Не ми се живее повече - чувствам се непотребна!
Знам, че животът на никого от нас не е лесен. Всички имаме добри и лоши моменти, всички сме хора, грешим и падаме, а след това вдигаме глава и се изправяме.
Животът, който живея в момента, не този, който бих искала да живея. Знам, много хора нямат и това, което аз, но някак си се отказах.
Проблемите ми не са най-големите, много могат да са изживели и по-трудни, въпросът е, че успяха да ме накарат да се почувствам нищожество, непотребна и неспособна. Не знам от къде започнаха нещата, как и защо се случиха на мен точно, но нали това е животът, изпитание за издържливи?
Прекарах много безсънни вечери, докато обмислях състоянието си. Семейството ми и многото семейни пробреми са в основата на желанието ми за смърт, животът в страх и очакване на лошото са ежедневие, виковете и кавгите също не са необичайни. Чувството да се събуждаш всеки ден с единствена молба към Бог, да няма крещене и викане, да не се страхуваш да си себе си, да не се налага да бъдеш някой друг, защото не те харесват и приемат истински, е най-ужасното на света, да нямаш семейство, в соето те приемат. В училище с вечната усмивка, шегуваш се и се смееш само да не видят, че имаш проблеми.
Безкрайните домашни и неизпълними срокове, плюс семейното положение, плюс страха и прикриването на проблемите дори и пред най-близките ми хора дават огромно напрежение и натиск, който ме карат да се откажа и да поискам смъртта си.
Просто нямам на кого да споделя как се чувствам, не мисля, че на някого му пука за мен. На моменти си мисля, че живея в нереален живот, кадето всички си имат някого, а аз останах сама. Чувствам се една срещу всички и не мога да понеса този товар. Знам, очакват ме и много по-лоши събития и моменти, няма ли да е по-лесно да освободя душата си отсега, вместо да се измъчвам още повече?
Чувствам се празна от вътре, сякаш спрях да живея и започнах само да съществувам. Ще изпия шепата с хапчета, ще заспя, няма да липсвам на никого, но поне ще се освободя от нещото, което би трябвало да наричам живот.
Животът, който живея в момента, не този, който бих искала да живея. Знам, много хора нямат и това, което аз, но някак си се отказах.
Проблемите ми не са най-големите, много могат да са изживели и по-трудни, въпросът е, че успяха да ме накарат да се почувствам нищожество, непотребна и неспособна. Не знам от къде започнаха нещата, как и защо се случиха на мен точно, но нали това е животът, изпитание за издържливи?
Прекарах много безсънни вечери, докато обмислях състоянието си. Семейството ми и многото семейни пробреми са в основата на желанието ми за смърт, животът в страх и очакване на лошото са ежедневие, виковете и кавгите също не са необичайни. Чувството да се събуждаш всеки ден с единствена молба към Бог, да няма крещене и викане, да не се страхуваш да си себе си, да не се налага да бъдеш някой друг, защото не те харесват и приемат истински, е най-ужасното на света, да нямаш семейство, в соето те приемат. В училище с вечната усмивка, шегуваш се и се смееш само да не видят, че имаш проблеми.
Безкрайните домашни и неизпълними срокове, плюс семейното положение, плюс страха и прикриването на проблемите дори и пред най-близките ми хора дават огромно напрежение и натиск, който ме карат да се откажа и да поискам смъртта си.
Просто нямам на кого да споделя как се чувствам, не мисля, че на някого му пука за мен. На моменти си мисля, че живея в нереален живот, кадето всички си имат някого, а аз останах сама. Чувствам се една срещу всички и не мога да понеса този товар. Знам, очакват ме и много по-лоши събития и моменти, няма ли да е по-лесно да освободя душата си отсега, вместо да се измъчвам още повече?
Чувствам се празна от вътре, сякаш спрях да живея и започнах само да съществувам. Ще изпия шепата с хапчета, ще заспя, няма да липсвам на никого, но поне ще се освободя от нещото, което би трябвало да наричам живот.
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest
Подобни Истории
Рейтинг
4
Общо гласували: 5
51
43
31
20
10
Дай твоята оценка:
Коментари
Всеки човек има такива моменти в живота си! Хора, ситуации или страдания ни довеждат до момента, в който си казваме - не мога повече, искам да сложа край на всичко и да се отърва от този ши..н живот...
Да, ама не, както казваше навремето Петко Бочаров)))
Животът е дар от Бога и нямаме правото да се отказваме с лека ръка от него. Вярно - На моменти той е суров към нас, на моменти ни подлага на невероятни изпитания, на моменти просто ни размазва...Но... истината е, че ние сме хора и в това е нашата сила - да се борим, да преодоляваме, да побеждаваме!!!
Всяка малка, ежедневна победа - над ситуация, над проблеми, над недоброжелатели и най-вече над собствените ни страхове, ни прави по-силни, по-самоуверени и по-успешни!
Не е лесно да се живее, но си струва, повярвай ми!
Този период ще отмине. Няма само черни или само бели моменти в живота - трябва да го знаеш. Важното е да съхраниш духа и вярата в себе си! Никой не може с вълшебна пръчица да помени живота ти. ТИ и само ТИ си човекът, който може и ЩЕ го направи!)))
Направи го, момиче! Ти можеш!!! Променяй себе си и живота си към по-добро!!! Бори се и побеждавай!!!
Вярвам в теб и те подкрепям!
Аз честно казано се чувствам по същи начин, но продължавам да живея, защото е най - лесно да сложиш край на живота си, но след това ще причиниш много болка на други му! :)