- 02.05.15 10:56#1Георги
![Георги]()
Регистрация: 15.12.14Град: -Отговори: 14Кошмарни дни – Последна надеждаВдигнах глава от пода и се огледах, не можеш да повярвам че съм все още жив. Надигнах се от земята подпирайки се на леглото. Успях да се изправя на крака и с леко поклащане стигнах до вратата на стаята. Трябваше да се махна от това място, трябваше да избягам колкото се може по-бързо и колкото се може по-далеч. Нямах време за губене, То можеше да дойде за мен всеки момент. Усещах как кожата ми настръхваше при мисълта за Него. Надникнах в коридора, нямаше жива душа. Излязох от стаята и затворих вратата след себе си. Цялата болница беше притихнала, единственото което успявах да чуя бе собственото си дишане. Бавно и тежко. Отправих се към стълбите подпирайки се с една ръка на стената. Нямах си и идея къде ще отида, просто исках да се разкарам от шибаната болница. Това може би бе последната ми възможност да му се изплъзна и със сигурност нямаше да я пропилея. Слизайки по стълбите чух гласове идващи от четвъртия етаж. Бяха две сестри, които се шляеха по коридора и хленчеха колко много мразят работата си. Подпрях гръб на стената и изчаках да минат. За мой късмет те бяха прекалено заети да се оплакват една на друга и изобщо не ме забелязаха. Огледах още веднъж и продължих да слизам надолу. Третия и втория етаж бяха пусти. Слязох до партера, виждах изхода, но точно до него стоеше един охранител. Възрастен мъж в униформа, която не му бе по мярка. Сега идваше трудната част, налагаше се да се престоря че всичко е наред, и да го излъжа че просто излизам на въздух. Не бях сигурен че ще мога да запазя равновесие, отлепих дланта си от стената и направих една несигурна крачка напред, после още една и още една. Усмихнах се престорено и му кимнах докато минавах покрай него.
- На къде така?-запита той зад гърба ми.
- Реших да подишам малко въздух и да се порадвам на хубавия ден.- обърнах се към него продължавайки да се усмихвам.
- Страхотна идея, денят наистина е прекрасен.- очите му се впериха навън през стъклените врати, а лицето му грейна.
Кимнах му отново и продължих. В момента в който излизах от вратата чух вик зад мен.
–Г-н Кацаров?! Къде си мислете че отивате? Не можете да ставате от леглото!-беше доктора.
Игнорирах го започнах да крача по-бързо, дори се опитах да се затичам, почти съм сигурен че успях, докато не загубих равновесие и не се сгромолясах на циментовите плочки.
–НЕ! НЕ!НЕ! По дяволите! Моля ви трябва да се махна от тук! В противен случай То ще ме убие. Сутринта го видях, намерило ме е. Ще ни избие всичките.
–Какви ги говори тоя?-изкрещя пазача.
–Халюцинира! Най-вероятно е от травмата на главата.- доктора клекна до мен и ме сграбчи за ръката.–Бързо, да го вкараме вътре.
–НЕ! Умолявам ви! Недейте! Вие не разбирате, нищо ми няма, добре съм, не халюцинирам!-говорех бързо гледайки лекаря в очите- То е тук! Дошло е за мен! Трябва да ме пуснете!-очите ми се пълнеха със сълзи.-Трябва да ми повярвате докторе!-продължих да хленча докато се борех да се освободя от хватката му.
Той доближи лице до моето, устните му се дръпнаха настрани разкривайки перфектните му зъби.
–Вярвам ти!-намигна ми и се засмя почти без глас.
–Това си ТИ! Пусни ме чудовище. Какво искаш от мен?
–Единственото което искам е да ви помогна г-н Кацаров.- бръкна в престилката си и извади спринцовка. Заби я в ръката ми без дори да поглежда.
Ръцете ми се вцепениха на мига, а след секунда и цялото ми тяло. Главата ми натежа, започна да ми причернява.
–Помогнете ми.-измърморих с последни сили към пазача който седеше до мен с посърнало лице.
Полудявах ли?
Когато отново дойдох в съзнание разбрах че се намирам на същото онова легло в което се бях събудил първата сутрин в болницата, разликата бе че този път бях завързан за него с каиши. Не можех да повярвам че все още съм жив, може би настина полудявах и всичко бе една голяма илюзия или халюцинация. Не можех да си обясня какво по дяволите се случва. Дори не можех да кажа дали това е реалността или просто още един кошмар. Свечеряваше се, бил съм в безсъзнание целия ден или няколко дни или седмица? Нямах си и представа колко дълго съм лежал тук и са ме тъпкали с лекарства. Искаше ми се да заплача, но не успях. Чувствах се безпомощен, наистина имах нужда от ПОМОЩ!
–Хей приятел, тук ли си? Можеш ли да ми помогнеш с тези каиши?-обърнах глава към „съседа“ си. Вместо него по белите чаршафи на леглото имаше само пръски кръв. Огледах се, не бе само по леглото, стената също бе изцапана с червени краски. Паникьосах се и започнах да дърпам коланите които привързваха ръцете ми. Дясната ми ръка бе здраво стегната, но лявата бе оставена разхлабена. Събрах цялата си сила и издърпах китката си в опит да я изкарам, не успях. Опитвах се да се успокоя и да помисля, усещах как сърцето ми се опитва да пробие гръдния ми кош и да изскочи. В последните дни бях преминал през доста спиращи дъха моменти, но за първи път не можех да направя абсолютно нищо по въпроса. Затворих очи и задишах бавно в опит да се успокоя. Страха леко избледняваше а на негово място се загнездваше самотата, Страйк ми липсваше.
–По дяволите момче, съжалявам. Вината беше само моя, не трябваше да те водя в скапаната къща.-очите ми отново се пълнеха със сълзи. Не трябваше да оставям нещата така, не трябваше да бягам от Него. Но имах ли избор? Не можах да го победя. Беше ме страх, а и сега това чувство на уплаха все още не ме напускаше напълно. Чувах го как ми шепне. “Ами ако То е тук в момента?“ „Най-вероятно стой надвесен над теб и чака да отвориш очи, за да видиш лицето му за последно преди да те разкъса.“ Събрах кураж и мижейки се огледах наоколо, стаята бе все така пуста. Започнах да въртя китката си и леко да я изхлузвам от каиша. В първия момент си помислих че се получава, докато не стигнах до кокалчетата. Стиснах зъби и дръпнах рязко. Първоначално чух лекото изпукване а след секунда дойде и болката. Това не ме притесни, важното бе че ръката ми бе свободна. Вдигнах я пред лицето си и я огледах, палеца ми се бе изкривил навътре към дланта и не искаше да се премести. Хванах го с другата ръка и го издърпах, отново се чу леко изпукване. Болката остана, но вече пръста ми си бе на мястото. Разкопчах каишките от дясната си ръка и краката и се изправих рязко. Зави ми се свят, но успях да останах на крака. Втурнах се към вратата, стигайки до нея се стъписах. Какво ли ме чакаше отвън?
Както винаги се извинявам за правописните грешки. Очаквам вашите коментари и градивни критики! Надявам се да ви хареса.
Поздрави Еди!
ОтговорОтговор с цитат - 04.05.15 01:07#2Asparux
Регистрация: 08.04.14Град: БургасОтговори: 74от: Кошмарни дни – Последна надеждаРадвам се, че се върна.ОтговорОтговор с цитат - 06.05.15 03:44#3Георги
Регистрация: 15.12.14Град: -Отговори: 14от: Кошмарни дни – Последна надеждаИ аз се радвам че имах време да напиша нещо, а още повече се радвам че има хора които още четат историйката ми. 
ОтговорОтговор с цитат - 15.05.15 12:52#4Manuella
Регистрация: 05.02.15Град: -Отговори: 6от: Кошмарни дни – Последна надеждаАми то че има има, но поствай по често, че много искам да знам какво става накрая :blush: ОтговорОтговор с цитат
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest