Моите форумни постове

Искате ли нова глава?

14 Заварих двамата си приятели опряни на стената пред вратата на пленника. Тедо четеше някаква книга и се беше съсредоточил до толкова, че ако в къщата нахлуеше група зомбита той щеше да разбере последен. Предвид русата му коса и спортната му натура всеки би предположил, че четенето не е сред любилите му дейности, но това съвсем не беше близо до истината. Той беше доста интелигентен и начетен за годините си младеж. Дидо бе значително по-сложна за описване гледка. Тъмнокос, значително по-дребен и с повече пороци, някои от които доста ми допадаха. Бе седнал на пода, а покрай него се търкаляха части от оръжия, амуниции и фасове от ръчно свити цигари. В ръцете си държеше едро калибрена пушка, която старателно почистваше и проверяваше. Между краката си бе стиснал скоро използван бонг, а в устата му димеше цигара. Габриела не се виждаше никъде, но предположих че не и се е искало да гледа случващото се. Пристъпих по-близо и потупах пушача по рамото. Не поради някаква друга причина, а защото имаше по-голям шанс да ми обърнат внимание. Той само вдигна глава, хвана цигарата и ми я подаде. Изгледах го строго, но не се поколебах да си дръпна и след като издухах дима повторих. - Я виж ти, изненадваш ме. – усмихна се той и започна да си свива нова. - Това, че не си ме виждал не означава, че не съм го правила и преди. - Знам че си, но мислех че си престанала. - Аз никога не съм започвала, че да ми се налага да преставам, но ти определено трябва да го направиш. - Кой го казва? - Добре де поне идете някъде, където няма да ви виждам. - Че аз какво лошо правя? – обади се Тедо изненадващо. - Мислех че четеш. - Четях преди да те чуя да се приближаваш. - Ясно. Какво прави нашият заложник? - Седи си мирно и не обелва и дума. - Очаквах да се съпротивлява, но съм доволна и на това. Влади изникна изневиделица зад мен и ме улови за ръката, в която държах цигарата, притегли я към устата си и дръпна силно. - Хей тази си е моя. – възмутих се и го побутнах леко. - Реално погледнато тя си беше моя. – намеси се Дидо. - Ние сме кошмара на всяко ченге. Добре че сега няма кой да се оплаче в полицията, че вдигаме шум и се друсаме. – шеговито подметна Влади. - Стига с лиготийте Влади, имаме да вършим работа. – скастрих го аз строго. - Добре де ама......имах нужда да се отпусна малко преди да вляза в бърлогата на звяра. - Оправданието се приема, но и аз имам нужда от същото. – взех цигарата от ръцете му и я изпуших, след което наредих на момчетата да стоят нащрек и поведох Влади към вратата, зад която бе нашият затворник.

Поради няколко оплаквания относно сексуалните намеци и сцени (макар да се старая да ги избягвам колкото е възможно) искам да предупредя, че четенето на "романа" от лица под 18 години е препоръчително да се избягва. (Макар всички да са наясно с факта, че няма да прочетат нещо, което вече не знаят, ноо.......това са само подробности)

15 Заварихме го вътре да седи на стол в средата на стаята и да се взира в пода. Бях изненадана от факта, че се бе предал толкова лесно и затова стоях нащрек. Влади пристъпваше нервно и се опитваше да стои зад мен. Ако това бе опит да се скрие то той беше изключително неумел. Защо ли? Ами нека кажем, че ситуацията напомняше слон скрит зад дърво. Огромен мъж като него трудно можеше да остане незабелязан зад мен и макар да не бях чак толкова ниска на фона на неговите близо 2 метра моите 1,56 бледнееха. - Той защо е тук? – попита Румен и надигна глава. Погледът му бе вперен в нас, а очите му ясно показваха недоволството от присъствието на Владимир. - Има да ти казва нещо важно. - Е, целият съм в слух. - Хайде красавецо, говори. – подканих го и се отместих в страни. - Слушай брат аз.........Мария ме остави малко след като с теб......и нали се сещаш аз знаех, че.........аммм...... - Мъжете не се справяте добре с изразяването на чувства, а? Нека поясна Ру, въпросната Мария е била една егоистична, самовлюбена, глупава и манипулативна кучка, която си е търсела ходещ банкомат, който може да задоволи нагона й. Предвид наблюденията ми мога да заявя, че не й е било за пръв път и едва ли ще е последния. Както повечето момичета в днешно време тя просто си е играела с мъжете и ги е захвърляла, когато вече е нямала изгода от тях. Сега ясно ли ти е? И двамата сте пострадали от нея. Подиграла се е с чувствата и на двама ви. Можеш само да си благодарен, че Влади е понесъл всичко вместо теб. И двамата замълчаха и се спогледаха, след което погледнаха мен. Ясно си личеше вината в гузното изражение на Румен. Влади пръв наруши леко неловкото мълчание и се обърна към своя брат по съдба. - Е, вече знаеш всичко. Надявам се поне да не храниш омраза към мен след като разбра как постъпи мръсницата с мен. Можеш да мразиш онзи със скайлайна. - Кой, Тихомир ли? - Кой е този? - Момчето при което е отишла, него имаше предвид нали? - Да, но ти от къде го познаваш? - Сив скайлайн със син неон, халогенови фарове и карбонов преден капак. - Хм, да. От къде знаеш всичко това? - Беше с нас на уроците по немски, които посещавахме преди 2 години. Не го ли помниш? Среден ръст, очила и катинарче. - Това той ли е бил? Удивителна промяна. - А забеляза ли дрехите му? - Даа, започнал е да носи само маркови стоки. - Не мога да повярвам, че тя е такава жалка материалистка. - Хей, момичета.....малко по-спокойно – пошегувах се аз и тихичко се разсмях. - Права си започнахме да звучим леко гейски. Благодарим че ни върна в реалността. – отвърна ми Влади. Последва няколко секунди тишина и след това и тримата избухнахме в истеричен смях. Изяснихме някои неясни моменти от историята на Влади и в крайна сметка свалих белезниците на заложника си. Все още бях малко резервирана към него, но това вероятно щеше да отмине бързо. Оставих момчетата да си поговорят на саме и излязох да освободя двамата пазачи от задълженията им. 16 Заварих ги точно там където ги бях оставила, не че очаквах нещо различно. И двамата гледаха умно и вероятно чакаха да кажа нещо. Не оправдах очакванията им, защото само махнах с ръка и посочих към стаята до стълбището в края на коридора. И двамата разбраха намека и се оттеглиха покорно макар ясно да виждах любопитните им погледи и желанието да разберат какво се е случило. Чух стъпки в една от съседните стаи и отидох да проверя на часа. Това което заварих обаче искрено ме изненада и обърка. Противно на всякаква логика Габи и Иван седяха на канапето пред прозореца и гледаха навън. В стаята нямаше почти никакви други мебели, нито картини, а да не говорим за това колко чиста беше самата стая. Неопитното око можеше да заключи, че там не бе влизал никой с години, но по-опитния наблюдател щеше да забележи кутиите с боя и лак за дърво в ъгъла на стаята, както и покривалото, с което вероятно е бил заслан дивана преди двамата ми приятели да се усамотят в стаята. Останах на прага и с усмивка наблюдавах как двамата си хвърляха замечтани погледи и гледаха как слънцето приближаваше хоризонта. - Не вярвах че пак ще те срещна, а още по-малко при такива обстоятелства. – каза Иван. - Нито пък аз, но понякога съдбата има странно чувство за хумор. – отвърна му Габи и се засмя. - Мислиш ли че беше грешка да сложим край? - Не питай мен ти сметна за по-приемливо да се разделим, когато замина. - Мислех че така ще страдаш по-малко, ако се случи нещо с мен. - Да бе, ти добре ли си? На кой би му било по-леко? - Имаш право. А знаеш ли защо приятелката ти не ме позна, когато се видяхме? - Нямам представа. Може би не те помни все пак минаха почти пет години откакто......... - Дааа, беше отдавна. Пък и тогава бяхме още деца. – той наведе глава и въздъхна. - Какво има? – попита го приятелката ми и сложи ръка на рамото му. - Съжалявам. – едва доловимо прошепна той. - За какво, че ме остави ли? - Че постъпих така детински и че те оставих да. - Няма нищо, аз ти прощавам. - Но аз не мога да си го простя. Смяташ ли че можем пак да.... - Мислех, че няма да ме попиташ. – тя се засмя и го прегърна силно. Усмивката се появи и на моето лице и едва тогава си спомних, че наистина го познавах, но до тогава просто не бях обръщала внимание или по скоро не бях открила приликата с момчето, което беше той тогава. Оставих ги да се порадват на срещата си и закрачих по коридора, като не можех да сваля усмивката от лицето си. Слязох по стълбите и се насочих към банята, когато чух познат глас. - Къде отиваш? - Какво ти пука. – казах аз и рязко се обърнах. - Ами пука ми. Мартин стоеше пред мен с пушка в ръка и най-сериозното изражение, на което вероятно бе способен. - Щом толкова те интересува отивам да си взема душ. - Искаш ли някой да те пази докато......все пак банята не се заключва. - И точно то теб ли бих поискала това? - Стига де и двамата знаем, че няма да видя нещо, което до сега да не съм виждал. - Е поне мога да съм сигурна, че каквото и да видиш няма да ти подейства защото вече „не те привличам“ както сам каза. - Променила си се много. - Хората се променят, когато ги наранят. - Не мога да споря така е. - Чудя ти се как така спокойно говориш с мен и все още не си ме обидил или напсувал. - Разговора в килера би трябвало да ти е дал нужното обяснение. - Дори и роман да ми беше написал пак нямаше да съм доволна от обяснението. – нервно отвърнах и започнах да се оглеждам. - Какво търсиш? – попита Марти. - Къде сте оставили багажа? - Всичко е тук в килера. – отговори ми той и отвори една врата, която се намираше от лявата му страна. Само няколко секунди му бяха необходими, за да намери раницата ми. – Я виж ти, още я пазиш. Помня как ти я носех когато те изпращах до вкъщи и прекосих цяла София, за да съм сигурен, че ще се прибереш жива и здрава. - Само няколко пъти, след това прекосявах града напълно сама. - Бях възпрепятстван иначе щях да..... - Не ми се слушат глупавите ти обяснения, дай ми раницата. - Добре ако обещаеш, че ще ме изслушаш. - Добре имаш 10 минути. Щом изляза от банята не искам да слушам повече обяснения. – гневно процедих през зъби и грабнах багажа си.

Бях ги написала и реших, че няма да е проблем ако ги публикувам на веднъж

17 Банята беше голяма и който и да беше работил по обзавеждането и подбора на цветовете определено си бе свършил работата много добре. Подът беше покрит с черен теракот, а стените с бял, изрисуван с флорални мотиви. Огромна бяла вана, разположена точна срещу вратата на помещението, пред която висеше бяла завеса със същия флорален мотив като стените. Малко бяло шкафче с огледални врати над мивката и малка стъклена масичка до ваната, на която стояха ароматни свещи. Единственото необичайно беше тънката линията от плочки на стената, в цвят бордо, която опасваше цялото помещение. Оставих раницата си пред вратата и извадих хавлията, окачих я на закачалката на вратата и отидох до ваната. Мартин влезе с мен и затвори вратата. - Поне няма ли да излезеш, за да се съблека? – попитах учудено. - Ами както вече ти казах няма нещо, което да не съм виждал и преди, така че не. - той скръсти ръце и зачака. - Е твоя воля. – въздъхнах и му обърнах гръб, след което започнах да събувам обувките си. Не го виждах, но можех да усетя, че на лицето му се бе появила добре позната усмивка. След като свалих и чорапите си влязох във ваната и дръпнах завесата. Едва тогава започнах да разкопчавам ризата и чух как той сваля капака на тоалетната чиния и сяда. Можех и да го видя макар и не ясно поради факта, че завесата бе тънка и полупрозрачна. Смъкнах ризата от гърба си и я хвърлих на пода пред него, a след това и панталонките, които вече се бяха скъсали на толкова места, че не ставаха за нищо. Докато разкопчавах сутиена си го чух тихичко да се подсмива и любопитството в мен надделя. - Така и не разбрах кое ти е толкова забавно? - Просто се радвам. Тази ситуация ми е странно позната. - Хаха, забавен си няма що. – метнах и бельото си на пода. - Не целя да съм забавен, а да ти припомня миналото. - Положих прекалено много усилия да подтисна спомените, за да ти го позволя. – пуснах водата и за щастие тя бе топла. - Не ми казвай, че не помниш колко приятно ни беше. - Ти сам го каза „беше“. Минало свършено. Поне свърши нещо полезно и ми подай шампоана. - Слушам и изпълнявам. - Поправка и дрънкаш, там ти е грешката. А и май искаше да говорим за нещо? Той не каза нищо, само се изправи, отиде до шкафчето и взе шампоана. Аз проврях ръка над завесата в очакване да ми го подаде, но той явно имаше съвсем други планове. Чувах стъпките му, заглушени от течащата вода и едва доловими да се приближават към мен. Мартин спря на сантиметър от завесата и я дръпна рязко, хващайки ръката ми. - Какво си мислиш че правиш? – раздразнено попитах. - Подавам ти шампоана. – отвърна той с доволна усмивка. - А ръката ми? Би ли пуснал моля те..... - Бих, но ако те пусна ще дръпнеш завесата. - Хайде да не ми се иска да се къпя със студена вода. - Не само ти ще се къпеш със студена вода мъник. - И кой друг? - Аз и всички други в къщата. Поне бъди добра и ми позволи да се изкъпя с теб. - А ти беше ли добър когато аз ти дадох всичко, което имах? Постъпи ли човешки с мен? Аз ще ти отговоря, не. Защо сега да проявя човечност и да те оставя да влезеш при мен? – след тези думи се отскубнах от хватката му, грабнах шампоана и дръпнах завесата. Продължих да се къпя, като се опитвах да сдържам гнева си. Затворих очи и започнах да мия косата си. Наслаждавах се на стичащата се по тялото ми вода и на приятното гъделичкащо усещане, което тя създаваше. За мен това бе напълно нормално състояние. В близост до вода ставах необичайно спокойна и отзивчива, а най-лошото бе, че Мартин бе наясно с това. Въпреки че очаквах нещо подобно не бях готова за това, което предстоеше. Усетих присъствието му преди да го чуя. Той сложи ръце на раменете ми, но това не ме стресна. Подозирах че може да направи нещо подобно, все пак това поведение беше абсолютно нормално за него. Продължих да отмивам шампоана и да се правя, че не забелязвам какво се опитва да направи, но в действителност много добре знаех плана му. Не за пръв път постъпваше по този подъл и глупав начин. Ръцете му се отделиха от мен и за секунда помислих, че се е отказал, последва нов допир. Този път обаче той погали косата ми. Отпуснах ръце и го оставих да направи това, което бе намислил. Знаех от опит, че обича да докосва косата ми и, че това му беше слабост. Докато отмиваше шампоана си мислех само колко грешно постъпвам, като му позволявам да се доближи толкова, но усещането беше невероятно и отключи спомени подтискани дълго. Знам че това звучи странно, но колкото и да го мразех той бе изиграл важна роля в живота ми и знаеше точно слабите ми места. И въпреки това, когато ръцете му се увиха около мен беше време да го спра. - Мисля че ти позволих достатъчно волности. Ако ще се къпеш го прави по-бързо и да приключваме с този театър. – раздразненият ми тон ясно показваше сериозността ми. - Не е нужно да ми се караш, аз просто ти помагам. Знам колко обичаше да докосвам косата ти. - Знам! Но за тази година и половина научих и друго, че обичаш да се възползваш от тази моя слабост, за да получиш каквото искаш. Нагъл си знаеш ли, нагъл до безобразие. - Много си се променила. - Както вече ти казах, хората се променят по една единствена причина, когато ги наранят толкова силно, че за да го забравят се налага да променят мисленето си, разбиранията си. Но има и друго, когато си бил боклук си оставаш такъв колкото и болка да си понесъл. - Не е така! Признавам, преди бях голям кретен, но сега се промених. - Разсмиваш ме. Хайде приключвай, оставям те. След тези думи излязох от ваната и започнах да ровя из раницата си, за да намеря чисти дрехи, макар че това беше мисията невъзможна предвид положението. Намерих сравнително чиста тениска и къси панталонки и за мое най-голямо учудване, чисто бельо. Започнах да се обличам и чух как водата спря и завесата изшумоля зад гърба ми. - Комплименти за фигурата. – каза той докато се подсушаваше. - Какво, по-малко ужасна е от преди ли? - И преди не беше зле, но сега........постигнала си много. - Не е кой знае какво, но положих доста старание да се вкарам във форма, след като видях, че си ми изневерил с някакъв тапициран скелет. Последва мълчание. Дали от срам, или от страх той не искаше да ми отговори. Само взе дрехите си и също започна да се облича.

18 Истерични писъци нарушиха тишината и спокойствието възцарило се в къщата. На мига изскочих в коридора по бельо и с останалите си дрехи в ръка, а Мартин ме последва опитвайки се да си вдигне панталоните. Почти моментално на стълбището се появиха Влади, Румен, Тедо и Дидо, а всички останали се бяха ступали зад тях. Нов писък раздра тишината и отекна в ушите ми. - Какво е това по дяволите!? – изкрещях, опитвайки се да нахлузя панталонките си. - Същият въпрос бих могъл да задам и аз. – леко изнервен каза Владимир и изгледа злобно Мартин, който нервно затягаше колана си. - Ще ти обясня после. За сега мога само да ти кажа, че не е това, което изглежда. По-важното е да разберем кой крещи така и защо. Нахлузих и тениската и изтичах през вратата на двора. Навън вече се бе смрачило, но все още бе достатъчно светло, за да забележим какво се случваше и кой бе привлякъл вниманието ни с виковете си. Пред желязната порта се бяха струпали група бродещи, жадно протягащи ръце към малко момиченце, увиснало на решетката. Влади и Румен притичаха покрай мен и Влади измъкна нож от кубинката си, метна го на дребния и разкопча кобура на пистолета си. - Не! – изкрещях – Ще привлечеш още зомбита. - Е какво, нямам друго хладно оръжие, да ги замерям с чакъл от алеята докато пукнат от смях ли? - Не е време за шеги ето виж. – притичах през двора и взех две здрави пръчки от купа до стената. Вероятно бяха подкастряли овощни дръвчета и не бяха се погрижили за изхвърлянето им. Подадох едната на Влади и докато той ме гледаше с недоумение побързах да му покажа как се използва. С все сила забих по-острия край на пръчката в главата на едно от зомбитата и след като я извадих то се свлече. Високият сладур бързо съобрази какво трябва да направи и последва примера ми. Проблемът бе отстранен за отрицателно време и беше дошъл момента да свалим малкото момиченце и да разберем кое е. Свалихме треперещото и телце от оградата и Влади я отнесе в къщата. Всички го последвахме шушукайки си тихо и побутвайки се един друг с въпросителни погледи. Както стана ясно никой не познаваше малката ни неканена гостенка. Настанихме я на стол до кухненската маса и Румен и подаде чаша с вода. Тя протегна треперещите си ръчички към чашата и след като я пое изпи съдържанието и на един дъх. - Гладна ли си малката? – попита я едно от момичетата, част от групата на Румен. - Ами да. – колебливо прошепна детето. - Искаш ли? – Иван протегна ръка към момиченцето, а в нея държеше голяма и сочна червена ябълка. - Предпочитам зелени. – каза тя и се усмихна. Лицето и грейна още повече, когато Иван се обърна, взе друга ябълка и й я подаде със същия мил поглед, с който един баща гледа дъщеря си. - Благодаря ти. – каза момичето и сините и очи засияха от щастие. - Тя ми допада. Как се казваш малката? – обърнах се аз към гостенката ни. - Лили. - Хубаво име. Чуй ме сега Лили, искам да се успокоиш, вече си в безопасност. Искам да последваш това момиче. – посочих към Гави, която стоеше зад мен – Казва се Габриела, тя ще ти покаже къде ще останеш да спиш през нощта и ще се погрижи за теб. Момиченцето стана, мина покрай мен и хвана ръката на Габи. Двете се отправиха към втория етаж и всички освен мен, Влади, Румен и Мартин ги последваха. - Май вече сме част от една обща група, а Ру? – обърнах се аз към Румен. - Точно така. Противно на очакванията, хората ми много се зарадваха когато разбраха. Освен момчетата, които бях оставил да ви пазят по пътя за насам. - Ще свикнат – отвърнах – кога успяхте да им кажете? - Докато ти се заиграваше с онзи в банята. – каза Владимир и посочи Мартин, който стоеше със скръстени ръце, облегнат на касата на вратата. - Нищо не се е случило по между ни. Трябваше да се изкъпя, а той искаше да говорим. Наложи се да съчетаем двете дейности. - И за това ли той се обличаше, когато изскочи след теб от банята? - Влади той....... - Аз бях виновен. – намеси се Мартин неочаквано – Знам че тя ме мрази и въпреки това се промъкнах при нея под душа. Мислех си че ако и припомня колко добре си прекарвахме ще ми прости и може би.... - Как имаш наглостта да и искаш прошка след всичко, което си и причинил? Влади вдигна ръка и я стовари с все сила върху масата. Знаех че му се иска пак да пребие Мартин от бой, но успешно успяваше да сдържа емоциите си. Реших че е по-разумно да опитам да го успокоя, вместо допълнително да нагнетявам обстановката с думи и предпазливо се приближих. Хванах ръцете му и вдигнах глава нагоре, погледнах го и поклатих глава в отрицание. Той не свали гневното изражение от лицето си, но определено отпусна юмруците си. Румен наблюдаваше случващото се с неприкрито любопитство. - Това не е наглост, искам и прошка. Това е нещо между нас двамата с Дени. - Марти, няма ние. Имаше до момента, в който ти не ме направи на глупачка, тогава това ние се превърна в мен и глупака който сметна, че вече не съм му нужна. Сега отново си сам и просто искаш да ме имаш само, за да не се чувстваш самотен. Не съм ли права? - Не, не си! Осъзнах, че ти си много по-важна за мен от всички, с които се опитах да те заменя. - Е, малко късно си го осъзнал. – намеси се Румен. - Ти нищо не знаеш. – изкрещя Мартин и вените на врата му изпъкнаха. - Я да се спрете и двамата. – креснах ядосано – Писна ми, ясно ли ви е, писна ми. Не искам да слушам вече! Слушах прекалено дълго и мълчах, а сега вие ме чуйте! Аз......... В този момент исках само да изчезна, но това не беше по силите ми, а и не биваше да бягам от проблема, не и отново. Знаех че Мартин няма да спре с опитите да ме върне, а аз нямаше да мога да спра да му позволявам да се приближи прекалено. Колкото и да ми бе неприятна компанията му, той все някак успяваше да ме омилостиви. Поставяше ме в неизгодно положение, използвайки спомените ми срещу мен. Въпреки факта, че сърцето ми принадлежеше на друг, това че преди бе било негово притежание още ме караше да потръпвам в присъствието му. Всеобщо приетото схващане, че една любов се забравя с друга бе напълно погрешно. Колкото и силна да е новата, старата няма да си отиде просто ей така, няма да изчезне. А когато и новата си отиде, старата се връща, за да напомни за съществуването си. - Добре ли си? – потупа ме по рамото Влади за да ме върне отново в разговора. - Добре съм, до колкото е възможно. Просто вече ми писна от тия спорове! Мразя да гледам хора, които се карат, а в последните дни само с това се сблъсквам. - Такива времена настъпиха, ще свикнеш. – обади се Румен. - С това не се свиква, а и не бива. Отговори ми на един въпрос Ру. - Слушам те. - Ако си заложник и всеки ден те измъчват, бият, унижават и тем подобни.......ти трябва ли да свикнеш? Трябва ли да се предадеш? - Може би ти си безсилен да се бориш с поробителите? - А може би не ти стиска да кажеш стига? - Не всеки е силен като теб. – сведе глава Румен. - Поправка, не всеки иска да промени нещо в заобикалящия го свят, защото така му е по-лесно. Просто да стои и да гледа как всичко се случва и да минава с номерца, че не е по силите му да промени нещо. Никой не посмя да каже нищо, само погледите ни говореха. Всичко приключи тъй внезапно, както бе и започнало. Напуснахме кухнята и се отправихме към втория етаж. Повечето от групата вече бяха разпънали спалните чували и се бяха приготвили да си дадат заслужена почивка. Всички оръжия се държаха в коридора пред вратите, за да бъдат готови за употреба, а подовете на стаите и всички места, на които можеше да се спи сравнително нормално бяха заети. Все пак в къщата имаше твърде много хора. Големината на групата ни бе както предимство, така и недостатък, но нямахме друг шанс. В трудните моменти числеността е от голямо значение. Не отне много време на всеки в къщата да потъне в дълбок сън, колкото и дълбоко да бе възможно да спи човек под звуците на ръмжащи зомбита. Този сън обаче ни бе необходим, защото на сутринта трябваше да стигнем до София и да приведем плана си в действие. План, който все още нямахме, но обстоятелствата налагаха да съставим бързо.

19 Здравият ми сън както обикновено ми бе позволил да проспя закуската и да се събудя последна. Багажът отдавна бе събран и колите пълни с гориво. Всички освен мен бяха готови да потеглят към заветната цел. С мъка се дотътрих до събралото се множество от хора в двора на къщата. Преметнах катаната на гръб, сложих два пистолета на колана, нож на бедрото и пушка на дясното рамо. Натоварихме се в камионите, като непрестанно се оглеждахме предпазливо. След като потеглихме отново на път всички въздъхнаха с облекчение, вече виждаха края на този ужасен експеримент. Малката ни гостенка от предната нощ бе поверена на грижите на най-добрата ми приятелка и стоеше плътно до нея и Иван. В камиона при нас беше и Миро, чошекът който бе до мен от самото начало. Също Дидо, Тедо и Петър, а на пода на камиона се беше настанил Мартин. Измежду нас имаше и няколко от хората, преди подчинени на Румен. Камионите бяха меко казано претъпкани и бе трудно за обикновен човек да си представи колко лично пространство имаше всеки, освен ако не бе се возил в софийския градски транспорт в час пик. На хората, които не са изпитвали това „удоволствие“ мога да кажа само, че ако случайно автобусът спре рязко никой няма дори да помръдне, не по друга причина, а просто защото няма да има къде да падне. В крайна сметка нямахме голям избор, защото оскъдните количества бензин ни бяха принудили да оставим някои от превозните средства пред къщата където бяхме прекарали предната нощ. - Сега какво, имаме ли план или просто ще нахлуем в града и ще се развилнеем. – пошегува се Миро, за да разчупи атмосферата. - Все още работим по въпроса. Ще ме извиниш за отклонението, но къде се затрихте ти и Иван, след като ни похитиха? - Ами честно казано след похищението ни държаха в камиона през цялото време. Свалиха ни за пръв път пред къщата вчера, но........теб не те видях. Е поне докато не те заварихме да държиш на мушка самият похитител. - Че вие къде бяхте? - Когато той извика на подчинените си да свалят оръжията всички се втурнахме да разберем какво става и така...... – отвърна ми Иван. - Ясно. А след това? - Прибрахме багажа в килера и се качихме да подремнем в една от стаите. - Е ти може и да си си дремвал, но не съм сигурна, че през цялото време си имал компания. - Какво имаш предвид? – стреснато попита Иван, като се дръпна в страни от Габи. - О, нищо. – отвърнах и му намигнах обръщайки се към Миро. – Ами предполагам, че поне сте чули нещо от случващото се. - Да определено, макар да ми се иска да не бяхме. - Не беше чак толкова зле колкото звучеше. – отвърнах аз опитвайки се не показвам колко се бях уплашила в действителност. - Нека не го обсъждаме сега става ли? – намеси се Габи – Детето слуша. - Права си. Не е тема за пред малки деца. – каза Иван и погали косата на малката Лили. - Не съм толкова малка вече, почти на 10 съм. – обади се малкото момиченце. - Така е, ти вече си голямо момиче. – подкрепи я Габи. - Възрастта вече няма значение. – обади се Петър. - Прав е. Пред апокалипсиса всички сме равни. – добави едно от момчетата на Румен. - Така е. Но не е приятно да ти се наложи да го изпиташ. – отвърнах аз. – За това, когато пристигнем и намерим виновниците ще ги изтребим до крак. Ние може да сме само деца, но те ни превърнаха в бойци, смели войни, които ще ги сритат право в............. Речта ми бе прекъсната от звука на угасващ двигател. Всички други камиони също спряха. Със събеседниците ми се спогледахме учудени. - Какво по........Владииии. – изкрещях аз и изскочих от камиона. – Стойте тук ще видя какво става. Запристъпвах към кабината бавно, щом стигнах рязко отворих вратата и това което видях определено ме изненада. Очаквах всичко друго но не и да видя как Влади, Румен и Дики са затаили дъх и упорито човъркат нещо по радиото, от което се чуваше силно пращене и някакъв приглушен глас. - Какво правите, сега не е момента да се опитвате да оправите радиото. - Тихо, чухме нещо. – скастри ме Владимир. - Какво, какво чухте? - „Идентифицирайте се, екип алфа, това е заповед. Връщането в базата е забранено, изпълни мисията...........“ това чухме, след това прекъсна. - Но как са разбрали, че камиона пътува към базата? – изненадано попитах аз. - Не искам да те плаша, но май знам. – отговори ми Дики и отвори другата врата, слезе от камиона и притича до предния капак. Вдигна го и започна да оглежда. - Какво има? – подвикна му Влади. Той не отговори, а легна на земята и се провря под машината. Влади и другите слязоха и се приближихме. - Какво има Дики, какво откри? – попита Румен. - Вижте не искам да ви плаша, но май ще си имаме проблеми. - Какво има, казвай? - Тези гадове са сложили проследяващо устройство в камиона. – Денислав изпълзя изпод кабината – Има и още нещо. - Какво? - Ами Ру да кажем, че от тук нататък май ще трябва да продължим пеша. - Как пеша? - Под камиона има и солидно количество експлозиви, свързани с устройството. Иначе казано, ако продължим си подписваме смъртната присъда. Ще ни взривят без да им мигне окото. Копелетата са се застраховали добре. Ще проверя и другите, но съм почти сигурен, че няма да намеря нещо различно. - Скапани изроди! Мизерници, подлеци. – Влади беше бесен и то с основание. - Давай провери, а ние ще свалим хората от камионите и ще наблюдаваме периметъра. Дики се зае да проверява останалите превозни средства, Ру на свой ред отиде да съобщи на всички за откритието и да ги накара да слязат. Аз и Влади приготвихме оръжията и се покатерихме на покрива на камиона, за да наблюдаваме за бродещи. Както се оказа подозренията на Дики бяха основателни. Всички машини бяха минирани и нямаше как да продължим с тях, но и пеша нямахме особено големи шансове. За жалост нямахме и голям избор. Въоръжихме всички, взехме багажа си и поехме по пустия път, който сякаш нямаше край.

20 Движехме се по Е80, когато приближихме тунел, добре познат на всеки, пътувал по този път. Преминаването през тунела щеше да е рисковано, като се има предвид факта, че осветлението в него не работеше. Най-разумно на този етап бе да извадим наличните фенерчета и да тръгнем през тунела въоръжени и готови да се защитаваме. Това и направихме и още след като изминахме десетина метра чухме ръмженето на зомбита, което отекваше в тъмнината. Вдигнахме оръжията и насочихме фенерите и светлината им освети двама бродещи, които се клатушкаха на няколко метра пред нас. Едно момче се втурна и се нахвърли върху едното зомби, второ го последва и повали другото. Двамата забиха ножове в главите им в такъв синхрон, сякаш го бяха репетирали. Секунда по-късно от мрачния тунел изскочи друг бродещ, който изненада в гръб едно от момчетата и го захапа за рамото. Пред слабата светлина на фенерчетата се появи второ зомби, а после и още едно. Едно след друго те заизскачаха от вътрешността на мрачния тунел и се втурнаха към нас. - Бягайте! – извика някой и всички се втурнахме навън. - Елата след мен, знам заобиколен маршрут през гората по-бързо. – провикна се Иван и започна да се катери по стената, разделяща двете платна на тунела. Ние разбира се го последвахме, но за нещастие зомбитата бяха последвали нас. Бяха десетки, озверели и зажаднели за плът. Докопаха още двама от групата, разкъсаха ги за секунди. Това, колкото и отвратително да звучи, бе плюс за останалите, защото ни спечели няколко ценни секунди преднина. Докато тичахме из гората се препъвахме в какво ли не, включително в трупове и оглозгани кости, както животински, така и човешки. Ръмженето на бродещите отекваше зад нас и за пръв път от началото на „Играта“ ни припомни колко опасно е всъщност положението. Разбира се нямахме особено голям избор и трябваше да разчитаме на това, че след като излезем от другата страна на моста ще сме в безопасност, поне за кратко. Докато тичахме измежду дърветата отстрелвахме заблудени зомбита, които все още не бяха подушили пресния улов на събратята си. Групата се бе разпръснала и нямахме представа колко точно от нас са оцелели. Аз се стараех да държа под око Влади и Румен, но в суматохата бях изгубила следите на Иван. Не след дълго обаче си отдъхнах облекчена, когато излизайки от гората ги видях заедно с Габи и Лили да ни чакат в средата на платното, оглеждайки се нервно. Когато и останалите дойдоха побързахме да продължим по пътя без да се обръщаме назад. Бяхме загубили шестима души, двама от тях бяха от бившите подчинени на Румен, а останалите бяха част от нашата група. За нещастие обаче нямаше как да скърбим точно в този момент. Продължихме да следваме магистралата, като не забавяхме крачката нито за минута. Всичките ни досегашни планове бяха отишли по дяволите и сега трябваше да започнем всичко от начало. За момента на преден план бе да си намерим подслон, храна, вода и по възможност муниции и оръжия. Ако искахме да сме достатъчно силни, за де се изправим срещу това, което ни чакаше в София, трябваше да сме значително по-тежко въоръжени. - И сега какво, ще ходим пеш до града ли? – попита Тедо с неприкрито разочарование. - Не, ще си търсим убежище. Сигурно място за през нощта. – отвърнах му и се обърнах към Иван. – От тук ще ни водиш ти. Не че нещо, но си по-запознат с околностите и пътищата от всеки един от нас. - Тук наблизо има хотел, може да опитаме там. Но не мога да ви гарантирам нищо. – каза Иван и се заоглежда притеснено. - Какво те мъчи? - Страх ме е Дени. Страх ме е, че ако ви поведа през горите много от нас ще загинат. Не мога да поема тази отговорност. В думите му имаше голям смисъл и наистина го разбирах и уважавах мнението му. Всеки друг на негово място би решил да се напра ви на герой и да вземе нещата в свои ръце, но не и той. Желанието му да стане служител на реда го бе провокирало да се информира и да чете всевъзможни книги. Не бе ми го признал директно, но си спомних че преди, когато се бяхме запознали той четеше някаква книга пълна с тактически съвети, бойни стратегии и препоръки как да се действа в ситуации, от които зависят човешки животи. Страхът му бе напълно основателен, но сега той бе едновременно нашия шанс за оцеляване и човекът, който можеше да ни вкара в гроба. Реших да опитам да го успокоя и казах тихичко: - Знам какво ти е, но сега ти си единственият ни шанс. Сигурна съм че говоря от името на всички, когато казвам че сме готови да поемем риска. - Но аз не съм готов. - Иване, стегни се. Ти си последният ни шанс, разбираш ли ме? - Разбирам, да. Ще опитам, но не гарантирам, че ще е безопасно. - Навсякъде ще е по-безопасно отколкото тук. – намеси се Влади и потупа Иван по рамото. - Да потегляме. – подканих ги и махнах на изостаналите членове на групата да побързат. Продължихме по магистралата докато не стигнахме до една отбивка, която навлизаше дълбоко в гората, а голяма табела обозначаваше хотел на 5 километра от нас. Надеждата отново накара усмивките да се появят на лицата ни и да разведрят иначе мрачната обстановка. Само мисълта, че скоро ще сме на сигурно и може би безопасно място, накара сърцата ни да забият двойно по-бързо. Колкото повече приближавахме до целта толкова по-силно биеха те. Най-сетне достигнахме до голяма дървена табела, на която бе издълбано името на хотела. Той по-скоро напомняше на огромно имение чиито каменни стени бяха обрасли с бръшлян и мъхове. Скрит сред дърветата хотелът изглеждаше изоставен и празен, но както всички знаем външността много често ни подвежда. Именно по тази причина с Влади се приближихме предпазливо и надникнахме през вратата. По пода на празното фоайе бяха разпръснати листи хартия, а мебелите бяха струпани пред входа сякаш, за да държат нещо навън. Огледахме за движение, но за наше огромно учудване нямаше никого. Всички вдигнахме оръжията си и се приготвихме за действие. Таблото на външната охранителна система беше точно до входната врата и си струваше да опитаме да я отворим чрез него. Влади махна на Дики да се приближи, за да опита да разбие кода на системата и да отвори вратите, той обаче поклати отрицателно глава. Влади помаха втори път, след което посочи таблото. Нашия спец се усети и притича до нас, след това се зае с таблото. Отне му около 15 минути, за да отстрани проблема и да включи отново механизма за автоматично отваряне на вратите. Влади помаха и на Румен и Мартин да се приближат, за да се уверим, че е напълно безопасно. Вратата се отвори бавно и мебелите се свлякоха навън. Усещаше се миризма на гнило и застояла кръв, но на пръв поглед не забелязвахме източника на миризмите. Разместихме мебелите за да си освободим път и ги струпахме в страни от вратата, но докато нареждахме и последните чухме силен шум идващ от стълбището. Това ни изненада и ни накара да вдигнем оръжията и да се приготвим за битка, макар да не знаехме дали ще ни се наложи да ги използваме. Миризмата рязко се засили което ме накара да извадя от джоба си една кърпа за глава и да я завържа, за да покрия носа и устата си. Шумът също се засили и приближаваше все повече и повече. Пръста ми трепереше на спусъка, а тялото ми бе застинало, като вкаменено. Всички бяхме вперили поглед в стълбите и очаквахме с нетърпение да разберем кой препускаше така стремглаво надолу по тях. Продължението очаквайте със забавяне защото все още не е написана следваща глава. Очаквам мненията ви за досегашното развитие и героите. Останахте ли изненадани от нещо? Имате ли представа какво съм ви подготвила?

21 Противно на всичко, което бяхме очаквали пред нас се появиха три момчета, изплашени и изненадани от присъствието ни. В този миг нещо в мен трепна, когато погледът ми се пресече с този на един от тях. Моментално познах човека, който ме бе направил най-щастливото момиче на света, но и най–нещастното. Той бе този на когото принадлежеше сърцето ми, на когото бях отдала всичко. Аз го познах, но той явно не беше познал мен заради кърпата, а и факта че бях насочила пушка към него определено му пречеше да разсъждава трезво. Докато все още се опитвах да осъзная какво се случва чух викове за помощ отвън и така познатото ръмжене. За момента бе приоритет да помогнем на останалите от групата затова смъкнах пушката и изтичах навън повличайки Владимир със себе си. Гледката, на която попаднахме съвсем не бе приятна. Явно нашите бяха нападнати в гръб от група зомбита появила се от гората. Бяха успели да повалят двама, но останалите за щастие се бяха ориентирали бързо в ситуацията и бяха открили огън по врага. Извадих ножа от калъфа на бедрото си и се нахвърлих на двама бродещи, хранещи се от трупа на младо момче от нашета група. Сритах едното и забих ножа си в главата на второто зомби, което дори и не ме забеляза. Първото се изправи и се нахвърли върху мен, но за щастие извади доста лош късмет, когато падайки се наниза на един клон стърчащ на сантиметри от моята глава. Избутах трупа му в страни и отново се изправих на крака, измъкнах катаната и с един замах разполових главата на трети бродещ, опитващ се да захапе Габи за крака. Тя ми кимна с благодарност и се затича към вратата на хотела теглейки след себе си малката Лили. Повалих още няколко бродещи и поведох оцелелите към вратата на хотела. Веднага щом и последният влезе Влади кимна на Дики и той затвори вратите, като ги блокира отново, а всички си отдъхнахме с облекчение. След като огледах хората, за да се убедя, че няма ранени свалих кърпата от лицето си и оставих пушката си на земята. Едва тогава забелязах висналите ченета на трите момчета все още стоящи на стълбището. Парчетата плът и кръвта по дрехите ми явно ги бяха шокирали много повече от факта, че ме бяха разпознали. Дадох им мъничко време, за да се опомнят и започнах с разпита, като за начало се приближих към тях и седнах на първото стъпало. Извадих пистолета си и започнах да го прехвърлям от едната си ръка в другата, а момчетата опулиха още по големи очи. - Е какво търсите вие тримцата тук? – подех разговора с неприкрито любопитство. - Защо се обръщаш към нас все едно ни познаваш? – попита единствения с когото не бях се запознала и виждах за пръв път. - Ами с двете ти приятелчета се знаем, с единия доста по добре от колкото си и представяш. Как е Гоши, все още ли ме мразиш мило мое. - Ама ти.........това наистина си ти. – смотолеви той и плахо пристъпи към мен. - Дам. Здрасти Пешо, а ти помниш ли ме? - Помня те, но не такава. Не и толкова силна, бойна и....... - Секси кажи си го. – намеси се третият. - А ти кой си ако мога да попитам? – обърнах се към него с леко злобна усмивка на лицето. - Павел, приятно ми е. Вие от къде се познавате? – обърна се той към Георги. - Има ли значение? – намесих се. – Хайде стига с това, кажете само вие ли сте тук? - Да. – отсече Пешо грубо. - Ако нямате нищо против искам да се уверея лично. Влади, ела с мен. Той само ми кимна и застана зад мен с нож в едната ръка и пушка в другата. Отне ни час да претърсим цялото място и да се уверим че е безопасно и сигурно. Цялото обикаляне обаче си струваше, защото открихме няколко пушки и дузина кутии с муниций. Когато си в гората явно трябва да си подготвен за всичко. Когато се върнахме всички все още си стояха във фоайето и разговаряха оживено. - Добре, чисто е сега трябва само да се настаним. – заяви самодоволно Владимир и без много да му мисли се забърза към купчината със сакове за да си вземе багажа. Аз преметнах на гръб и раницата си и поведох групата за да ги настаня по стаите, а Дики вървеше до мен носейки меко казано огромна връзка с ключове. Когато с мен останаха само тримата новаци, Мартин, Румен и Владимир се насочих към най-голямата стая в сградата.

22 Ключът изщрака в ключалката и вратата се открехна. Бутнах я и влязох, а момчетата на чело с Румен покорно ме последваха. - Е разполагайте се, тази нощ сме тук. - Ама Дени няма достатъчно легла. Как ще спим? – погледна ме с недоумение Мартин. - За вас не знам, но аз си заплювам това. – отвърнах и се настаних върху дивана, хвърляйки катаната, пушката и багажа си на пода. – Има ли течаща вода тук? - Има, но се съм сигурен, че е топла. – каза Павел и посочи една врата. - Е щом е така аз ви оставям са секунда. Трябва да разкарам тая гадост от себе си възможно най-бързо. - Що направо ти самата не се разкараш? – промърмори Георги най-неочаквано. - Виж, като човек те моля, нека не започваме пак. Уморих се вече да викам срещу вятъра и да очаквам той да ме разбере. След тези думи станах от дивана и закрачих бавно към вратата на банята. Краката и ръцете ми трепереха неудържимо, а сърцето ми биеше учестено сякаш искаше да изскочи. Докато крачех се опитвах да се сдържам и да не показвам какъв пожар гореше в душата ми. Очите ми бяха пълни със сълзи, които напираха да се излеят. Една от тях си проправи път на вън в момент на слабост и след като пропълзя по бузата ми се разби в гърдите ми. Побързах да отворя вратата, за да се скрия и да излея всичко което сдържах, но нечия ръка ме спря точно преди да натисна дръжката. Не извърнах поглед много добре знаех кой се опитва да ме спре отново да скрия отчаянието и мъката си. - Влади, умолявам те пусни ме. - Знаеш, че няма да го направя нали? - Знам, но наистина искам да се измия. - Искаш да кажеш да се скриеш. Спомни си какво ти казах на покрива. - Помня всичко дума по дума, но в случая не съм само уплашена, ужасена съм. - Стига, успокой се. Ела тук. – след тези думи ме притегли към себе си и ме прегърна. Почувствах се сигурна макар и за момент. Отпуснах се в ръцете му и заплаках тихичко, мислейки само колко слаба изглеждах. Влади не обели и дума само ме стискаше все по-силно и в един момент ме отдели от земята. Понесе ме на ръце сякаш бях малко дете и ме положи на дивана. Зяпналите усти на останалите дори не ми направиха впечатлени, защото аз самата бях най-изненадана от постъпката му. Взирах се в очите му и не можех да проумея защо правеше всичко това. Той сякаш прочете мислите ми, наведе се над мен, сви рамене и прошепна: - И аз не знам, но усетих че имаш нужда някой да те прегърне. - Имам нужда да се скрия за момент от всички тези погледи. Защо не ме оставиш да го направя? - Защото гледайки те научих нещо. - И то е? - Че понякога не бива да бягаш от това, което те плаши, а да се изправиш срещу него. И именно тогава, когато си лице в лице със страха, ще разбереш колко силен си всъщност. - А да ти е хрумвало, че не искам да го правя точно сега? Знаех че ако не стана сега и не си отида няма да събера смелост за нищо друго. Именно това бе причината да се провра под надвесилия се над мен здравеняк и да изтичам в банята. Когато завъртях ключа два пъти и вече бях сигурна, че съм напълно сама се свлякох на колене на земята и избухнах в плач. Въпросите, които се въртяха в обърканото ми съзнание ставаха все повече и повече. Защо никой не каза нищо, а само наблюдаваха случващото се? Защо трябваше да се срещам с Георги точно сега и точно по този начин? Каква бе тази извратена шега на съдбата? Нервите ми бяха напълно разбити! Човекът който бях преди, онзи който можеше да приеме и най-тежката новина със завиден стоицизъм и спокойствие, сега бе само една развалина. Бледа сянка на предишната силна и борбена личност, стараеща се да си придаде вид на незаинтересована от проблеми. Психически бях разбита, на косъм да се срутя, но физически бях длъжна да опитвам да се държа на положение. Лесно, нали? Разбира се, но както повечето неща в този живот, само на думи. Истината бе такава – колкото по лесно звучи нещо, толкова по трудно е да го приложиш на практика. И естествено пак ще отбележа, че всяко едно правило си има своите изкл ючения. Моя случай за жалост бе точно такъв – това, което се очакваше да направя бе толкова трудно, колкото това да го изрека на глас. И нямаше как да е друго яче, защото дори само опитите ми да произнеса името Георги ме караха да потрепервам. И не ме разбирайте погрешно, това съвсем не значи, че не ми се искаше да го сторя, а тъкмо обратното, исках да го изкрещя. Изгарях от желание да се изкача на някое високо място и да изкрещя всичко, което толкова дълго тежеше на сърцето ми, като огромен камък. Вероятно ако това не го накараше да изслуша всичко, което имам да му казвам, щях да се примиря!? Eдва ли. Твърде упорита и инатлива съм дори и когато не става въпрос за нещо толкова сериозно, а сега най-вероятно щях да продължа да упорствам, дори и да чуех НЕ за пореден път. Вече не ми бяха останали сълзи, а така ми се искаше да плача, да крещя.

23 Някой плахо почука по вратата и опита да я отвори. - Оставете ме! – изкрещях, вбесена от факта че бях напълно безсилна. - Отвори, аз съм. – чу се гласа на Георги иззад вратата. - Моля те, не искай това от мен. - Защо? - Отворя ли тази врата ще се наложи да кажа и направя неща, за които не съм сигурна. Та ти самия вероятно не си сигурен в това което искаш от мен. - Убеден съм! – отсече той. Събрах сили да се изправя и щом посегнах към ключа тялото ми изведнъж се вцепени, образа на пъхнатия в ключалката сребрист ключ бавно избледня. Клепачите ми се отпуснаха, а тялото ми внезапно се освободи от ступора и ръката ми сграбчи здраво ключа. Той изщрака веднъж, после втори път и вратата изскърца. Този звук отекна в ушите ми и ме накара да отворя очи, той беше там. Погледите ни се срещнаха и усетих как сърцето ми забърза своя ритъм. Гледахме се така около минута след което той направи крачка напред, а аз машинално се отдръпнах от пътя му. Вратата се затвори с трясък след него и ключът изщрака в ключалката. Не знаех какво да правя и какво да си мисля, исках да кажа толкова много неща. - Знаеш ли колко ме нарани? – изпревари ме той с изненадващ въпрос, чиито отговор всъщност знаех много добре. - Не аз те нараних, но знам как те е боляло. Усещах както моята така и твоята болка. Всяка твоя дума ми казваше толкова много. - Ти обеща, обеща че няма да ме излъжеш никога. - И не съм те лъгала никога! Ти за такава ли ме имаш? Моя ти се Гоше не се знаем от вчера. - Така е. И аз не мислех, че си способна на това, но Мариела..... - Какво? Каза ти че си лягам с който ми падне и тя лично ми е светила ли? - Не видяла те е, че гледаш гузно. - И това за теб беше най-логично, да и се довериш и да си тръгнеш, така ли? - Не! Но разбери ме много пъти са ме лъгали и ме беше страх, че и ти ще направиш същото. Не ми се вярваше да ме обичаш наистина. След думите му можех само да замълча и да се вгледам в невинните му кафяви очи. Погледа му беше досущ като кучешки, като на някое невинно пале, което се радва да види стопанина си. Едновременно чист и по детски невинен, но и излъчващ страх. Поех дълбоко въздух, сякаш за да отложа с още няколко секунди това, което чаках да му кажа толкова дълго време. - Ти си уплашен и това го разбирам, но едно не ми е ясно.........аз не ти ли доказах какво си за мен, не бях ли винаги до теб когато имаше нужда, макар и само духом? Ти беше целият ми свят любими мой, показвах ти го с всяка моя дума и действие, не беше ли така? Той въздъхна и сведе поглед. Протегнах се и хванах ръката му, притегли я и я поставих върху гърдите си,а той повдигна очи и ме погледна, след което тихичко прошепна: - Това пък защо? - За да усетиш как бие сърцето ми. А то драги мой бие само заради теб, макар и разбито! - Аз не съм никой! Какво толкова видя в мен? - Това което ти самия не виждаш. - А то е? - Какъв страхотен човек си и колко голямо сърце имаш. - Млъкни, това не е вярно. - Това че не виждаш нещо, не значи че то не е истина. Но вече е късно за каквото и да било. В този момент почувствах слабост, краката ми се подкосиха и очите ми се затвориха. Нямам представа колко дълго съм била в безсъзнание, но когато се свестих лежах на пода а всички се бяха струпали около мен. Георги бе коленичил и държеше ръката ми. - Какво стана? – попитах аз едва успявайки да се надигна от замята. - Припадна малчо. – отвърна Влади и ме погали по косата. - Добре ли си? – обади се Георги, а притеснението ясно личеше в гласа му. - До колкото е възможно. А на теб нали не ти пукаше, защо си толкова притеснен? – попитах. - Амиии..... - Не се притеснявай, кажи направо. - Пука ми, гадно ми е когато на теб ти е тъпо. Замълчах си след тези негови думи и опитах да се изправя, но преди да се усетя Влади ме грабна и понесе иначе тромавото ми тяло на ръце към дивана, сякаш бях малко дете. Георги го изгледа с неприкрито любопитство и явно бе раздразнен от постъпката му. Когато забелязах това несъзнателно се подсмихнах и се сгуших в огромния мъж. След секунди бях на дивана, а всички ме бяха наобиколили. Не намирах ясна причина за случилото се, но го отдавах на стреса. Момчетата обаче бяха силно притеснени за състоянието ми и правеха какво ли не, за да се почувствам удобно. Румен ми наместваше възглавницата на всеки 5 минути, Мартин пък ми бе забъркал специален коктейл за отпускане на нервите, а Влади забъркваше вечеря с наличните ни провизии, макар че готвенето не му се отдаваше особено. Чувствах се адски неудобно, когато цялото внимание падаше върху мен, а сега ситуацията беше именно такава. Единствено Георги си седеше тихо на един стол и наблюдаваше случващото се. Не ми изглеждаше стреснат нито пък заинтересован макар да не откъсваше поглед от мен нито за секунда, което още повече нажежаваше обстановката. Очаквах той да каже нещо, да реагира, но уви. И аз самата не разбирах и не знаех какво иска и чувства, което бе ново за мен. Влади бе приключил с готвенето и плахо се наведе над мен, постави ръка на челото ми и ме хвана за китката. - Какво правиш? – попита с недоумение Георги. - Проверявам дали е е добре. Надявам се не е проблем. - Да това е моя грижа. - Е защо до сега не се погрижи? - Ама......просто тя знае как стоят нещата. - Моля те, не говори. – прошепнах – Нека забравим за тия глупости от които вече ми писна. Той замълча покорно и се отпусна на стола. Само за миг той наведе глава и погледът му се закова в пода. Хвана главата си в ръце и сякаш се замисли сериозно за пръв път от месеци насам. След миг, сякаш стреснат от някоя случайна мисъл той вдигна глава и въздъхна към мен. Веднага щом го направи срещнах погледа му, студен и едновременно толкова невинен. - Какво искаш от мен зверче малко? – прошепнах плахо. - Да разбереш, че не мога без теб!- отвърна ми Георги. - Можеш и още как. - Мислех си че мога, но съм грешал. - Не говори глупости! Всички знаем че ме мразиш с всяка своя клетка. - И аз не знам какво да мисля ти ме побъркваш малко дяволче! - Аз ли те побърквам, а ти как мислиш че ме караш да се чувствам? Мислиш ли че и аз не се побърквам, че не ми липсваш? Беше ми като брат! - И ти за мен бе като сестра, беше от хората, които ме познават най-добре. - А помниш ли какво си обещахме? – попитах макар много добре да знаех отговора. - Че никога няма да се лъжем! И аз лично го спазвам стриктно. - Както и аз, макар ти да не вярваш! Но нищо от това вече няма значение. Георги замълча и се взря в очите ми. Те отдавна бяха пълни със сълзи, които упорите сдържах, за да не показвам за пореден път колко съм слаба. Разтреперих се! Исках да си тръгна, защото знаех какво предстои и нямаше да съм в състояние да го спра. Той рязко се изправи и дойде до мен избутвайки Влади. Затворих очи и се оставих на волята му! Когато усетих устните му по челото си бях на косъм да рухна, а той отново ме целуна по челото. Отворих очи и видях как всички ни гледаха, а Георги се взираше в мен. Погледнах го и сякаш исках да попитам „защо за бога го правиш“, но не можех да отворя уста, сякаш се бях вцепенила отново. Казват, че единственото нещо, от което се страхуваме най-много са собствените ни чувства и вероятно са прави, защото нито едно зомби не ме бе плашило така, както ме плашеше мълчанието му. - Кажи нещо моля те! – тихичко прошепнах. - Липсваше ми бебе. - Ооо размислих, по-добре замълчи. - И защо да мълча, аз казвам само това, което мисля. - Е не можеше ли да го кажеш по-рано, а не да ме оставиш да се мъча месеци наред? - Не знам казах ти, бях много объркан, дори на себе си не вярвах. - А на Мариела можеше да вярваш, душичка. - Абе ти не помниш ли какво ти казах, страх ме беше да не те изгубя. Ти искаше повече от колкото можех да ти дам. - Е как можех да не искам, виждахме се веднъж на два месеца, липсваше ми! - Е начина по който го показваше не беше ли малко пресилен? - Ами ако ти е идвало в повече можеше да ми кажеш. Всяко нещо, всеки проблем може да се реши с един прост разговор. - Страхувах се, че няма да ме разбереш правилно. - Гоши, кога не съм те разбирала? Винаги съм ти влизала в положението дори и сега, но вече и за двама ни е късно. - Амии......... - Замълчи! Не ми се говори вече уморих се, разбираш ли? Той обви с ръце разтрепераното ми тяло и го стисна толкова силно, че почти ме остави без въздух. Затворих очи и по бузите ми запрепускаха сълзи от безгранична радост. Започнах да целувам рамото му отдръпнах се и целунах и челото му. Георги хвана ръката ми и преплете пръсти с моите, след което я целуна. Тръпките по тялото ми се появиха отново и все едно бях в друга вселена. Не съществуваше друг, само той и топлите му кафяви очи, сияещи от щастие. Гледах го и още не можех да повярвам, че това е реалност, по-скоро сбъдната мечта. Бях забравила как силно ме стискаше, за да ми покаже колко ме обича. Толкова силна прегръдка оставяща те без дъх, караща те да се разтопиш. Но я нямаше искреността! Колкото и да се насилвах някак хилядите обиди бяха успели да ме накарат да се отдръпна от него. Именно това бе причината да отпусна хватката си и да се отдръпна от него. За останалите в стаята гледката вероятно бе странна, но за нас двамата определено нищо друго нямаше значение. - ОБИЧАМ ТЕ! – прошепна той и ме притисна отново към себе си. - Георги...... - въздъхнах. - Не мислиш ли че времето за този разговор е малко неподходящо. - Не е вече знам какво искам! Искам теб. - Шегуваш ли се? Не се шегуваш нали? – прошепнах и отпуснах ръцете си. - Не! – заяви той твърдо – Не бих те излъгал, а и както вече ми стана ясно и ти не си ме лъгала. - Не мога да го сторя, не и когато знам, че след това ще трябва да погледна в тези невинни очи и да ти кажа, защото не бих издържала чувството за вина. Обаче вече е късно за всичко. - Аз съм лош човек, не заслужавам любовта ти. - Заслужаваше я! И нея и всички проляти сълзи, които изплаках за теб. Може да си имаш недостатъци, но не ме интересуваше. Но ти се държа с мен като с боклук. Вместо достойно да приключиш ти ме унизи и се подигра с чувствата ми. Това не е мъжка постъпка! - Еми аз знаеш......реагирам пресилено ама...... - И защо? Аз не реагирах пресилено дори и веднъж не те нагрубих, въпреки че бях изнервена. - Оценявам го, но бях афектиран и не мислех какво говоря. - Батко, т'ва не е извинение да я мачкаш, унижаваш и обиждаш. - намеси се Влади. - Ти не се меси, не знаеш как стоят нещата. - раздразнено отвърна Георги. - Може и да е така но аз познавам такива като теб, които мачкат жените само, за да докажат на себе си какви мъже са. - Стига сте се карали. - креснах аз гневно - Приключваме с това, ясно! Георги замълча и се обърна към мен. Погледна ме с разбиране и кимна. Въпреки нагнетената обстановка всичко изглеждаше привидно спокойно. В крайна сметка местата за спане се оказаха напълно достатъчни и когато слънцето окончателно се скри зад хоризонта повечето от групата отдавна вече спяха. Будувахме само аз и Влади, който бе явно развълнуван от случилото се през изминалия ден.

Здравейте! Ако все още има хора, които следят историята то моля нека ми кажат дали искат още части.

Благодаря за положителния отзив! Надявам се скоро пак да се вдъхновя и да продължа да пиша!

Не е лоша историята, но защо така смътно ми напомня на моменти на моята "Нощ на ужасите" Не ме разбирай погрешно. Много се радвам, че все още продължава да вдъхновява млади творци

ами истината е, че и в реалния живот съм си такава. Дори има реални случаи, които съм включила в разказа. Чакам още няколко положителни мненияи и пускам следваща част.

Благодаря! Нямам и намерение да се възгордявам, но определено ще продължавам

III Следвахме криволичещия път, който ни водеше през празни и пусти села На места около пътя имаше високи дървета и гъсти храсти. Друг път пък пред нас се разкриваше прелестната гледка на обширни ниви засети със слънчоглед. И макар още да не бе пораснал напълно пак беше красиво. Всичко в зелено, направо прелест. Гледах разсеяно през прозореца красивата и спокойна гледка откриваща се пред очите ми и обмислях понататъчните ни действия. Мисленето ми бе прекъснато от ръката на Миро, която погали коляното ми. Стреснах се и подскочих, а той рязко дръпна ръката си и с поглед на уплашено котенце ме попита: - Да не би да те стреснах? -Ааа не, аз просто така си подскачам. - Шегаджийка. Аз просто се опитвах да привлека вниманието ти. -И сметна че най-подходящия начин да го направиш е да започнеш да ме опипваш. -Не, погрешно си ме разбрала. -И ти мен. -В смисъл? -Не казвам, че не ми харесва, но беше малко неочаквано и ме стресна. -Значи ти хареса? -Че на кой не би му харесало? Но моля те не ме разбирай погрешно. Хареса ми до толкова че се почувствах приятно, но нищо повече. Ясно? -Дааа, ясно ми е то все пак няма как по друг начин да ти въздейства, все пак сме роднини. - Да имаш право. -Та защо въобще го направи? -Кое? -Защо се опита да привлечеш вниманието ми. - За да те попитам как си и дали вече си се успокоила. - Ами може де се каже че да, но има още какво да се желае. - И какво е то? - Амиии жадна съм. - Водата е на задната седалка. Сигурна ли си, че е само това? - Ами да, какво друго? – отвърнах докато се пресягах за ботилката. - Не, не нищо. Просто питам. - Окей, ти си знаеш. - Ий тая фраза най-много я мразя. - Хихи, и с мен е така. - Била си голям дразнител не подозирах за това твое качество. - Такава съм си обожавам да дразня хахахахах. - Тази игра и аз мога да я играя – отвърна Миро и наби рязко спирачки. Без малко щях да забия глава в таблото, но за щастие реагирах на време и се опрях с ръце в него. - Ще ме пребиеш. Какво ти става!? - Нищо искам ти да караш. - Но защо? -Хайде не задавай въпроси а слизай за да се сменим. Стори ми се странно, но все пак целия ден до сега беше меко казано странен, за това не продължих да разпитвам а слязох от колата. Той направи същото, но когато и двамата погледнахме пътя зад нас, който преди беше пуст и празен останахме на място. От една тясна пътечка измежду нивите на около километър от нас бавно заизлизаха десетки бродещи. Явно факта, че бяхме се улисали в разговори ни бе попречил да забележим, че около нас са се разхождали зомбита. Нямахме оръжия, за да опитаме да ги убием, а и те определено ни превъзхождаха числено. Из главата ми започнаха да минават стотици сценарии и възможности, но във всеки един от тях завършвахме мъртви. Погледнах към спътника си и той се взираше в мен. Страха и объркването в очите му бяха повече от очевидни. - Това ли е начина ти да ме подразниш? - попитах аз на шега. - Ами идеята беше такава, но не знаех че ще са толкова много. - Ти си луд! Качвай се в колата и да потегляме преди да са дошли до нас. - Няма ли да опитаме да ги отстраним? - С какво? Не виждам оръжеен магазин на близо, а и се съмнявам, че криеш дава калашника в багажника. - Е не, но можем да опитаме. - Ами ако не успеем? Тогава какво? - Ами ще бягаме. - Генално ще им кажем „Сори пичове не можем повече ще си ходим“!? - Не, просто ще се качим в колата и ще потеглим. - Не ме разбирай погрешно и на мен ми се иска да опитам, но смятам че нямаме шанс. Все пак аз имам само нож а ти, дори не знам дали ти имаш някакво оръжие. - Ами всъщност..... Той разкопча суичъра си и ми и измъкна от там две берети. - И през цялото време са били в теб? - Ами да, обаче ме беше страх да ги използвам. - Е, сега ще ти се наложи. Заредени ли са? - Да и двата са пълни – по 7 патрона във всеки. - Резервни пълнители? - Ами по два за всеки. - Е тогава да им разкажем играта. Не са повече от 20. В този момент той явно се почувства силен и уверен, защото постави единия пистолет и един резервен пълнител на капака на колата и ги плъзна към мен. Аз ги взех и когато усетих студеното желязо в ръцете си ме обзе същото чувство на еуфория, както когато карах бясно към дома си по-рано същия ден. Бързо извадих и ножа си от раницата и го закачих на колана си. - Даа им разкажем играта – каза Миро. - Ти можеш да стреляш нали? - Ами да, татко ме научи още когато бях малък, нали все пак е бил полицай преди години. - Не знаех това, но определено е музика за ушите ми. - Ами ти? - Ами почти. По-добра съм със снайпер, но все пак се надявам, че и с това ще се справя добре. Сега ще разберем дали има полза от стотиците часове игра на Medal of Honor и Call of Duty. - Хахаха не знаех че играеш подобни игри. - Да играя, но сега имаме по-голям проблем, приближаващи зомбита, така че да се стегнем и да им покажем с кого си имат работа. Права си да действаме! И така се отправихме право към стадото от прегладнели бродещи, което вече бе на по-малко от 50 метра от колата. Миро започна да стреля и с няколко точни изстрела свали трима от тях. Определено се справяше много по-добре от мен понеже аз ги улучвах ту в торса, ту в някой от крайниците, но бързо му хванах цаката и успях да стабилизирам мерника си. Сякаш изпаднах в някакъв транс и изстрелите започнаха да стават толкова точни, че зомбитата падаха едно след друго, а Миро ме изгледа така учудено, че чак ме уплаши. Останаха още 4-5 и реших, че е дошъл момента да опитам и малко по-близък бой. Извадих ножа и се втурнах срещу едно от зомбитата . Забих го право в едното му око и рязко го изтеглих. То се свлече, а адреналина ми скочи още повече метнах се върху друго и го съборих на земята забих ножа между очите му и отново опитах да го изтегля, но той се бе заклещил. Приложих малко повече сила и го измъкнах, но паднах назад в този момент друго зомби се хвърли върху мен и се опита да ме захапе. Аз опрях ръце в раменете му, за да го спра и преди дори да успея да извикам за помощ чух изстрел. То престана да се бори и отпусна цялата си тежест върху мен. Отблъснах го на страни и се изправих, бях готова да се хвърля на врата на Миро и да му благодаря, че ме е спасил, но не го видях. Погледнах зад себе си и той стоеше до колата и гледаше към нещо в нивата. - Хей, благодаря ти, завиках аз като се втурнах към него. Метнах се на врата му и го разцелувах по бузите. - За какво ми благодариш? - Че ме спаси от зомбито, което за малко щеше да ме убие. - Не бях аз. - Моля! Ами кой тогава? - попитах аз с недоумение, като слязох от него. - Той. - отвърна миро и посочи мястото, към което гледаше преди малко. Аз погледнах и забелязах от нивата да се задава момче с пушка на рамо. Най-малко очаквах това, но бях благодарна на непознатия. Когато се приближи най сетне успях да го огледам добре. Бе младо момче, най-много на 20 години, високо и набито, с тъмна, почти черна коса и кафяви очи. Бе облечен скромно с разкъсани дънки и стара раздърпана тениска. Доста симпатичен на външен вид. Личеше си, че не е от нашия край. Когато дойде при нас той свали пушката, подпря я на колата и подаде ръка на Миро. - Приятно ми е да се запознаем макар и при такива странни обстоятелства. Аз съм Иван. - И на мен ми е приятно, Мирослав – каза Миро и стисна ръката му. Момчето се приближи и до мен и отново подаде ръката си. Аз все още го гледах с учудване и недоумение е не можех да реагирам адекватно. - Ей, добре ли си? - Да, да просто още съм в шок – отвърнах му аз и хванах ръката му. - Иван, приятно ми е. - Дени, и на мен ми е приятно да се запозная със спасителя си. - Хахах, е как можех да оставя момиче като теб в беда. - Е аз можех и сама да се справя – дръпнах ръка обидено. - Не се сърди сигурен съм че си можела, но в ден като днешния трябва да си помагаме независимо от всичко. - Имаш право – каза Миро – ако не беше ти може би аз нямаше да събера смелост да стрелям, за да не улуча нея. - Е важното е, че всичко приключи и всички сме добре – каза Иван. - А ти не си от тук нали – попитах го аз. - Позна, от София съм. Пътувахме с едни приятели към морето и по пътя разбрахме какво се е случило, защото ни нападнаха тези същества и избиха всички освен мен. Спасих се само защото първо докопаха тях и успях да избягам и да се скрия в една къща. Там намерих тази красавица и с нея се защитавам до сега. - каза той и потупа пушката си. - Наистина е красавица и явно умееш да я използваш – отвърнах аз. - Ами научих се миналата година защото щях да кандидатствам в академията в Симеоново, но не ме взеха. - Не са те взели и защо – попита Миро учудено. - Ами не успях да покрия някои от нормативите. - Не се учудвам те там повечето влизат с връзки - добавих аз. - Имаш право – отвърна ми Иван. - Вие на къде сте тръгнали? - Стара Загора – отговорихме в един глас. - Е какво чакаме да потегляме преди да са дошли още от тези гадини. - Прав си, време е скоро ще се стъмни и трябва да пристигнем преди това – казах аз. И така ние се качихме в колата и отново потеглихме към заветната си цел с новия член на скромната ни група. Никой от нас обаче дори не подозираше, какво ни предстои да преживеем! IV Както обикновено мълчанието се възцари отново. Чуваше се само рева на двигателя. За щастие това ме успокояваше и ръцете ми вече не трепереха докато държах волана. Оставаха само още две села преди да пристигнем, а слънцето вече почти се бе скрило зад дърветата. Лъчите му се прокрадваха измежду клоните и огряваха пустия отново път. Когато навлязохме в първото село намалих скоростта, за да огледаме обстановката. Както се очакваше бе пусто, а вратите на повечето от къщите, които подминавахме бяха широко отворени. Спрях за малко на площада, за да огледам по-добре обстановката, но единственото, което видях бе едно зомби, което се клатушкаше в уличката от лявата страна на колата. То явно бе чуло угасването на двигателя, защото извърна глава. Когато ни видя тръгна право към нас. Свалих леко прозореца и зачаках. - Какво правиш? – попита Миро - Тръгвай преди да е дошло. - Спокойно, знам какво правя. - Ще просветиш ли и мен? - Само гледай – отвърнах му аз и се усмихнах. Зомбито дойде до прозореца и започна да блъска глава в леко открехнатото ми стъкло. Извадих ножа си и с едно рязко движение го забих в главата му, след което го издърпах и изтрих кръвта в ризата си. Затворих прозореца и отново запалих колата. Миро не спираше да ме гледа с недоумение, а както забелязах в огледалото за обратно виждане новият ни спътник правеше същото. - Какво сте ме зяпнали така и двамата - попитах аз шеговито. - Опитваме се да разберем какво се случи преди малко. - отвърна ми Иван. - Приспах едно зомби. Толкова ли е странно? - Не, въпросът е защо? - Защото колкото повече от тях отстраняваме, толкова по-безопасно е навън за нас. - Има логика, но все пак беше неочаквано. - Е очаквай неочакваното Ванко! - Вече ще знам. - Извинявам се, че ви прекъсвам, но ние имаме ли план какво ще правим, след като пристигнем – попита Миро гледайки ме въпросително? - Да, ще намерим мястото, на което се уговорих да се чакам с Габи и ще пренощуваме там, за да ги изчакаме, а утре ще намерим лагера, към който ни насочваха с онова съобщение, за да потърсим отговор за случващото се. - Хубав план - отвърна ми Миро и се засмя. - Нали, отделих цели 5 минути, за да го измисля – подхвърлих и аз на шега. - А тя не трябваше ли до сега да ни е настигнала? - Трябваше – казах аз и сведох глава. - Не се натъжавай, сигурен съм, че са се измъкнали живи. - Но аз не съм! Бог знае какво е заварила, когато се е прибрала. А каквато е плашлива, не ми се мисли как е реагирала. Не трябваше да я оставям сама. - Тя се е справила бъди спокойна. - Миро, не мога да съм спокойна! Ако не е намерила Тедо и Петър? - Какво? - Родителите и със сигурност са отведени, както стана с нашите и това значи, че е сама. Ако не ги е намерила и е срещнала някое от онези създания....... - Не говори така, моля те. - Дени, извинявам се, че се намесвам, но Миро има право. - Знам, но все пак ме е страх. - Като пристигнем ще се успокоиш. – каза Мирослав – Остават ни още десетина километра спокойно. Не казах нищо, но не защото не бях съгласна с него, а защото в момента в главата ми се въртяха съвсем други неща. Надявах се само сградата, към която отивахме да е празна и да не ни се налага да разчистваме много понеже мунициите ни определено бяха ограничени. Разстоянието до целта бавно се скъсяваше и вече почти бяхме влезли в града. Усетих някакво облекчение и сякаш голям товар падна от плещите ми. Но това не продължи дълго. В далечината забелязах високо заграждение, което опасваше цялата улица. Не се виждаха хора нито бродещи и това силно ме притесни. Интуицията ми подсказваше, че има нещо нередно! Когато наближихме забелязах нещо странно познато. Като в някакъв хорър, но тук е реално! Военни камиони и танкове по целия път, една единствена врата, която стоеше широко отворена и няколко разкъсани трупа натръшкани върху защитната стена. Явно това е имало за цел да защитава града от бродещите, но нещо се бе объркало. Преминах бавно и предпазливо през отворената порта и едва тогава разбрах, че нямаше да е никак лесно да приключим спокойно деня. Покрай нас се клатушкаха десетина зомбита, витрините на магазините бяха разбити, от високите етажи на една сграда излизаше дим, а повечето от колите които бяха хаотично разпръснати по улиците горяха. Продължих да карам, но ускорих, за да стигнем колкото се може по-бързо до сградата, в която бях избрала да прекараме нощта. Бях се спряла на нея, понеже под блока имаше оръжеен магазин, както и хранителен, така че щяхме да имаме, както храна, така и оръжие. Пристигнахме и паркирах пред блока. Беше привидно спокойно, но не биваше това да ни успокоява. Все пак бродещите, които бяхме подминали нямаше да стоят безучастни. Слязох от колата без да казвам нищо, а момчетата ме последваха. Заключих я, извадих пистолета си и се насочих бавно към оръжейния магазин. Витрината му беше разбита, но се виждаше, че не всичко е взето. Щеше да има достатъчно муниции и оръжие и за трима ни. Влязох предпазливо, неочаквано едно зомби изскочи иззад един паднал рафт. Трябваше да го убия тихо затова извадих ножа и го повалих на земята. Момчетата влязоха, тъкмо когато го довършвах. - Да си вземем малко по-големи играчки момчета – подканих ги докато избърсвах ножа си. - Съгласен! - каза Иван и на лицето му се появи широка усмивка. Запознахме да се въоръжаваме с останалото в магазина което бе повече от очакваното. Взех си още няколко ножа, все пак те никога не са излишни. Два пистолета от любимите ми Glock 17, една карабина и моята слабост пушка със страхотна оптика и заглушител. Момчетата също не се правеха на скромни. Въоръжиха се до зъби с автомати и бойни ножове. Преди да излезем зоркото ми око видя една красива катана с дръжка от слонова кост и прекрасни орнаменти по ножницата. Бях я виждала и преди, но цената и бе прекалено висока за мен. Сега обаче нямах намерение да си тръгвам без нея. Върнах се и се покатерих на един стол за да я стигна щом я свалих я метнах през рамо и с един премерен скок се смъкнах на земята. Чух момчетата да ме викат и побързах да изляза. Те стояха пред колата в пълно бойно снаряжение, а в краката им имаше цял сак с муниции. - Мисля че вече сме готови да отидем в твоето скривалище – каза Иван. - Така и взимаме си храната от колата и се качваме. Това и направихме. Барикадирахме входа на блока , като избутахме няколко коли и започнахме да се изкачваме по стълбите към последния етаж. Беше тъмно, но и празно. В този блок живееха само възрастни и разчитах на това, че отдавна са ги отвели. Стигнахме до апартамента и аз извадих резервния ключ изпод изтривалката. - Колко банално – възмутено изсумтя Миро. - Банално, но в този случай това, че някой хора нямат креативно мислене е полезно за нас – отвърнах му и бутнах ключа а вратата просто се отвори преди да успея да го завъртя. - Бъдете готови, не знаем какво може да ни очаква вътре. - Готови сме! - каза Иван и извади нож същото направихме и аз и Миро. - Влязохме тихо през вратата и се насочихме към всекидневната. Както и очаквах апартамента беше напълно празен. Заключих вратата и избутахме един шкаф пред нея за всеки случай. Най-сетне можехме да си отдъхнем и да починем. - Кой ще е пръв в банята? - попитах аз докато свалях оръжията от себе си и прилежно ги подреждах до стената. - Дамите са с предимство – каза Иван докато сваляше своите оръжия. - О, поласкана съм и смятам да се възползвам. След тези думи излязох от стаята и затворих вратата за да сваля окървавените си дрехи на спокойствие. Извадих хавлия от шкафа с който бяхме подпрели вратата и влязох под душа. Докато отмивах засъхналата кръв от тялото и косата си чух почукване по вратата на банята. - Да, какво има? - Може ли да вляза? - Два въпроса – защо и кой? - За да те попитам нещо. Познах гласа на Иван и веднага отвърнах саркастично: - А, да бе влизай няма проблем. Той явно не разбра сърказма и влетя в банята. За щастие вече се бях покрила с хавлията и само го гледах осъдително. - Май не разбираш от сърказъм? - Важно е. Мисля, че приятелката ти пристига с нейната група. - Защо не каза веднага! Тутакси го избутах и изтичах на балкона. Погледнах надолу, но останах разочарована. Това не бяха те. Бързо приклекнах, за да не ме забележат и влязох вътре. - Не са те, тихо. Никой да не е повишил тон да се надяваме, че ще си тръгнат и няма да ни закачат. Не те видяха нали? - Не, спокойно. - Ох, слава богу. Върнах се в банята, за да довърша това което бях започнала, след което изпрах и дрехите си. Изнесох ги на балкона и ги разпънах върху един стол за да не привличат много внимание. Влязох обратно вътре и забелязах, че Иван е сам в стаята. - Къде е Миро? В банята . - Ахам, ясно. - Ти няма ли да се преобличаш? - Защо питаш? - Просто така. - Ще се преобличам разбира се. - Ами давай. - Ами излез. Или недей, ще ида в кухнята. - Ти си знаеш. Взех раницата си и се затворих в кухнята. Извадих другите си дрехи и свалих хавлията. Реших да подразня малко Иван, за да проверя какъв е в действителност затова открехнах лека вратата, проврях глава и метнах хавлията на дивана до него, след което отново затворих. Докато се напъхах в късите си панталонки чух как дивана изскърца и знаех, че е станал. Продължих да се обличам и от време на време хвърлях по един поглед през рамо към стъклото в горната част на вратата. Когато приключих отворих рязко вратата предполагайки, че ще го заваря пред себе си, но той кротко се беше излегнал на дивана. Останах учудена, но и бях доволна, че е оправдал очакванията ми и нямаше да създава проблеми. Когато забеляза, че излизам той отново седна, а аз седнах до него. - Та от София си значи? - Ами да. - Нямаш ясно изразен диалект, това ме изненадва. - Ами не ми е приятен, затова и не съм се старал да го усвоявам. - На мен също. Носи ми лоши спомени. - Какви по-точно или не идва да питам? - Не ми се говори за него иначе с удоволствие бих ти разказала. - О, ясно. Няма нужда ще сменим темата. Вие двамата с Миро да не би...... - Неее, той ми е братовчед. - Аааа, сега ми се изясни. - Мхм. Настъпи неловко мълчание, което Миро прекрати влизайки в стаята. - Следващия може да влиза. - Отивам – отвърна му Иван и свали тениската си още в стаята. Не бях забелязала колко добре изглеждаше тялото му, но сега всичко се виждаше ясно, даже прекалено. Помислих си, че такава физическа сила ще е от голяма полза за групата е може би и някои други неща, но в онзи момент не казах нищо. Щом той излезе Миро побърза да ме заговори. - Е, да приготвим нещо за хапване докато „мистър мускул“ се изкъпе. - Хахах, много си груб. - Е, лъжа ли е? - Е не е, но тези мускули определено ще са от полза за групата ни. - Абе и ти си права. Мисля, че аз също трябва да се вкарам във форма. - Това ти си го знаеш най-добре. Хайде да извадим малко храна. - Ти извади аз ще изпера дрехите ви и ще ги изнеса, за да изсъхнат. О, да не забравя запали няколко свещи, за да не се налага да палим лампите. Нека не привличаме много внимание. - Но откъде да ги взема? - Не виждаш ли, че има ето там върху шкафа. - О да. Много си наблюдателна. - Благодаря, старая се – отвърнах аз, докато влизах в кухнята за да опитам да изпера дрехите им. Когато приключих и излязох и двамата седяха и ме чакаха. Отидох за оставя изпраните им дрехи при моите и когато се върнах забелязах, че Иван все още е по хавлия. - Ти нямаш ли намерение да се обличаш? - Ами нямам други дрехи, а ти си изпрала моите. - Момент, ще ти потърсим нещо. Сигурно има нещо подходящо тук - казах аз ровейки из шкафовете. Намерих му чифт дънки и една тениска, но се оказа, че тя му бе меко казано малка. Изрових от шкафа една риза и за щастие този път му беше по мярка. Седнахме около скромната трапеза и се нахранихме, като от време на време си подмятахме шеги за „романтичната“ атмосфера. След вечеря прибрахме храната обратно, но сега идваше големия проблем, как щяхме да спим при наличието само на едно легло. - Аз мисля да спя на дивана – предложи Иван. - Не, на дивана ще съм аз, а вие двамата сте на леглото – заявих аз. - Нека не се караме. Леглото е голяма. - Какво искаш да кажеш с това Миро? – попитах с недоумение. - Можем и тримата да спим удобно на него без проблем. Дори и за четвърти има място. - Няма ли да е малко странно и неудобно. - За мен не, а за вас не знам – каза Иван и се изтегна върху спалнята . - И все пак е само за една нощ – отвърнах аз и също легнах. Миро беше повече от доволен и също легна от другата ми страна. Покрихме се с по един чаршаф и опитахме да поспим. Не смеех да обърна гръб на нито един от двамата. Лежах покрита е предремвах чакайки ги да заспят, но това така и не ставаше. Най-сетне и тримата се унесохме и заспахме дълбоко. Все пак имахме нужда от почивка, за да се приготвим за това, което ни предстоеше да преживеем на следващия ден.