Моите форумни теми

Здравейте. Отдавна спрях да следя за новости в този сайт. Но ето, че ми се случи отново нещо странно. Може би си въобразявам, но затова и пиша тази тема, за да потърся отговора на въпроса ми: истинско ли е? От около седмица чувствам присъствие около мен. Докато слушам музика или гледам филм. Това присъствие е всъщност нещо като лек полъх или вятър около мен. Сякаш нещо подухва над кожата ми. Усещам хладина, усещам нещо като доста слаб ветрец. Първия път бе, докато слушах музика. Лежах до леглото си,което е до прозореца на стаята ми. Усетих този полъх и първата ми реакция беше да погледна към завесите дали и те се движат- не се движеха. След това свалих слушалките, за да се заслушам, дали някой е отворил врата, за да предизвика течение- никой. Но ако беше така, пердето щеше да се развее. Усещам лек студ. Не мога да го обясня. Надявам се някой има понятие какво е. Благодаря предварително.

Глава 4 Първа стъпка Гледах го право в очите и се опитах да изглеждам обидена от държанието му днес. -Извинявам се, че отнемам от времето ви, но....,-спря да говори и затвори очи. През лицето му мина вълна мъчение.-Аз....-отвори очи и видях, че ставаха все по-светли и по-светли.-Исках да Ви попитам дали сте добре от падането ви миналата седмица, когато....-спря отново. -Да, добре съм-казах аз. Той ме погледна още по-задълбочено и се усмихна леко. -Радвам се, че този път говорите, госпожице Роуз-"Ама този присмива ли ми се?!"-казах си аз. "Е, добре. Роуз покажи му какво можеш."-най-накрая моето подсъзнание ме подкрепи. -А аз се радвам, че днес най-накрая се осмелихте да ме погледнете право в очите, Господин Блейк.-казах аз смело. -Харесва ми гласът ти-каза той тихо, усмихвайки се дяволито. Захапах устна, задъхана, сърцето ми препускаше."" Боже, как успя да ме накара да се чувствам така?" Край. Не можеш да кажа нито дума повече. Езикът ми потъна някъде вътре в мен. Той стана отново сериозен. Задъха се, гледайки как хапя устната си. Учите му потъмняха. Затвори очи, поклати глава и ги отвори. Очите му бяха черно-тъмнозелени. Толкова красиви! -Просто исках да ти пожелая приятни празници-каза той. Мина покрай мен и усетих аромата му. Миришеше на парфум. Затворих очи и чух как спира. Обърнах се и го усетих толкова близо. -Ще ми липсваш.-прошепна той, обърна се и тръгна. Остави ме с широко отворена уста, онемяла от това, което чух. Боже, как ми действаше този мъж. Мина време докато осъзная, че времето лети и съм закъсняла за часа по химия. Побягнах към шкафчето си и с бързите ми, непохватни ръце заизтървах учебници и папки. "Както винаги непохватна. " Другото ми аз бе уцелило момента да се закача с мен. Взех учебника по химия и затворих шкафчето. Побягнах напред към стаята. -Трябва да напишете на коя картина анафезата е... -Извинете, че закъснях-измънках аз, отворила вратата на стаята и клюмнала глава надолу. А господин Макнайт ме изледа. -Сядай, Дженсън.-каза той строго и аз седнах на мястото си до Зоуи. -Къде беше, за Бога! Търсихме те !-шепнеше тя, а аз я погледнах и след това отворих учебника си. -Както казвах, трябва да напишете числото на картинката, на която анафезата е зададена.-обясняваше господина. Зоуи ме ощипа и подбутна едно парче хартия. Издишах шумно и зачетох: КЪДЕ БЕШЕ?! И не се и опитвай да ми замажеш очите! КЪДЕ БЕШЕ! Трябваше да й кажа истината, но не и сега. Не исках да се разцивря в клас. Имах...усложнения Да не би Господин Красив-до-нозете да те е заговорил?! Да. Сериозно? Да. И? Какво "и"?. Е как "какво "и" ". Какво си говорихте?! Ще ти кажа после. На път за вкъщи. ОБЕЩАВАШ!!! Да, обещавам. Денят се изниза и дойде време да се прибираме. А аз гризех нокти наум и се чудех как точно да й го кажа. За първи път се чувствах така. Аз дори никога не бях имала връзка с някого. Боже, какво ме сполетя! Чаках Зоуи отвън до колата на Ани. А тя беше доста замислена. -Ана?-попитах. Какво й ставаше?-Ана? -А? О, извинявай, Роуз. Унесох се. -Какво ти има?-попитах аз. Бях загрижена. Просто любезна. -Ами...нищо. -Можеш да ми споделиш, нали знаеш?!-уверих я аз. - Не бих казала дори и на Зоуи, щом не искаш. Просто сподели. Какво ти има? -Ти си добра приятелка, Роуз. И не бих те заменила. Но се безпокоя, че харесваме един и същи човек.-каза тя унило. О,не! Не бях помислила за това! -Аз,... не знам какво да кажа. -Няма нужда да казваш нищо. Личи си, че той се интересува от теб, а не от мен. И се радвам за теб. Но той е първият човек, към когото изпитвам такива чувства. -При ме е същото, Ана.-казах аз и видях как Зоуи се приближава.-Дори не мога да дишам, когато той е близо мен.-казах и посрещнах Зоуи с прегръдка. -Тръгваме ли?-Зоуи ме попита. Кимнах и се обърнах към Ана. Тя изглеждаше толкова тъжна. Усмихнах й се мило и тръгнах. -Чао Ана!-извика Зоуи и тръгна напред. -Е,разказвай. Умирам си да разбера.-започна Зоуи. А аз си поех въздух и започнах. Разказах й всичко. Глава 5 Колебание Глава 5 Колебание Бях си вкъщи. Не излизах. Празниците минаха и нямах нищо, с което да се разсейвам. Назубрих материалите, които ни бяха дали от училище за следващите тестове. Чаках с нетърпение да го видя отново. И едновременно не исках. Защото бях уплашена от това, което можеше да се случи.Защото се страхувах да не се изгубя отново. По онзи странен начин. Е, Бог не се смили над мен. Или бе решил, че съм достатъчно силна да му устоя. Радвах се, че ми вярва, но щом аз самата не вярвах в себе си-нищо друго не бе от значение. -Чао, мамо-казах аз с усмивка, четвъртък сутринта след ваканцията. -Чао, скъпа. И успех в училище.-каза тя и ми помаха. Излязох и вървях до ъгъла, където Зоуи щеше да ме вземе с колата си. Нямах кола, защото мама не ми позволяваше. Тя бе претърпяла автомобилна катастрофа, преди 12 години с нейната покойна приятелка. Тя не знае, че аз се возя с кола, освен с нея и татко, така и със Зоуи. Не знам дали всъщност имам право. Но не исках да й кажа. Защото ако й кажа и тя не ми позволи повече ще се наложи да се крия от нея, а тя ми бе като най-добрата приятелка. -Здравей, Зоуи.-поздравих аз, когато тя спря пред мен. -Хей, Роуз. Качвай се. И така стигнахме до училище. В час по английски не беше толкова интересно-както винаги. Но сърцето ми туптеше, защото щях да видя учителя си по компютри. За Бога, аз изпитвах чувства към учителя си. Часът свърши и се отправих към стаята със Зоуи и Кейт-едно момиче от часа. Поредното влюбено до уши в нашия сексапилен учител. Е, ето ме тук, на прага. А той беше вътре. Само една единствена стъпка ме делеше от него. Само една. Преминах прага колкото се може по-бързо. Не исках да падна отново в онази безна. Погледнах пред мен и го видях. И всичките трепети последваха заедно със другине смъртоности чувства. И аз отново изгубих себе си. -Роуз, идваш ли?-Зоуи ме дръпна към мястото ни. И ме извади от онази черна дупка. Седнах и го гледах с надежда. Надявах се да ме погредне и да се усмихне. Но той ме погледна веднъж, затвори очи, пое си дъх и ги отвори отново. Нито поглед повече. А това ме нараняваше. "И сега какво? Поигра си с мен и ме побърка, а сега дори не ме и поглежда. Ще му дам аз на него да се разбере. След часа ще отида прави при него и ще му поискам обяснение. но дали щях да се изложа по този начин? Може би ще трябва и аз да го игнорирам. Е, решено. Ще го игнорирам и ще му дам да се разбере на този.... Дори не мога да го обиждам. Оле здраво съм хлътнала." -мислех си аз. Ах, тези мои объркани чувства. Часът свърши и аз се реших да го игнорирам. Взех си несесера и тетрадката за бележки и тръгнах към вратата. Всички други се бяха изнизали преди мен. Какво пък толкова се тревожиха за тази химия. Както и да е, тръгнах, без дори да го поглеждам. Наместих стола си и когато направих първата стъпка, чух името си: -Роуз.-каза той. Можех да усетя мъката в гласа му.-Роуз, моля те.-мъчеше ме с неговия глас. - Роуз, моля те, изслушай ме. -Какво трябва да слушам?-обърнах се и се разкрещях. Нервите ми не издържаха.-Какво трябва да чуя?!Че ще ви липсвам? Вижте, Господин Блейк, аз съм 17 годишно момиче. И ако си мислите, че можете да си играете с мен, не сте познали човека. Спрете да ме въртите на малкия си пръст. -крещях аз и го гледах право в очите, които потъмняваха. Очевидно се забавляваше, защото имаше една от ослепителните си усмивки на лицето.-Значи да разбирам, че ви е забавно?-изкряках още веднъж аз.-Вие си нямате представа колко ме наранявате, като веднъж ме гледате по онзи начин и след това изведнъж ме игнорирате.-учудих се от изкренността си. "Боже как посмях да кажа това?!" Неговата усмивка изчезна. Сякаш му бях забила шамар. Той стопи метъра, който ни разделяше и спря на четвърт метър. Погледна ме дълбоко в очите, а сърцето ми заблъска. -Само, защото аз самия не знам какво да правя. Да бъдем повече от приятели е грешно. Аз съм на възраст, Роуз. И не съм за теб.-каза той шепнейки. -Значи за вас годините са важни. Е, за мен те са просто цифри.-реших се да не крия нищо. Просто казвах това, което мислих. Така бе най-добре. Той ме погледна още по-дълбоко и се доближи още. Хвана брадичката ми. "Оле, смята да ме целуне!" Той затвори очи, заклати глава и ме пусна. -Не мога, разбери. Просто не мога. Ти би трябвало да срещнеш някой на твоите години. Аз не съм за теб.- каза той, взе чантата си и излезе. И тогава всички тези чувства си заминаха с него. Само допирът му остана. Ароматът му ме обгръщаше. Преминах през прага, почувствах напрежението, но преминах. Само те ми останаха. Ароматът му, пръстите му и напрежението.

Глава 2 Любов от пръв [поглед Чувствах напрежението. Чувствах, как краката и ръцете ми омекваха. Залитнах назад и дори не се и постарах да не падна. Утърсих се по задник на студеният под, без да го изпускам от очи. "Мамка му, Роуз! Е, сега ще те запомни добре! Като непохватното момиче в часа му, паднало по задник!" Нищо чудно. Другото ми "аз" имаше право. "За Бога, пак се изложих!" Най-сетне той реагира, като се усмихна едва забележимо и протегна плахо ръка към мен като със всяка секунда усмивката му се разширяваше. Двоумях се дали да приема помощта или да стана сама. "Приеми, за Бога. Иначе със твоята "сръчност" пак ще го гледаш отдолу. ПРИЕМИ!" - крещеше онази вътре в мен. Е, какво пък толкова. Поставих ръката си в неговата. И той се усмихна още по-широко. Почти зловещо, дяволито. А щом докоснах ръката му, сякаш някой бе почукал по корема ми и бе събудил онези пеперуди. А цялото ми тяло трепна. Той ме повлече нагоре. И чак тогава видях очите му от близо. Те не бяха само кафяви. Долната част зеленееше. "Боже, какви очи!"-казах си аз наум с възхищение. Не спирах да го гледам. Не можех. Лицето му премина от дяволита усмивка на лека, мила усмивка. -Нарани ли се?-попита той, продължавайки да ме задъхва. Не можех да кажа нищо. Опитах се, но сякаш си бях глътнала езика. " Оле, този направо ми изпи всичкия мозък!" Започнах да мърдам устни, опитвайки се да кажа "не". Но късметът ме бе изоставил просто ей така. Той забеляза, че ми въздейства така и се усмихна още по-широко. Усмивката му беше топла, мила и същевременно ме караше да се стапям пред него. Бавно и мъчително. Усетих нечии ръзе на раменете ми. -Господин Блейк, това е моята приятелка Роуз. Беше болна, докато вие поехте задълженията на госпожа Детори. "О, Господи! Благослови Зоуи!"- казвах си аз наум. Погледнах я благодарно, а тя кимна. След това погледнах отново пред мен. Той също кимна и се обърна към мен. Сега не се усмихваше. Беше сериозен. Усните му бяха разтворени и той си пое въздух. "Боже! Дали и аз му действам така, както той на мен?"-мислех си яз. "Потъвав в тези кафяво-зелени очи!" След това Зоуи ме дръпна назад, като раздели ръцете ни. Ръката ми бавно се плъзна по неговата и със всяка стъпка назад сърцето ми ме болеше още повече и още повече. Но пак добре, че очният ни контакт с Господин "Превъзходен" не бе прекъснат. Той все още стоеше там, пред вратата, без да мърда от мястото си. -Господин Блейк, какво ще правим днес?- го попита Робин и сякаш го събуди. Обърна се към Робин и каза нещо. И тогава си възвърнах слуха. Чух останалите звуци освен сърцето си и думите на божествения ми преподавател по компютри. "Знаех си, че този предмет не бе за мен. Знаех си!"-проклинях се аз наум. Но знаех, че вече е твърде късно. -Роуз.-Зоуи прошепна и ме бутна, за да дойда отново на себе си. Чак тогава видях, че седях.Господина се раздвижи поглеждайки крадешком към мен и седна пред компютъра си. Погледна отново към мен и след това надолу. Затвори очи и пое въздух. "Оле Боже! Аз му влияя!" Сърцето ми не се кротваше. Той обясняваше нещо и отново поглеждаше крадешком към мен. Правих това, което виждах на прожектора. Треперех. -Роуз.-ръката на Зоуи покри моята.- Успокой се. Кимнах и се усмихнах фалшиво. Как можех точно в такъв момент да се успокоя?! Часът свърши. С все още треперещи ръце взех нещата си и се отправих към вратата. Зоуи говореше с онова момиче Ана, която се промъкна да потърси Господин" Величествено-красив". Дори не бях забелязала кога се бе върнала. Виктор също се бе върнал. "О Боже! Какво ме сполетя?!" Вървях след Зоуи и Ана. На вратата спрях и се огледах. Затворих очи, защото напрежението бе все още на това място. Освен това имаше и електричество, което ме поваляше на земята. Изпиваше силите ми. Обърнах се и видях него. Той не помръдваше, гледайки към мен. Топли и студени вълни ме обливаха една след друга. И всички нези чувства 3 в 1. Обърнах се, затворих очи и си поех въздух. Направих несигурна стъпка напред и залитнах. Но се съвзех, като престъпих границата на онова напрежение и него вече го нямаше. Останаха електричеството и вълните. Вървях смело напред без да се обръщам назад. Глава 3 Летене във въздуха Не бях болна от настинка. Така казах на всички освен на Зоуи, защото не исках всеки да знае какво ми има. Отстраниха апандисита ми и затова ме нямаше толкова дълго. Затова след срещата ми с онзи Господин обмислях да се престоря на болна пред нашите за да отсъствам и пропусна следващият четвъртък, когато ще си видя с него. Но той дори не беше там. Уж бе болен. Чаках го да дойде отново. И следващата седмица той дойде. -Здравейте Господине!-извика Виктор и всички стихнаха, а аз се стреснах. Господин "Зомби"(защото изпиваше мозъците на всички момичета) се усмихна фалшиво и студено. Продължи към компютъра си без да поглежда към мен." Какво му става пък сега?!" -Мислиш ли, че не забелязвам какво се случва?-Зоуи прекъсна любуването ми на Господин Не-те-гледам-не-ме-гледай-и-ти. -Какво се случва?-пробвах едно от остроумните ми начини да отпратя любопитника. -Знам какво правиш и се учудвам, че не си се отказала. Роуз, познавам те от 4 години и знам какво целиш с този въпрос.-погледнах към него и видях, че ме погледна крадешком, говорейки с Виктор. -Добре, съжалявам. Но ти си прекалено любопитна от миналата седмица насам.-казах откровенно аз. -Защо просто не си признаеш, че мислиш за него. Виждам, как го гледаш. И от предната седмица насам все си замислена. Вашите не казаха ли нещо? -Мърморят, че не споделям нищо. -Защо не го кажеш поне на майка си. Тя е печена. -И как да се изкажа пред нея най-точно? Като:"Мамо, имаме заместител на учителката по компютри, който ме привлича силно. -Значи той те привлича,а?-каза тя и ме погледна дяволито с присвити очи и крива усмивка. Червеникавата й коса беше толкова красива! -Малко. -Кого си мислиш, че лъжеш, Роуз?-каза тя малко ядосано.-Не и мен. -Впрочем, как върви с Джо?-пробвах да сменя темата. -Наясно съм с това, което правиш, но се смилям над теб-каза тя хилейки се.-Отидохме вчера на кино. Но нищо не се получи. Не мисля, че го харесвам толкова. -И какво ще правиш сега? -Ами...все още намирам Майк за симпатичен. Но няма да се натрапвам. -каза тя.-Оставям се на течението. Такава си беше тя. За нея бързото беше най-добро. Толкова бързо, че нямаш време да се обвържеш прекалено много и раздялата да те нарани. Зоуи не искаше само целувки и прегръдки. Тя спеше със своите гаджета. И късаше със тях, когато усещаше нещата да стават по-сериозни. Помня онова момче Антъни, което беше особено емоционално. Имаше моя номер и постоянно ми звънеше, защото тя не отговаряше. Първия път вдигнах и той ме помоли да говоря с нея. Аз му обясних как стоят нещата, но той настояваше. Казах на Зоуи и тя ме помоли да не му отговарям. Така и направих. Беше много несправедливо към него, но тя искаше да се опази от онези мъчения, които следват след раздялата на всяка сериозна връзка. В девети клас преживя първата си истинска любов, но момчето я заряза, след като спаха заедно. Беше й рано, но тя го направи, защото това бе единствения начин да го задържи до себе си колкото може по-дълго. Часът свърши и всички се отправиха навън. Аз вървях след Зоуи, Ана и още едно момиче-Ема. -Роуз,-хкм така де, Госпожице Роуз-и топлите и студените вълни се сляха с електричеството от неговото присъствие и напрежението от мястото, където стоях. Мястото, на което го видях за първи път. Обърнах се и го погледнах смело. Сърцето ми сатуптя и дъхът ми спря. Спрях да дишам.

Пролог Стивън, само при вида на името ти, сълзите в очите ми напират. Спирам да дишам и секунди сред това сърцето ми тупти бързо и шумно. Беше ми трудно да проумея, че те имах само за себе си. Че ти не беше така далеч от мен, когато очите ти потъмняваха, потънали в моите. Беше мъчително да знам, че всичко бе кратко и сладко. Но поех риска да се разпадна щом си тръгнеш, за да знам един ден, че поне веднъж съм била щастлива. За малко, но поне съм била. Не съжалявам за случилото се. Да, болеше, не както сега, но издържах. Преодолях го. Преживях най-трудното. Липсва ми ароматът ти, усмивката и закачливият ти език. Настръхвам при спомена, как ме притискаше към себе си и казваше, че ме обичаш. А сърцето ми препускаше и сладката болка ме караше да затворя очи и да си представя, че ще е вечно. Нощите, прекарани с теб и дъждът, който се сипеше в знак на нашата любов бяха вълшебни. Губех се в теб и не намирах изхода. Нито исках да го намеря. Беше приятно да знам, че ти беше до мен във всякакви ситуации и ме подкрепяше. Направи всичко за да сме заедно колкото се може по-дълго. Все още пазя нашите писма. И ги чета винаги, когато вали. Дъждът беше нашият символ, помниш ли? Обичам дъжда, който мирише на теб. Но и той ме напуска. И след време идва отново. Аз вече разбрах-животът е една игра. Бях малка и наивна. Мислех си, че ще остареем заедно. Е, поне сме под едно небе. Поне споделяме едно слънце. Това ни остана. Нека бъде така завинаги. Надеждата в мен още е жива, макар и на половина. Желанието да те зърна отново е все още цяло. Расте от ден на ден все повече. И макар да ме нарани, аз ти прощавам. Прощавам ти, любими. Прощавам ти. Глава 1 Самото начало В Клиъруотър беше слънчево-както винаги. Радвах се, че най-после съм на училище след боледуване цели 2 седмици. 28 Март, 1996 беше денят, в който целият ми живот се преобърна.Всичко драстично се промени. И за моите 17 години аз никога не бях си и помисляла, че ще се погубя по този начин.Че всичко ще бъде толкова сложно и едновременно неповторимо. Че ще имам толкова силни чувства към някого. И то точно този човек... -Роуз!-обърнах се и видях моята скъпа приятелка Зоуи. -Зоуи!-изтичах до нея и я прегърнах. Наистина ми липсваше. -Как си. По-добре?! Нямаш си на представа колко много пропусна. Няма да ми стигне цял ден да ти разкажа всичко. Усмихнах се, защото тя си беше Зоуи. Онова приказливо момиче, което познавах още от 8-ми клас. Тя бе най-добрата ми приятелка. Първият час имахме английски. В малката пауза, размяна на часовете тя притича до мен и започна: -Джо ме покани да отидем на кино!-каза тя и аз се зарадвах за нея. Тя го харесваше още от началото на годината и най-после той я покани.- А, и имаме нов преподавател по компютри и информатика. Заместител на нашата "любима " преподавателка- подсмихна се тя. - Значи Госпожа Детори я няма?-казах аз с иронично съжаление. И двете се засмяхме. -Е, да.За известно време няма да можем да я гледаме как се тресе от яд, но пък новият преподавател е 26 годишен, секси учител. Толкова е красив. -Не е ли прекалено млад за да ни преподава? -Млад е. Няма много стаж. Но пък е неземно красив. -И как така Госпожа Детори има нужда от заместител? -Ами... Да речем, претърпя поредния нервен взрив.-каза Зоуи и избухна в смях. -Какво сте направили този път?-погледнах я опитвайки се да не се смея. -Нейния елегантен костюм претърпя....премиване със сос от спагети в стола.-каза тя и се разсмя. А аз започнах да се смея силно. Съжалявах Госпожа Детори, но тя беше наистина много проклета жена. -Роуз, хайде. Трябва да тръгваме. Не бива да закъсняваме за часа с Господин Неземнокрасив-каза троснато тя и ме повлече към компютърната зала. -Сега така ли го наричате?-казах аз и се усмихнах. Последвах я до стаята. Всичко си бе както преди.Както си и беше преди моето първо, дълго боледуване. Дочух останалите момичета да обсъждат заместителя на бедната Детори. "Той е толкова привлекателен." "О, Боже. Снощи го сънувах." "Направо неописуемо красив." "Видяхте ли миналата седмица, когато се протегна на горе за да оправи прожектора, коремните му плочки?" "Направо си умирам да прокарам пръсти по гъстата му кафява коса." Май заместника на клетата женица не е останал незабележим. Бе промил мозъците на всички момичета. И на всичкото отгоре закъсняваше с 1 минута. Времето минаваше. Момичетата започнаха да се оглеждат. Минаха вече 6 минути и едно момче се реши да отиде да го потърси. И тогава всички момичета се разпищяха и искаха да отидат те. По-точно всяка за себе си. Аз и Зоуи се спогледахме. Виктор все пак отиде да потърси преподавателя и виковете утихнаха.Тогава видях как едно момиче се промъкна през вратата. Беше ясно какви и бяха намеренията. Минаха още 2 минути. Нямаше промяна. Изведнъж едно от момчетата взе несесера ми и замери приятеля си Итън с него, който беше до вратата. -Майк, какво правиш?! -О, Роуз съжалявам. -Няма нищо. Просто моля те не го прави пак.-той кимна и се обърна към групичката си. Станах и отидох до вратата за да дигна несесера си. Клекнах, взимайки го. И вратата рязко се отвори. Пред мен се появиха чифт спортни обувки. Едно потръпване мина през тялото ми. Сладка болка изпълни сърцето ми. Задъхах се. Паника ме обзе. Какво се случваше с мен? -Деца, моля извинете ме за закъснението. Имах неотложна работа.- "Що за ангелски глас бе това?" Потръпнах. Дрезгав, твърд, мъжки глас озвучи стаята. Вдигнах глава нагоре и погледнах ангела пред мен. "Не е възможно човек да е толкова красив." Той първо погледна бързешком към мен, после погледна напред. И след това машинално погледна надолу към мен. Гледаше ме без да отмества поглед. Не знам, дали беше от любопитство или като мен не можеше да отмести поглед. Гледаше ме така, като че ли се опитваше да ме продупчи. "Не, не е възможно...." Здравейте. започнах нова книга "Господин Блейк,...." Надявам се да ви харесва и искам мнения по всяка част на книгата, която публикувам. Приятно четене :blush: и успех на всички :y:

Здравейте. Преди 2 дена имах болки в апандисита. Отначало бяха горе-долу търпими, но на другия ден (вчера) болките станаха много силни. Та, прибрах се от училище и чаках мама да се прибере и да отиндем на лекар. Лежах в леглото си и толкова ме болеше, че дори сълзи се стичаха по лицето ми. Бях готова да направя всичко да спре. И стисках очи, търпейки болката, надявайки се да спре скоро. Изведнъж в главата ми влясоха думите :"Игнорирай болката". Повтаряха се в главата ми многократно и ме накараха да се надявам на чудо болката да спре. Започнах да си ги повтарям и вярвах, че ще има промяна. И стом изрекох думите 3-4 пъти със затворени очи, болката бе много по-поносма, едвам забележима. Шокирах се от това... дори не знаех как да го нарека... и отворих очи. Тогава болката се появи отново. Секундите без болка бяха все едно бях спряла времето или бях спряла самата болка. Затова се опитах още веднъж. Получи се. Но третият път бе така, че ли енергията в мен, която предизвика... това, се изчерпи и болката я нямаше само за една единствена секунда. Сякаш батериите на това, което отне болката за кратко, свършиха. Реших по-късно да опитам пак. Но след 30 минути, болката изчезна отново само за секунда. Днес не можах да опитам пак, защото нямам повече болки. (заради капките, които лекарят ми даде) Но след време пак ще ме заболи още повече ( имаше вероятност да ме оперират, но апандисита не бе достатъчно възпален за да се съгасят да ме оперират) и смятам да опитам пак. Исках просто да ви попитам, ако знаете нещо спрямо това, което се случи или това е било плод на въображението ми ? Благодаря предварително. Успех на всички! :wink:

НАЧАЛОТО НА САМАТА ИСТОРИЯ Сама съм.Само аз и тик-такащият часовник.Аз и времето.Времето което лети а аз не мога да убедя родителите си че в България ще съм по-добре.Сърцето ми бие на МАКС а аз съм свита като шушулка.Успокоява ме споменът за леля чичо и Росито.Тя ми беше най добрата приятелка.Тя беше единствена за мен.Познавахме се вече седма година.Често мислехме еднакво.Това се дължи на факта че сме една и съща зодия.Тя е по-голяма от мен с три дена.Имаме ужасно много спомени и с тримата.Тези спомени карат сърцето ми да поеме нов по-красив и нежен ритъм.Да се усмихна и да затворя очи.Да помечтая.Да се развълнувам.Да открия нов свят.Със тези красиви спомени сякаш се свързвам с тях.Но този път не се получаваше.Може би поради напрежението вкъщи.Баща ми отново ме беше наранил.Личи си че ме мрази затова аз също го мразя. Подът е студен а небето шумно.Чуват се самолети.Ех!Де да можеше да се кача на един и да ме отведе право при леля чичо и Росито!Мъки правят дупки в сърцето ми а сълзите ми още малко и ще направят река.Но тя ще е българска и нали пак ще ми напомня за нея!Болки опхващат сърцето ми а стомахът ми се свива.В момента чувам тежките му стъпки доближаващи стаята ми. -Защо още не спиш?Късно е вече.-ядоса се тати.-Нали утре искаш да дойдеш на разходката.Тогава си лягай навреме. Аз си легнах.На сутринта трябваше да тръгнем рано.Върнахме се към 10 вечерта.Небето беше облачно черно и не ми изглеждаше добре.Имаше нещо в онази вечер което ме караше да настръхвам от хиляди опасения.Щом се прибрахме и в момента в който вратата се затвори се чу странен гръм.Беше зловещ сякаш говореше. -Деца отдете в стаите си и се затворете.Не излизайте оттам за нищо на света.-каза тати. Видях как мама кимаше след всяка дума на тати и така се съгласих.Отидохме по стаите си.Аз седнах на леглото си и чувах как Венци плачеше а Марти се опитваше да го упокои .Но това не успя да разсее слухът ми така че да не чуя и странните звуци идващи от хола.Нещата стояха така около 20 минути.Страхувах се.Нещо ме караше да се страхувам.След като 20-те минути изтекоха звуковете идващи от хола спряха.Това ме учуди.След секунди чувах някакъв странен звук като въздишка но по-дълбока и някакси ужасяваща пред стаята ми.После чух как се чупят неща.След няма и секунда се превърна в нещо като гласът на тати но нещо не беше наред.Това не ми вдъхна доверие.Но чух как вратата на стаята на Марти и Венци се отваря!Уплаших се.Стъписах се от пищенето което чух секунди след отварянето на вратата.Нещо вътре в мен ми подсказа да не издавам звук.Свих се в ъгълът на стаята ми.Докато чувах пищенето чувах онази въздишка но усетих че се отдалечава и заглушава заедно с писъците.След като бях сигурна че няма никаква опастност излязох.Щом отворих вратата видях щупени предмети от стаята на мямя и тати.Стаята на Марти и Венци беше непокътната като моята.В момента в който излязох оттам се сетих за мама и тати.Притичах до хола.Не намерих нищо освен счупените вещи на земята.Започнах да плача горчиво. -Да.Исках да не живея с тях но не и да са ......не!Те не са мъртви.Живи са но просто не знам къде точно са.-казах аз на глас.Станах и се отправих към стаята си намерих номера на леля и чичо. -Но те нищо не могат да направят.По-добре да се обадя ня леля Дора. Тя беше колежка на мама.Имаха известни проблеми но аз и тя се разбирахме идеално. -Гутен абент.Вер зинд зи?(Добър вечер.Кой сте вие?)-обръщайки се на немски леля Дора ­-Ало лельо Доре аз съм Габи.Стана нещо ужасно в нас някакви гръмове тва онова.....-бях прекъсната. -Габи добре ли си?Идвам спокойно.Не се тревожи.-затвори. Исках да звънна на леля и чичо но дочаках да сатне 4 часа за да е станала леля.Да не ги будя сега защото няма смисъл.Започнах да подреждам каквото мога.След има няма 2 минути се позвъня.Отворих.Беше леля Дора. -Какво се случи Габи?Какво миличка.-прегръщайки и плачейки идвете.Седнахме а аз й разказах всичко.Говорехме до 4 часа.Аз се обадих на леля. -Лельо!Мама тати Марти и Венци ги няма!-казах аз. -Какво?!Имаш ли достъп до скайп да се чуем.Само се успокой и спри да плачеш.-упокои ме леля. -Да имам.-казах аз и затворих. Разтичах се.Седнах на лаптопа.След секунди леля ми беше звъннала. -Ало Габче какво стана?!-каза леля разтревожено и видях и чичо станал. Разказах апсолютно всичко.Леля плачеше а чичо а беше прегърнал.Тя стана.Хвана пътя за някъде. -Габче ще дойдем да те вземем.Ще ти се обадим.Сигурно утре ще тръгнем.Най-късно вдругиден да тръгнем.Пази се.-каза чичо и затвори. Аз веднага станах. -Лельо Доре прибери се у вас.Аз съм добре.Ще оправя тук и ще чакам леля и чичо.-казах аз. -Сигурна ли си?Ок.Имаш ли телефон?Аз ще ти се обадя по скайпа.-излизайки каза тя. Аз пуснах тъжна музика.Плаках около 20 минути.Прибирах до късно.Но в къщата не ме беше страх.Изпитвах някакъв уют.Когато поглеждах дадено място в къщата ги виждах.Превиждаха ми се.Липсваха ми! Сутринта се събудих.Осъзнах че съм на земята.Станах пуснах си музика.Танцувах макар и случилото се.Към обяд леля Дора ми писа че ще дойде след около час. -Ок.Тъкмо до тогава ще съм прибрала. Но пет минути преди да дойдат осъзнах че съм по бельо!Тичах като кон и направих световен рекорд по най- бързо обличане!Тъкмо си обувах чорапите и звънеца звънна.Беше леля Дора и някакви полицаи.Учидих се но отворих вратата. -Гутен таг(Добър ден)-казаха полицаите. -Здрасти Габче.Не се безпокой.Дойдоха да се уверят че майка ти баща ти и братята ти ги няма. Полицаите огледаха.Казаха нещо на немски. -Чус(Чао)!-казаха полицаите и си тръгнаха. С леля Дора седнахме да си говорим.По едно време телефона й звънна.Аз станах да й налея още кафе. Ало?!Да?!Кой е?А!Здравей!Да.Ами ок.Няма проблем.Ок чакаме ви.Да!Разбира се! Довиждане!Чао!(нещо от този род)-затвори. -Кой беше?-попитах аз сядайки. -Леля ти.Влезли са в германия и най-късно довечера ще са пристигнали.-каза с усмивка. -Да!-изкрещях аз. Чаках ги нетърпеливо.Разхождах се отвън.Карах колело наблизко.....какво ли не!Към четири часа чух някак си някой да спира отпред.Излязох но не предполатах че ще са те.Нали всичко идва когато най не го очакваш.Видях някакви роми да излизат от микробуса.Когато ги видях си ги познах!Та ние сме си известни с циганите!След някой друг ром видях мъж който страшно много приличаше на чичо.Не се сетих че може да е той докато не ми помаха.Аз се ухилих като тиквеник и скочих като кенгуру.Тичах да го прегърна.Видях и леля да се кара на някаква ромка. -Лельо! -Габче как си?! Милата ми тя! Прегърнахме се!Тази прегрътка чаках толкова много!Ето я на! Влязохме вкъщи.Видяха се с леля Дора и тя си тръгна след като си взехме сбогом. С леля и чичо си говорехме.Аз реших да отида да си лягам но не ми се спеше.Леля и чичо и те си легнаха.Аз пак се натъжих от музиката. -Хей!Сега след като мама я няма да настоява да уча медицина мога..........................!О да!Мечта поп-звезда идвамм! Станах и танцувах лудо!Докато танцувах видях леля да ми казва нещо. -Габче лягяй си.Утре трябва да станем в 4! Какво ти утре!След 3 часа!Но тя беше права.До някъде.На мен не ми се спеше.Изчаках да чуя хъркането им и да се преместя в хола. Докато танцувах видях че е 4.Отидох да ги събудя.Пихме кой кафе кой мляко и закусахме.Аз и леля пренесохме багажите.Чичо не може защото има болни крака.Толкова искам да му помогна....! Тръгнахме в 4:30.Ключа оставихме на съседите те щяха да го предадат на хазайката.Взех си сбогом с Германия.На лаптопа слушах песни.Имах също и едно устройство и имах и интернет.Ето че и Роси се зададе. -Габииииииии! Къде сте?!Как имаш интернетттт! Говорихме и говорихме..... Вечерта леля караше а чичо спеше.Аз не можах да спа.Оглеждх колата и ми се превиждаха мама тати Марти и Венци.Може би защото още ми липсват.Колата с която пътувахме беше тази която мама и тати взеха от леля и чичо.

Свободна като птица и една збъдната мечта Мъча се. Боли ме. Плача. Но не се предадох! Ще ви разкажа история за една моя мечта от известно време. Уводът по-долу е реалност. Надявам се да ви хареса как пиша. Пишете отзиви от които очаквам откровени мнения. Ето го и уводът: Името ми е Габи. Габриела Йорданова Димитрова. Макар и на дванадесет се боря за свободата, която тъка и не ми дадоха родителите ми. Боря се за да получа поне капка внимание и грижи. Родителите ми: Елица-36 Йордан-39. Дядо Динко е баща на мама. Починал е 2 часа преди 22 декември-рожденният ден на мама.Чувала съм от мама че дядо Динко е бил прекрасен човек.От както е починал мама имала и все още има нещо като празнота в сърцето си.Нещо липсва.Сякаш липсващото парче си е тръгнало заедно с него. И другият ми дядо-дядо Митко и той е починал отдавна.Макар че съм чувала лоши неща за него все пак ми е дядо!Мъчел е баба.Не знам как точно и колко точно но така ми казват. Имам две малки братчета.Марти и Венци.Марти е на 4 а Венци е само на годинка и 7 месеца.Обичам си ги и винаги ще си ги обичам.Все пак са мои братя а не на комшията! Мама иска да стане лекар тук в Германия.Докато е била студентка е искала това повече от всичко но майка й нямала пари за да й даде.А сега иска и аз да уча за лекар.Но мен това не ме влече.Обичам музиката.Искам един ден да стана поп-звезда.Милко Калайжиев имаше концерт в Кипър(за него ще ви разкажа после)с Тони Димитрова.Преди официалният концерт той загряваше на сцената и като всички деца и аз се качих при него. Мисля че всеки е чувал песента му-я елате пиленца при батко.Аз бях единствената която се безстраши и пя с него.Но лошото не е в това.Лошото е че е говорил с мама и тати които познава от едно парти на фирмата ВИЛДИ а мама и тати имаха магазин за стоки и бяха поканени на партито и им е казал че имам талант който въобще не е за изпускане а те го скриха от мен и ми казаха 3 години по-късно.Гадно нали?!Не само той го е казвал.Всички го казват.Дори аз която съм толкова черногледа към себе си. КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО ДОСЕГА: Живсхме в Кипър 3 години и половина.Кипър е малко европейско островче под Турция.Чувала съм че преди милиони или милиарди години е бил остров на Гърция.Там в такива самотни острови навремето са оставяли заразно болни и психично болни хора.С това може би искат да опишат кипърците. Там в шести клас харесвах един съученик.Христодулос.Да знам странно име.Майка му е рускиня.Петъка в който отидох през часовете за да ми направят парти за сбогом най-добрият му приятел Маринос ме целуна по бузата неочаквано.Харесвах Маринос в пети клас.Отвращава мее!Следобеда Маринос Христодулос и още някой друг дойдоха с подаръци за мен в училището.Бяхме се уговорили да играем топка и да се видим за последно.Вечерта когато се прибрах се реших да му кажа какво испитвам.Казах му.Оказа се че ме е харесвал от пети клас.Искал да ми каже в денят в който моята приятелка там му е казала че съм харесвала Маринос. Когато отидох в България си писах с една приятелка оттам.Тя ми каза че той казал че има друга и й изневерява с мен.Аз се вбесих.Но не ме болеше чак толкова много.Мисля че е от това че не изневеряваше на мен.След 2-3 дена приятелят му Маринос ми пише че Крис ми се извинява.Аз приех извинението.И така след известно време Крис признава чувствата си към мен.Отново!А аз каквато съм злопаметна и не ми беше минало все още. Реших да си отмъстя.Отвърнах на чувствата му.Беше първи Август-денят на лъжата.Аз тъка исках да излъжа някого а ето че открих защото Росито най-добрата ми приятелка беше в болница.Кучето на леля ухапа и мен година по-рано.Но не издържах дълго.Признах си на другият ден.Той както се очакваше се ядоса.Започна да ме обижда.А и аз не си поплювам много.Толкова го бяхме засегнали аз и Росито че му скрихе шапката! Но лошото е че трябваше да се местя в Германия.А там е скучно.Но няма на къде.Сърцето ми се късаше когато се разделях с приятелката си и леля и чичо които така обичам.