- 02.11.15 09:02#1Gabriela Dimitrova
![Gabriela Dimitrova]()
Регистрация: 05.07.13Град: БалчикОтговори: 35Господин БлейкПролог
Стивън,
само при вида на името ти, сълзите в очите ми напират. Спирам да дишам и секунди сред това сърцето ми тупти бързо и шумно.
Беше ми трудно да проумея, че те имах само за себе си. Че ти не беше така далеч от мен, когато очите ти потъмняваха, потънали в моите. Беше мъчително да знам, че всичко бе кратко и сладко. Но поех риска да се разпадна щом си тръгнеш, за да знам един ден, че поне веднъж съм била щастлива. За малко, но поне съм била.
Не съжалявам за случилото се. Да, болеше, не както сега, но издържах. Преодолях го. Преживях най-трудното.
Липсва ми ароматът ти, усмивката и закачливият ти език. Настръхвам при спомена, как ме притискаше към себе си и казваше, че ме обичаш. А сърцето ми препускаше и сладката болка ме караше да затворя очи и да си представя, че ще е вечно. Нощите, прекарани с теб и дъждът, който се сипеше в знак на нашата любов бяха вълшебни. Губех се в теб и не намирах изхода. Нито исках да го намеря. Беше приятно да знам, че ти беше до мен във всякакви ситуации и ме подкрепяше. Направи всичко за да сме заедно колкото се може по-дълго.
Все още пазя нашите писма. И ги чета винаги, когато вали. Дъждът беше нашият символ, помниш ли? Обичам дъжда, който мирише на теб. Но и той ме напуска. И след време идва отново. Аз вече разбрах-животът е една игра.
Бях малка и наивна. Мислех си, че ще остареем заедно. Е, поне сме под едно небе. Поне споделяме едно слънце. Това ни остана. Нека бъде така завинаги.
Надеждата в мен още е жива, макар и на половина. Желанието да те зърна отново е все още цяло. Расте от ден на ден все повече. И макар да ме нарани, аз ти прощавам. Прощавам ти, любими. Прощавам ти.
Глава 1
Самото начало
В Клиъруотър беше слънчево-както винаги. Радвах се, че най-после съм на училище след боледуване цели 2 седмици. 28 Март, 1996 беше денят, в който целият ми живот се преобърна.Всичко драстично се промени. И за моите 17 години аз никога не бях си и помисляла, че ще се погубя по този начин.Че всичко ще бъде толкова сложно и едновременно неповторимо. Че ще имам толкова силни чувства към някого. И то точно този човек...
-Роуз!-обърнах се и видях моята скъпа приятелка Зоуи.
-Зоуи!-изтичах до нея и я прегърнах. Наистина ми липсваше.
-Как си. По-добре?! Нямаш си на представа колко много пропусна. Няма да ми стигне цял ден да ти разкажа всичко.
Усмихнах се, защото тя си беше Зоуи. Онова приказливо момиче, което познавах още от 8-ми клас. Тя бе най-добрата ми приятелка.
Първият час имахме английски. В малката пауза, размяна на часовете тя притича до мен и започна:
-Джо ме покани да отидем на кино!-каза тя и аз се зарадвах за нея. Тя го харесваше още от началото на годината и най-после той я покани.- А, и имаме нов преподавател по компютри и информатика. Заместител на нашата "любима " преподавателка- подсмихна се тя.
- Значи Госпожа Детори я няма?-казах аз с иронично съжаление. И двете се засмяхме.
-Е, да.За известно време няма да можем да я гледаме как се тресе от яд, но пък новият преподавател е 26 годишен, секси учител. Толкова е красив.
-Не е ли прекалено млад за да ни преподава?
-Млад е. Няма много стаж. Но пък е неземно красив.
-И как така Госпожа Детори има нужда от заместител?
-Ами... Да речем, претърпя поредния нервен взрив.-каза Зоуи и избухна в смях.
-Какво сте направили този път?-погледнах я опитвайки се да не се смея.
-Нейния елегантен костюм претърпя....премиване със сос от спагети в стола.-каза тя и се разсмя. А аз започнах да се смея силно.
Съжалявах Госпожа Детори, но тя беше наистина много проклета жена.
-Роуз, хайде. Трябва да тръгваме. Не бива да закъсняваме за часа с Господин Неземнокрасив-каза троснато тя и ме повлече към компютърната зала.
-Сега така ли го наричате?-казах аз и се усмихнах. Последвах я до стаята.
Всичко си бе както преди.Както си и беше преди моето първо, дълго боледуване. Дочух останалите момичета да обсъждат заместителя на бедната Детори.
"Той е толкова привлекателен."
"О, Боже. Снощи го сънувах."
"Направо неописуемо красив."
"Видяхте ли миналата седмица, когато се протегна на горе за да оправи прожектора, коремните му плочки?"
"Направо си умирам да прокарам пръсти по гъстата му кафява коса."
Май заместника на клетата женица не е останал незабележим. Бе промил мозъците на всички момичета. И на всичкото отгоре закъсняваше с 1 минута.
Времето минаваше. Момичетата започнаха да се оглеждат. Минаха вече 6 минути и едно момче се реши да отиде да го потърси. И тогава всички момичета се разпищяха и искаха да отидат те. По-точно всяка за себе си. Аз и Зоуи се спогледахме. Виктор все пак отиде да потърси преподавателя и виковете утихнаха.Тогава видях как едно момиче се промъкна през вратата. Беше ясно какви и бяха намеренията. Минаха още 2 минути. Нямаше промяна.
Изведнъж едно от момчетата взе несесера ми и замери приятеля си Итън с него, който беше до вратата.
-Майк, какво правиш?!
-О, Роуз съжалявам.
-Няма нищо. Просто моля те не го прави пак.-той кимна и се обърна към групичката си. Станах и отидох до вратата за да дигна несесера си. Клекнах, взимайки го. И вратата рязко се отвори. Пред мен се появиха чифт спортни обувки. Едно потръпване мина през тялото ми. Сладка болка изпълни сърцето ми. Задъхах се. Паника ме обзе. Какво се случваше с мен?
-Деца, моля извинете ме за закъснението. Имах неотложна работа.- "Що за ангелски глас бе това?"
Потръпнах. Дрезгав, твърд, мъжки глас озвучи стаята. Вдигнах глава нагоре и погледнах ангела пред мен. "Не е възможно човек да е толкова красив." Той първо погледна бързешком към мен, после погледна напред. И след това машинално погледна надолу към мен. Гледаше ме без да отмества поглед. Не знам, дали беше от любопитство или като мен не можеше да отмести поглед. Гледаше ме така, като че ли се опитваше да ме продупчи. "Не, не е възможно...."
Здравейте. започнах нова книга "Господин Блейк,...." Надявам се да ви харесва и искам мнения по всяка част на книгата, която публикувам. Приятно четене :blush:
и успех на всички :y: 
ОтговорОтговор с цитат
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest