Моите форумни теми

Спомен носталгичен. Наща песен, приглушена светлина... Разговор-безкраен, романтичен за врели-некипели и разни други прости нещица. С плам игрив блестят във тъмното очите, в огъня от страст изгарят нашите тела... Докато пръсти вплиташ във косите, сърцата сливат се във таз така удобна тишина. А мелодията си продължава, слабо, но опияняващо звучи. Такта й не знае в сърцата що става и все тъй спокойно си кънти... Моето сърце препуска, твоето пък всеки миг ще излети. Ала навън нощта е толкоз глуха, обгърната от тъмнина, засипана с безброй звезди. Ще го изгубим неусетно в мрака. Затъва спомена във бездна на забрава, виждаш ли? Така че действай вече, стига чака, ела, и припомни ми топлината от любовните искри.

Харесва ми. Дяволски. Целия гори в пламъци опасни. Но не съм пожарникар, не искам да ги гася. Искам да горя. Искам във феникс той да ме превърне. Жадувам за това кълбо от огън и страст. Харесва ми. Така загадъчен. Така пленяващо омайващ. Така потаен. Така неразбираем. Но не знае, че добра в подреждане на пъзели съм аз. Разгадах го. Опознах го. И какво? И какво! Къде отиде бурната топка бушуващ огън? Оказа се едно искрящо пламъче. Харесва ми. Той огрява като слънце, макар искрица да е всъщност. Топли целия ми ден, а аз съм ненаситна и ми е студено. Искам да горя. Харесва ми... но чакай! Аз съм в пламъци, разтапям се! Горя ли? Да, в пламъка на любовта...

А сега ми разкажи за времето прекарано с него. -каза психоложката ми отегчено и с празен поглед, сякаш по задължение, само за да си свърши работата възможно по-скоро. -Виж, нали знаеш за тези чувства, които са толкова силни, че с думи трудно ги описваш. С него... с него се чувствах като Алиса в страната на чудесата-бях толкова щастлива, но сякаш изгубена, в плен на времето, което така бързаше и бягаше. Когато ме прегръщаше събираше цялата болка и тъга настанила се в мен и я изпращаше далече с вятъра да броди.Когато ме целунеше ме изпиваше с устни. Изсмукваше ме цяла, от глава до пети и поглъщаше духа ми, за да знам че ме притежава. Душата ми играеше весели танци и подскачаше с неговата. Сълзите му текоха с моите, дишаше със мен, даже в крачка бяхме заедно, един до друг всеки ден. Пламък гореше в моите очи. Криле ми даваше, от щастие политах.. Разказвах и рисувах с думи от сърце, а тя ме гледаше в очите без и думичка да разбере. Очи с блясък, влюбени очи, копнеещи да зърнат щастието си. Но какво ли знаеше за любовта, тази тъй отегчена жена. Нима изпитвала е чувството безценно? Не мисля. С часове говорех, думите ми припкаха една след друга, политаха, във въздуха се носеха като мек, вълшебен звук на арфа. Пръсваха блясък магически в мрачната стая. Разтапяха се навсякъде... по мебелите, по мен, по нея, по стените, по прозорците като снежинки. -Прекрасно е да чувстваш, но по малко!-отсече тя.-Какво удоволствие ти носи любовта? Боли, бодат те безброй пъти, а после раните ти целуват. "Защо някой би говорил така за любовта" запитах се. Да, забиват ти бодли, но те са като от красива роза, не от болка, а от щастие боли и пак очакваш нова доза. Но какво разбираше една жена забулена във сивотата, щом любов във нея няма каква е мисията й на Земята?!

От живота научих, че не всеки стих е с подходящи рими, не всеки разказ е с добро начало, не всяка приказка е с щастлив край...Така е и в любовта: не всеки ще е подходящ за теб, не всичко ще се развие така, както очакваш и не винаги краят ще е лесен. Но, ето, че един ден всичко ще се промени...От хилядите сериозни и еднотипни личности, с които ще се запознаеш един ще е този, който да преобърне живота ти до основи. Той ще ти дава любовта, от която се нуждаеш, ще знаеш всяка глупава подробност за него, нищо друго няма да има значение... Но не се вълнувай, всичко е временно! Животът е болка, раждаш се и умираш сам. Цени моментите преди да се превърнат в спомени!

Ако писател се влюби в теб-радвай се! Само те са способни да превърнат трънливите ти бодли в пъпки на нежни пролетни цветчета. Само и единствено тогава и най-грозната ти същност ще е повод за красиви думи, тогава бъди сигурен личността ти ще вдъхновява за сладки и омайни приказки. За тебе ще се пишат от онези любовни романи. Сещаш се, онези класическите.. Тези, дето топлят душата ти като септемврийски залез и проникват в сърцето ти като топъл лъч от зимен изгрев в студена стая. Ще те описва сякаш мед тече в мисълта му, толкова сладникави думите ще са, толкова влюбващи.. чак пленяващи само с един прочит.

Късно е. След малко ще настъпи полунощ. Но си мисля за теб. Отново. Както винаги. Трябва да стана рано на сутринта. Трябва да се отърся от тези мисли. Но не мога... Заплитат се в главата ми, пленяват всяка частица, обгръщат клетките ми и си пробиват път в мозъка ми. И са толкова многобройни. От това до края на коя галактика и колко извънземно те обичам, до това какво бих правила, ако те нямаше, какво щеше да се случи, каква бих била, щях ли да си остана същата развалина. Нека ти разкажа нещо, но накратко, защото не искам да прихванеш болката ми. Всичко беше сиво, замъглено...фалшива радост, престорени усмивки, водопади от сълзи. Какво още? Да ти кажа ли какъв мрак беше, да ти кажа ли за всичките нюанси на черното, да си поприказваме за задушаващата депресия, стискаща ме за гърлото..затаена в мен, чакаща само да се излее, никак не звучи добре, нали? Имах навика да превъртам онези песни, тъжните за кой ли път... Ритъма им ме разтапяше и топли сълзи се стичаха от натежалите ми и подути влажни очи. Въпреки, че ме разплакваха, ги пусках отново и отново, за да облея всяка прашинка мъка и да я изплача, да прочистя сърцето си от тая ненужна мръсотия. И после да се чувствам като чисто нова, макар в ъглите да е останал още прах... И така, всяка вечер, толкова време подред...Но тайничко, нали съм силна, нали съм пример, нали съм мъжко момиче, неразрушимата, с най-широката усмивка, с най-топлото сърце... Слушай сега внимателно, ама виж с каква усмивка ще ти разкажа това! Изведнъж, като гръм от ясно небе, като топло лятно слънце през Декември всичко се обърна. Ти дойде, сякаш излязъл от книга, перфектен и от тук, и от там. Открадна сърцето ми...бързо, неусетно. Не, аз не се съпротивлявах, по своя воля натиках ръцете ти там, че да го вземеш по лесно. На такова щастие не съм свикнала, разбираш ли? Ти си нещо нереално. Мечта ми беше някой като теб, а сега в краката ми си паднал. Ще те хвана за ръка да се изправиш, ще поемем тежък път. Граници за щастието няма, щом обичаме се двама.Трудно ще е, знам...и ти го знаеш сам, но способна съм да преодолея всичко щом си с мен-да измина пътя стръмен ден по ден. Моята муза си сега, вече няма самота. Щастието мога да прегърна, любовта ти с ръце да обгърна. Караш очите ми да блестят по-ярко от най-скъпите диаманти, усмивката ми по искрена от на дете, сърцето ми топлиш като мек и нежен, романтичен топъл септемврийски залез. И те обичам истински, аха. Така силно, така безкрайно, така неописуемо, както никога досега. И... дори не съм обичала истински, ето защо знам, че това е истинско. Твоето присъствие, твоята усмивка, твоите очи, твоята любов-те са по-ценни за мен и от най-скъпия подарък. Мога още, още с месеци, с години да ти говоря, да разсъждавам, да се държа глупаво, да се смея, да лудея, да плача, да съм сериозна, малко сърдита, малко ядосана, но все така обичлива. Ти само стой до мен, дръж ме здраво, чу ли? Не ме пускай, никога, каквото и да става! Пък заедно ще преминем през всичко, ще се справим, вярвам! Вярвам в това, както вярвам в Бога!!! Вярвам в любовта ти, вярвам в теб. С часове да ти разказвам мога, с дни какво съкровище си ти за мен. Без заобиколки вече, сериозно и направо казвам-обичам те, не ще спра да ти го показвам!!!

И е странно как отстрани всичко изглежда красиво... Повърхността винаги лъже. Погледнеш ли отгоре-красота вълшебство, но отвътре..кухо, празно, безнадеждно. Огледаш го отвън, привлича ти окото, но погледнеш ли вътре-надникни надълбоко - ще видиш, че не е каквото очакваш и си се излъгал жестоко. Красотата не е отвън, ако търсиш красиво потърси дълбоко...

Имаше нещо вълшебно във нея и какво е то не знаех, не се разкриваше пред мене, нали съм аз си траех... Наслаждавах й се тихомълком, с очи се вкопчих в нея аз, а тя за малко ме погледна, и засмя се, но без глас. Омагъосваше ме само с поглед и пленяваше ме с красота. За нейната обич мечтаех, за малка капка доброта... На пиано ми свиреше тя... най-красивият звук на тази земя. Натискаше клавишите плавно и нежно, сякаш стъпва по поле снежно.. Оставяше следа в сърцето ми, с всяка нота, с всеки звук, за малко пренасях се в друга реалност и забравях съвсем, че съм тук. Като сбъдната мечта седеше тя, тъй нереална сякаш ангел беше, без крила. Съвсем невинно свиреше, а този сладък звук се разнесе и в моето сърце слънчев лъч на радост донесе. Неочаквано запя и сякаш ме удари мълния... Песен толкова прекрасна, толкова прочувствена дори, а гласът й беше някак топъл, ясен, с глас прегръщаше съзнанието ми... И в главата ми изникваха все такива, нежни поетични мисли. То е лесно за писател да се вдъхнови от нещо малко, но от устните и меки сякаш мед течеше, рози падаха от там, и редях ги редовете, стих написах...цял роман.

Но работата беше там, че когато имах нещо хубаво в ръцете си, колкото и предпазливо да се отнасях към него, все някак го изпусках, губех, изтървах... Колкото по-силно го стисках, толкова по-лесно се изплъзваше от ръцете ми. Ах, тези несръчни ръце, точно те вредят на моето сърце. Не искам да губя това, което ме прави щастлива, но уви... Срещу съдбата не мога да се боря, нали? Аз, иначе ги пазя, тези ценни за мен неща, макар да съм ги изпуснала, в сърцето ми остават.

И превъртах онези песни за кой ли път... Ритъма им ме разтапяше и топли сълзи се стичаха от тъжните ми влажни очи. Въпреки, че ме разплакваха, ги пусках отново и отново, за да облея всяка прашинка мъка и да я изплача, да почистя сърцето си от тая ненужна мръсотия. И после да се чувствам като чисто нова, макар в ъглите да е останал още прах...

Тъмнина и студ.Това било заключено в сърцето на шест годишната Лара Джоунс.Тя била необикновена.Имала изваяни котешки очи,остро лице,бледи устни и тъмни дрехи.Приличала досущ на призрак.В една мразовита зимна нощ тя излязла да се разходи в гората, както всяка вечер.Никой не знаел какво прави там.Някои казват,че търси изгубените си майка и баща, други, че баба й я праща на лов, а трети дори не искали да чуват за нея.Докато вървяла оставяла стъпките си по чистия сняг, приличащ на брашно.Влизала все по-навътре в гората.На рамото й се бе настанил един гарван.Минавало полунощ и Лара решила да се прибере. -Къде беше?-загрижено,но спокойно попитала баба й . -Не мога ли да имам личен живот?-промърморила малката Джоунс. Старата жена била твърдо решена да промени живота на това момиче, за това събрала нещата й и взела два самолетни билета за Лондон.След два дни те вече били в големия град.Настанили се в изискан,пълен със знатни хора и тежки украси, хотел.Нищо от това не се харесвало на Лара, но тя си мълчала, защото любезността на баба й много напомняла на добротата на родителите й.С всеки изминал ден бабата успявала да отчупва по парченце лед от сърцето на Лара и да открива веселите детски мисли,щастливата й усмивка блестяла повече от всякога,тъмните дрехи и среднощните разходки изчезнали,устните й вече били алени като нар,нямало и следа от бледия цвят по лицето й.За две седмици Лара Джоунс се превърнала от мрачно и призрачно дете в щастливо и сияещо момиче.Пролетта пристъпвала бавно и тихо се прокрадвала между разцъфващите дървета,топлите слънчеви лъчи и лекия ветрец.Преди тези неща отвръщавали Лара и я карали да се крие по сенчестите места,така, както душата й се криела от щастието, но сега се наслаждавала на всеки ден.В една пролетна утрин,Лара,събудена от сияещите слънчеви лъчи,реши да се разходи.Тя слезе тихо по стълбите,а копринената й дълга нощница се спускаше след нея.Преди да стигне до голямата цветна градина зад хотела,на пътя й се изпречи един от знатните господа облечен в черен костюм и червена вратовръзка. -Извинете мис,ще ме придружите ли?-със сериозен глас я попита той. Малката Лара тръгна след него.Не знаеше къде отива но това не я притесняваше.Господинът я заведе в един голям черен бус пълен с господа облечени като него. -Кога избягаха родителите ти?Къде отидоха?А сега къде са?Защо не се предадоха на полицията?Къде държат труповете? Тези въпроси разтърсиха Лара и всичко весело в нея си отиде.Ледената обвивка отново се настани в сърцето й.От две години не беше чувала нищо за родителите си..Не знаеше къде са или защо са я изоставили,но в този момент не искаше и да знае.За миг пред очите й преминали усмихнатите и мили лица на майка й и баща й.Нямала избор.Малката Джоунс бясно бутнала господинът, който я довел тук и бягала с всички сили.Стигнала до една задънена улица,скрила се зад ъгъла и заплакала.След минута една добра жена се приближила.Без да казва нищо просто отвела Лара в дома си.Времето се нижело така, както есенните листа падат от старото дърво.Докато стане на осемнадесет Лара събрала достатъчно пари, за да се грижи сама за себе си.Сбогувала се с добрата жена,целунала й ръка и тръгнала сама по света, за да сбъдне мечтата си-да намери родителите си.Прекосила целия свят,питала къде ли не за тях,молила се да ги намери.Междувременно отново било зима-тъмна,студена и мрачна зима.В една от най-мразовитите нощи,Лара се досетила къде може би се крият родителите й.Веднага тръгнала и успяла да се качи на последния самолет.Рано сутринта,когато пристигнала, се запътила към една изоставена фабрика.Това била последната й надежда.Детските й спомени я довели тук.Сутрешният вятър рошел катранените й коси, а тя потрепвала.И ето,че след час вече стояла пред старата сграда.Една жена дошла при нея и гневно извикала: -Ей,не виждаш ли, че тук не се влиза?Какво търсиш толкова рано? -Мамо...-просълзено измърморила Лара. В следващия миг отзад се появил висок мъж,леко прегърбен, с обрасла брада и оцапани от кръв дрехи. -Коя е тази и какво иска?-сопнал се баща й. -Не я ли позна?Това,от което избягахме се върна.Казах ти,че трябваше да убием това дете по-рано!-крещеше майката. Толкова въпроси,спомени и заключения преминаха през главата на Лара, че тя не усети как лежеше на земята и умираше.Смисълът на целия й живот се загуби.Толкова въпроси останаха без отговор,толкова думи неизречени и толкова спомени оставиха само заблуда след себе си.Докато умираше,Лара Джоунс си мислеше какво щеше да стане,ако беше останала с баба си в онзи луксозен хотел.Защо й се бе случило това?Та тя беше толкова млада,изпълнена с надежда и мечти.Но ето,че вече Лара си бе отишла.От нея беше останал само малък хартиен лист.Гръмкото заглавие "Моите мечти" се виждаше отдалече.В списъка бяха включени много неща,повечето от тях нелепи,но единствено първото,изписано с много цветни химикали и украсено с различни цветя и сърца, беше задраскано."Да открия мама и татко,каквото и да ми струва", беше задраскано в вълнообразна линия,а списъкът беше изцапан с кръв.Горещ куршум беше пронизал леденото сърце на Лара. Животът й може да е свършил рано,но най-голямата й мечта се сбъдна,дори и да не стана така,както тя си го представяше.

Изгорих сърцето си от "огън от любов", но не онази болезнено трънливата. Знаеш..истинската, живата. Една усмивка, едни очи карат всичко в мене да кипи. За мене ти си любовта, Ти си моята отдавна чакана мечта, усмихваща се, давайки крила. Поставяща на друг живот начало и свобода да сме едно цяло. И мога с тези многозначни думи, да разкажа на света, че в мен събуждаш любовта. Какво аз повече да искам, ненужно е и губи смисъл. В прегръдка щастие притискам, с едно чувство ни описвам. В едно теб и мен побирам.. ЛЮБОВ... по-точна дума не намирам!

Не знам какво да напиша, не знам какво да кажа. Не знам как да опиша колко ми липсваш, не мога с думи... Не знам как да загърбя всичко преживяно и да продължа. Не знам. И не искам, и не мога... Усещам липсата ти, усещам празнината от детската непринудена радост, която ме изпълваше, докато бях до теб. Но ще почакам. Хубавите неща се случват бавно, трябва време, за да бъдеш щастлив нали? Тогава ще те чакам, ще си мисля за теб, ще осъзнавам как ми липсваш и колко те обичам, докато чувам гласа ти, любимия ми звук, по време на дългите ни телефонни разговори. Но ще те чакам, запомни!

Бях щастлива. За първи път от... ами, от доста време. Всичките моменти с теб, усмивките, разговорите, смехът, ВСИЧКО! Времето минава неусетно бързо, когато си щастлив. Дори не помислих за това колко ще ми липсваш после, наслаждавах се на всеки миг с теб. С всяка секунда прекарана с теб улавях по една прашинка щастие и я скривах надълбоко в сърцето си. Неусетно прашинките са се превърнали в цяла пустиня, бях толкова щастлива, радостна, лъчезарна, жива... Е, вече не съм до теб. Всъщност отначало не усещах липсата ти, любовта още ме държеше, но сега - сега ме е сграбчила и аз като беззащитно малко дете не мога да се измъкна. Внезапно студен ураган профуча в сърцето ми и издуха пустинята. Прашинка по прашинка, секунда след секунда, то си отиде. А сега? Какво сега? Ще се опитвам да събера прашинките-една по една, докато не дойде момента, в който ще те видя отново и ти с пълни шепи ще дотичаш при мен, събрал всички прашинки. А аз, аз ли? Ще грабя от щастието с шепи, докато мога. И знаеш ли, колкото по-кратко е щастието, толкова по-истинско е.

Ако можех щях да запечатам всичките си спомени, и хубави, и лоши, в един голям колаж. Щях да го окача на видно и просторно място в стаята си, за да може всеки, който влезе да се чувства добре дошъл да разгледа моя свят. Когато имам лош ден първо ще си припомням лошите спомени, ще се сещам през какво съм минала. После ще се връщам към хубавите спомени, които ще ми напомнят, че след всичко лошо следва хубаво. Този колаж ще бъде като открехната вратичка към сърцето ми, така че, ако искаш да ме опознаеш и да влезеш в моя свят огледай колажа внимателно.

Ако животът на някои е перфектен като окръжност, то на други е с неразбираема и непредвидима форма.Моят клонеше по-скоро към непредвидимостта.Загубата беше част от моя живот.Но тя ми показа кое е наистина ценно.И съм благодарна за това, че опознах истинската любов.Ще започна така-името му е Милен.Познавах го от доста дълго време преди да го обикна.Отначало всичко между нас започна съвсем безобидно.Докато постепенно нарастваше в любов във връзката ни се появиха и онези малки глупави караници.Дори и понякога да не се разбирахме това не можеше да ни раздели.И винаги след поредния скандал, когато той не ми говореше, защото мислеше, че не съм права, сякаш светът пропадаше в ръцете ми и не знаех какво да правя.Сякаш думите ми спираха, не че не са нужни, но какво можеш на някого, когато всички са ти чужди.И все пак, ако не боли-не е любов!Не можехме да издържим един без друг повече от седмица, за това бързо се сдобрявахме.И след като това станеше огромен товар падаше от сърцето ми, понеже знаех, че той отново е до мен.Но всъщност точно тези караници правеха любовта ни толкова истинска.Започналото от детска любов увлечение нарасна до такава степен, че се оженихме.Безкрайно много се обичахме.Никога не бих си представила някой да го замени.Един ден пожар избухна в къщата ни.Домът ни гореше в огнени облаци.Успяхме да се измъкнем навреме.След малко той влезе с кофа вода в опити да потуши пламъците.Бавеше се прекалено много.Крещях името му с всички сили.След минута дойде пожарна, а след нея и линейка.Огнената стихия го бе погълнала.Знаех, че няма да се върне повече.С години плаках всяка нощ.Спомнях си за всички прекрасни моменти, когато държеше ръката ми, а аз потъвах в погледа му.За дългите разговори или просто красивото мълчание.За всички спонтанни целувки и топли прегръдки.Спомнях си как дори да не беше прав аз се съгласявах с него, защото го обичам.И въпреки, че ми липсва ужасно много намерих някой, който го замества-прилича досущ на него и ме нарича мамо.

От червена роза много се разбира, тя за любовта е знак. Черна подарят ли ти се подразбира, че ще чуеш "сбогом" пак. Щом получиш жълта роза е признание, скъп приятел си, това признава. Розовата дава доза скрито послание, че някой те обича, но се скатава. Бяла бъде ли ти подарена от нежност и вярност си заобиколена.

Казвам се Октомври,приятно ми е да се запознаем. Може би за мен си чула, но не ме познаваш. Ще започнем връзка:кратка и безсмислена дори, ще усетиш лека тръпка, пламъкът ще загори. Отначало ще съм топъл, нежен-ще накарам Слънцето да грее в твоите очи. Към средата ще съм все тъй мек, спокоен и ще те обливам със лъчи. Понякога със дъжд пороен ще измивам твоето лице, а ти ще ме обичаш все по-силно със присвито, топло сърчице. Друг път с вятъра южняк ще разрошвам твоите коси, но ще ми прощаваш пак със пресъхнали сълзи. А накрая рязко ще си тръгна, неусетно, без да знаеш ти. Ще започнеш да ме търсиш, да се ровиш в спомени. Другите след мен ще дойдат: Февруари, Март, Април... И след тях ще има още: Януари, Юни, Юли, Май... Топли като слънце и студени като лед ще минават те един след друг през теб. И като се върна-не след дълго време, ще се върнат всички чувства, ще се върне сладостта. Ще забравиш самотата, ще прегърнеш любовта.