- 12.02.15 06:12#1Георги
![Георги]()
НовакРегистрация: 15.12.14Град: -Отговори: 14Кошмарни дни - Началото на краяВ първия момент когато отворих очи бях заслепен от ярка светлина, беше слънцето което изгряваше. Усещах болка в главата, поставих ръка на челото си и разбрах че съм увит с бинтове. Намирах се в болница, очевидно бях претърпял инцидент. Нямах спомен какво се е случило. Бях объркан, огледах се, на съседното легло до мен лежеше човек. Той беше в гипс от главата до петите, изглеждаше ужасно. Да си кажа право бях леко изплашен от гледката. Не можеше да се разбере дали е в съзнание, но и да беше силно се съмнявам че щеше да ми помогне. Опитах се да се изправя на крака, но бях замаян и не можех да пазя равновесие. В яростта от положението си започнах да викам:
-Сестра, сестра има ли някои в тази болница.-Виковете ми сякаш ехтяха из цялата сграда. Няколко секунди след това вратата се отвори и в стаята влезе някой, обърнах се и го видях. Беше нисък и слаб човек на средна възраст с тъмна, къса, къдрава коса облечен в бяла лекарска престилка.
Добро утро...-измъмри той, навеждайки се да вземе картона ми които беше закачен на леглото.-г-н Кацаров-добави четейки данните за състоянието ми.
-Добро утро-казах аз, леко притеснен от изблика на ярост и виковете ми.
-Аз съм д-р Пенев, виждам че сте дошли в съзнание-изричайки това той се усмихна и ме погледна в очите-Как се чувствате?
-Замаян и объркан-отвърнах- Къде се намирам? И какво се е случило? Не помня нищо.
-Тук пише че сте претърпели катастрофа с автомобила си. Имате фрактура на черепа. Объркването и загубата на памет са нормални при такъв тип наранявания. Най-вероятно спомените ви ще се върнат до ден-два. Не се безпокоите за нищо, тук сте в добри ръце. Просто си почивайте. Ако има проблем, натиснете копчето до леглото и някоя от сестрите ще дойде незабавно.
–Благодаря ви докторе! Само още нещо, преди да тръгнете.
–Да кажете.
–Можете ли да ми дадете нещо за болката в главата?
–Разбира се.- той отново вдигна картона–Само да проверя какво ви е предписал колегата. Добре, сега се връщам.-доктора излезе от стаята, оставяйки вратата отворена. Само след секунди се върна с шишенце в ръка.–Ето, това ще притъпи болките ви- изкара две хапчета и ми ги подаде. –Преглътнете ги с повечко вода.
Взех шишенцето минерална вода от шкафчето до леглото и глътнах хаповете. Отпуснах се и зачаках да започнат да действат. Клепачите ми натежаха. Обърнах гръб на съседа си по легло и оставих лекарствата да си свършат работата.
Болката отново ме прониза и се събудих. Гърлото ми бе пресъхнало, но за сметка на това целия бях плувнал в пот.
–Кошмар?!- не можех да си спомня точно. Почувствах се изплашен. В стаята беше тъмно, единствено лунната светлина се процеждаше между полузатворените пердета на големия прозорец срещу леглото ми. Надигнах се и взех шишето от шкафа, отпих две глътки и го оставих обратно. Погледнах към човека лежащ на съседното легло. Какво ли му се бе случило на клетника? Не можех и да си представя(или по-скоро не исках)
Облегнах глава назад и се ослушах, единствения звук който успявах да доловя беше системата, закачена на леглото на мумията до мен. Затворих очи опитвайки се да се съсредоточа и да си спомня за катастрофата. Доктора каза че съм се блъснал с колата. Не си спомнях инцидента, не помнех абсолютно нищо от преди събуждането си в болницата. Всичко ми бе като мъгла, гъста и тъмна мъгла, която не ми позволяваше да си припомня нищичко. Дочух стъпки, вдигнах глава от възглавницата и започнах да се оглеждам. Вратата беше затворена, а в стаята бяхме само аз и мумията, а аз бях сигурен че не той е станал за среднощна разходка. Погледа ми се спря на пердето, което се развяваше. Прозореца беше плътно затворен, нямаше как да става течение. Втренчих поглед в пролуката, където светлината проникваше в помещението. За момент ми се стори че там има някой. Можех да се обзаложа че видях човешки силует, но това не бе възможно, по това което бях видял през деня, стаята в която се намирах не беше на първия етаж. А и кой ненормалник би се катерил по прозорците на болницата през нощта?
–По дяволите.-измънках аз като погледнах към човека до мен.-Можеш ли да си представиш? Доста лошо съм си ударил главата. Явно халюцинирам.-засмях се и отново отпуснах главата си назад- И си говоря с човек в кома!
Събудиха ме някакви викове, идващи от коридорите на болницата. Погледнах към часовника на стената, показваше 6:23. Крясъците не спираха, звучеше като някоя паникьосана млада сестра.
–Избяга натааам! Към крилото за пациенти!- отново изписка жената.
Чуваха се хора които тичат отвън. Любопитството ми се събуди. Нима гониха някого? Избягал пациент? Докато се чудех какво се случва, вратата се отвори със сила и една възрастна сестра влезе в стаята. Започна да оглежда наоколо, докато не забеляза че съм се втренчил в нея.
–Извинявам се че ви събух- каза тя леко отнесено продължавайки да се оглежда.
–Не, няма нищо. Вече бях буден.-казах аз набързо опитвайки се да мина на директно на въпроса.–Какво става отвън? Защо е цялата тази дандания?
–Куче!-отсече тя.
–Куче?!
–Да. Видели са някакъв помияр да тича из коридора, затова се налага да проверим стаите. .-Тя се наведе за да провери под леглото.–Случайно да сте го виждали?
Поклатих отрицателно глава.
–Не мисля че е тук. Вратата беше затворена , а аз съм почти сигурен че никой не е влизал в стаята последните няколко часа.
Тя се надигна и ме погледна недоверчиво. Очите и се преместиха върху съседа ми по легло и останаха там за няколко секунди. За момент бях почти сигурен че ще го накара да потвърди казаното от мен. Тя разбира се не го направи. Извини се отново и излезе затваряйки вратата след себе си.
–Това място е доста шантаво а?-обърнах се аз към тихия ми събеседник.
-„Да приятел, доста странна болница“.-наложи се да отговоря вместо него, защото явно не бе в настроение за разговори.
Болницата отново притихна, главата вече не ме болеше толкова много, но все още не можех да си спомня нищо. Нямаше да мога да заспя отново, затова се опитах да се надигна от леглото. Успях да се изправя на крака, дори направих няколко крачки в опит да стигна до прозореца. Отново ми се зави свят, но за щастие преди да се изтърся на пода, ръцете ми се бяха подпрели на джама. Изглеждаше високо. Навън бе сумрак, слънцето все още не бе изгряло. Погледнах към отсрещното крило на болницата и започнах да броя.
–Трети, четвърти, пети етаж.- погледа ми бе леко мъгляв и ми бе трудно да се съсредоточа. Погледнах надолу, в предната част на болницата имаше красива градинка със цветя и храсти, а отстрани големи липи, под които бяха наредени пейки. Всичко беше пусто, или поне така ми се стори в първия момент. На едното дърво имаше подпрян човек, успявах да видя силуета му. Въпреки че бе обърнат към болницата не можех да видя лицето му, защото стоеше с приведена глава. Останах неподвижен, имах чувството че ако помръдна ще го изплаша. За секунда загубих равновесие, наложи се да се хвана за тръбата на парното за да не падна. Трябваше да се върна в леглото, усещах как краката ми омекват. Реших да хвърля последен поглед на странника в двора. Вече не се подпираше на дървото, стоеше изправен с лице към болницата, все така забил поглед в земята. В следващия момент човека надигна дясната си ръка и започна да мята, сякаш поздравяваше някого. Изглеждаше ми сякаш ръкомаха на мен. Не свалях поглед от него, а той не сваляше ръката си, продължаваше да я клати във въздуха. Полазиха ме тръпки, чувствах как настръхвах целия. Нещо не беше наред. Нещо сериозно не беше наред с този тип. Ръката му спря да мърда, все така вдигната, но неподвижна. Не можех да откъсна поглед от него. Изглеждаше ми някак познат. Кой беше този човек? От къде го познавам? Дори не бях видял лицето му. Въпросите се стрелкаха из главата ми един след друг, но за съжаление не можех да си отговоря на никой от тях. Той се раздвижи отново, този пък започна да си клати главата наляво-надясно докато бавно я надигаше нагоре. Нямах търпение да видя лицето му, умирах от любопитство да разбера кой беше този човек.
Сякаш усетил любопитството ми странника надигна рязко глава към мен разкривайки лицето си.
–Какво по дяволите! Не може да бъде!- изругах аз и отстъпих назад- Не може да бъде! Моля те боже !-мъглата се изпари от съзнанието ми, спомних си абсолютно всичко. То бе дошло за мен. Нямаше да ме остави да се измъкна, не и жив. Причерня ми, тялото ми ме изостави и се сгромолясах на пода.
ОтговорОтговор с цитат - 14.02.15 06:41#2Васил Николов
НовакРегистрация: 26.10.12Град: СофияОтговори: 1от: Кошмарни дни - Началото на краяСупер е. Надявам се скоро да има продължение!!! :y: ОтговорОтговор с цитат - 16.02.15 10:15#3ManuellaНовакРегистрация: 05.02.15Град: -Отговори: 6от: Кошмарни дни - Началото на краячакам продължение :3ОтговорОтговор с цитат
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest