започнал да се друса. Бяхме спрели да взимаме наркотици от 2 години, дори се заклехме повече никога да не се друсаме, след катастрофата… – Пристигнах към 21:40, те вече бяха започнали, разказваха си някакви стари истории и се смееха. Веднага щом ме видя Красито ми подаде джойнта. Съжалявам Ванка. Знам че наруших обещанието ни, но просто нещата в нас изобщо не вървят. Нашите се карат денонощно, баща ми си загуби работата и отново започна да пие. Съжалявам! Имах нужда да разпусна поне за малко.- той обърна леко глава към мен сякаш очакваше да чуе какво ще кажа. – Няма нищо братле, разбирам те.- сега не му бе времето да го съдя, а и исках да разбера какво се бе случило.– Какво стана след това? – Стоката наистина беше добра, след няколко дръпки бях забравил всичките си проблеми.- гласът му ставаше дрезгав и по-тих.- Нещата ми са малко мъгляви, спомням си как Красито каза че ще иде да се изпикае. Секунди след като се скри зад храстите в края на пътеката, със Сончето вече се целувахме. Знаеш, колко много харесвам червената й коса нали?- отново ме погледна със здравото си око. – Да, да знам. Продължавай.-погледнах гърбът му. Кръвта беше спряла. Това ме успокой. – Чухме писък. Просто един глух писък от посоката където отиде Красимир. След секунда видях как част от тялото му прелетя и се просна пред нас. Не можех да помръдна. Не знам какво по дяволите беше това чудовище, но не беше от нашия свят. Изскочи от храстите и се нахвърли върху нас.–той замълча, окото му се насълзи, всеки момент щеше да рухне.- Използвах я като щит Ванка. Инстинктивно. Не се замислих. Създанието я захапа за вратът на сантиметри от лицето ми опръсквайки ме с кръв. Изпуснах се, като малкия пикльо който съм в същност. Бутнах тялото й към него в опит да му избягам. Но за съжаление не проработи, то я пусна и ме удари с лапата си през лицето събаряйки ме на земята, не можех да реагирам, а и не мисля че щеше да има полза. Тъкмо се наведе да ме довърши, когато Соня се разпищя зад гърбът му. В следващия миг вече беше над нея и дъвчеше главата й. Тогава успях да се изправя и да избягам.-той отново спря за да си поеме въздух.- Просто се затичах без да гледам назад. Не знаех къде да ида. Съжалявам. Не мисля че ме е последвало, защото ако беше, вероятно вече щеше да е тук.- клепача му започна да се затваря и тялото му леко се свлече на земята. Загуби съзнание, но още имаше пулс. Още можех да го спася, станах и взех телефона от леглото си и набрах бърза помощ. – Добър вечер, с какво мога да помогна. – Моля ви. Приятелят ми е тежко ранен, трябва да изпратите линейка… Чу се силен трясък от счупването на прозореца ми. Вдигнах погледа си към стената и видях сянката му. Явно все пак го бе проследило… Надявам се кратката ми история да ви хареса Очаквам вашите коментари и критики. А ако имате желание ще съм ви благодарен да посетите страничката ми. https://web.facebook.com/Eddiesstories/ Поздрави Еди!

Здравейте приятели! Не знам дали има хора които ме помнят из този сайт и моите разкази на ужасите, но все пак реших да ви оставя линк на новата ми фейсбук страничка където ще качвам новите си "творби". Ето я и нея https://www.facebook.com/Eddiesstories/ . Ако имате време и желание ще се радвам да я посетите.

На паркинга имаше само две коли, един стар Ситроен с лющеща се бяла боя и един черен джип БМВ. Не ми отне дълго за да разбера коя кола е на докторчето. Качих се в голямата машина и настъпих газта. Подозирах че То щеше да напусне тялото на лекаря и ще тръгне след мен, за това карах колкото се може по-бързо. За разлика от моята бракма, този звяр летеше по пътя, имах чувството че дори не допира асфалта. Намалих на изхода на градчето за да огледам табелите. Един от пътните знаци гласеше. „Село Бряст- 27 километра.“ Нямаше да отнеме много време да се добера до къщата. Но дали имах шанс да стигна преди него? Дали изобщо знаеше на къде съм се запътил? Имаше ли представа какво мисля да направя? Надявах се да не се бе досетило. Натиснах педала до край и отпраших по посоката която сочеше табелата. По пътя нямаше движение, затова карах на дълги. Чувствах се доста могъщ в големия джип, сякаш нищо не можеше да ме спре. Сгреших! Забелязах нещо с периферията на окото си, взора ми се отклони в страни за част от секундата. Стори ми се че някакво животно тича след колата. Връщайки погледа си на платното видях човешки силует да стой на средата на асфалта. Моментално набих спирачки, но бе прекалено късно. Тялото му се вряза в предната броня на джипа и при спирането ми се претърколи напред. Фаровете осветяваха неподвижното тяло, беше дете. Скочих от колата и изтичах до хлапето. –Боже мой! Добре ли си?!?-коленичих до него и извърнах лицето му към светлината. Цялото му тяло бе охлузено от търкалянето по асфалта, краката му строшени, а едната му ръка се бе завъртяла на 180 градуса. Русолявата му коса бе оцветена в червено от кръвта която извираше от голяма рана на черепа му. –По дяволите! Мъртво е… Главата му потрепна, клепачите му се отвориха. Впери черните си очи в мен, а на кървавото му обезобразено лице грейна гигантска усмивка. –Спипах те копеленце!- Устата му се отвори и зъбите на хлапака се впиха в лявата ми ръка пробивайки кожата ми. Усетих как стигат чак до костта на китката ми. Паднах по гръб и се затътрих назад, удряйки го с юмруци в главата, захапката му се отпусна и успях да освободя ръката си. Изправих се светкавично и се върнах в автомобила. Няколко секунди седях зад волана и го наблюдавах как влачи осакатеното си тяло към джипа в опит да се добере до мен. Горкото дете, надявах се да не усеща нищо след като тялото му е било „превзето“. Нямах време за това, трябваше да го спра преди да нарани още невинни хора. Настъпих педала на газта насочвайки се срещу Него. – Връщай се в ада чудовище- изкрещях с цяло гърло докато БМВ- то приближаваше тялото на детето. Чух детски писък. Не спрях. Усетих само леко поклащане, все едно бях минал през легнал полицай. Вперих поглед напред и продължих. Първото, което ми направи впечатление, когато наближих селцето беше че навсякъде цареше тъмнина, уличното осветление не работеше и всички къщи бяха забулени в мрак. Ръката ми кървеше, но това не ми правеше впечатление. Мислите ми бяха насочени към Ели, искаше ми се да я намеря и да се уверя че е невредима. Знаех че То лъже. И все пак… Първо трябваше да приключа с Него. Но как по точно?! Как щях да затворя портала? Може би, ако изтрия знаците от стената портала ще се затвори. Или да запаля къщата?. Оставаха ми още няколко пресечки до съборетината, и трябваше бързо да реша какво да сторя когато пристигна. Спрях колата близо до входната врата и започнах да ровя из жабката. За мой късмет доктора бе пушач, открих кутия с цигари и запалка, освен тях грабнах и няколко пациентски листове и ги сложих под мишница. Скочих от джипа и нахлух в къщата(вратата си бе все така отворена както я бях оставил). Бе непрогледен мрак, напипах ключа на лампата. Не проработи. Запалих един от листовете и започнах да се озъртам, бях го изпреварил. Затичах се по стълбите на мазето и отворих вратата с рамо. Започнах да паля още листове и да ги разхвърлям по земята. Вехториите по пода веднага пламнаха и огъня започна да обхваща дървените рафтове на които се мъдреха няколко буркани. Пламъците се разрастваха бързо, но не знаех дали това ще бъде достатъчно. Качих се отново горе, запалих пердетата в спалнята, както и остатъците от чаршафите, само след секунди всичко бе обгърнато в пламъци и черен дим. Паникьосах се и се завтекох навън, спрях се пред стълбите на мазето и погледнах надолу. Огъня бе обхванал всичко. Аз победих! Къщата ще се срути и портала ще се затвори. –Успях!–на лицето ми грейна усмивка. –Да! Успя! Успя да ме убиеш синко! Този глас. Не може да бъде! –Татко?!?–обърнах се бавно и го видях да стой зад мен, наистина беше той. В същите дрехи както в деня на инцидента. –Как можа? Ти ме остави да умра! Можеше да ме спасиш, но ти не го направи. Просто ме гледаше как се давя. Остави собствения си баща да умре!– тона му бе сериозен и дълбок, ръцете му кръстосани на гърдите. –Аз…аз, нямаше какво да направя, съжалявам татко!-очите ми се напълниха със сълзи-Вината не беше моя. Извинявай! Ръцете му се отпуснаха, а лицето му придоби по-меко изражение. –Всичко ще ти бъде простено синко, ела насам. Прегърни твоето старче.-направих крачка напред и се озовах в ръцете му, затворих очи и напълно забравих за горящата сграда в която се намирах. Усетих дъха му в ухото си – ИДВАШ С МЕН МАЛКО КОПЕЛЕНЦЕ! Отворих очи и се пробудих от бляна си. Вперих очи към лицето му. Беше ТО, в истинската си форма. Голямата му паст се разтвори разкривайки многобройните му остри като бръснач зъби. Отново ме бе измамило, бях се хванал в капана му и вече нямаше къде да избягам. –Пусни ме чудовище!-започнах да се боря и мятам всячески за да се измъкна от хватката му. Не бях в състояние да му се опълча. Болката в лявата ми ръка бе кошмарна, дробовете ми се пълнеха с пушек и ми бе трудно дори да дишам. Температурата се покачваше, а погледа ми се премрежваше от гъстия дим, който изпълваше помещението. То ме сграбчи за ръката и почти без усилие завъртя китката ми на обратно. Изкрещях от болка и се приведох пред него. –Нали вече ти казах, че не можеш да ми избягаш!– изкрещя в лицето ми опръсквайки ме със слюнка.–Мой си малко лайно! Мой!– крясъците му се промениха в истеричен смях. Коленете ми омекнаха, и се строполих на пода. Трябваше да направя нещо, трябваше да избягам. Чувах го как се продължава да се кикоти докато ме наблюдаваше как се гърча на земята. Смехът му секна. Потърках очите си и погледнах към Него. Беше се обърнал настрани, а усмивката бе изчезнала от лицето му. В първия момент не разбрах какво бе привлякло вниманието му, успях да чуя само ръмженето. Обърнах рязко глава в страни и го видях. Беше… Страйк. Отново разтърках очи, не бе възможно, наистина бе той, изглеждаше толкова млад, толкова Разгневен. Стоеше леко приклекнал, с поглед втренчен в чудовището ръмженето му стана по-силно. От устата му започна да капе бяла пяна. Зъбите му проблясваха от светлините на пламъците. Козината му бе цялата настръхнала. Познавах тази стойка, щеше да го нападне. Единственото което чакаше бе моят знак. Погледите ни се срещнаха, момента настъпи. –Страааайк!!! Давааай!- той се оттласна от задните си крака и със силен рев се нахвърли върху създанието. Зъбите му се впиха в гърлото му и двамата се претърколиха надолу по стълбите към мазето. Телата им бяха погълнати от пламъците. Не можех да помръдна, взирах се в огъня и чаках нещо да се случи. Една от гредите на къщата падна, а заедно с нея и част от покрива. Надигнах се от пода и продължих да гледам надолу, То се показа измежду бушуващите пламъци с протегнати към мен ръце. –Няма да ми се измъкнеш малкия. Идваш с мен в Пъкала! В същия миг Страйк се появи зад него, козината му гореше. Можех да прочета болката в очите му, той повали чудовището на земята и го завлече отново в огнения ад. Чувах писъците му и рева на кучето ми. Завлякох се навън и се проснах на тревата в двора. Покрива на къщата се срина и разби две от стените погребвайки всичко. Главата ми натежа, а клепачите ми започнаха да се затварят. Последното което видях бе лицето на Ели, която стоеше над мен и ми се усмихваше. Изглеждаше толкова красива, толкова... Истинска! Завърших го!(party). Дано ви хареса! Както винаги се извинявам за всички правописни грешки. Пишете коментари и критики!!! Поздрави Еди!

Не можех да изляза невъоръжен от стаята, Бог знае какво ме очакваше отвън. Трябваше ми нещо с което да се защитя. Огледах се и започнах да се чудя. Какво в болнична стая би могло да се използва като оръжие срещу демони и други създания дошли от ада за да те убият? Сграбчих страничната облегалка на леглото и започнах да я дърпам, дори не помръдна. Прониза ме ужасна болка идваща от дланта и стигаща чак до лакътя на лявата ми ръка. Нямаше смисъл. Седнах на леглото чакайки болката да намалее. Колкото и да се опитвах да не гледам към съседното легло, очите ми винаги се спираха там. Е не точно на самото легло, по скоро на кръвта. Усещах миризмата й, усещах я по пръстите си. Спомена за дъртата съседка ме връхлетя, То я бе обезобразило и оставило да умре в агония затънала в собствената си кръв. А аз, аз не можех да направя нищо за да я спася. То имаше силата да прави каквото си поиска, не само силата, имаше и желание да го направи. Не можеш да му се противопоставя, единствената причина да съм жив е че му доставяше перверзно удоволствие да си играе с мен. Бях неговата малка играчка с която да се забавлява, а когато му омръзнех ли? Предполагам че ще ме убие. Или по-лошо ще ме кълца малко по малко за да се наслаждава на болката ми. После ще остане до последно за да слуша как му се моля за милост. Побиха ме тръпки. Стиснах зъби и се изправих от леглото. –Това не е краят! Това не е моят край.-процедих през зъби в опит да се окуража. Закрачих из стаята чудейки се какво да правя, неволно стъпих в шибаната кръв, но това не ми направи особено впечатление, защото в този миг го зърнах. Пожарогасителят! Бе поставен в ъгъла до кървавото легло. Откачих го от щипките за които бе закачен за стената и го вдигнах. Не тежеше много и можех да го нося с една ръка. След няколко крачки вече бях отново до вратата, този път въоръжен и готов за Него. В коридора нямаше никого, болницата бе тиха както винаги. Почувствах облекчение, за миг бях решил че ще намеря стотици трупове разхвърляни навсякъде и водопад от кръв да се стича по стъпалата. Отдъхнах си и тръгнах с бавни стъпки към стълбите. В момента когато пръстите ми докоснаха първото стъпало го чух. –Г-н Кацаров, още не сте в състояние да напуснете болницата ни.-гласът бе на доктора и идваше от говорителите окачени по стените.- Ще ви помоля да дойдете в кабинета ми, трябва да ви кажа нещо важно. Етаж трети в дъното. Звучеше точно като доктора, но знаех че не е той. Изчадието бе превзело тялото му и се ебаваше с мен. И през ум не ми мина да го послушам. Стрелнах се по стъпалата, с едната ръка държах пожарогасителя а с другата внимателно се подпирах на перилата. Стигнах до третия етаж и надникнах в коридора, не се виждаше жива душа, а вратата на стаята в дъното бе затворена. ”Ненормално копеле, да не си мисли че ще отида при него?!” Завъртях се рязко тръгвайки отново по стълбите на „свободата“, когато усетих някаква ръка да ме сграбчва за рамото. Краката ми се вдървиха. Не можех да помръдна. –Г-н Кацаров!-отсече гласът зад гърба ми.- Отивате ли някъде?! Нали ви казах че трябва да поговорим. Не се обърнах. Не исках да се обръщам, знаех кой(или по скоро какво стой зад мен). –Имам лоши новини за вас.-подхвана отново той със спокоен глас- имате мозъчен тумор. Точно той е виновен за халюцинациите. Извинявам се че се наложи да ви завържем, но бяхте много агресивен, дори нападнахте пациента с който споделяхте една стая. Имате нужда от незабавна операция. Тялото ми се бе сковало, просто стоях неподвижен и го слушах. Нима това бе истина? Нима е нямало никакво създание което ме преследва? И всичко е било просто една халюцинация причинена от шибан тумор? Нападнал съм човек? Полудял ли съм?! Очите ми се напълниха със сълзи, който всеки момент щяха да се разтекат по изкривеното ми от пред плачевна гримаса лице. Това не можеше да се случва, не и на мен. Не исках да го повярвам. Времето сякаш бе спряло, опитвах се да си припомня всичко което ми се бе случило. Когато намерих Страйк мъртъв, къщата бе заключена, единствения човек вътре бях Аз. Нима съм прерязал гръкляна на собственото си куче, а след това съм убил съседката?! „НЕ!НЕ!НЕ!“ Съзнанието ми кресна , събуждайки ме от транса в който бях потънал. “То лъже и ти го знаеш, не го оставяй да ти влезе под кожата“. Точно така. Да. Чудовището е виновно за всичко което се случваше, а не аз. -Лъжеш! Копеле! Не съм луд!- отблъснах ръката му от рамото си и се обърнах. Изглеждаше точно като доктора, но не беше той. Виждах го в очите му, тези големи черни очи които надникваха в душата ми и виждаха всичките ми страхове. –Лъжец!-изкрещях в лицето му. Крайчето на устните му потрепна. Не се замислих, заметнах с пожарогасителя и го ударих в кракът. Той се сгромоляса на земята, веднъж паднал ми беше лесно да го налагам. Не трябваше да го оставям да продължава да дрънка небивалици и да си играе с разума ми. Вдигнах пожарогасителя с две ръце и с все сила го запратих в посока към главата му. Пръски кръв се разхвърчаха навсякъде.“ Отново! По-силно!“ Нанесох още няколко удара, който попаднаха в лицето на „доктора“. Виждах как костите на лицето му се премазват под тежестта на червеното ми оръжие. И отново тя, скапаната болка, ръката ми изтръпна и пожарогасителят ми се изплъзна и се търкулна по стълбите. Погледнах го отново, вече нямаше и следа от лице, вместо това бе просто една каша от костици, примесени с кръв и плът. „Мъртъв ли е?“. –Надявам се!-отговорих си неволно на глас. Главата му се размърда. Устните му(или поне това което бе останало от тях) се разтегнаха в грозно подобие на усмивка. Плътта му висеше от челюстта, която бе изпълнена с кръв. Чух я как прищраква и увисва надолу. -Добре ме подреди момче.-беше То, (тръпки ме побиваха от гадното му гласче).- Но това далеч не е краят, не съм приключил с теб малко копеленце. Не можеш да ми избягаш, където и да отидеш аз ще те намеря, малко лайно. Нали не си си помислил че можеш да ме спреш?-тона му се промени, в крясък - Никой не може да ме спре, никой!- Глупавата ти баба ми отвори портала и сега мога да правя каквото си поискам на вашата земя, мога да… Порталът?! Мазето! Как не се бях досетил по-рано, шибаната стена с надписи в старото мазе. Това трябва да е портала за който То говореше. Трябва да се върна там и да го затворя, ще срина цялата къща до основи. Нямах време за губене, трябваше да тръгна. Отново ли бягаш малко нищожество?!-изсъска чудовището зад мен.- Няма ли да останеш да ти разкажа какво направих на скъпоценната ти приятелка след като ти избяга от селото? Как й беше името? Ели? Усетих как ми притъмнява пред очите, челюстта ми се стисна като менгеме. Очите ми отново се навлажниха, но този път от гняв. –Спипах малката курва в магазинчето й на центъра и… –Лъжи! Продължаваш с долните си лъжи.- изкрещях аз забивайки крака си в обезобразената му мутра, и притискайки главата му на земята.–Писна ми от Теб и от бръщолевениците ти!- стараех се да не звуча изплашен, не исках да знае че умирах от страх в този момент. Наведох се и претърсих джобовете на сакото му, освен портфейла на доктора открих и ключовете за колата му. Това бе моят шанс за бързо достигане на селото на баба. Стиснах ги в юмрука си и се затичах по стълбите, на два пъти се обърнах за да видя дали ще се изправи, То не помръдна. Както обикновено се извинявам за правописните грешки! Надявам се да ви хареса. Очаквам вашите коментари и критики. Поздрави Еди!

Вдигнах глава от пода и се огледах, не можеш да повярвам че съм все още жив. Надигнах се от земята подпирайки се на леглото. Успях да се изправя на крака и с леко поклащане стигнах до вратата на стаята. Трябваше да се махна от това място, трябваше да избягам колкото се може по-бързо и колкото се може по-далеч. Нямах време за губене, То можеше да дойде за мен всеки момент. Усещах как кожата ми настръхваше при мисълта за Него. Надникнах в коридора, нямаше жива душа. Излязох от стаята и затворих вратата след себе си. Цялата болница беше притихнала, единственото което успявах да чуя бе собственото си дишане. Бавно и тежко. Отправих се към стълбите подпирайки се с една ръка на стената. Нямах си и идея къде ще отида, просто исках да се разкарам от шибаната болница. Това може би бе последната ми възможност да му се изплъзна и със сигурност нямаше да я пропилея. Слизайки по стълбите чух гласове идващи от четвъртия етаж. Бяха две сестри, които се шляеха по коридора и хленчеха колко много мразят работата си. Подпрях гръб на стената и изчаках да минат. За мой късмет те бяха прекалено заети да се оплакват една на друга и изобщо не ме забелязаха. Огледах още веднъж и продължих да слизам надолу. Третия и втория етаж бяха пусти. Слязох до партера, виждах изхода, но точно до него стоеше един охранител. Възрастен мъж в униформа, която не му бе по мярка. Сега идваше трудната част, налагаше се да се престоря че всичко е наред, и да го излъжа че просто излизам на въздух. Не бях сигурен че ще мога да запазя равновесие, отлепих дланта си от стената и направих една несигурна крачка напред, после още една и още една. Усмихнах се престорено и му кимнах докато минавах покрай него. - На къде така?-запита той зад гърба ми. - Реших да подишам малко въздух и да се порадвам на хубавия ден.- обърнах се към него продължавайки да се усмихвам. - Страхотна идея, денят наистина е прекрасен.- очите му се впериха навън през стъклените врати, а лицето му грейна. Кимнах му отново и продължих. В момента в който излизах от вратата чух вик зад мен. –Г-н Кацаров?! Къде си мислете че отивате? Не можете да ставате от леглото!-беше доктора. Игнорирах го започнах да крача по-бързо, дори се опитах да се затичам, почти съм сигурен че успях, докато не загубих равновесие и не се сгромолясах на циментовите плочки. –НЕ! НЕ!НЕ! По дяволите! Моля ви трябва да се махна от тук! В противен случай То ще ме убие. Сутринта го видях, намерило ме е. Ще ни избие всичките. –Какви ги говори тоя?-изкрещя пазача. –Халюцинира! Най-вероятно е от травмата на главата.- доктора клекна до мен и ме сграбчи за ръката.–Бързо, да го вкараме вътре. –НЕ! Умолявам ви! Недейте! Вие не разбирате, нищо ми няма, добре съм, не халюцинирам!-говорех бързо гледайки лекаря в очите- То е тук! Дошло е за мен! Трябва да ме пуснете!-очите ми се пълнеха със сълзи.-Трябва да ми повярвате докторе!-продължих да хленча докато се борех да се освободя от хватката му. Той доближи лице до моето, устните му се дръпнаха настрани разкривайки перфектните му зъби. –Вярвам ти!-намигна ми и се засмя почти без глас. –Това си ТИ! Пусни ме чудовище. Какво искаш от мен? –Единственото което искам е да ви помогна г-н Кацаров.- бръкна в престилката си и извади спринцовка. Заби я в ръката ми без дори да поглежда. Ръцете ми се вцепениха на мига, а след секунда и цялото ми тяло. Главата ми натежа, започна да ми причернява. –Помогнете ми.-измърморих с последни сили към пазача който седеше до мен с посърнало лице. Полудявах ли? Когато отново дойдох в съзнание разбрах че се намирам на същото онова легло в което се бях събудил първата сутрин в болницата, разликата бе че този път бях завързан за него с каиши. Не можех да повярвам че все още съм жив, може би настина полудявах и всичко бе една голяма илюзия или халюцинация. Не можех да си обясня какво по дяволите се случва. Дори не можех да кажа дали това е реалността или просто още един кошмар. Свечеряваше се, бил съм в безсъзнание целия ден или няколко дни или седмица? Нямах си и представа колко дълго съм лежал тук и са ме тъпкали с лекарства. Искаше ми се да заплача, но не успях. Чувствах се безпомощен, наистина имах нужда от ПОМОЩ! –Хей приятел, тук ли си? Можеш ли да ми помогнеш с тези каиши?-обърнах глава към „съседа“ си. Вместо него по белите чаршафи на леглото имаше само пръски кръв. Огледах се, не бе само по леглото, стената също бе изцапана с червени краски. Паникьосах се и започнах да дърпам коланите които привързваха ръцете ми. Дясната ми ръка бе здраво стегната, но лявата бе оставена разхлабена. Събрах цялата си сила и издърпах китката си в опит да я изкарам, не успях. Опитвах се да се успокоя и да помисля, усещах как сърцето ми се опитва да пробие гръдния ми кош и да изскочи. В последните дни бях преминал през доста спиращи дъха моменти, но за първи път не можех да направя абсолютно нищо по въпроса. Затворих очи и задишах бавно в опит да се успокоя. Страха леко избледняваше а на негово място се загнездваше самотата, Страйк ми липсваше. –По дяволите момче, съжалявам. Вината беше само моя, не трябваше да те водя в скапаната къща.-очите ми отново се пълнеха със сълзи. Не трябваше да оставям нещата така, не трябваше да бягам от Него. Но имах ли избор? Не можах да го победя. Беше ме страх, а и сега това чувство на уплаха все още не ме напускаше напълно. Чувах го как ми шепне. “Ами ако То е тук в момента?“ „Най-вероятно стой надвесен над теб и чака да отвориш очи, за да видиш лицето му за последно преди да те разкъса.“ Събрах кураж и мижейки се огледах наоколо, стаята бе все така пуста. Започнах да въртя китката си и леко да я изхлузвам от каиша. В първия момент си помислих че се получава, докато не стигнах до кокалчетата. Стиснах зъби и дръпнах рязко. Първоначално чух лекото изпукване а след секунда дойде и болката. Това не ме притесни, важното бе че ръката ми бе свободна. Вдигнах я пред лицето си и я огледах, палеца ми се бе изкривил навътре към дланта и не искаше да се премести. Хванах го с другата ръка и го издърпах, отново се чу леко изпукване. Болката остана, но вече пръста ми си бе на мястото. Разкопчах каишките от дясната си ръка и краката и се изправих рязко. Зави ми се свят, но успях да останах на крака. Втурнах се към вратата, стигайки до нея се стъписах. Какво ли ме чакаше отвън? Както винаги се извинявам за правописните грешки. Очаквам вашите коментари и градивни критики! Надявам се да ви хареса. Поздрави Еди!

В първия момент когато отворих очи бях заслепен от ярка светлина, беше слънцето което изгряваше. Усещах болка в главата, поставих ръка на челото си и разбрах че съм увит с бинтове. Намирах се в болница, очевидно бях претърпял инцидент. Нямах спомен какво се е случило. Бях объркан, огледах се, на съседното легло до мен лежеше човек. Той беше в гипс от главата до петите, изглеждаше ужасно. Да си кажа право бях леко изплашен от гледката. Не можеше да се разбере дали е в съзнание, но и да беше силно се съмнявам че щеше да ми помогне. Опитах се да се изправя на крака, но бях замаян и не можех да пазя равновесие. В яростта от положението си започнах да викам: -Сестра, сестра има ли някои в тази болница.-Виковете ми сякаш ехтяха из цялата сграда. Няколко секунди след това вратата се отвори и в стаята влезе някой, обърнах се и го видях. Беше нисък и слаб човек на средна възраст с тъмна, къса, къдрава коса облечен в бяла лекарска престилка. Добро утро...-измъмри той, навеждайки се да вземе картона ми които беше закачен на леглото.-г-н Кацаров-добави четейки данните за състоянието ми. -Добро утро-казах аз, леко притеснен от изблика на ярост и виковете ми. -Аз съм д-р Пенев, виждам че сте дошли в съзнание-изричайки това той се усмихна и ме погледна в очите-Как се чувствате? -Замаян и объркан-отвърнах- Къде се намирам? И какво се е случило? Не помня нищо. -Тук пише че сте претърпели катастрофа с автомобила си. Имате фрактура на черепа. Объркването и загубата на памет са нормални при такъв тип наранявания. Най-вероятно спомените ви ще се върнат до ден-два. Не се безпокоите за нищо, тук сте в добри ръце. Просто си почивайте. Ако има проблем, натиснете копчето до леглото и някоя от сестрите ще дойде незабавно. –Благодаря ви докторе! Само още нещо, преди да тръгнете. –Да кажете. –Можете ли да ми дадете нещо за болката в главата? –Разбира се.- той отново вдигна картона–Само да проверя какво ви е предписал колегата. Добре, сега се връщам.-доктора излезе от стаята, оставяйки вратата отворена. Само след секунди се върна с шишенце в ръка.–Ето, това ще притъпи болките ви- изкара две хапчета и ми ги подаде. –Преглътнете ги с повечко вода. Взех шишенцето минерална вода от шкафчето до леглото и глътнах хаповете. Отпуснах се и зачаках да започнат да действат. Клепачите ми натежаха. Обърнах гръб на съседа си по легло и оставих лекарствата да си свършат работата. Болката отново ме прониза и се събудих. Гърлото ми бе пресъхнало, но за сметка на това целия бях плувнал в пот. –Кошмар?!- не можех да си спомня точно. Почувствах се изплашен. В стаята беше тъмно, единствено лунната светлина се процеждаше между полузатворените пердета на големия прозорец срещу леглото ми. Надигнах се и взех шишето от шкафа, отпих две глътки и го оставих обратно. Погледнах към човека лежащ на съседното легло. Какво ли му се бе случило на клетника? Не можех и да си представя(или по-скоро не исках) Облегнах глава назад и се ослушах, единствения звук който успявах да доловя беше системата, закачена на леглото на мумията до мен. Затворих очи опитвайки се да се съсредоточа и да си спомня за катастрофата. Доктора каза че съм се блъснал с колата. Не си спомнях инцидента, не помнех абсолютно нищо от преди събуждането си в болницата. Всичко ми бе като мъгла, гъста и тъмна мъгла, която не ми позволяваше да си припомня нищичко. Дочух стъпки, вдигнах глава от възглавницата и започнах да се оглеждам. Вратата беше затворена, а в стаята бяхме само аз и мумията, а аз бях сигурен че не той е станал за среднощна разходка. Погледа ми се спря на пердето, което се развяваше. Прозореца беше плътно затворен, нямаше как да става течение. Втренчих поглед в пролуката, където светлината проникваше в помещението. За момент ми се стори че там има някой. Можех да се обзаложа че видях човешки силует, но това не бе възможно, по това което бях видял през деня, стаята в която се намирах не беше на първия етаж. А и кой ненормалник би се катерил по прозорците на болницата през нощта? –По дяволите.-измънках аз като погледнах към човека до мен.-Можеш ли да си представиш? Доста лошо съм си ударил главата. Явно халюцинирам.-засмях се и отново отпуснах главата си назад- И си говоря с човек в кома! Събудиха ме някакви викове, идващи от коридорите на болницата. Погледнах към часовника на стената, показваше 6:23. Крясъците не спираха, звучеше като някоя паникьосана млада сестра. –Избяга натааам! Към крилото за пациенти!- отново изписка жената. Чуваха се хора които тичат отвън. Любопитството ми се събуди. Нима гониха някого? Избягал пациент? Докато се чудех какво се случва, вратата се отвори със сила и една възрастна сестра влезе в стаята. Започна да оглежда наоколо, докато не забеляза че съм се втренчил в нея. –Извинявам се че ви събух- каза тя леко отнесено продължавайки да се оглежда. –Не, няма нищо. Вече бях буден.-казах аз набързо опитвайки се да мина на директно на въпроса.–Какво става отвън? Защо е цялата тази дандания? –Куче!-отсече тя. –Куче?! –Да. Видели са някакъв помияр да тича из коридора, затова се налага да проверим стаите. .-Тя се наведе за да провери под леглото.–Случайно да сте го виждали? Поклатих отрицателно глава. –Не мисля че е тук. Вратата беше затворена , а аз съм почти сигурен че никой не е влизал в стаята последните няколко часа. Тя се надигна и ме погледна недоверчиво. Очите и се преместиха върху съседа ми по легло и останаха там за няколко секунди. За момент бях почти сигурен че ще го накара да потвърди казаното от мен. Тя разбира се не го направи. Извини се отново и излезе затваряйки вратата след себе си. –Това място е доста шантаво а?-обърнах се аз към тихия ми събеседник. -„Да приятел, доста странна болница“.-наложи се да отговоря вместо него, защото явно не бе в настроение за разговори. Болницата отново притихна, главата вече не ме болеше толкова много, но все още не можех да си спомня нищо. Нямаше да мога да заспя отново, затова се опитах да се надигна от леглото. Успях да се изправя на крака, дори направих няколко крачки в опит да стигна до прозореца. Отново ми се зави свят, но за щастие преди да се изтърся на пода, ръцете ми се бяха подпрели на джама. Изглеждаше високо. Навън бе сумрак, слънцето все още не бе изгряло. Погледнах към отсрещното крило на болницата и започнах да броя. –Трети, четвърти, пети етаж.- погледа ми бе леко мъгляв и ми бе трудно да се съсредоточа. Погледнах надолу, в предната част на болницата имаше красива градинка със цветя и храсти, а отстрани големи липи, под които бяха наредени пейки. Всичко беше пусто, или поне така ми се стори в първия момент. На едното дърво имаше подпрян човек, успявах да видя силуета му. Въпреки че бе обърнат към болницата не можех да видя лицето му, защото стоеше с приведена глава. Останах неподвижен, имах чувството че ако помръдна ще го изплаша. За секунда загубих равновесие, наложи се да се хвана за тръбата на парното за да не падна. Трябваше да се върна в леглото, усещах как краката ми омекват. Реших да хвърля последен поглед на странника в двора. Вече не се подпираше на дървото, стоеше изправен с лице към болницата, все така забил поглед в земята. В следващия момент човека надигна дясната си ръка и започна да мята, сякаш поздравяваше някого. Изглеждаше ми сякаш ръкомаха на мен. Не свалях поглед от него, а той не сваляше ръката си, продължаваше да я клати във въздуха. Полазиха ме тръпки, чувствах как настръхвах целия. Нещо не беше наред. Нещо сериозно не беше наред с този тип. Ръката му спря да мърда, все така вдигната, но неподвижна. Не можех да откъсна поглед от него. Изглеждаше ми някак познат. Кой беше този човек? От къде го познавам? Дори не бях видял лицето му. Въпросите се стрелкаха из главата ми един след друг, но за съжаление не можех да си отговоря на никой от тях. Той се раздвижи отново, този пък започна да си клати главата наляво-надясно докато бавно я надигаше нагоре. Нямах търпение да видя лицето му, умирах от любопитство да разбера кой беше този човек. Сякаш усетил любопитството ми странника надигна рязко глава към мен разкривайки лицето си. –Какво по дяволите! Не може да бъде!- изругах аз и отстъпих назад- Не може да бъде! Моля те боже !-мъглата се изпари от съзнанието ми, спомних си абсолютно всичко. То бе дошло за мен. Нямаше да ме остави да се измъкна, не и жив. Причерня ми, тялото ми ме изостави и се сгромолясах на пода.

Отворих очи и започнах да се оглеждам, нямаше го. Разбира се , че го няма. Бе в гроба на двора. Бързо се върнах в реалността, скапаната реалност където баща ми бе мъртъв, Страйк също, а баба ми… дори не знаех какво се бе случило с нея. Нещата започнаха да ми натежават отново. Самотата ме притискаше и очите ми се пълнеха със сълзи. Не знаех дали ще успея да разнищя всичко сам, цялата история бе станала прекалено откачена за мен. Забелязах че вратата бе отворена, но аз бях невредим. Вече бе спряло да ми пука дали ще умра или ще продължа да живея. Седнах на леглото и стъпих на земята, кракът ми докосна нещо лепкаво, наведох глава и видях червения цвят по пода. –Кръв?- започнах да оглеждам тялото си, нямах нито драскотина, а кръвта на пода бе много. Изглеждаше като диря която започваше от леглото и излизаше през вратата. Сякаш някои или нещо бе влачило кървящата си жертва до леглото и бе влязло под него за да и се наслаждава. Грабнах бухалката и се надигнах от кревата, стиснах я здраво и надигнах чаршафа за да погледна отдолу. Нямаше нищо. Само още кръв, цяла локва, която бе започнала да засъхва по краищата. Не бях уплашен, страха ме бе напуснал напълно. Захвърлих бухалката на леглото и тръгнах по кървавата диря. Минаваше през салончето и излизаше навън, входната врата на къщата бе все още заключена отвътре. Отключих и излязох, слънцето ме заслепи и се наложи да спра за секунда. Направих усилие да отворя очи и да се огледал. Края на следата не бе далеч, стигаше до гроба на Страйк. Пръста бе разровена, приближих се с бавни стъпки до дупката за да надниква вътре. –Дявол да го вземе! По дяволите!- коленете ми омекнаха и се сринах на тревата. Не можех да повярвам на очите си, гледката бе кошмарна. Тялото на Страйк бе разчленено и половината от него я нямаше. В дупката бяха останали само задните крака и някой от вътрешностите му. Отвърнах глава и запълзях настрани, опитвайки се да не повърна. Насилих се да стана на крака, в момента когато се изправих чух скимтенето идващо от къщата. Прозвуча ми точно като… –Страйк?!- изкрещях аз. “Не е той, няма как да е той. Знаеш това нали?“, чувах здравия ми разум дълбоко в съзнанието си, който ме убеждаваше в очевидното. Но сърцето ми твърдо отказваше да го приеме. –Той е. Чух го! Идвам Страйк, не се страхувай момче ще те спася.- втурнах се към бараката и грабнах една тежка, ръждива брадва.–Сега ще те науча гадино!- измърморих и се затичах към къщата. Бях разгневен, не можех да се спра, изтичах вътре за секунди. Спрях се в салончето и се огледах.-Страйк къде си момче?- ослушах се, нищо. Затворих очи и се опитах да се съсредоточа. Дочух някакви звуци от спалнята, нещо като чупене на кости и мляскане. Пристъпих бавно и надникнах вътре, мляскането не спираше.-Страйк ти ли си? -ДА, АЗ СЪМ! ТВОЯ СТРАЙК!- прошепна дрезгав глас. Прозвуча ми познато. Бе гласът от.. гласът от… кошмара! Причерня ми! Стиснах брадвата с две ръце и я вдигнах над главата си. –Сега ще видиш чудовище! Ще те науча да не се ебаваш с мен!- заметна и ударих леглото. Брадвата мина през дюшека, прегъвайки пружината и се заби в дървения под. След част от секундата я издърпах нагоре и брадвата отскочи обратно.–Време е да си платиш за това което стори на Страйк! Умриии!-заметнах отново. Удрях с брадвата по леглото и крещях с цяло гърло. Виковете ми се премесваха с истеричен смях и сълзи който се стичаха по бузите ми. Чувствах се щастлив че отмъщавах за убийството на кучето ми. Не исках да спирам да удрям, но след няколко минути вече бях останал без въздух. Направих крачка назад и подпрях гръб на стената, пуснах брадвата и се загледах в това, което бе останало от леглото. Вече не се чуваше абсолютно нищо.След като си взех въздух направих стъпка към кревата. Главата на Страйк се изтърколи отдолу и се удари в краката ми, черепа му бе прегризан, а устата му разчекната. Хванах леглото и го преобърнах, Него го нямаше. –По дяволите! Мислиш си че можеш да ми избягаш а?– грабнах брадвата и се запътих към мазето. Слязох на бегом по стълбите. С един удар разбих катинара и влязох, дори не пуснах лампата.–Хайде! Покажи се. Знам че си тук. Няма да ти се размине! Ха-ха-ха. Кой го е страх сега а?- вратата се затръшна. Не можех да видя нищо, но знаех че ТО е там. Усещах присъствието му. Можех да го надуша, гадната миризма на разлагаща се плът. Чувах го как диша тежко зад гърба ми. Не се замислих, заметнах с брадвата със все сила. Но вместо в създанието, тя се заби във вратата. –Дявол да те вземе!- измъкнах секирата от пората и се обърнах рязко. Бе непрогледен мрак, но въпреки това успявах да видя силуета му в отсрещния ъгъл.–Пипнах те- извиках аз и се засилих към него. Брадвата премина през силуета и се удари в стената. Ръцете ми изтръпнаха и сапа ми се изплъзна. Не можех да го ударя. Побиха ме тръпки. Наведох се и вдигнах брадвата, държах я пред себе си като щит, докато отстъпвах назад и се опитах да намеря вратата. За щастие при удара бях направил дупка през която влизаше малко светлина. Отворих я и светнах лампата. Очите ми се спряха на стената с йероглифите, бяха изписани наново, този път с кръв. Паникьосах се и излязох на бегом от мазето, а след секунди вече бях извън къщата. Не знаех какво да правя. Дори не знаех дали изобщо мога да направя нещо. Нещата бяха извън контрола ми. Трябваше да говоря с някого, имах нужда от помощ. –Дъртата!-да този път ще я накарам да ми каже какво е ставало тук, дори ако се наложи ще използвам сила за да изтръгна истината. Отправих се към къщата на съседката, влачейки брадвата с мен. Надявах се че ще успея да я стресна. Влязох в двора и се спрях на входната врата на дома й. –Бабо Иванкееее! Отвори веднага.- ударих със сапа на брадвата по вратата.- Отваряй дърта вещице или ще я разбия и ще вляза.- този път не блъфирах. За махнах с все сила и ударих портата. Острието потъна напълно в дървото. Изкарах го рязко и нанесох още един удар. Не им трябваше повече, ритнах вратата и тя се стовари на земята. Вдигнах секирата и влязох.–Предупредих теее!-креснах аз с лека усмивка на уста. Пристъпвайки в стаята пред мен се откри ужасяваща картина. Пода бе в кървави пръски. Баба Иванка лежеше на земята, лицето и бе обезобразено до неузнаваемост. Ушите й бяха сцепени на две, а носа и бе напълно отрязан. По краката си имаше множество прорезни рани, със съсирваща се кръв по тях. Отместих погледа си настрани и видях дядото, мисля че се казваше Минчо. Или по-скоро така се е казвал. Изглеждаше мъртъв от седмици. Бе поставен прилежно на стола с ръце върху масата. Лицето му гниеше, а под кожата успявах да видя червеите, които вече пируваха от мъртвата му плът. Един от тях се показваше от разядената му очна ябълка и сякаш се оглеждаше, за да разбере каква е цялата тази врява. Захвърлих брадвата настрани и паднах на земята. Направих неуспешно усилие да задържа храната в стомаха си и започнах да повръщам по пода. Очите ми пареха, а устата ми се изпълни с ужасен вкус. –Момче? Ти ли си?-прошепна дъртата. Не можех да повярвам на ушите си, та тя бе все още жива. Избърсах устата си с ръкав и се приближих към нея. –Да, аз съм. За бога какво се е случило тук?- взех главата и в ръце, и я навдигнах внимателно. –ТО дойде. Казах ти момче. Не трябваше да отваряш мазето. –Какво е ТО? Какво по дяволите става тук?- гнева ми се бе изпарил, а гласът ми бе като на изплашено дете. –Ритуалите, които правеше баба ти, бяха за съживяване на мъртви. Искаше да върне баща ти от оня свят. И успя, поне за малко. Беше ми казала че е приказвала с него. Разказах на всички за небивалиците, които ми говореше тя. Докато един ден не и отидох на гости, тогава тя ми показа всичко. Ритуалната стена в мазето, която служи като портал към света на мъртвите, книгата със заклинания, костите и главите на животните който трябвало да дава, като жертва. Дори говорих с баща ти, поне тогава мислех че е той. Звучеше точно като него. Каза ми че в момента можела само това но скоро щяла да го съживи.-тя спря и си пое въздух. –Какво се случи след това?- нетърпеливо я попитах аз. –Дядо Минчо почина, просто една сутрин не се събуди. Казах на баба ти и тя ми обеща че ще го върне, каза ми да запазя тялото и да не казвам на никого нищо. Така и направих. Не можех да го загубя, обичах го прекалено много. Тогава нещата се промениха, баба ти разбра че това с което бяхме говорили не бе баща ти, беше нещо друго. Нещо зло.-тя отново направи пауза – Били ми дал чаша вода момче?-оставих главата й на земята и отскочих до мивката за да и донеса вода. Тя отпи две глътки и продължи.– След това баба ти изчезна. Повече не я видяхме. Отидох при свещеника и му разказах всичко, заедно с него събрахме всички нещо от мазето и ги запалихме. Той освети навсякъде, после заключихме мазето и къщата. Сега знаеш истината момче, вече мога да почивам в мир. –Няма да те оставя да умреш.-скочих от земята и вдигнах телефона. Извиках линейка и полиция. Казах им че е имало нападение и обир, не можех да им кажа истината. Щяха да ме помислят за луд. Тъкмо затварях телефона и забелязах че тя вече не дишаше. Бях закъснял. Отворих пердетата на прозореца и погледнах към къщата на баба. От тук имаше перфектен изглед към салончето. Там имаше нещо, доближих глава до джама и присвих очи в опит да се фокусирам. В този момент ТО се обърна и ми се усмихна. Изглеждаше като черен силует с гигантска усмивка на лицето. Нямаше очи, нито нос. Просто огромна уста изпълнена със големи зъби. Главата му се наклони на една страна. Затворих очите си за миг, след като ги отворих отново НЕГО вече го нямаше. Дръпнах завесите, отстъпих назад и вдигнах брадвата от пода. Подпрях се на стената, молейки се полицията да дойде преди Него. Това е последният ден от моят разказ. Надявам се да ви е харесал. Очаквам вашите коментари и градивни критики.