Моите форумни теми

Отворих очи и погледнах към прозореца. Светлината се прецеждаше през завесите и достигаше до чувствителните ми очи. Беше прекрасно, тишината и спокойствието които царяха ме караха да се чувствам приятно, дори уютно. Всичките глупости с мазето ми се струваха като глупав сън, сън който не си заслужаваше дори да се помни. Надигнах се от леглото и отворих завесите, вече бе минало обяд. Огледах се в стаята, Страйк го нямаше, погледнах под леглото , нищо. Започнах да си въртя глава уплашено. Не вярвах на очите си, вратата беше леко открехната. А аз не бях излизал от стаята. –Страйк къде си момче?-викът ми разцепи тишината. Излязох от стаята и продължих да крещя. –Страаааайк- Как изобщо е успял да излезе от стаята? Нямаше го в салончето, нито в кухнята. Погледнах към мазето, вратата беше широко отворена. Слязох бавно по стълбите и пуснах лампата, видях го да лежи на земята. –Как излезе от стаята момче?- приближих се до него и сложих ръка на гърба му. –Страйк?!- Вече беше изстинал. Явно му бе дошло времето. Надигнах леко тялото му за да го преместя горе и видях кръвта, която вече изсъхваше по пода. Надигнах главата му и забелязах раната. Гърлото му бе прерязано. Това не можеше да се случва… –По дяволите Страйк!- не успях да сдържа сълзите си, прегърнах го милвайки по главата. Постоях така малко време докато се успокоя. Знаех че този ден ще дойде, но не очаквах че ще бъде по такъв начин. Не можех да си обясня какво се е случило. Нямаше как някой да се е промъкнал в къщата, бях заключил навсякъде. Дори спалнята беше залостена от вътрешната страна… Изведнъж всичко което мислех за глупост стана реално. Всичките щуротии -магиите, заклинанията вещерството всички тези неща ми се сториха по-истински дори и от самия мен. Не чувствах страх, а омраза, яд. Бях ядосан на себе си, ако бях повярвал на Ели това нямаше да се случи. Страйк щеше да е все още жив. Но вече беше твърде късно, нямаше как да поправя грешката си. Вдигнах Страйк и го изкарах навън, оставих го на поляната докато намеря подходящ инструмент за да изкопая дупка. В шибаната барака имаше всички видове инструменти, които можеха да потрябват на човек за работата в градината. Явно баба освен вещица е била добра и в селската работа. Вдигнах копача и го стоварих на земята с все сила, и отново и отново. Копаех като полудял опитвайки да си излея яда. Изгребвах пръста на бързо с лопатата и отново започвах да удрям с копача. Земята беше твърда и не успях да направя особено голям ров. Целия бях потен, ризата ми беше подгизнала. Захвърлих лопатата настрани и седнах на земята до Страйк. Не можех да го гледам така, исках по- бързо да приключа с това. Поставих трупа му в дупката и се спрях. Настина исках да приключа с това, но сърцето ми се късаше при мисълта че това е последния път в който го виждам. Сякаш винаги е бил с мен, а сега оставах съвсем сам. Постоях малко на гроба и си поплаках. Не само за Страйк, наревах се и за загубата на баща ми. След като се взех в ръце зарових дупката и влязох вътре за да се преоблека. Облякох си чисти дънки и риза и излязох набързо. Заключих къщата и се запътих към центъра, исках да говоря с Ели. Трябваше да и кажа какво се бе случило и да я помоля да ми разкаже повече за това какво са приказвали хората за баба ми. Исках да знам всичко. НЕ, трябваше да знам всичко. Влязох в магазина и я видях, беше седнала и четеше някакъв вестник. Изглеждаше толкова красива, със замислено лице. Дори не ме забеляза. –Здрасти Ели. Как си?- попитах от любезност. –Здрасти Павеле. Какво става? Изглеждаш ужасно! Станало ли е нещо?- изражението и посърна. –Страйк. Мъртъв е! –Какво? Как така? Не може да бъде.-погледна ме в очите. –Намерих го в мазето, гърлото му беше прерязано!-казах аз леко отнесено, не желаейки да си припомням гледката . –Кой би сторил такова нещо? Грабеж ли е било? Как са влезли в къщата? Ти добре ли си? Въпросите се изстрелваха от устата и с такава бързина че нямах време да отговоря на никои от тях. –Ели!- отсякох аз.-Моля те, спри. Добре съм, спокойно. Никои не е влизал в къщата, бях се барикадирал в спалнята със Страйк. Когато се събудих вратата беше отворена и Страйк го нямаше. –Не те разбирам. Какво става?- в този момент сякаш и просветна, видях как ръцете и се разтрепериха. Отстъпи назад и седна. Разказах й всичко. Абсолютно всичко, което ми се бе случило в къщата. Казах й за водата в мазето, за стената с надписите, за кошмарите и създанието което бях видял в мрака. Очите Й се бяха разширили от страх. –Ели! Трябва да ми разкажеш всичко, моля те! Трябва да знам какво е правила баба ми.- клекнах пред нея и я хванах за ръцете. –Тези неща, знаех си че там има нещо. Дълбоко в себе си го знаех. В мазето баба ти се опитвала да се свърже с мъртвия си син. Казваха че правила заклинания за викане на мъртъвци. Искала да го върне, не можела да живее без него.- говореше тихо. Гледаше в ръцете ни, които бяха вплетени едни в други. –Кой разказваше тези неща?-тонът ми беше твърд, усетих как стисна ръцете си и надигна глава за да ме погледне в очите. –Баба Иванка. Не знам дали я познаваш, тя живее в съседната къща до баба ти.-звучеше така сякаш ще се разплаче. –Иванка?- дъртата червенокоса бабичка. Значи с нея трябва да говоря.–Да, познавам я. Мисля да ида да си поприказвам с нея. Сигурен съм че тя ще знае какво по дяволите става в къщата. Благодаря ти Ели.- насилих устата си и се усмихнах. –Внимавай с нея. Тя е доста странна жена. –Само ще я помоля да ми разкаже каквото знае, спокойно.- продължих да се усмихвам. Излязох от магазинчето и се запътих към къщата на баба Иванка. Бях убеден че тя ще знае всичко. С приближаването на къщата я видях да излиза от дома си. В момента когато ме зърна ми обърна гръб и се опита да се прибере отново. –Бабо Иванке! Трябва да поговорим!-Извиках зад нея, но тя вече затваряше входната врата. Влязох в двора й започнах да хлопам по портата, после и по прозореца. Опитах се да надникна вътре, но пердетата бяха все така затворени. –Бабо Иванке излизай! Трябва да те питам някои неща.– виках и чуках по джама.–Ще го разбия и ще вляза.- дори и през ум не ми бе минало да чупя прозореца на жената, но се надявах това да я стресне и да ми отвори. –Идвам, стига си тропал, стига!- вратата се открехна малко. Лицето и се показа на тесния процеп.-какво искаш момче? Защо удряш така? С дядото се опитваме да си почиваме.- нареждаше тя с леко изплашен глас. –Какво знаеш за баба ми? Какви ги е вършила? Знам за мазето и за нещата с които се е занимавала. Разкажи ми всичко.-натиснах вратата с ръка и се наведох заплашително напред. –Ха-ха-ха- дъртата ми се изсмя в лицето, смеха й беше сух и нервен, прозвуча като смях на уплашено хлапе.-Нищо не знаеш малкия и по-добре. Просто се разкарай от тук, махай се от селото и забрави за къщата и за баба си. –Това няма да стане. Днес намерих кучето си с прерязано гърло в мазето и нямам намерени да мърдам от тук преди да ми разкажеш всичко.-озъбих и се насреща аз и все така напирах портата с ръка. Дъртата започваше да ми лази по нервите, затова се опитвах да я изплаша и да я притисна, било то и физически. –Помияра ти е мъртъв? Значи То се е върнало! Не трябваше да отваряш мазето момче!- лицето й пребледня а очите й се оцъклиха и започнаха да се въртят оглеждайки наоколо.– Слушай ме внимателно. Залости мазето, заключи къщата и се махай от селото. И каквото и да става, никога не се връщай в това забравено от бога място.- дъртата затръшна вратата пред лицето ми и я залости. –Няма да се махна докато не ми кажеш какво по дяволите се е случило в шибаната къща. Чуваш ли ме?! Ще разбия прозореца и ще вляза вътре.-виках с цяло гърло опитвайки се да звуча колкото се може по-заплашително. Не последва нищо. Пълна тишина. Не успях да я изплаша повече от това за което говореше тя. Нямаше начин да изкопча повече информация от нея затова се върнах в къщата и направих това което дъртата ми бе казала. Залостих мазето с един стар катинар които намерих в бараката. Не знаех за какво говори съседката, когато каза “То се е върнало“, но ако То беше убиеца на Страйк със сигурност нямаше да го оставя да му се размине. Бях разгневен, не можех да преценя ситуацията трезво, всички откачени неща които бях видял, не бяха успели да ме убедят в съществуването на вуду магии и демони, но вида на Страйк с прерязан гръклян, това беше истинско. Чувствах се сякаш започвах да откачам, беше ми трудно да различа кое е реално и кое не е. И все пак не исках да напускам преди да разбера какво точно е станало, ако се наложеше щях да обърна цялото селце наопаки за да разкрия истината . Успявах да овладея страховете си, гнева ми бе взел превес. Слънцето бе започнало да се скрива зад хоризонта и светлината намалеше. Реших да остана в къщата, исках да остана, така би направил татко. Той никога не би избягал като страхливец. Заключих навсякъде, уверих се че всички прозорци са затворени. Взех бухалката от колата си и се заключих в спалнята. Не исках да заспивам. Мислех да остана буден цялата нощ и да видя дали „ТО“ ще дойде за мен. Вече бях прекарал три дни в къщата, ако искаше да ме нарани до сега да бях мъртъв. Това ме окуражи дори повече. Седнах на леглото и започнах да сменям каналите. В едната ръка държах дистанционното в другата бухалката(за всеки случаи). Спрях се на едно документално предаване за зърнената индустрия. Облегнах се назад и се загледах. Очите започнаха да ме болят, усещах че няма да издържа много. Затворих ги за миг и се унесох. Присъни ми се Страйк, стоеше до леглото и се взираше във портата. Обърна глава към мен и погледите ни се срещнаха. Този негов поглед, да погледа, спомних си го. Спомних си кога ме бе погледнал така за първи път. Бях малък и го разхождах, из града. Един бездомник ме нападна, Страйк му се нахвърли и го захапа за ръката, клошаря го ритна и избяга. Аз бях замръзнал от страх, очите ми се пълнеха със сълзи. Тогава го погледнах и видях очите му да се взират в мен. Очи които казваха“ Не се страхувай, аз съм тук за да те пазя“. –Не се страхувам Страйк, не се страхувам…

Със стигането си на центъра първото което мислех да направя бе да поговоря с кмета или поне някоя секретарка за свещеника. Този поп не беше с всичкия си, не можех да повярвам че човек като него може да е бъде оставен да свещенодейства на служби. Кой знае какво е станало с тленните останки на баба ми, ако са били оставени в ръцете на този напикаващ се ненормалник. Влязох в кметството само за да разбера че няма никого там, всички врати бяха заключени с железни решетки. Какво по дяволите се случваше в това забравено от бога селце. Излизайки от сградата застанах на площада и се огледах, нямаше абсолютно никой. Сякаш цялото село бе опустяло, без да броим лудия в църквата и ненормалната ми изкуфяла съседка. Започнах да крача напред-назад докато се чудех какво да правя и тогава я видях, светлината в малкото магазинче в края на улицата. Не можах да се въздържа и се затичах натам, честно да си кажа леко бях уплашен от цялото това мъртвило. Влязох в магазина със засилка. Вътре нямаше никой. –Естествеенооо как можах да си помисляяя че в това шибаноо село може да има някоиии.-изкрещях аз с цяло гърло. –Сега идвааам.- долетя някъде отзад. Почувствах се неудобно че бях избухнал, дори леко се изчервих. –Здравейте-поздрави ме младото русо момиче което застана зад щанда. –Здрасти-усмихнах се аз насреща. –Какво ще обичате?- попита ме тя като ми се усмихна широко и подпря лактите си на витрината пред нея. Не можех да повярвам на очите си, такова красиво създание на запустяло място като това. Имах толкова много въпроси а езика ми сякаш се бе завързал при вида ѝ. –Добре ли си? Наред ли е всичко?-в очите ѝ се появи угриженост докато думите излизаха от устата ѝ. –Да, да всичко е наред.-леко се засмях аз- Просто ти си първия нормален човек който срещам в селото. Тя отново се усмихна широко навеждайки главата си напред. -Е не знам дали съм толкова нормална колкото изглеждам- започна тя докато се опитваше да спре да се смее. – Е със сигурност изглеждаш по-нормална от другите хората с които ми се наложи да приказвам по -рано днес.-исках да започна да говоря сериозно, но не можех да спра да се подсмивам. -Да не би да си говорил с жената с гълъбите? Тя не е луда. Просто наистина обича пернатите си дружки.-закиска се отново тя. -Не, но се срещнах със свещеника на селото.-изражението ми доби по-сериозен вид-или поне бе облечен като такъв. Изгони ме от църквата преди малко. –Странно. По принцип отчето е много ведър и добър човек, дори не съм чувала да повиши тон на някого, да не говорим да гони хора от църквата.- отвърна тя с лека умислено изражение. –Този човек с който говорих аз не беше нито ведър, нито добър. Започна да ми крещи без причина и ме изрита от храма като мръсно куче...Куче. По-дяволите Страйк.-толкова се бях забързал да стигна до магазина че при влизането си бях оставил Страйк пуснат отвън. Ако тръгнеше след някой уличен пес после нямаше да мога да го намеря с дни. Излязох от магазина и го видях да лежи до вратата и да наблюдава една котка, която ходеше бавно по улицата на около петдесет метра от него. Дори не стана за да я подгони, явно вече бе прекалено уморен за тези неща. Хванах края на каишката му и я завързах за близката ограда. Коленичих до него за да го погаля по главата. –Кучето ти изглежда страхотно. Немска овчарка нали?-момичето бе излязло и вече стоеше зад мен. –Точно така чистокръвен немец. Името му е Страйк. А аз съм Павел.- представих и се аз докато и подавах рака. -Приятно ми е да се запознаем Павеле.-отвърна тя и се здрависа с мен.- Аз съм Елена, но хората ме наричат просто Ели. Приятно ми е да се запозная и с теб Страйк- усмихна се тя и клекна до него започвайки да го гали. Огледах се отново, наоколо все така не се виждаше жива душа. –Хей Ели къде са всички хора? Защо селото е толкова пусто?-запитах аз. -Селото е малко и повечето му обитатели са възрастни хора. Излизат по веднъж на ден колкото да си вземат хляб и храна за деня. Понякога дори се запасяват за повечко време, и не ги виждам с дни. –Разбирам-въздъхнах аз.-Ами кметството-попитах докато сочех към него.-И там не можах да намеря никого. Нямате ли кмет или поне някоя секретарка която да работи там? –Има разбира се, но кмета в момента е на почивка и докато го няма секретарките сами си определят работното време ако ме разбираш.-обясняваше ми тя докато продължаваше да гали Страйк. –Явно и днес няма да разбера къде са погребали баба ми.-въздъхнах аз -Баба ти е починала?! Моите съболезнования.-момичето се изправи и ме погледна тъжно. -Да. Преди около седмица. Баба ми Вида, ти познаваше ли я? –Баба Вида е починала?-погледна ме момичето леко недоумяващо. -Да. Случайно да знаеш къде са я погребали?-запитах аз сякаш по навик. –Аз дори не знаех че е починала, бях извън селото миналата седмица. По принцип жените от село ми казват ако нещо се е случило докато ме няма. Но този път са пропуснали. –Аз самия разбрах преди няколко дни. Обадиха ми се да ми кажат за кончината ѝ, или по-скоро за да ме информират че аз наследявам старата къща. Момичето ме погледна стреснато. –Да не би да си отседнал в къщата в момента?-попита ме тя леко почудена. –Да вече трети ден съм тук. При идването си минах покрай гробищата за да видя къде са я положили, но не успях да намеря нищо. Дори некролози нямаше. Тя отново ме погледна угрижено. –Трябва да знаеш нещо-започна тя-става въпрос за баба ти. В селото се носеха слухове че в последните години се е занимавала с някакви окултни неща. Знаеш магии, викане на духове и тем подобни. Казваха и че е използвала мазето на къщата за сеансите си. –Какво? Това са пълни безсмислици! Не го вярвам.-гледах я в очите, погледа ѝ не се промени, бе все така обезпокоен, изглеждаше сякаш вярва в тези неща. –Просто исках да знаеш, все пак ти си и внук.-добави тя. –Благодаря ти за което.-усмихнах ѝ се аз.-Просто не вярвам в подобни глупости. –И аз не вярвам, разбира се.– засмя се насреща ми тя. Не можех да преценя дали се опитваше да обеди мен или себе си. След като приключихме с разговорите напазарувах и се отправих към дома. –Колко време ще останеш в селото?-провикна се Ели зад мен. –Не съм сигурен, може би още няколко дни.-отвърнах. –Значи ще се видим отново нали? –Силно се надявам.–наистина беше така. Прибрах се у дома и се протегнах на дивана. Мислех си за нещата които ми беше казала Ели. Знаех че няма как да са истина. Знаех го, но все пак реших да поогледам къщата за нещо съмнително. Започнах от спалнята, не открих нищо подозрително. Кухнята, отново нищо, ако не броим скапаната чешма която все така не спираше да капе. Огледах салончето, дори преместих дивана. Както си и мислех. Това бяха врели некипели, клюкарски истории на стари жени които си нямат друга работа освен да….. – Мазето!-само там не бях огледал внимателно, но имаше ли нужда, все пак вчера бях там почти целия ден, ако имаше нещо щях да го забележа. И все пак исках да съм сигурен. Отворих вратата и влязох бавно, миризмата бе изчезнала. Огледах се внимателно. Нямаше нищо, което да напомня на стая за вуду ритуали или черни магии. –Да му се не види, претърсвам къщата да намеря следи за това че баба ми е била вещица…. Почувствах се глупаво, знаех че няма нищо такова, защо изобщо си правех труда? Страйк слезе при мен, отново отиде на отсрещната стена и заби поглед в нея. –Какво има момче?-коленичих до него и опрях рака на стената, имаше прах, много прах. Почистих я с длан, под мръсотията забелязах нещо. Някакви надписи, знаци или йероглифи. –Мамка му! Какво по дяволите е това?- побиха ме тръпки. Лампата премигна, отново ме удари вълната от ужасна миризма на гниеща плът, усетих студен дъх във врата си. Страйк обърна глава и се озъби, гледах го как се бе вперил в нещо зад мен. Кръвта ми замръзна за миг, опитвах се да не се подавам на страха. Събрах кураж, стиснах ръката си в юмрук и се обърнах рязко. Нямаше никой. Сърцето ми щеше да се пръсне, хванах Страйк за каишката и излязох от мазето на бегом. Сложих резето и се качих горе. Слънцето залязваше, пуснах всички лампи в къщата и седнах да дивана за секунда, не знаех какво да правя. Страха отново започваше да взима превес над здравия ми разум. Погледнах през прозореца и отново ги видях, лудата ми комшийка и съпруг й. Седяха си и гледаха телевизия. Никакъв признак че са живи. Просто две неподвижни, шибани сенки зад завесите. Защо ли ми изглеждаха толкова зловещо? Станах и грабнах телевизора, преместих го в спалнята. Заключих вратата и се изпънах на леглото, Страйк седна до мен. Вечеряхме в кревата докато гледахме новините, а след това и прогнозата за времето-казаха че ни очакват обилно количество валежи. Страйк беше легнах върху мен, изглеждаше ми толкова спокоен. Не загасих лампата, просто се отпуснах на стария дюшек. Заспал съм. Това е краят на ден 3.Очаквам вашите коментари. Пожелавам ви весело изкарване на новогодишните празници!

Събуди ме някакво чукане. Отново замръзнах от страх,не помръднах от дивана докато не го чух, беше гласа на съседката. Подадох глава от завивката и се огледах, навън вече бе светло. -Кошмари, просто глупави кошмари.-си казвах докато ставах от дивана. Страйк все още спеше. Отправих се към вратата, спрях се до стълбите за мазето и погледнах надолу. Нищо. Поклатих глава и отключих вратата за да изляза. –Момчее, момчеее, накарай помияра да млъкне!!-вече я чувах ясно. -Какво има бабо Иванке? Защо крещиш така? -Нали те предупредих с помияра ти да не вдигате много шум-гласа ѝ бе станал дрезгав, напомни ми за гласа от съня ми, най-вероятно бе викала доста време. –Не съм вдигал никакъв шум, вие сте тази която вдига патърдия.-сопнах ѝ се насреща аз. -Тъпото ти куче, вие вече часове. Защо не го накараш да млъкне а?!-отново започна тя, напълно пренебрегвайки моите думи. -Не знам за какво говорите. Страйк все още спи. Както вече ви казах само вие вдигате шум с вашите крясъци и чукане по прозорците.- обяснявах ѝ аз докато се обръщах за да затворя вратата зад себе си. Не ми се искаше Страйк да чуе гласа на дъртата и да ѝ се нахвърли отново. -Чукане по прозорците?- измърмори тя леко недоумяваща, видях как очите ѝ се разширяват и ръцете ѝ леко се разтрепериха. В следващия момент просто ми обърна гръб в опит да си тръгне. -Чакайте! За къде се разбързахте? След като сте вече тук исках да ви задам няколко въпроса.-спрях я аз като сложих ръката си на рамото ѝ.-Случайно мазето ви да е наводнено? -За какво говориш момче? Тук не е валяло от седмици.-гласи ѝ беше започнал да трепери. -Ясно. Още нещо преди да тръгнете.-спрях я отново аз. -По-бързо момче нямам цял ден!- думите се изстрелваха от устата ѝ, вече едва успявах да разбера какво казва. - Знаете ли кого да питам за гроба на баба ми? - Защо не идеш до църквата, попа сигурно ще знае къде са я закопали.- докато го казваше видях как крайчетата на устата ѝ се пречупват в лека, нервна усмивка. След това отново закрачи с бързи стъпки към дома си. Докато се прибираше на няколко пъти се обръщаше и ме гледаше с изцъклените си очи. -Тая дъртата е изкукуригала.-измърморих си аз и след секунди осъзнах че на лицето ми се шири усмивка. Влязох отново вътре, тишината ми се струваше малко зловеща. Пуснах телевизора за да ме разсейва, докато претърсвах шкафовете в кухнята за някаква храна. Единственото което открих бяха някакви развалени ябълки и един мухлясал хляб които бе почти изяден от гризачите. Щеше да се наложи да мина през магазина за да накупя някои неща, но първото което мислех да направя бе да намеря църквата и да говоря със свещеника. Събудих Страйк и му сложих каишката. Той веднага ми се нахвърли и започна да ме ближе, знаеше че е време за разходка. Нямах възможност да попитам съседката къде точно се намира църквата, затова реших да пообиколя с колата, все пак селото не беше голямо. С приближаването си до стария ми Форд бързо разбрах че този план отпада, едната му гума беше спаднала. -По дяволите, сигурно се е спукала.-за щастие имах резервна, но в момента нямах намерение да я сменям, затова тръгнах пеша из селцето в търсене на отговор на моя въпрос. Селото бе пусто, единствения признак на живот бяха уличните кучета, но и те изчезваха бързо при вида на Страйк, въпреки че бе остарял явно все още всяваше респект сред себеподобните си. В далечината забелязах купола на църквата, започнах да крача по-бързо. Нямах търпение да разбера къде бяха заровили баба ми. С приближаването си забелязах гробовете в двора на църквата, най-вероятно бяха на свещениците който са служили преди в малкия храм. Завързах Страйк на оградата и се отправих към входа. Вратата на църквата бе леко открехната. Влязох. Вътре беше почти непрогледен мрак, единствената светлина беше от няколкото свещи които бяха запалени до една голяма икона на разпнатия Христос. Пристъпвайки навътре забелязах една фигура която бе коленичила пред иконата и изглеждаше сякаш се моли. –Отче?-прошепнах аз, докато леко се приближавах до човека. Той се обърна рязко и се втренчи в мен, свещите осветяваха лицето му. Очите му бяха кръвясали и в тях успявах да видя единствено страх. Изглеждаше ужасно, расото му бе скъсано и около него вонеше на урина. -Извинете че прекъсвам молитвата ви, но исках да ви попитам за погребението на една моя близка роднина. Баба ми Вени...- в момента в който името на баба излезе от устата ми той се изправи рязко и започна да крещи. –Въъъъън, излизай от храма божий, махай сеее. Нямаш право да споменаваш името на тази жена в това свято място.-викаше с все гърло и започна да ме бута докато сочеше към вратата. –Отче какво става? Добре ли сте? Просто исках да ви питам къде сте погребали баба ми.-говорих тихо и се опитвах да го успокоя. За съжаление без успех, той продължаваше да крещи и да ме блъска, нямах избор, трябваше да напусна. След като ме изхвърли от църквата попа затръшна вратата зад мен, и я залости. Седях пред портата и се опитвах да разбера какво се бе случило току що и защо свещеника полудя след като чу името на баба ми? Нямах си и идея какво става, но бях твърдо решен да разбера. Развързах Страйк от оградата на църквата и се отправих към центъра на селцето, исках отговори и се надявах че там ще намеря някой който да ми ги даде… Това е първата част на ден 3.Надявам се да ви хареса.Бях зает по празниците, но се надявам скоро да пусна втората му част.Поздрави Еди

Събудих се трудно. Ушите ми звъняха ужасно, главоболието все още ме тормозеше. Надигнах се от стария диван и седнах подпирайки лакти на масата. Погледнах към стенния часовник, вече минаваше 14:20.Бях спал над 16 часа. Просто седях и се наслаждавах на тишината. Но за мое съжаление това не продължи дълго. Започна като леко драскане, но със всяка изминала секунда шумът ставаше по силен, и след малко прерасна в нещо което ми звучеше като дращене и ръмжене…?!? -Страйк- извиках и скочих от дивана без да се замислям, започнах да се ослушвам откъде идват звуците. Мазето. Изтичах до там и го видях, той стоеше на последното стъпало и ръмжеше взирайки се във вратата на избата. – Страйк!?Какво гледаш момче? Какво има там?-разпитвах го аз докато слизах по стълбите към него. Дори не се обърна, сякаш не ме чуваше. На вратата имаше дълбоки резки от драскане, следите бяха доста на високо, явно се бе изправял на два крака и е драпал по вратата. Опитах се да отворя, но беше заключено, освен резето на вратата висеше и ръждясал катинар. Започнах да ровя из джобовете си за да намеря ключовете които ми бяха дали за къщата, но не ги открих. Светнах крушката в мазето и се опитах да надникна вътре през малката пролука на вратата. Не се виждаше абсолютно нищо. Качих се отново горе и претърсих якето си, бяха ми дали ключове само за входните врати, и никои от тях не беше за катинар. -Просто ще го разбия - измърморих на себе си и се отправих към колата, отворих багажника и започнах да ровя вътре. Беше пълен с боклуци, но сякаш нямаше нищо което да ми бъде полезно, или поне така си помислих в началото, тогава забелязах малката щанга. Грабнах я и се втурнах отново вътре. Страйк не беше помръднал от там, продължаваше да ръмжи по вратата. Хванах щангата с две ръце и напънах стария катинар. Въпреки че не притежавах особена физическа сила, начинанието ми пожъна успех.(при това на мига). Катанеца падна на земята. Подпрях щангата до мен и открехнах леко вратата. В същия момент ме удари някаква ужасна воня,смърдеше така сякаш нещо беше умряло вътре. Не можах да удържа стомаха си за дълго, наведох се и започнах да повръщам. Точно в този момент забелязах водата. Цялото мазе беше наводнено. Във водата освен бурканите със зимнината плаваха и няколко големи плъха които бяха започнали да се разлагат. Изправих се бързо и се устремих нагоре, прескачах през едно стъпало бързайки да изляза от къщата и от ужасната миризма. Излязох на двора и седнах на меката трева. Дишах бавно и дълбоко, опитвайки се да изгоня зловонната миризма от тялото си. Земята беше суха, нямаше и следа скоро да бе валяло, от къде се бе взела цялата тази вода? Дори да не знаех от къде беше дошла водата знаех едно, а именно че трябва да се върна в къщата и да се справя с проблема, не можех да оставя нещата така. Постоях още малко седнал докато чаках да спре да ми се повдига. След което станах бавно от земята и се отправих към малката барака която беше прилепена от едната страна на къщата. За мой късмет намерих някакъв овехтял чифт ботуши и една стара лопата. Свалих си блузата и я завързах на лицето си, погрижих се да покрива носа и устата ми.Нахлузих старите ботуши(които се оказаха по-големи отколкото изглеждаха)грабнах лопатата и тръгнах към мазето. Страйк вече беше нагазил във водата и бе застанал до отсрещната стена, вече не правеше нищо, просто стоеше и се взираше в каменния зид. Аз на свои ред стиснах зъби и започнах да вадя умрелите гризачи като ги придърпвах с лопатата и ги изхвърлях в боклука. Приключих доста бързо с махането на изгнилите останки от плъхове, но знаех че трудната част тепърва предстои, а именно да отводня смръдливото мазе. Въоръжих се с една пластмасова кофа и започнах да изгребвам водата и да я изсипвам навън. Работих с часове почти без почивка, бях капнал от умора и краката ми бяха подгизнали, явно старите ботуши бяха за боклука, но бях постигнал голям напредък, мазето беше почти изчистено. Оставих кофата на земята, и взех един парцал за да подсуша стълбите. Не ми отне много време, се пак бяха само шест стъпала. Остана само едно нещо, да изчистя Страйк. -Страйк хайде момче ела, не мога да те пусна горе мокър.-Той отново не ме отрази. Цял ден беше така. Не исках да го призная но знаех че вече е доста стар и явно бе започнал да оглушава. Взех една стара кърпа и отидох при него, след като почистих старателно козината му и се уверих че е напълно сух го хванах за каишката и го изкарах от мазето. Затворих вратата зад себе си слагайки малкото резе. Дори не бях разбрал кога е минал деня, на вън беше започнало да се смрачава. Усещах как краката ми пулсират от умора, но пък ужасното главоболие бе напълно изчезнало. Седнах на старото диванче и започнах да ровя из чантата си, спомних си че имах останала храна от миналия ден. Поставих останките на масата и със Страйк си устроихме скромна вечеря. Той седна до мен на дивана и чакаше кротко да му подавам по нещичко. През прозорче на стената успявах да видя съседите(или поне силуетите им)Седяха и гледаха телевизия, дори не помръдваха. Просто две сенки който се взираха в някаква променяща цвета си светлина. Защо ли изобщо пускаха пердетата? Все пак наоколо нямаше жива душа. А и дори да имаше не мисля че някои щеше да се интересува какви предавания гледат двамата пенсионери. Реших да последвам техния пример и си пуснах малкото телевизорче, даваха някакъв стар военен филм в които главния герои трябваше да спаси взвода си от преследващите ги нацисти. Клепачите ми бяха натежали и започнах да се унасям. Възнамерявах да прекарам нощта в спалнята, но бях прекалено уморен за да стана от мекото диванче и да се преместя. През нощта ме събуди някакъв шум, отново онова дразнещо драскане, погледнах към краката си и видях Страйк, който отново седеше на дивана и сякаш следеше нещо в мрака. Телевизора осветяваше слабо малката стаичка и само отсрещните ъгли бяха потънали в мрак. Замижах, опитвайки се да видя какво гледа Страйк. В тъмния ъгъл на помещението се бе спотаило нещо. Успях да различа силуета в мрака. Бях вцепенен от страх, не можех да помръдна. Изведнъж сянката се раздвижи, и тръгна с бавни стъпки към другия край на стаята. Във въздуха се носеше противна воня на изгнила плът примесена с фекалии. След секунди силуета се скри зад ъгъла където бяха стълбите за мазето, а заедно с него и миризмата изчезна. Целия треперех, не можех дори да помръдна, страхът бе превзел тялото и умът ми. Шумът спря, дори звука на телевизора не се чуваше. Усетих как Страйк се раздвижи, обърнах бавно глава към него за да видя какво прави. Беше се втренчил в мен, плътта се бе дръпнала назад от устата му и разкриваше зъбите му, изглеждаше сякаш ми се усмихва. Пастта му започна да се отваря бавно. Не спря там където трябваше а продължаваше да се разчеква, чувах как костите му се чупят, докато накрая долната му челюст увисна само на кожата. Някъде дълбоко от гърлото му се чу тих дрезгав глас. –Какво гледаш момче? Какво има там?... В този момент се събудих, бях облян в пот, гореща и мазна.Започнах да дишам дълбоко опитвайки се да забавя препускащото си сърце. Погледнах към Страйк, който стоеше на дивана и гледаше в мрака с наострени уши. Обърнах се с гръб завивайки се през глава, запуших си ушите и зачаках да дойде утрото. Надявам се че ден втори ви е харесал. Извинявам се за правописните и пунктуационни грешки. Очаквам с нетърпение вашите коментари.

Главоболието ми се беше засилило отново, шофирах вече три или четири часа. Налагаше се да карам бавно защото пътят бе осеян с дупки. Умората ме застигаше, но знаех че не трябва да спирам защото ако не стигнех в селото през деня най-вероятно нямаше да открия къщата. Не бях идвал доста време, дори на погребението не присъствах. Разбрах за кончината на баба ми едва вчера(цяла седмица след смъртта ѝ).Тогава ми съобщиха че е оставила къщата си на Мен. А аз си мислех че ме мрази. До последно ме обвиняваше за смъртта на татко(единствения и син).На помена преди 2 години, тогава се видяхме за последен път. Но явно чувствата ѝ към мен се бяха променили оттогава. Забелязах табелата на селото в далечината „село Бряст“. Внезапно Страйк скочи от задната седалка на колата и започна да лае . - Спокойно момче-Казах му аз и се пресегнах да го погаля по главата. Част от козината му остана в ръката ми.-Стария ми Страйк-прошепнах и се обърнах да го погледна в очите .Той легна. С влизането в селото видях гробищата, отбих. Излязох от колата и оставих Страйк вътре. Започнах да претърсвам гробището, нямаше и следа от скорошно погребани. Не можах да намеря гроба на баба. Разгледах таблото с некролози. Нищо. Потеглих отново, криволичих из пътя за да избягвам множеството дупки. Намерих къщата доста лесно. Все пак тя беше една от двете постройки в края на селото, дори не бях сигурен че е в плана му. Беше точно както си я спомнях, стара кирпичена едноетажна постройка с падаща мазилка. Паркирах колата близо до входната врата и слязох, оставих вратата отворена за Страйк, но той нямаше особено желание да напусне стария ми Форд. -Хайде Страйк излизай момче - Извиках му с леко повишен тон. В този момент забелязах една възрастна жена която беше се засилила към мен и крещеше нещо. -Ееееей ей кой си ти? Кой търсиш?-започна да ме разпитва леко прегърбената баба. Тя се спря на няколко метра от мен и сякаш ме изпитваше с поглед. Бях останал безмълвен за секунди и единственото което правех беше да зяпам глупаво.Бях се втренчил в леко оредяващата ѝ коса която беше боядисана в някакъв ярък нюанс на червеното. -Аз съм Павел- отговорих леко засрамено едва успявайки да отместя поглед от косата ѝ. -Павел чии? Не те познавам. Кого дириш тук?-започна да нарежда отново тя. -Павел Кацаров внука на баба Вени. Вчера разбрах за кончината ѝ ,и освен това ми казаха че ми е завещала къщата си-Казах аз с леко наведена глава и явна мъка в очите. -Значи за това си дошъл а?!.За да видиш колко можеш да вземеш на съборетината.-изсмя се дъртофелницата. -Не, не съм тук за това. Мислех да поостана за няколко дни тук. Малко почивка на село от ежедневния стрес в големия град. В този момент Страйк скочи от седалката и започна да лае по старицата. За нейно щастие успях да затворя вратата на време и той не можа да излезе от колата. -Озъпти тъпия си помияр- изсъска старицата, като местеше погледа си от мен към Страйк и обратното. –Страйк не е помияр- сопнах и се насреща аз.-Той е породиста немска овчарка. А и за първи път го виждам да лае по човек така.-Никога не го бях виждал такъв, беше вперил поглед в жената и сякаш устата му започваше да се пълни с пяна от злоба. -Не ми пука дали е породист или не. Помияра си остава помияр, и трябва да си знае мястото! Дори не и отговорих просто гледах как старото ми куче се опитва да излезе от колата и да прегризе врата на бедната старица. -Прави с къщата каквото искаш момче само не вдигайте много шум с породистия си помияр- изсъска отново тя с лека подигравателна усмивка.-С дядо Минчо сме възрастни хора и ни е нужна повечко почивка. Тя ми обърна гръб и закрачи бавно към къщата си, която се намираше на около 150 метра от тази на баба ми. -Извинете ..бабо.. –Иванка. Казвам се Иванка момче. Какво искаш сега?-измърмори тя без дори да се обръща към мен. -Бабо Иванке знаеш ли къде е погребана баба ми? Ходих на гробищата но не можах да открия гроба ѝ. -Че от къде да знам момче?!Гробищата са прекалено далече. А аз съм прекалено стара. Присъствах само на опелото в къщата.-отсече тя и отново се завлачи към къщата си. -Благодаря все пак.- извиках зад нея, но тя сякаш не ме чу. Страйк се успокои веднага след като дъртата се скри зад вратите на дома си. Пристъпих отново до колата и му отворих. Той слезе и седна до мен, като ме гледаше право в очите както правеше винаги. -Какво става момче? Защо и се нахвърли така на старата?-говорих му докато го галех по главата. -Ще те нарича помияр а? Ти си 100 пъти повече човек от тая дърта клюкарка. Взех ключа за къщата от жабката на колата и реших да вляза да разгледам вътре. Още с влизането ме удари миризмата на мухъл, сякаш никои не беше живял тук от години. Нищо не се бе променило от последното ми идване .А бяха изминали петнадесет години. Същия стар диван и малката масичка за кафе, сякаш и паяжините по стените ми бяха познати. В къщата имаше ток, явно го бе платила преди да си замине. Влязох в спалнята ѝ, леглото беше оправено, постлано с чисти бели чаршафи. Точно в това легло са я намерили(два дни след смъртта ѝ),казаха ми че е умряла в съня си. Отново ми стана мъчно, не само за баба но и за баща ми. Реших да продължа с обиколката и се отправих към малката кухничка. Чешмата капеше, опитах да я спра, но без успех явно кранчето се бе развалило. Побързах да изляза защото шума от водата засилваше и без това нетърпимото ми главоболие. Исках да си почина, но ме беше малко страх да легна в спалнята затова просто се облегнах на старя диван. Заспал съм. Събуди ме някакъв шум идващ от мазето. Дори не успях да стана за да проверя, бях прекалено уморен от дългия ден. Погледнах към Страйк, който стоеше на дивана с наострени уши и сякаш наблюдаваше нещо в тъмнината. Клепачите ми отново се затвориха. Това е ден първи от моя кратък разказ на ужасите. Очаквам вашите коментари,критики по историята(и начина ми на писане.)