Sanovnik.bg»Мрежата»Анонимен в Sanovnik.bg
Анонимен
Новак
Моята стенаСтатииСъветиИсторииКоментариФорумни теми23Постове във форума14За менИзпрати съобщениеточки0
Анонимендобави форумната тема: Малки разговори – Всичко, което не знаем.преди 7 години– Исках да те питам, за жената ти…– започна тя ей така от никъде, без дори да премества поглед от звездното небе.
Бившата ми жена!- поправих я аз.– От къде пък ти хрумна за нея?
– Просто така. Любопитство. Никога не ми доразказа, какво се е случило между вас.
– Ами разделихме се, преди доста време.– въздъхнах – След като разбрах за моето заболяване, реших да не я натоварвам с това. Тя е все още млада, има целият живот пред себе си. Би било егоистично от моя страна да я задържам с мен. За това реших да съсипя връзката ни. Исках да я накарам да ме намрази. Така щеше да се отдалечи от мен, без дори да разбере за състоянието ми.
– И какво направи за да я накараш да те зареже?- тя ме погледна леко осъдително, очевидно не разбираше намеренията ми.
– Изневерих й. Е не беше истинска изневяра де. Извиках проститутка в жилището ни и инсценирах изневяра. Не съм спал с друга, освен с нея. Не бих могъл да го направя. Обичах я… все още е така. Та тя ме хвана с жената в леглото, стана страхотен скандал и си тръгна. Аз доста усърдно се постарах да не оправям нещата помежду ни. Планът ми пожъна успех, няколко седмици по-късно получих документите за развод. След това единственото място на, което се виждахме беше съдът.
– И тя така й не разбра за заболяването ти? – запита тя учудено.
– Мисля че не. А, ако е разбрала в последствие, вероятно вече бе спряло да й пука за мен. И с право. Коя уважаваща себе си жена ще съжали човек, като мен, прелюбодеец, чукащ курви в собственото й легло.
– А тя, какъв човек е?
– С достойнство. Човек , който никога не би отстъпил от позицията си. Било в работата или в личният живот. Сигурен съм, че сега се справя повече от добре. Вероятно вече си е намерила нов приятел и дори ме е забравила…
– Тя беше тук днес Стефко…
– Била е тук?- ококорих се аз.– Кога? Защо?
– Следобеда. Докато ти спеше. Аз разбира се се прикрих и само наблюдавах отстрани. Тя просто седна до леглото ти и те гледаше, как спиш. Постоя около двадесет минути, после те целуна по челото и си тръгна.
– Ти се шегуваш нали?- надигнах се леко на възглавницата си и вторачих поглед в нея.
– Всъщност, това се е случвало и преди.- измърмори тя.
– И преди? Защо не си ми казала? – попитах раздразнено.
– Очевидно тя не искаше да знаеш, че те посещава, затова реших да не се меся. – отвърна тя със спокойният си глас.
– И защо ми го казваш сега?
– Промених си мнението. Вече мисля, че трябва да знаеш.
По дяволите. Мислех, че ми се е струвало, понякога усещах аромата й. Винаги съм смятал, че просто някоя медицинска сестра има същият парфюм или, че умът ми си играе с мен. Явно съм грешал и за това…
– И за това? – попита ме тя сядайки на леглото до мен.– И за кое друго?
– Така и така си в главата ми, защо просто не си отговориш сама?
– Искам да го чуя от теб.- Тя се усмихна и започна да ме гали по главата.
– Може би, съм грешал…за всичко. Може би, планът ми не е проработил изобщо…
Нима не ме мразеше? Аз бих я намразил, ако ми изневеряваше… И да идва да ме посещава. Как изобщо, знаеше къде съм? Дявол да го вземе…
– Стефко, кое според теб е по-силно, любовта или омразата?
– Честно… не знам…
Отпуснах глава на възглавницата и затворих очи. Усетих ръката й на челото си. В следващият миг почувствах студен полъх, вдигнах глава и се огледах. Вече не бяхме в болничната стая, а пред светещият прозорец на някаква къща. Погледнах вътре и я видях. Съпругата ми. Седеше на едно кресло и гледаше наши снимки, докато слушаше песента, на която танцувахме на сватбата ни. Никога не бях я виждал толкова… тъжна.
– Може би, наистина си сгрешил, като си я изгонил от живота си. Защото явно има неща, които, са по-силни от болката и омразата. Може би, има някой неща които остават с нас завинаги.– тя ме погледна и се усмихна. –Например… любовта.
– Може би…
Ако ви харесват нещата, които пиша, можете да ме подкрепите с лайк на моята страничка. https://www.facebook.com/Eddiesstories/
Благодаря!- Анонимендобави форумната тема: Малки разговори – На път за никъдепреди 7 години– Още много ли остава? – попита отново тя.
– Ами, мисля че около двадесет минути, но после ще повървим и малко пеша.
– Ясно. Нямаше ли да ти е по-лесно, ако вземеш онова нещо…
– Колата ли? Лекарят ми забрани.
– Заради болестта ли?
– Точно така. Каза че с напредването ѝ не е добра идея да шофирам, а и аз много обичам да пътувам с влак. Намирам го успокояващо и много приятно.
– Това звучи доста странно. Кое по-точно е успокояващото и приятното в тази голяма и шумна машинария?– изуми се тя.
– Виж сега, не става въпрос точно за машината. По-скоро са спомените, които ми носи. Когато бях малък с баща ми често пътувахме с влака.
– С баща ти ли?
– Да. След смъртта на майка ми, това ни беше станало като традиция. Моя старец много обичаше да обикаля претъпканият съботен пазар и да оглежда старата техника изложена от съмнителните продавачи. Въпреки, че почти никога не си купуваше нищо. Изключения правеха случаите, когато намираше някой стар фотоапарат, който да му хване окото.
– Това са онези устройства с които правите снимки нали? Виждала съм ги.- констатира тя уверено.
– Да, точно така. Но той не снимаше с тях, дори не го интересуваше дали работят, просто ги купуваше. Все ми повтаряше, че с мама имат прекалено малко снимки. До колкото аз си спомням те имаха само една снимка заедно. И до ден днешен не разбрах, как трупането на стари навярно неработещи апарати щеше да промени това. Вероятно просто му бе мъчно за липсата на спомени с нея. Неща, които да преглежда в самотните вечери. След дългата обиколка из битака той ми взимаше хотдог и ме водеше да видим патиците в близкото езеро. Честно да си кажа, бях забравил за дългите следобеди прекарани с баща ми, докато не ми поставиха диагнозата. Сега всеки ден си мисля за него. Постоянно се чудя, дали ще се видим отново.
– А той къде е?
– Почина, преди 10 години.
– Мъртъв е?!? Че тогава, как ще се видите?
Влакът започна да намаля скоростта си и бавно спря на празната гара. Аз станах бавно от мястото си.
– Хайде, време е да слизаме.- посочих несигурно към близката врата. Тя вместо да тръгне, ме хвана за ръката и впери увереният си поглед в мен.
– Трудно пазиш равновесие. И това е симптом на заболяването ти нали?- усетих как преплита пръстите си с моите. – Кажи ми, къде искаш да идем и веднага ще ни заведа.
– Не. Искам да идем по моят начин – поех дълбоко въздух и я дръпнах след себе си.
Вървяхме вече петнадесет минути по черният път, а тя не бе обелила и дума. Някак нетипично за нея. Все още ме държеше за ръката. Ако ни видеше някой от страни вероятно би си помисли че сме двойка, а не умиращ човек и някакво неземно създание, което има способността да изглежда както пожелае. Не бях сигурен как е избрала да изглежда точно по този начин, може би бе копирала някоя жена, която е видяла. Честно да си кажа, не знаех почти нищо за нея. Единственото в което бях сигурен е че бе невероятно красива.
– Почти пристигнахме.– казах аз.
– Това заградено място отпред с големите врати ли е нашата дестинация?
– Да. Това е гробището, където е погребан баща ми.
– Гробище? Това е мястото в което оставяте телата на мъртвите нали?
Кимнах и пуснах ръката й за да отворя портата.
– Имаме вярване, че мъртвите ни виждат, когато посещаваме гробовете им.
– Това ли имаше в предвид, когато каза, че се чудиш дали ще се видите отново?
– Не точно…
Хладният полъх на вятъра ме събуди. Сън? Спомен? В момента не бях напълно сигурен. Вдигнах глава от възглавницата и погледнах към отвореният прозорец на болничната ми стая. Тя все тъй гледаше навън и се взираше в звездите. След миг, погледа ѝ бавно се премести върху мен.
– Стефко, как мислиш, ние с теб дали ще се видим отново след като умреш? - Анонимендобави форумната тема: Малки разговори - Всичко с времето сипреди 7 годиниЧаст първа – Всичко с времето си
– Все още не разбирам, как е възможно да имаш връзка с един човек толкова дълго време и после БАМ – тя плесна силно с ръце – и нищо. Все едно не е било, напълно непознати.
– Ами чувствата на хората се променят с времето, как да ти обясня. На някой просто не им е писано да са заедно…
– „Раждаме се сами, живеем сами и умираме сами всичко друго е илюзия“–изрецитира тя с поглед вперен през отвореният прозорец, наблюдавайки изпълненото със звезди небе.
Аз поогледах голямата празна стая и кимнах в съгласие.
– Очевидно е така. А ти от къде го знаеш това?
– Прочетох го в някоя от твоите книги, но ти недей да сменяш темата! Кажи ми, как е възможно чувствата на хората да изчезват така? Ами спомените? И те ли се изпаряват?– тя се обърна към мен с нарастващо любопитство в погледа.
– Ти какво, нима очакваш да говоря от името на всички хора? При всеки е различно.– отвърнах аз колебливо.
– Тогава ми кажи за себе си. Какво е твоето виждане по този въпрос?
– Страшно си настоятелна. Казвал ли съм ти го?
– Да, много пъти. Но ти сам каза, че не ти остава много време, а аз искам да знам, колкото се може повече неща!
Тактичността определено не ѝ бе силна страна. Познавахме се повече от година и я бях запознал със здравословното ми състояние, а в думите ѝ не се усещаше и капка тъга или съжаление, но все пак беше права. На мен наистина не ми оставаше много време да живея. Дори вече бях надхвърлил очакванията на лекарите. Според тях трябваше да съм си заминал преди два или три месеца. Но на пук на това аз все още бях жив. Често, когато оставах сам в тихата бяла стая на санаториума се чудех, дали моята „приятелка“ не стои зад всичко това. Но все още не бях събрал куража да я попитам. Аз знаех за някой от нейните способности, но дали имаше силата да направи това? И ако да, защо? Нима правеше всичко това за да отговарям на въпросите ѝ?
– Хайде Стефко, времето тече. Тик–так тик-так. Нали така?- тя погледна към часовникът над леглото ми с нещо, което ми заприлича на усмивка.
За миг бях почти убеден, че ми се присмива. Не само на мен, а на цялото човечество. Спомних си първият път, когато ме попита, какво е тиктакащото нещо закачено на стената. Беше преди повече от половин година в един зимен следобед. Седяхме в трапезарията на моята къща и пиехме горещ шоколад. Колкото и да я гледах, не можех да намеря никаква разлика между нея и всеки друг човек.
– “Перфектна дегизировка“– както казваше тя.
Наистина изглеждаше толкова истинска. Дори и шоколада си пиеше и бях почти сигурен че му се наслаждава, въпреки че не казваше нищо. Харесвах компанията ѝ и дългите ни разговори. Въпреки, че доста често имах чувството че разговарям с дете, а не с свръх интелигентна форма на живот. Много от простичките неща, с които ние хората сме свикнали на земята ѝ правеха силно впечатление. Всичко и бе ново и чуждо, но тя имаше неутолимо желание да разбере, за какво точно служи всяко едно нещо. А аз нямах нищо против да ѝ обяснявам.
– Тази джаджа с която много често си играеш, за какво точно служи?
– Телефона ли? С негова помощ мога да комуникирам с други хора на далечни разстояния. Дори на другият край на земята.- заявих гордо.
– Значи вие не можете да използвате телепатия? Това обяснява, защо употребявате звуковата система. Възхитително. А това на стената, какво е? Това което издава този звук „Тик–так тик-так“.
– Това е часовник. Човешко изобретение. С него измерваме времето.– аз обърнах апарата си към нея. – виж и на телефона имам часовник.– И не само с него мога да правя снимки, да слушам музика…
– Чакай! Нима е толкова важно винаги да знаете точното време?– отново се учуди тя.
– Ами да. Важно е. Винаги трябва да знаеш колко е часът. Ние така вършим нещата. Събуждаме се в определено време. Ходим на работа в точен час…
– Това звучи доста погрешно.
– Че защо?
– Как защо? За първи път се срещам със създания, които сами са си поставили окови. Вие съвсем съзнателно сте станали роби на нещо, което сте измислили. Някаква илюзия. Така нареченото “Време“.
– Ти не разбираш. Нашият свят е така устроен…-погледнах към мястото където стоеше преди миг, но сега то бе празно. Беше се изпарила. Това не ми направи силно впечатление, вече знаех за тази й способност. Друго обаче ми привлече вниманието. Бе взела чашата с горещ шоколад с нея. Облегнах се назад в креслото си и загледах тъпо към старият ми стенен часовник.
– Добре че не ѝ показах пари… - Анонимендобави форумната тема: Неизживяна срещапреди 7 годиниЛекият топъл полъх на пролетният вятър събаряше цветовете от малките вишневи дръвчета, с които беше осеяна алеята и от двете й страни. Пролетта си оставаше любимият ми сезон с всичките красоти, които поднасяше. Наистина бях пленен от всяка нейна страна- слънчевите топли дни, „прераждането“ на земята след зимата, харесвах дори и леко мрачните дъждовни следобеди , действаха ми някак успокояващо. Мисля че вече бях вървял около час по дългите алеи на старият град.
Въпреки че денят беше делничен навсякъде бе пълно с хора. В кафенетата рядко можеше да се намери свободно място, дори и пейките в парка бяха заети. Всичко наоколо гъмжеше от живот. От дечицата тичащи неспирно из градинките до възрастните хора събрани в полукръг, задълбочени в техните истории. А аз, аз дори не знаех на къде точно съм се запътил. Просто се шляех из улиците без посока и се любувах на всичко.
Малко след като подминах едно от многобройните претъпкани кафета, някъде зад гърба си чух познат глас да ме вика по име.
– Сашо! Александрее! Ти ли си бе?
Обърнах се и започнах да диря с поглед, от къде точно идваха виковете. Само след секунда го забелязах, беше се изправил от стола си и мяташе с ръка. Въпреки че не се бяхме виждали от години, веднага го разпознах.
– Петре! Какво правиш тук?– усмихнах се аз запътвайки се към него.
– Тъкмо и аз щях да те попитам същото. Как се случи? От кога си тук…- за секунда той замълча и голяма усмивка се появи на лицето му.– Ах разбирам.- добави той. – Седни при мен стари приятелю, колко време мина а?- Петър се върна на стола си който бе точно под клоните на едно вишнево дръвче и вдигна чашата с кафе, отпивайки няколко глътки.
– Ами доста, мисля че около 5 или 6 години.
– 6 години а? Доста си е.- той сбърчи нос сякаш кафето му горчеше.– Ти как я караш? Как е Надето? Още ли сте заедно?- въпросите валяха от устата му един след друг, имах чувството че не бе говорил с никого от години.
– Да. Заедно сме. Тя е добре, имаме някой трудности, но се опитваме да ги изгладим.
– Малки спорове, а?–той се усмихна – Колко приятно нещо, а да не говорим и за помиряването след това.
– Ще ми се и аз да мислех като теб, но всъщност на мен не ми допадат.- отвърнах аз.– А тук на самообслужване ли е? –запитах в опит да сменя темата.
Той ме погледна с леко недоумение.
– Недей да бързаш да си поръчваш нищо и без това няма да останеш за дълго.
– Но аз тъкмо дойдох. Ти какво, гониш ли ме сега?- усмихнах се аз.
– Просто казвам - вдигна рамене той. А настроението му ми се стори още по приповдигнато.
– Ами ти Пешо, какво правиш? –запитах аз, търсейки с поглед сервитьорката.
– Аз ли? Да кажем че си почивам. Все пак, огледай се. Всичко е толкова хубаво и перфектно. Тук няма нищо за правене, е освен да се наслаждаваш на красотата.
– Тук? В този град ли имаш в предвид?
Петър игнорира напълно въпроса ми и се облегна назад на големият си стол.
– Та за какво се скарахте последно с Надето?- отново започна той.
– Вероятно ще ти се стори глупаво, но сякаш в последно време спорим за всичко. Дори за малките глупости си повишаваме тон. – горчивите спомени от скандалите ни ме връхлетяха. – Виж, не исках да ти казвам, но щом настояваш толкова. В момента сме разделени след последната ни свада тя си замина и сега е при майка си…
Той се поизправи и впери поглед в мен, а усмивката продължаваше да е на лицето му.
– На теб какво, смешно ли ти е?– поведението му, започваше да ме изнервя.– Защото на мен изобщо не ми е приятно да знаеш!
– Тя колко пъти е ходила при майка си след спор?– започна отново той, сякаш изобщо не му пукаше.
– Ами три или четири, не съм сигурен.
– И винаги се е връщала нали?
– Е да, но…- той побърза да ме прекъсне.
– Но? Тук няма НО! Най-важното е че се помирявате и си прощавате грешките. Запомни това, най-трудните връзки са най-силните, защото в добро всеки може приятелю. Но, колко са тези, които наистина имат силата да прощават? Колко хора биха останали с теб, след като видят най-лошата ти страна?- той се спря да си поеме въздух за секунда и сетне продължи – А и защо толкова искаш всичко да е перфектно? На земята няма нищо перфектно и в това е чара на нещата. Точно проблемите и справянето с тях са нещата, което движи живота ни. Не мислиш ли?- намигна ми той.
– Вероятно имаш право… – промърморих аз все още замислен над дългият му монолог.
Петър вероятно наистина бе прав за тези неща, все пак как бихме могли да оценим хубавите моменти, ако ги няма лошите…
– Правилно си ме разбрал!- Скочи от масата той, с озарено от щастие лице.
Не успях да промълвя и дума. Нима знаеше, какво си мисля или просто отгатна по изражението ми? Тъкмо щях да го попитам как го прави и забелязах една едра дъждовна капка да пада на масичката, а след нея и още една. Вдигнах глава нагоре, небето бе напълно ясно. Никъде не можеше да се види и облаче. И все пак над главите ни започна да се изсипва топъл пролетен дъжд. Погледнах към моя стар приятел, който вече се смееше с глас. Почувствах някаква тежест, която ме накара да се облегна на стола. Главата ми натежа и докато се усетя отново гледах към синьото небе. Вече много добре усещах дъждът по кожата си, зрението ми започна да се замъглява. Някъде от страни чух гласът на Петър.
– Казах ти, че няма нужда да си поръчваш!
За секунда бях заслепен от ярка светлина. Отворих бавно очи и видях Надя надвесена над мен, очите й бяха силно зачервени и пълни със сълзи, капещи по лицето ми. Погледите ни се срещнаха, тя скочи от леглото и се разкрещя.
–Доктореее! Той се събуди. Моля ви някой да дойде… - Анонимендобави форумната тема: Липсваш мипреди 7 години–Липсва ми…- измърморих аз вперил поглед в танцуващите пламъци, които осветяваха малката стаичка.
–Кое ти липса любов моя?- Мартина обърна глава към мен и ме погледна с леко недоумение.
Станах от мекото кресло и пристъпих до нея, погалвайки нежно дългите и черни коси. Изглеждаше великолепно на тази приглушена светлина.
–Погледни през прозореца. Виждаш ли, големият дънер в средата на двора?
–Да, и? – в погледа й се четеше още по-голяма учуда.
–Беше липа. Спомням си как, като бях малък със сестра ми и родителите ми лягахме на сянка под листата му през горещите дни. Бяха едни от онези безгрижни дни, в които всичко беше перфектно и имаш чувството че винаги ще е така.
Тя сведе поглед надолу и се сгуши в мен.
–А когато дойдеха мрачните и студени зимни дни си правехме чай от цветовете му. Ставаше великолепен липов чай. Знам че може да прозвучи странно, но имах чувството че сгрява душата ми.
–Какво стана с дървото?
–Започна да изсъхва и се наложи да го отрежем. Сякаш част от мен си замина с него, не мога да го опиша с думи…
Телефонът ми извибрира. Извадих го от джоба си и погледнах яркият екран. Беше съобщение от сестра ми: Утре ще дойдем в 9:00 за помена на татко, не забравяй да купиш свещи…
Хвърлих го на креслото и зарових лице в косите на Мартина.
Липсваш ми стари приятелю… - Анонимендобави форумната тема: Геройпреди 8 годиниБолницата бе притихнала. По това време на денонощието будни бяха само дежурните лекари и изморените медицински сестри, които клюмаха в малката си стайчка и се взираха в миниатюрното телевизорче, хвърлящо бледа светлина по омърлушените им лица . Чух сподавения женски плач идващ от към стаята в краят на коридора. Закъснявах, а на някой хора не им допадаше да ме чакат прекалено дълго. Избързах да стигна до него. Вече знаех, кой е и какво точно бе неговото положение и исках да съм там навреме. Вратата на стаята бе отворена, а осветлението вътре изгасено. Единственото, което прогонваше мрака бе една улична лампа, хвърляща оранжевите си лъчи през големия прозорец. Пристъпих бавно до леглото и погледнах към ридаещата жена надвесена над момчето. Тя нежно избърсваше кръвта, която излизаше от устата на сина й с едната си ръка , а с другата се опитваше да изтрие неспирният поток от сълзи извиращ от очите й. Момчето се закашля и изпръска с кръв белите чаршафи. Майка му се надигна и го хвана за раменете.
–Спокойно миличък. Аз съм тук. Всичко ще е наред.- гласът й бе прегракнал и едва доловим. Вероятно бе плакала с часове.
Момчето се отпусна и се облегна отново назад. Погледна към нея с напиращи в малките си очи сълзи.
–Мамо, пак започва да ме боли. Не искам да ме боли повече. Моля те.
–Разбира се момчето ми. Сега ще доведа лекаря и той ще накара болката да изчезне.– тя тръгна да излиза от стаята, спря се за секунда на вратата и погледна към него.– Веднага се връщам миличък.
Той кимна и отново отпусна глава на възглавницата, проследявайки с поглед майка си, която се за тича към лекарската стая. В следващия миг устата му отново се изпълни с кръв и момчето започна да се дави. Опита да се изправи, но за жалост тялото му бе прекалено отпаднало и в него не бяха останали достатъчно сили за такова начинание. Очите му изпълнени с ужас започнаха да търсят майка му, докато се гърчеше в голямото легло. Горкичкият, дори не можеше да изкрещи за помощ. Нямах намерение да стоя и секунда повече и да го гледам как се мъчи. Наведох се над него и сложих ръка на гърдите му. Моята работа не отнема много време. Само миг. Един миг. Едно докосване. И болката изчезва… завинаги.
Почувствах как сърцето му спря. Тялото му се отпусна и главата му клюмна настрани.
–Спокойно приятелче, вече няма от какво да се боиш.- прошепнах му аз.
Страхът бързо избледня от очите му. Моята работа тук бе приключила. Бях го отървал от агонията и болките на болестта му. Почувствах се удовлетворен от спасението на поредната измъчена човешка душа. Бе дошло време да си тръгвам. Точно когато излизах видях как майка му заедно с един лекар тичат срещу мен. Те ме подминаха и нахлуха в болничната стая. Тя погледна към тялото на момчето и се нахвърли върху него, хващайки малкото му лице в ръце.
–Сашо? Саше? Чуваш ли ме? Саше… моля те, отговори ми…
Лекарят вдигна ръката на момчето и сложи два пръста на китката му.
–Съжалявам госпожо Василева. Починал е. -каза той и хвана жената в опит да я дръпне от сина й. Тя падна на колене пред леглото на момчето си и започна да ридае.
– Защо? Та той беше само на седем…- Гласът й се промени, започна да се изпълва с гняв- Защо трябваше да ми отнемаш единственото дете? Чудовище! Мразя те! Мразя те!
Не можех да преценя дали проклина създателя или с точност мен, но имах странното чувство че тя знае че съм в стаята и чувам всичко, което казва. И все пак думите й не ме обиждаха . Нека ме мрази щом иска. Нека ме смята за чудовището, отнело сина й. Няма значение, защото аз знаех истината.
Аз не съм чудовище, а спасител… Аз съм… Герой!
Ако историята ми ви е харесала, можете да посетите моята страничка и да видите и другите ми разкази https://www.facebook.com/Eddiesstories/. Благодаря. - Анонимендобави отговор към форумната тема: В една дъждовна нощпреди 8 годиниСтрашно се радвам че ти харесват и че продължаваш да пишеш страхотни коментари. Благодаря!
- Анонимендобави форумната тема: В една дъждовна нощпреди 8 годиниПогледнах надолу, изглеждаше ми повече от осем етажа. Странно. Винаги съм имал страх от височини, но в този момент в себе си не чувствах никаква уплаха. Сякаш цялото ми същество бе приело за нормално това, което мислех да направя. Сетивата ми бяха напълно притъпени. Вече дори не се чувствах тъжен или ядосан на себе си. Единственото ми желание бе по-скоро да приключа с това. Стъпих на ниският парапет и затворих очи за секунда. Някъде в далечината се чу тътен. Наближаваше буря. Моментът настъпи.
–Времето се влошава доста бързо– измърмори някой зад гърба ми.
Отворих очи и се обърнах назад, без да отстъпвам от ръба на високата сграда. На около пет метра зад мен стоеше някакъв мъж облечен с извехтели дрипави дрехи, очевидно някакъв клошар или пияница.
–Да, така изглежда. Вероятно се задава буря.- отвърнах му аз. Премествайки погледа си от него към заоблаченото небе. В този миг проблесна светкавица и ме заслепи. Отново замижах.
–Така ли мислиш да приключиш живота си? Самоубивайки се? Мислех че вие хората смятате това за грях.– Този път гласът му бе спокоен и отчетлив. Изобщо не звучеше като някой пияница.
Отне ми няколко секунди докато зрението ми се нормализира. Отворих бавно очи и отново погледнах към него. Беше седнал на циментения покрив, подпрял гръб на парапетчето и ровеше из джобовете си.
–Ние хората?– усмихнах се почти незабележимо аз – А ти приятелче какъв си? Извънземен?– засмях се без глас.
Той извади смачкана кутия с цигари от вътрешният джоб на скъсаното си яке, измъкна една от вътре й я запали. Дръпна веднъж и сведе поглед към краката си.
–Всички хора грешат Пламене.-каза той, без дори да ме поглежда.
–От къде знаеш името ми? Познаваме ли се?– запитах отново аз.
–Ти нямаше вина за случилото се. Хората си отиват и това е нормалният поток на живота- Продължи той напълно игнорирайки въпросите ми.
–Не знам, кой си и от къде знаеш, какво се е случило в живота ми, но не си мисли че ще ме разубедиш. Той си замина и аз не направих нищо за да му помогна. Бях напълно безпомощен. Един безполезен човек…
–Хората постоянно правите тази грешка.–прекъсна ме той
–Коя грешка?– отвърнах аз.
–Да казвате, кой какъв е.– непознатият се изправи хвърляйки още горящата цигара на земята.– Но всъщност, никой не знае, какъв точно човек е. Действията на всеки са повлияни от ситуацията в която се намира и чувствата, които изпитва в този момент.
–Вече ти казах, че няма да ме разубедиш.
–Аз и не съм дошъл да го правя. Исках само да ти кажа, че преценката ти за теб вероятно е грешна. Човек може да разбере, какъв точно е само в един момент от живота си.– той се обърна към мен и ме погледна в очите.
–Кой е този момент?-запитах аз.
–В момента на своята смърт!– той вдигна глава и погледна нагоре.
Какво значеше всичко това, не го разбирах напълно.
–Спокойно, скоро ще разбереш– усмихна се посърнало непознатият.
–Как го направи? Можеш да четеш мисли?– почувствах се странно. И все пак някак си съзнанието ми не виждаше човека като заплаха.
–Нещо такова Пламене.
–И защо тогава си тук, щом не си дошъл да ме разубеждаваш?- запитах не доразбрало.
Той ме погледна учудено. Направи няколко крачки и стъпи на парапета. Погледна към мен а после надолу.
–Ето, защо съм дошъл.
Последвах погледа му. На циментовите плочки пред входа на блока имаше тяло на човек, който лежеше по корем върху нарастваща локва с наподобяваща кръв течност.
–Кой е този?-обърнах се към човека до мен. Отново бях заслепен от светкавица. Потърках очи и когато ги отворих отново, вече не се намирахме на покрива. Бяхме точно пред входа на блока. Пред нас бе тялото на човека. Приклекнах до него и го погледнах.
–От кога съм мъртъв?– обърнах се към непознатият, който стоеше зад мен и се опитваше да си запали нова цигара.
–Нима има значение Пламене?
Беше прав, нямаше. Вече нищо нямаше значение. Погледнах в още отворените очи на мъртвото си тяло. В тях вече не гореше пламъчето на живот, но забелязах нещо друго. В този миг ни най-малко не ми изглеждаха, като очите на някой безполезен страхливец. Нима бях сгрешил за себе си?
Станах и отново вдигнах поглед към небето. Една студена дъждовна капка падна на челото ми. Това бе последното, което почувствах. Отново блесна мълния…
Ако историята ми ви е харесала можете да видите и другите ми разкази в страничката ми https://www.facebook.com/Eddiesstories/
Поздрави Еди. - Анонимендобави форумната тема: Завръщане – част 3 – Финалпреди 8 годиниБележка от автора. – “Когато четете моите истории, искам да помните едно много важно нещо. Както в реалният живот така и в моите разкази ВСИЧКО е въпрос на гледна точка и ваша лична преценка. Оставям на вас да изберете, кое е ИСТИНА и кое НЕ.“ Приятно четене - Eddie
Вече трета вечер го наблюдавах. Правеше абсолютно едно и също нещо. Ставаше от леглото, слизаше в кухнята, сядаше на масата разперваше ръце настрани вдигнал глава нагоре и комуникираше с някого. В началото ми бе трудно да разбера с кого точно, но след внимателно подслушване на „разговорите“ им вече имах бегла представа какво се случва. Дори успях да запиша един от техните диалози на диктофона си. Ако разбирах всичко правилно нещата не вървяха на добре. В първите дни бях изплашен, че баща ми се е побъркал, но грешах. Това изобщо не бе моя старец. Просто копие, което има същите спомени като него за да може да ни заблуди нас хората. От последната нощ успях да разгадая и част от плана им. Пълна размяна на хората с техни перфектни копия. Извънземни хуманоиди. За съжаление още не можех да направя нищо. Имах нужда от повече доказателства, които да представя пред света. Тази нощ, както и предишните подслушах разговора на „баща ми“ с управлението им, качих се отново в стаята си и се престорих на заспал. Той на свой ред правеше идентични движения, всяка вечер. След края на комуникацията се качваше горе, спираше за няколко секунди пред моята врата за да се увери че спя и си лягаше отново. Не знам дали след това заспиваше, но аз не успявах.
Целия ден в училище слушах „разговора“, който бях успял да запиша. Умирах си от желание да го пусна на някого да го чуе, но вероятно нямаше да ми повярват. Трябваше ми време да събера още материал и тогава щях да действам. Днес часовете бяха по-кратки и доста от учениците си тръгнаха по-рано. Аз поостанах в училищната библиотека за да потърся някое четиво, което можеше да ми помогне да разбера сложността на ситуацията. Спрях се на две книги за възможен контакт със извънземни и реших да ги взема и прочета в къщи.ю
Още с излизането си от училище го забелязах, беше спрял с колата си в другия край на паркинга и ме наблюдаваше. Вероятно се е усъмнил, че го подозирам и бе решил да ме следи. Почти бях сигурен че никоя от вечерите не ме бе видял. Опитах се да запазя самообладание, въпреки че в този момент бях изплашен. Направих се че не го виждам, отключих си колелото и се запътих бързо към вкъщи.
Още с влизането си в нас се стрелнах при мама.
–Къде е татко?- попитах я аз, като се оглеждах из кухнята.
–Не знам миличък, мисля че излезе до магазина.–Лъжа! Долових я веднага по нервният й тон и начина, по който гласът и потрепери.
–„Нима и тя е една от тях?“
–„ Или пък знае какво става но се страхува?“
Не знам какво беше, но в този момент не мисля че можех да й се доверя. Запътих се нагоре по стълбите към моята стая под претекст че имам много домашни и не искам да ме безпокоят. Мама не възрази. Заключих се в стаята си и цял ден четох книгите в опит да намеря начин за спиране на инвазията им или поне за забавянето. Единственото, което можех да направя според наръчникът „ Как да действаме при близки срещи от третият вид“ бе да спра комуникацията им с кораба майка и по този начин да забавя плановете им. Нещата вече бяха стигнали твърде далеч, „баща ми“ имаше някакви подозрения към мен. Трябваше да направя нещо. Стоях в стаята си и изчаквах да се стъмни и той да направи поредния си контакт с тях, тогава щях да действам.
Минаваше полунощ. Чух вратата на спалнята да се отваря. След секунди долових и шумът от стъпките му отправяйки се към кухничката. Момента бе настъпил. Сега или никога. Излязох от стаята си възможно най-тихо. Слязох долу и надникнах зад ъгълчето да видя дали е на обичайното си място. Нямаше го. Вцепених се от ужас. Не виждах почти нищо, нямаше и нужда. Усещах присъствието му точно зад мен. Започнах да чувам и дишането му. Тъкмо щях да се обърна и да го ударя той сложи ръка на рамото ми.
–Всичко е наред момчето ми. Не се страхувай.–копелето се опита да ме придърпа към себе си.
Бързо се отскубнах от хватката му и се забих в кухненския плот. Отворих едното чекмедже и извадих първият нож който ми попадна.
–Това е краят! Знам какво сте замислили и няма да ви позволя да осъществите гнусните си намерения.–изкрещях и се засилих към него, стиснал здраво оръжието си в рака. Ножа се заби право в корема му. Измъкнах острието и нанесох още един удар и още един и ще един. Той падна назад и се строполи върху масичката. Тъкмо щях да се доближа до него да видя дали съм го умъртвил усетих тъпа болка в тила си и се стоварих на пода. Видях лицето на майка ми с бухалка в ръце и изкривено от ужас лице. Загубих съзнание.
Събудих се в болницата, или поне приличаше на болница. Бях завързан за някакво легло с кожени каиши. Не можех да помръдна. Погледа ми бе още леко мъгляв но все пак различих лицето на майка ми, която с обляно в сълзи лице стоеше точно пред стъклената врата на стаята в която се намирах и разговаряше с двама фелдшери.
–Не може да бъде. Всичко с него беше наред. От както си го прибрахме не се бе оплаквал от никакви халюцинации или гласове.– тя избърса лицето си и наведе глава– Дори съпругът ми го наблюдаваше през последните дни - мама отново се разплака и подпря лице на рамото на единия мъж.
Халюцинации? За какво по дяволите говореше? Не съм имал никакви халюцинации! Напълно съм си с акъла!
„Те са я убедили в това! Извънземните!“
–Не съм луд! Мамоооо!–изкрещях с все сили и напънах каишите опитвайки се да се освободя.–Те не са хора! Махни се от тях!– едната ми ръка се откопча, успях да развържа и другата, после и краката си. Станах и се затичах към вратата. Опитах се да отворя. Неуспешно. Бе заключена. Ударих стъклото с юмрук. Дори не помръдна. Залепих лице за прозореца – Мамо! Мамо! Чуй ме моля те! Те са чудовища! Извънземни, дошли за да ни завземат. Трябва да ми повярваш! Моля те!– тя започна да плаче още по-силно и покри лицето си с ръце. Единият фелдшер отключи вратата на стаята и влезе. Събори ме на земята и завърза ръцете ми зад гърба. Бръкна в мантата си и извади спринцовка. Почувствах само лекото ужилване по врата. Главата ми натежа. Не можех да помръдна. Видях как другият мъж извежда майка ми. Фелдшерът клекна до мен и ме погледна в очите, на лицето му грейна усмивка.
–Радваме се че се завърна!–прошепна той.
По дяволите! Устните му… дори не… помръднаха… - Анонимендобави форумната тема: Завръщане - част 2преди 8 годиниЗакусвахме в кухнята, както всяка една друга сутрин. Сякаш нищо не се бе случило. Мама приготвяше палачинки, а моя старец четеше вестникът докато си пиеше кафето. Бях седнал точно срещу него и го наблюдавах внимателно. Имах чувството че нещо не е наред. Цялата тази история с объркания полет и пратения на друго летище багаж ми се струваше малко съмнителна. За жалост обаче, очевидно само аз се чувствах така. Мама изглеждаше толкова щастлива, дори си тананикаше докато правеше закуската. Въобразявах ли си? Та той си беше същия човек, който изпратихме преди няколко дни. Продължих да го оглеждам търсейки нещо съмнително в него.
-„Изглежда по-весел от обикновено не мислиш ли?“
-„ Вероятно защото си е в къщи.“
-„Днес не е на работа, защо е станал толкова рано? По принцип не си ли поспива повечко през почивните дни?“
–„Знам ли. Може би просто се е наспал.“
Вероятно, трябваше да спра да чета толкова много фантастика. Започнал съм да психясвам. Вчера си говорих сам, а днес следях баща си за съмнително поведение.
–„Очилата му ги няма!“
По дяволите. Наистина. Как чете без тях? Спомням си как една сутрин се оплакваше на мама че дори не може да различи буквите. А в момента спокойно си преглеждаше вестникът и кимаше в несъгласие с нещата които не му допадаха. Може би не психясвам, нещата може да са по-истински отколкото си мислех…
–Какво има синко?– той вдигна глава от вестникът и се втренчи в мен усмихвайки се.
–Татко ти добре ли си?–започнах аз.
–Да момчето ми, чувствам се страхотно.– усмивката му се разшири разкривайки перфективните му бели зъби.
–Къде са ти очилата? Мислех че не можеш да се справиш с вестникът без тях?-продължих да подпитвам.
Изражението му помръкна за част от секундата, но бързо се върна в състояние на натъпкан с хапчета против депресия човек. Мама се обърна към него и го погледна с лека тревожност в очите. Нима и тя чувстваше че нещо не е наред с татко?
–Том, очилата ли си си забравил?!?– изчурулика му тя. Той кимна в съгласие– Веднага ще ти ги донеса скъпи.
Тя остави шпатулата за палачинки, свали си набързо престилката и се запъти към спалнята им. Татко отново впери поглед в мен, усмивката не слизаше от лицето му. Не мисля че това продължи повече от няколко секунди, но ми се струваше като цяла вечност. Дявол да ме вземе, тръпки ме побиваха от него. Тъкмо когато чух как мама слиза обратно по стълбите, той леко ми намигна и отново сведе поглед към вестникът. Грабнах си чантата и станах.
–Аз тръгвам за училище. До после.
–И да внимаваш миличък.– каза майка ми влизайки в кухнята.
–До после синко.– измърмори баща ми, без да вдига глава от вестникът.
Целия ден в училище мислих за случката сутринта. Втълпявах ли си някакви неща или наистина нещо се бе случило с него. Не се държеше много по-различно, ако не броим зловещата му усмивка. Трябваше да го наблюдавам повече време, но когато погледите ни се срещнаха сутрина имах чувството че кръвта ми замръзна. Сякаш не беше баща ми, а някакъв непознат човек, който прилича досущ на него. Трябваше да поговоря и с мама, дали е забелязала нещо съмнително у него. Звънецът ме „пробуди“ от мислите ми, беше последният час за днес. Време беше да се заема със разнищването на нещата.
Прибрах се право вкъщи, още с влизането чух мама, която беше в кухнята и миеше съдовете. Оставих си раницата и седнах на обичайното си място на кухненската масичка.
–Бързо си се прибрал съкровище. Как мина училището?– попита тя хвърляйки ми бегъл поглед и продължавайки с домакинските си задължения.
–Мамо. Забелязала ли си нещо странно у татко след завръщането му?– запитах аз напълно игнорирайки нейният въпрос.
–Какво имаш в предвид Дани?–тя се обърна и ме погледна с учудените си очи.
–Не знам. Нещо. Каквото и да е. Не ти ли се струва по–… различен?–опитвах се въпросът ми да не прозвучи странно. Не се получи.
Мама се подпря на мивката и се замисли. Тъкмо, когато щеше да каже нещо, татко влезе в кухнята и се приближи до нея. Хвана я през кръста и заби нос в дългите й коси, вдишвайки дълбоко от аромата им.
–Момчето има право скъпа–каза той. Не виждах лицето му, но бях сигурен че се усмихва широко.–Човек става неузнаваем , когато осъзнае, колко много е влюбен в една уникална жена.– Устните му се доближиха до ухото й– Ужасно много ми липсваше.-прошепна й той допирайки устни до кожата й.
–Тоооом. Не пред момчето– започна да се киска мама преструвайки се че го отблъсква от нея.
Така очевидно нямаше да се получи. Трябваше да изчакам докато той иде на работа за да мога да поговоря на спокойствие с мама. Почти бях сигурен че и тя e забелязала нещо не както трябва в него. Не знаех какво точно му се е случило, но със сигурност нямаше да оставя нещата така. Просто трябваше да съм търпелив. Придърпах си чантата и се измъкнах от кухнята, оставяйки влюбените гълъбчета насаме. Качих се в моята стая, изпънах се като крал на леглото и се отдадох на четене на най-новата ми книга. Фантастичен роман за пътуване из галактиката и срещи с извънземни. Последното което си спомням преди да заспя бе че главните герои се опитват да избягат от една планета с враждебно настроени хуманоиди.
Събудих се малко след полунощ с книгата в скута ми и пресъхнала уста. Имах нужда от течности, незабавно. В къщата цареше пълен мрак, но не исках да пускам лампите в коридора за да не събудя нашите. Както винаги вратата на спалнята им бе широко отворена. Постарах се да не вдигам никакъв шум докато слизах по стълбите. Тъкмо се готвех да стъпя на последното стъпало чух глас идващ от кухнята. Стъписах се. Подпрях гръб на стената и надникнах надолу.
–Мисия „Завръщане“ подновена. Етап първи приключен.– Лунната светлина хвърляше бледи лъчи върху фигурата на мъжът седнал на малката масичка. Отне ми около 1-2 милисекунди да осъзная че това е баща ми. Бе вдигнал глава нагоре с разперени настрани ръце и както изглеждаше си говореше сам.
–„Той се е побъркал“
Това би обяснило постоянната му усмивка, от която ме побиваха тръпки, но имаше и нещо друго смущаващо в тази картинка. Гласът който чувах бе неговият, но устните му не се движеха. Почувствах как студена пот облива цялото ми тяло. Изглеждаше толкова зловещо на тази лунна светлина. Бях прекалено изплашен за да направя каквото и да е било, затова просто тръгнах с бавни стъпки нагоре към стаята си. Шмугнах се в леглото и се втренчих във отворената врата. Чух стъпките му по стъпалата, после и по коридора. За момент те спряха. Не виждах почти нищо в тъмнината, но бях обеден че стои пред моята врата и ме наблюдава. Няколко секунди по-късно той продължи запътвайки се към спалнята. Не знам какво беше това нещо, но със сигурност не беше моя баща...
Надявам се да ви допадне, ако е така можете да ме подкрепите като дадете един лайк на моята страничка – https://www.facebook.com/Eddiesstories/.
