Анонимен
Новак
Моята стенаСтатииСъветиИстории17Коментари75Форумни теми2Постове във форума39За менИзпрати съобщениеточки0
V
Слънцето огря през отворения прозорец и стопли лицата ни. Свещите отдавна бяха изгаснали и разтопения восък бе изсъхнал отново. Светлината започна да дразни очите ми и бързо ме накара да обърна гръб на прозореца. Не помогна особено понеже ми стана горещо и трябваше да стана. Ловко се измъкнах измежду все още спящите Миро и Иван и отидох в банята. Измих лицето си и излязох да прибера вече изсъхналите дрехи. Със съседната тераса ни делеше само една решетка която бях използвала за импровизиран простор и в момента, в който свалих хавлията един бродещ стоеше срещу мен. Рязко се отдръпнах назад, а то настървено започна да се бляска в решетката провирайки ръце през нея. Виждах зеещата дупка на бузата му и мъртвешки студените очи, но точно в този момент трябваше бързо да се окопитя. Влязох и грабнах ножа си.
- Къде отиваш с това? - попита ме Миро, който се беше разбудил.
- Да убия един бродещ.
- Какво! - скочиха стреснато и двамата.
- Аме и двамата ли сте будни?
- Да – отвърнаха в един глас.
- Бродещите се стигнали до тук ли? - попита Иван.
- На съседния балкон има един. Сблъскахме се докато събирах дрехите.
И двамата скочиха от леглото и грабнаха ножовете си. Излязохме на балкона, а зомбито все така настървено ревеше срещу нас. В този момент се появи и второ. То излезе на балкона и когато ни забеляза също се залепи за решетката. Тримата се спогледахме и с няколко премерени движение обезвредихме и двамата.
- Дали има и още? - попита Иван.
- Ще разберем, но едва ли ще има значение. Все пак трябва да се измъкваме от тук – отвърнах аз.
- Малко ще ни е трудно – обади се Миро, който се бе надвесил през ръба на терасата.
- Защо мислиш така? - попитах учудено.
Ела при мен и ще разбереш.
И драмата се приближихме до ръба и щом погледнахме надолу ни стана ясно какво е имал предвид. По цялата улица се клатушкаха зомбита. Няколко от тях се хранеха с едно мъртво улично куче, а други бяха разкъсали някого и сладко похапваха от него.
- И сега как ще преминем покрай тях – попита Иван, като сочеше улицата под нас.
- Ще трябва да отстраним част от бродещите от тук и после да слезем. – отвърнах – Но трябва да сме тихи.
- Само твоята пушка има заглушител, аз и Миро нямаме подобпи оръжия.
- Напротив – убедено заявих – аз взех заглушители за пистолетите.
- Предвидливо. Браво на теб – похвали ме Миро и ме потупа по рамото.
- Така е, а сега да ги почваме – добави Иван.
Влязохме обратно и си взехме оръжията. Аз се настаних удобно и опрях пушката върху парапета, за да са по стабилни изстрелите. Притиснах приклада плътна към себе си и се прицелих. Първия изстрел беше с милиметрична точност както и втория. Зомбита падаха едно след друго, а момчетата ме бяха зяпнали с отворени усти. Продължих в същия дух без да им обръщам особено внимание.
- Къде си се научила да стреляш така? Колко пъти въобще си го правила до сега? - развълнувано заразпитва Мирослав.
- Само два – отвърнах без да спирам да стрелям.
- И си толкова добра? - попита изумен Иван.
- Ами може би и компютърните игри са изиграли някаква роля. Преди играех много игри от типа симулатор.
- Възможно е. И все пак браво – отговори ми той.
- Благодаря! А вие не смятате ли да ми помогнете?
- Да, да – стреснато каза Миро и двамата също се заловиха за работа.
След като разчистихме улицата събрахме багажа и оръжията си и слязохме пред входа. Улицата беше застлана с тела и щеше да е трудно да се шофира, така че трябваше да разчистим малко. Струпахме труповете до една изгоряла кола е ги запалихме, след което се качихме в нашета и потеглихме към следващата си цел – предполагаемия бежански център. Но имахме един голям проблем, нямахме никаква представа къде е той. Карахме из града и се оглеждахме за някакви знаци или ориентири, но уви нямаше нищо.
- Спри! – извика внезапно Миро.
- Аз скочих върху спирачките му се развиках.
- Не ме плаши така, какво има?
- Там – каза той и посочи една сграда, на която със спрей беше изписана стрелка, която солеше на ляво.
- Е нека е на ляво – казах аз и завих.
Не след дълго видяхме военно заграждение, което този път изглеждаше запазено. Нямаше войници, но пък за сметка на това портата беше затворена. Паркирах пред нея и почаках няколко секунди, но нищо не се случи. Слязохме от колата и на мен ми хрумна не до там добрата идея да се изкача по заграждението и да видя какво има от другата му страна. Приближих се предпазливо и започнах да се катеря, а когато стигнах подходящо място, за да надникна внезапно ме обзе чувство на страх. Предпазливо подадох глава и за щастие от другата страна не видях нищо. Това малко ме разочарова, но ме и успокои. Там беше чисто, но нямаше и хора както бяхме очаквали. Прескочих стената и отворих портите. Момчетата вкараха колата, след което затворихме.
- Това място изглежда изоставено. Не трябва ли да ни посрещнат военни за да ни обяснят какво става? - с недоумение попитах.
Отговора, който получих не дойде от събеседниците ми, а някъде измежду сградите.
- Няма войници! От тук нататък сме сами.
- Кой го каза? - извиках аз и вдигнах пушката си.
- Свали оръжието малката, ние не сме врагове.
В този момент от входа на сградата, намираща се от лявата ми страна излезе момче. На около 23-4 години с руса коса и светли очи. Обръщението му към мен определено имаше смисъл, защото той беше огромен около 1,90 и доста набит. През рамото му беше преметнат автомат, а на кръста си имаше колан на която висяха два едрокалибрени пистолета. Зад него от вратата излязоха още двайсетина души, измежду които имаше още 5 момичета. Всички бяха добре въоръжени, а в погледите им се четеше както страх така и объркване.
- Кой сте вие – отправих гневен поглед към момчето.
- Казах ти свали оръжието, не сме врагове.
- А какви сте тогава? – отвърнах като предпазлива смъкнах пушката .
- Оцелели като вас.
- Оцелели от какво – попита на свой ред Миро.
- Не от какво , в какво – отвърна му момчето.
- Как така? - ококорих се аз.
- Ние сме оцелели в играта.
- Мислиш, че това е игра! – креснах аз.
- Не мисля, знам го. Ние сми само играчи в една извратена приумица на правителството.
Аз само се втрещих още повече и бавно обърнах глава към Миро. Той ме гледаше със същото учудване а непознатият само се усмихна и каза:
- Виждам че и вие сте чули, но явно не ви се е вярвало, че може да се случи.
- А ти от къде знаеш? – попитах аз – Кой го потвърди?
-Последния оцелял войник. Избиха всички още снощи, за да оставят само момчета и момичета под 26 години. Било им заповядано да ни съберат тук и да ни въоръжат. После щели да ни пуснат на онези същества и да се наслаждават на клането.
- И само вие ли сте оцелели?
- Не малката, има още няколко групи отцепници.Пуснаха съобщение което заблуди останалите, че това е инцидент и тъпаците се вързаха. Когато разбраха какво се случва те решиха, че трябва да последват съвета на войниците и тръгнаха към летището в София. Там трябва да чакат самолети, които да отведат оцелелите група от всеки град на безопасно място, докато разчистят и отново можем да се върнем тук. Заминаха преди клането и не видяха как и последния войник падна и издъхна.
- Това е отвратително! Как може да си играят така с нас, това е извратено.
- Явно може. Ние мислим да открием къде се крият извратените копелета и да ги изтребим до крак.
- Оставете ги на мен аз съм им замислила по страшно наказание – заявих самодоволно.
- Ти!? Та какво можеш да им сториш? Още се дете. - каза непознатия е се засмя.
- Дете! Не ме разсмивай. На 19 съм и смятам, че мога да се грижа достатъчно добре за себе си.
- 19! Почти колкото мен? Не ти личи много. Мислех че си на не повече от 16.
- Е не съм – сопнах му се аз.
- Не с лошо, моля те. О, колко съм невъзпитан. Аз съм Владимир, приятно ми е.
- Деница, а това са Мирослав и Иван.
Момчето се приближи към нас и се здрависа с всички ни, след което предложи:
- Искате ли да пренощувате в нашета сграда?
- Безопасно ли е? - попитах.
- Целия периметър е обезопасен, бъдете спокойни.
- Съгласна.
И така той ни въведе в блока и ни показа един свободен апартамент, който можехме да използваме. Беше малък, но и това ни беше достатъчно. След като се разположихме аз оставих момчетата и потърсих капака, през който се излиза на покрива. Намерих го и се изкачих по стълбата. Имах намерение да огледам от високо обстановката и се надявах да видя Габи да пристига жива и здрава по някоя от уличките. Приближих се до ръба и започнах да се взирам в далечината. По улиците отново бяха плъзнали бродещи. Приготвих пушката и залегнах. Имах нужда да си изкарам гнева на нещо, а зомбитата ми се струваха подходящи. Започнах да ги отстрелвам едно след друго, но не помогна. Все още чувствах тежест и неудържим гняв! Изкрещях! Очите ми се напълниха със сълзи и това замъгли погледа ми. Оставих пушката и застанах на колене. Започнах да плача тихо и да проклинам живота на ум. Рухнах емоционално. Нямах идея защо се случи това, но имах чувството, че нямам сили да се боря. Замислих се за всички, които познавах и обичах и когато си дадох сметка, че има възможност да не са оцелели и ми стана още по-тежко. Колкото и да бях силна, колкото и да сдържах гнева и притеснението си не можех да спра сълзите. Стисках зъби и се опитвах да спра да мисля, но някак си не се получаваше. Капака през който бях влязла изскърца и ме стресна. Но не исках да се обръщам, просто останах на място и продължих да стискам зъби. Една ръка погали рамото ми и аз вдигнах бавно глава. Владимир стоеше над мен и ме гледаше объркано. Просто го игнорирах и отново взех пушката си. Започнах да отстрелвам бродещ след бродещ а сълзите продължаваха да се стичат по бузите ми. Той седна до мен без да каже нищо и започна да ме наблюдава.
- Какво има – попитах го аз тихо.
- Видях че някой се е качвал тук и дойдох да проверя.
- E, провери, сега изчезвай.
- Защо го правиш?
- Имам нужда да остана сама.
- Аз пък мисля, че имаш нужда да споделиш болката си на някого.
- И защо мислиш така – отвърнах оставяйки пушката.
- Защото всеки има нужда да сподели.
- Аз нямам, поне не на теб.
- Проблем с Миро ли имаш.
- Защо пък с него ?
- Ами вие не сте ли....
- Не!
- Или...
- Не, не съм и с Иван.
- Какво ти има тогава малката?
- Не ме наричай така!
- Е какво толкова, самата истина е.
- Е и ти имаш право.
- Ето видя ле, не е трудно да говориш с мен. Сега кажи какво те мъчи?
- Страх ме е – казах тихо и сведох глава.
- От какво?
- От това, че има възможност семейството, приятелите и всички, които обичам вече да не са между живите.
- Искаш ли да ти кажа една тайна?
- Слушам те.
- И мен ме е страх от същото!
- Как може да те е страх? Погледни се.
- Какво ми е?
- Ти самия всяваш страх. Такъв голям и силен мъж не може и не бива да се страхува.
- Запомни едно от мен малката. Всеки, независимо колко е голям и силен, се страхува, когато обича.
- Ще го запомня, благодаря ти.
- Поплачи спокойно никой няма да те види тук.
- Ти ще ме видиш, това ми стига.
- Мислиш че и аз не мога да плача ли?
- Не знам, можеш ли?
- Не само мога, но и искам. Но ти знаеш, че лидера не бива да пада духом. - В противен случай хората, които води също ще изгубят надежда.
- Знам го!
- Знаеш защото и ти самата си лидер, но не го осъзнаваш.
- Аз? Не ме разсмивай.
- Така е. Личи ти.
- И по какво?
- Довела си групата си чак до тук, това малко ли е.
- Ние нямахме лидер, бяхме едно цяло.
- Имали сте, но не сте го знаели малката.
- Не ми се мисли за това сега.
- Добре, щом казваш. Искаш ли да идем долу.
- Искам.
Станахме тутакси и слязохме от покрива. Той ме заведе до неговата стая и попита:
- Искаш ли да влезеш, за да пийнем по нещо. Имаш нужда да се успокоиш.
- Не пия алкохол с непознати.
- Не се страхувай от мен, не ти мисля зло.
- Не ме е страх.
- Тогава влез.
Нямах какво да губя, ако опитам, а и наистина имал нужда от една чашка, за да успокоя нервите си. Влязох и седнах на дивана във всекидневната. Той донесе две чаши и бутилка уиски и седна до мен. Сипа и ми подаде чашата.
- Ето, работи безотказно.
- Известно ми е.
- Сега ще ми разкажеш ли историята на групата ви?
- Ами няма много за разказване. Миро ми е братовчед а Иван го качихме по пътя за насам понеже ми спаси живота.
- Спасил е живота ти?
- Ами да нападна ме зомби, а той го отстреля преди да успее да ме захапе.
- Значи може да се разчита на него?
- Ами да.
- А ти, каква е твоята история? Дете на военен ли си?
- Не, защо.
- Заради начина по който стреляш. Много си точна.
- Не, самоук талант съм.
- Хахах, добре си се обучила.
- А ти? Какъв си?
- Обикновено момче.
- Това не ми стига. Имаш ли военна подготовка?
- Не, всичко научих тук, за няколко часа.
- Е и това е нещо.
- Да, но другите трудно се оправят. Много от тях не могат да стрелят изобщо.
- Е как тогава възнамеряваме да потеглим на път?
- Ще трябва да ги обучим.
- Определено!
И двамата замълчахме и започнахме да се гледаме втренчено. Изпивахме се един друг с поглед и всеки преценяваше другия. Бяхме изпразнили чашите си за отрицателно време затова без да кажа и дума взех бутилката и ги напълних отново.
- Да пием за надеждата – казах и отпих голяма глътка.
Събеседникът ми само кимна и последва примера ми. Мълчаливо продължихме да обръщаме чеше след чаша и да се преценяваме с поглед. В него имаше нещо особено което много ясно се забелязваше. Вдъхваше сигурност, а пъстрете му очи сякаш можеха да успокоят и най-разярения звяр само с един поглед.
- Имаш много проницателен и въздействащ поглед. Сякаш когато ме гледаш виждаш право в душата ми. - каза той като не спираше да се взира в очите ми.
- А твоят е толкова спокоен. Сякаш не си виждал ужаса и не знаеш за зверските сцени, които са се разигравали навън.
- Твоите очи също вдъхват спокойствие, но предполагам са ти го казвали и преди?
- Да и то доста пъти.
- Но в тях могат да се видят още доста неща. Болка, много болка и страх.
- Тези неща няма как да се скрият, но предполагам ти го знаеш.
- Разбира се! А и да се опитваме да ги скрием те пак успяват да си пробият път навън.
- Така е! Мисля че алкохола ни дойде в повече щом започнахме да навлизаме в такива дълбоки размисли, не мислиш ли?
- Не, той никога не е в повече особено в такива моменти. - отвърна ми той и отново допълни чашите.
- Нека спрем за малко – казах и избутах чашите и вече почти празната бутилка уиски на страна.
- Защо, не те ли отпусна поне малко?
- Отпусна ме даже много и там е проблема.
- Защо?
- Защото ще започна да ти споделям неща, за които дори не искам да си спомням – отвърнах и се усмихнах.
- В това да ми споделяш няма нищо лошо.
- Напротив, има! Аз ще си ходя, прекалено се застоях.
- Не, остане. - каза той и хвана ръката ми.
- Пусни ме искам да ида при момчетата. - отвърнах раздразнена от грубото му поведение.
- Той ме пусна и ме изгледа невинно.
- Извинявай! Щом искаш върви, няма да те задържам.
- Благодаря за разбирането. За наградя ще поостана още малко.
- Доволен съм от наградата – подхвърли той на шега и се засмя.
- Има ли още нещо за което искаш да ме питаш?
- Мисля че за сега няма, но ако се сетя определено няма да мълча.
- Добре аз.....
И тогава най-неочаквано някой почука на вратата. Влади стана и отвори а там седеше едно момче от неговата група. Той ме забеляза и притеснено каза:
- Извинявам се, ако прекъсвам нещо, но вън пред портата става нещо и имаме нужда от теб. От вас.
Сърцето ми подскочи. Почувствах, че трябва да изляза, веднага.
VI
Навън беше мрачно поради факта, че идваше буря. Няколко човека от групата на Владимир стояха върху заграждението и стреляха вероятно по група зомбита, която нападаше лагера. Изкачих се горе и тогава разбрах какво в действителност се случваше. Пред портата имаше кола заобиколена от зомбита, а в нея за мое голямо учудване и облекчение бяха Габриела, Тедо, Петър и Дидо. Почувствах се спокойна, но знаех че трябва да ги измъкнем от тази трудна ситуация колкото се може по-бързо. Извадих пистолета и разчистих пространството в близост до заграждението.
Скочих на земята и извадих катаната. За пръв път щях да използвам подобно оръжие и за това действах предпазливо. Когато обезглавих няколко зомбита и установих, че не е чак толкова трудно започнах по-уверено да напредвам към колата. Зомбитата ме забелязаха и понеже бях по-лесна плячка се насочиха право към мен.
- Елате ми, копеленца – извиках и пронизах едно зомби.
Прибрах меча и свалих пушката от гърба си. Отстрелвах някой от тях и разбивах главите на други с приклада. В суматохата приятелите ми успяха да се измъкнат от колата и да се качат на безопасното заграждение. Когато го направиха аз също се опитах да се изкача, но една от гадините хвана крака ми.
- Голяма грешка сладък – казах аз и го сритах.
То падна а аз се метнах върху него и размазах главата му с приклада. После се изкачих при другите и им помогнах окончателно да разчистим периметъра. Тогава забелязах, че Влади и моите хора ме гледат като гръмнати, но дори не попитах защо. Просто хвърлих пушката и ги запрегръщах. Разплаках се от щастие докато последователно се хвърлях на врата на всеки от тях и само повтарях:
- Слава богу, живи сте.
Треперех и същевременно не можех да сваля усмивката от лицето си.
- Какво беше това преди малко? - с изненада ме попита Дидо.
- Какво да е спасявах ви задниците.
- Беше лудо! Къде се научи да правиш тия неща – попита Тедо с присъщата за него шеговитост.
- Адреналин братче! - отвърнах аз.
- Ебаси адреналина! Ти сигурна и нас можеше да изтрепеш – пошегува се Габи.
- О, в никакъв случай. И аз си имам мярка все пак.
- Да, убедихме се в това. - каза Влади.
След като всички се успокоихме въведохме новодошлите в блока, за да им покажем стаята в която щяха да прекарат нощта. Помогнахме им да пренесат багажа си и забелязах нещо много странно, нямаха почти никакви оръжия. Само ножове и една бухалка.
- Много скромно бойно снаряжение – пошегувах се аз.
- Ами това успяхме да намерим – отвърна ми Тедо.
- Все пак е нещо, но как стигнахте до тук само с това? Не срещнахте ли зомбита по пътя.
- Честно казано не. Първия ни сблъсък с тия противните беше когато влязохме в града.
- Късметлии!
- Дени, може ли да поговорим за момент – прекъсна ни Габи.
- Да разбира се. Какво има? - попитах аз като я издърпах на страни.
- Кой е този, който постоянно се движи с Миро?
- Ами името му е Иван, сблъскахме се с него по пътя за насам.
- И е тръгнал с вас просто ий така?
- Не разбира се. Качихме го, защото ми спаси живота.
- Каквооо!
- Ами стана така, че Миро поиска да опитаме да отстраним група зомбита от пътя. После осъзна, че са прекалено много, но все пак се опитахме. Едно от последните ме беше притиснало към земята и някой го застреля. По-късно разбрах, че това е бил именно Иван.
- Боже, добре че е бил той иначе.....не ми се мисли.
- Така е, нямаше как да не го качим. Дължах му живота си, а и е такъв сладур, душичка.
- Хахах, така е.
- А ти и другите как се открихте?
Ами получи се така, че........
И така започна история, която продължи цял час. Дори и най-малката подробност ми беше разказана, чак до момента, в който са се озовали пред нашета порта. И ми беше наистина интересно понеже бяха преминали през доста перипетии докато ни открият. Хубавото бе, че ми каза, че има и други оцелели, които обаче не се тръгнали към Стара Загора. Но въпреки това пак се беше някакво успокоение. След като приключи с разказа си и помогнах да се настани в стаята и отидох да огледам как са нещата навън и колко още зомбита се привлекли изстрелите ни. Изкачих се на стената където пазеха двама от хората на Владимир и когато видях само десетина бродещи се успокоих.
- Как е положението – попитах едно от момчетата.
То бе слабо, но за сметка на това доста високо. Макар че почти всеки спрямо мен бе висок. Имаше черни очи и къса коса със същия цвят. Страхът който изпитваше бе ясно изписан на лицето му. Лице което между другото ми се струваше странно познато, но не се сещах от къде точно.
- Сама виждаш, дойдоха още доста – отвърна той плахо.
- Не са чак толкова много.
- Как така? Та те са десетки.
- Не само 12,13, 14...... ето само 17 са, нищо особено.
- За теб може би, но за мен са си много.
- Я ми кажи как се казваш?
- Всички тук ме знаят като Дики, но всъщност името ми е Денислав.
- Е добре Дики, можеш ли да стреляш с това – попитах като посочих пушката му.
- Почти.
- Как така?
- Почти успявам да улуча целта.
- Хахах, шегаджия. Я покажи на старата си кака какво можеш.
Той кимна и насочи пушката. Уцели едно от зомбитата в рамото и я свали.
- Добър изстрел, важно е че улучваш мишената, а с точността ще се справим в последствие.
- Е старая се, но все пак съм прост компютърен специалист това не е за мен.
- Мхмм, сега ми се изясни. А на колко си?
- На 19.
- Оуу, много се млад. Даже не съм ти и кака.
- Хахахх, така е по-скоро аз съм ти батко.
- А той по-добре ли се справя?
- Кой?
- Момчето което пази с теб.
- Може да се каже, но не знам как ще се разбереш с него.
- Е ще опитам.
Приближих се до другото момче което стоеше на около 2-3 метра от нас и плахо поведох разговор.
- Здрасти, аз съм Дени, приятно ми е.
Той не отвърна, а продължи да наблюдава зомбитата на пътя. Гледах го и преценявах шансовете си за успех. Нормален ръст около 1.75, средно телосложение, лице излъчващо детска невинност и същевременно мъжествен чер, кестенява коса, сиви очи и намръщено изражение.
- Извинявай, ще ми обърнеш ли внимание?
Отново не получих отговор. Ядосах се и като забелязах, че той така съсредоточено следи зомбитата ми хрумна идея. Свалих пушката от рамото си, залегнах върху оградата, опрях приклада в рамото си и изстрел след изстрел свалях зомбитата. Убих голяма част от тях така, а после бързо скочих от другата страна и отново развъртях катаната. Разчистих улицата и подсвирквайки си се качих обратно при мълчаливия младеж.
- Сега няма какво да наблюдаваш, така че би ли ми обърнал малко внимание.
Той извърна глава, погледна ме право в очите, наведе се към мен толкова, че вече ни деляха едва няколко сантиметра и прошепна:
- Какво искаш от мен, позьорке.
- Искам само да се запознаем, нищо повече.
- Мартин, приятно ми е, а сега се махай.
- И защо искаш да се махна?
- Такива като теб са ми ясни Дени. Искате да сте в центъра на вниманието и постоянно се опитвате да се покажете с нещо. Например това преди малко.
Ами всичко това беше, за да спреш да ми се правиш на мачо и да ми обърнеш внимание. Просто се опитвах да съм любезна.
- И к`во сега, искаш медал ли?
- Не казвам това просто очаквах малко любезност. Все пак не сме врагове, нали?
- Така е. Но не сме и приятели, нека ти е ясно.
Разбрах че трудно ще изляза на глава с него, а и ми се струваше, че за в бъдеще ще създава доста пробелми. Покорно се оттеглих и минавайки покрай другия чух само едно тихичко:
- Казах тииии...
Усмихнах се и слязох от стената. Докато вървях бавно към входа чух грубия глас на Мартин да подвиква след мен. Не му обърнах внимание мислех, че ме дразни, но изведнъж той извика:
- Извикай Владо веднага, нападат ни, чуваш ли тъпа кучко.
Обърнах се и му хвърлих презрителен поглед, след което се затичах към стаята на лидера.
- Влади, Владииии....... - крещях докато бягах по стълбите.
- Какво има ? - отвърна той.
Гласът му се чуваше някъде от горните етажи и за това се спрях.
- Нападат ни, събери хората си и елате бързо.
- Той притича надолу и дойде до мен.
- Кака така ни нападат малката?
- Ами не знам. Онзи заядливия, който пази на стената ми каза да те повикам.
- О, запознала си се значи с Марто.
- Да, имах нещастието.
- Като те опознае ще те хареса не бой се.
- Е да се надяваме. В противен случай с този негов странен характер и държание ще си имаме проблеми.
Двамата слязохме бързо на долу и се спряхме под стената. Момчетата горе вече бяха с едно повече и стреляха вероятно по голяма група бродещи, нападнала лагера.
- Как е положението момчета справяте ли се? - попита Владимир.
- Качи се и виж сам. - отвърна му Мартин.
Ние само се спогледахме и се втурнахме да изкачваме стената. Щом се озовахме горе разбрахме колко сериозно всъщност бе положението. Зомбитата буквално не можеха да се разминават. Някой от тях се спъваха и падаха а другите просто минаваха върху тях. Ужасът беше пълен!
- Нападат ни, всички при стената! - провикна се Владимир, а мощният му глас отекна между сградите.
Няколко човека от групата му се показаха на прозорците и щом видяха какво става веднага се втурнаха към нас. С Владимир се присъединихме към момчетата и опитахме да разчистим лявата страна на оградата, но беше почти невъзможно. На мястото на всяко убито зомби пристигаха нови две. Бавно но сигурно те разклащаха стената и трябваше да решим какво да правим и то бързо. В противен случай рискувахме живота на всички в лагера си.
Все още си е в мен, но я пазя за една от следващите глави. Хахаха много правилно си се ориентирал в ситуацията. 
Ами планирам да има още доста части, така че се надявам да останете доволни от по нататъчното развитие на разказа.
Към тигърче: Правя каквото мога за да я завърша и най-късно до края на седмицата се надявам да успея да я пусна.
Благодаря на всички, че оценявате труда ми 
Предстои да прочетете една малко по-дълга и различна глава, която се надявам да бъде разбрана правилно.
VII
С няколко красноречиви погледа Владимир ми показа, че е на същото мнение на каквото бях и аз самата, а именно да напуснем лагера и да потърсим друго сигурно място, където да прекараме нощта. Той кимна, а аз му отвърнах.
- По колите! - изкрещях и скочих от заграждението – Всички да излязат от сградата, веднага.
Гласа ми, който беше най-силната ми природна даденост, отекна между сградите. Всички изскочиха навън, а момчетата върху заграждението продължиха да стрелят докато ние товарехме колите и се приготвяхме за път. Решихме да използваме останалите военни камиони, защото бяха по големи, а и имаше повече място отколкото в обикновена кола. Жал ми беше, че трябваше да зарежа моята, но ситуацията го изискваше.
Всичко беше опаковано и готово за отрицателно време. Хората се качиха и беше време да потегляме.
- Хайде момчета, слизайте от там. - подканих останалите върху заграждението.
- Идваме! - отвърна ми раздразнено Мартин.
В този момент едно зомби, което бе успяло да се изкачи незнайно как по стената го сграбчи за крака. Другите вече бяха слезли и той бе единствения останал горе.
- Дръж се – извиках и се затичах към стената.
Изкатерих се пъргаво и за щастие той се бе отбранявал добре и зомбито не беше успяло да го захапе. Пушката му обаче беше паднала долу. Реагирах бързо и хванах бродещия за качулката на якето, с което беше облечен. Тръшнах го на земята и преди да успее да реагира му размазах главата с приклада на пушката си. След това протегнах ръка към падналия си боен другар.
- Хайде да вървим.
- Не ми трябва твоята помощ – отвърна ми той и бутна ръката ми.
- Просто проявих учтивост, но щом си на това мнение, добре – казах аз с престорено спокойствие, но вътрешно ми се искаше да го метна за храна на бродещите.
Смъкнахме се от заграждението и се качихме в камиона, който щеше да води нашия импровизиран цивилен военен кордон. Владимир седеше на шофьорското място и вече беше запалил двигателя.
- А сега как ще се измъкнем от тук? - попитах аз.
- Има нещо като авариен изход на края на тази улица – отвърна Владимир като потегли и подкани всички да го последват.
Двигателите изръмжаваха един след друг и камионите потегляха, а в кабината на нашия се беше възцарило мълчание. Мартин ме гледаше с презрение, а Влади не откъсваше очи от пътя. Почувствах се страшно неловко, но нямаше как да сляза и да се преместя, нито можех да го накарам да спре, за да сляза. Най неочаквано Мартин се наведе към мен и прошепна в ухото ми:
- Защо го направи?
- Кое? - отвърнах аз тихо.
- Защо дойде да ме спасиш?
Тонът му бе станал необичайно спокоен и вече почти не долавях връждебност в него.
- Защото така реших.
- Ти си луда, ще си помислят нещо.
- Е, какво от това?
- Знаеш.
- Не, аз нищо не знам.
- Не се прави.
- Не се правя, просто изпълнявам.
- Какво си шепнете вие двамата – попита Владимир с неприкрито любопитство.
- Нищо, предупреждавам я, че ако пак се втурне да ме спасява ще си изпати.
- Да, потвърждавам и няма да го правя повече.
- И какво лошо е сторила? Само е искала да помогне.
- Спокойно Влади, щом той не иска няма да спасявам жалкия му задник повече.
Отново се умълчахме и само зяпахме правия път. Всеки очевидно се беше замислил за нещо, което го тревожеше ако можеше да се съди по омърлушените ни физиономии. Не след дълго стигнахме до порта, която трябваше да е предполагаемият авариен изход. Влади слезе като остави камиона запален и погледна през процепа под вратата.
- Чисто е! - извика той и натисна бутона, който отваряше портите. След това се върна при нас и подкара напред.
Щом и последния камион излезе чухме как вратите се затръшват тежко и шумно зад нас и някак това донесе на всички ни някакво своеобразно успокоение. Сега оставаше само да намерим друго подходящо място, на което можем да пренощуваме далеч от зомбитата.
- И сега на къде – избързах да попитам.
- Към първо районно – каза Владимир и се засмя.
- Сериозно те питам.
- И аз ти давам сериозен отговор. Ще пренощуваме там и утре рано потегляме за София.
- Ужас.
- Какво против имаш – намеси се Мартин.
- А не, нищо.
- Добре тогава, решено е.
За мое огромно облекчение до целта ни оставаха около 15 минути път. И въпреки мълчанието те изминаха доста бързо. Оставихме камионите на паркинга и щурмувахме управлението. Единственото което открихме бяха обезглавените тела на двайсетина униформени. Извлякохме труповете навън и ги запалихме, след което залостихме вратата и се настанихме. Всеки си намери местенце, а аз и моята групичка, която вече се състоеше от седем души, се настанихме в една от по-големите стаи. Намерихме оръжейната и се заредихме с муниции. Дори може де се каже, че бяхме прекалили, но се съмнявах да останат неизразходвани.
Оставих хората от групичката да поспят и започнах да обикалям из управлението, за да потърся някое по-усамотено място където да се скрия и да осмисля някои неща които ме тревожеха. Беше наложително да реша дали да споделя с някой тайната или да продължа да се преструвам и да спазвам уговорката. В такъв момент всеки би се зачудил каква ли е тази уговорка и с право, дори аз самата се чудех. Докато се лутах безцелно по коридорите видях една открехната врата в дъното на един от тях. Започнах да се приближавам предпазливо към нея като предвидливо извадих катаната от ножницата. След като се приближих достатъчно протегнах ръка и хванах дръжката. С едно бързо движение отворих широко вратата и точно преди да замахна с меча застинах на място. В мрачното, подобно на килер помещение, стоеше Мартин, който се бе втренчил в мен а погледа му излъчваше явно неодобрение и изненада. Присъствието ми очевидно го дразнеше.
- Я ела тук веднага! – каза той и ме дръпна при себе си, след което затвори вратата.
Стана тъмно като в рог и можех единствено да разчитам на обонянието и слуха си за да се ориентирам. Долавяше се мирис на застояло, но и свеж аромат на цветя. Тоя вероятно идваше от някоя туба почистващ препарат или нещо подобно. В тихата стая се чуваше само тежкото ни дишане и малките крачки, които правех аз, за да определя къде по-точно се намира той.
- Защо пристъпваш така?
- Търся те.
- Ето ме, тук съм – прошепна той някъде иззад мен.
- Къде? - отвърнах и отстъпих крачка назад. След което се обърнах кръгом и протегнах лявата си ръка напред.
Тя се допря до нещо и след като опипах осъзнах че това е не друго, а суитчара му.
- А сега ще благоволиш ли да ми кажеш защо ме набута тук?
- Да!
- Е?
- Трябва да поговорим.
Стори ми се странно и останах искрено изненадана от факта, че ми говореше така спокойно, но нямах намерение да разпитвам за причината.
- И за кое по-точно. Та ние с теб едва се познаваме.
- Тук няма никой.
- И какво от това?
- Стига знаеш за......
- Кое? „Уговорката“ ли?
- Именно.
- Знам, но ти май не помниш, че в последния момент тя беше променена.
- Така е. И все пак.........
- Оооо, без такива. Възнамерявам да спазвам обещанието си непознати.
- Не се справяш особено добре.
- Справях се, докато ти не реши, че трябва да ме заговориш пред Влади.
- Няма да се усети. Той е идиот.
- Е със сигурност е доста по-умен от теб.
- Нека не се заяждаме, моля те. Много добре знаем как са нещата.
- Аз не знам, кажи ми.
- Ами всичко приключи, вече сме непознати и всички трябва да мислят така.
- А Миро?
- Той вече говори с мен, казах му как са нещата и той се съгласи да не се издава.
- И пак не ми стана ясно защо ме извика? Казваш ми само неща които знам.
- Исках да ти кажа......трудно е.
- Да бе, то само на теб ти е трудно.
- Не казвам това......има нещо, което не знаеш.
- И то е?
- Амиии......трудно ми да.....
- Какво? Трудно ти е да си признаеш, че не се разделихме заради родителите ти, а защото секса по веднъж месечно не ти стигаше? Или ти е трудно да признаеш, че именно по тази причина спеше с всяка, която ти върже докато аз стоях, като глупачка с телефон в ръка и чаках да ми се обадиш? Неее, сигурна съм, че този път ще позная. Трудно ти е да ми кажеш, че докато уж беше с мен си се събрал с бившата си.
- Ама....
- Няма „ама“!
- Ти от къде......
- Имам се начини. Не ти ли казах, че те проверявам от време на време? Упс, пропуснала съм явно. Дано не се сърдиш, че съм премълчала нещо подобно.
Той замълча. След което чух как отстъпи бавно в страни и пусна осветлението. Гузното му изражение и сведената глава ясно ми показаха, че най-после бе осъзнал какво е направил. Цялото му лице се бе изчервило от срам, а по челото му бяха избили капки пот.
- Аз...... - едва прошепна той.
Без да кажа и дума свалих лентата от китката си и посочих белезите. Повдигайки бавно главата си той ме погледна, а после впери погледа си в ръката ми. Очите му се отвориха широко, а ръцете му затрепериха. В момент на слабост или просто, за да се направи на загрижен Мартин погали китката ми и ме погледна в очите.
- Съжалявам. Не знаех, че съм те подтикнал да оправиш нещо толкова сериозно.
- Е да беше го предвидил! – отвърнах ядосано и дръпнах ръката си.
В този момент мислех единствено как да се махна от там. Но нещо сякаш ме спираше и не ми даваше да помръдна. Силата, която ме накара да призная всичко, внезапно се бе изпарила. Мартин не смееше да ме погледне в очите, а аз не смеех да погледна него, за да не види сълзите, напиращи да излязат.
Борех се със себе си, опитвах да се сдържам, но както обикновено безуспешно. Сведох глава надолу и затворих очи. Една сълза се отрони и падна на пода, после втора и трета. Те се разбиваха в земята на стотици малки капчици, а с всяка следваща аз се чувствах все по слаба и безпомощна.
Тихият ми плач явно бе привлякъл вниманието на Мартин, защото той вдигна глава и ме погледна.
- Знаеш че мразя да те виждам да плачеш.
- Не ми пука, а и за теб вече не би трябвало да има значение.
- И защо?
- Защото още имам чувства към теб.
- Поредната опашата лъжа. Не ти ли писна вече да си играеш с чувствата на хората.
- Защо да е лъжа.
- Защото от твоята уста не може да изрича друго.
- Не е така.
- А как е! – изкрещях – Обясни ми.
- Казвал съм ти много неща, които наистина мисля.
- Хммм, така ли? Аз не вярвам. Единственото, което мисля че си ми казал на сериозно е цитирам „Виж какво, не те обичам вече, нямам чувства към теб“.
- Не е така!
- И продължаваш. Знаеш ли какво песна ми да споря за миналото, махам се.
Силата отново се върна. Обърнах му гръб и понечих да отворя вратата, но той хвана ръката ми.
- Недей, не си тръгвай. Знам че направих някои грешки, но.....
- Грешки? Така ли ги наричаш? Това твоето бяха смъртни грехове.
След тези думи се отскубнах от него и излязох, затръшмайки вратата след себе си.
Затичах се по коридора със сълзи на очи и мислех само как да се махна по-далеч от това място. Върнах се при групата си и без дори да поздравя се свих в единия ъгъл и заплаках.
- Дени, какво ти е заразпитваха ме те един през друг.
- Просто ме оставете, моля ви - прошепнах през сълзи.
- Какво е станало, защо плачеш? - попита Дидо.
- Оставете ме, не ми се говори.
- Нека я оставим тя ще ни каже когато се успокои – каза Миро и ме погледна с разбиране.
Той знаеше причината за сълзите ми и бе явно обезпокоен от случващото се.
- Но тя плаче, защо плаче? - попита го Габи.
- Вижте сега, истината е, че.....
- Не им казвай, нека не задълбаваме в темата.
- Но защо, те са длъжни да знаят.
- Какво да знаем, какво става по дяволите – разбесня се Данаил.
- Споко Дидо, всичко е наред – казах аз и изтрих сълзите си.
- Нали виждам, че не е.
- Не е така, добре съм.
- Дени, я ела да си поговорим на саме – каза Габи и ме извлече от стаята.
- Какво? - попитах я аз тихичко.
- Не се прави на луда, аз знам забрави ли?
- Добре де, говорихме и му казах всичко които знам.
- И той какво?
- Нищо засрами се и почна да се оправдава.
- Той знае ли, че аз съм наясно как стоят нешата.
- Предполагам, че поне толкова ум има в главата да предположи, че най-добрата ми приятелка знае всичко.
- И сега какво?
- Нищо, продължаваме да спазваме уговорката и да се правим на непознати. Остави ме сега, имам нужда да поспя. Утре ще е тежък ден.
- Всички имаме нужда от това.
Последва мълчание, след което и двете влязохме обратно вътре.
-Всичко и наред, добре е, а сега да поспим – успокои ги тя.
Всички кимнаха и се приготвиха за сън. Слънцето почти се бе скрило и повечето хора в сградата вече спяха. Не след дълго и членовете на моята група спяха дълбоко. Единствено аз стоях будна и се взирах в тавана до късно през нощта, но нaкрая също се предадох на умората и заспах дълбоко.
Към викито - опитвам се да я допиша, но не ми остава много време, което впрочем отговаря и на синьо. А към теб синьо - за съжаление не пиша толкова често само и единствено защото съм на лекции и имам прекалено работа, за да отделям много вреле за писане.
И в тази част няма много екшън, но все пак се надявам да ви хареса. За сметка на това има доста откровения и драма. Обещавам следващата да е доста по кървава и напрегната. . Приятно четене и благодаря за положителното мнение и подкрепата.
VIII
Когато се събудих на следващата сутрин бях сама в стаята. Реших да се поизлежавам и да се възползвам от усамотението, за да помисля. Нужно ми беше малко време, за да осмисля случилото се предишната нощ. Любопитно ми беше, защо точно сега Мартин бе решил да признае грешките и лъжите си и дали въобще това е била причината да ме издърпа при себе си. Дали не искаше просто да ми припомни къде ми е мястото? Или пък смяташе да направи опит да ме придума да се върна при него? Все още ми беше симпатичен, но нямах намерение да се оплитам в мрежите му отново. Нямаше да повторя тази грешка за трети път! Както си лежах, потънала в размисли, чух тихичко почукване.
- Да, кой е?
- Аз съм – чу се от другата страна гласа на Владимир.
- Какво искаш? - отрязах го грубо.
- Може ли да вляза?
- Да!
Той плахо открехна вратата и след като седна до мен ме погледна в очите и директно попита:
- Какво се случи вчера в килера.
- Моля!?
- Видях те да се изнасяш от там тичешком и със сълзи на очи. Предполагам не си си правила късния джогинг.
- Не, просто.......изплаших се от една мишка.
- Ти, изплашена от мишка? Не можеш да ме заблудиш. Знам че Мартин беше отишъл там да търси храна. Какво се случи в онази стая, кажи ми.
- Амиии....проведохме един неприятен и меко казано откровен разговор.
- Как така да не би да ти се е карал за нещо?
- Не, това са лични неща.
- Е как, вие едва се познавате, или пък не?
- Какво знаеш?
- Нищо. Само предполагам.
- И какво предполагаш?
- Че не сте напълно непознати. Прав ли съм.
Замълчах. Явно не се бяхме справили добре с прикритието. Чудех се единствено как да се измъкна от неприятната ситуация.
- Да приемам ли мълчанието ти, като знак на съгласие.
- Да. - тихичко прошепнах.
- И какво е имало между вас?
- Не смятам че ще е уместно да ти разкажа. Той няма да одобри.
- Той заслужава ли да уважаваш мнението му?
- Честно казано не.
- Е тогава спокойно можеш да ми кажеш, нали?
- Амии......да.
- Е, целият съм в слух.
- Ами накратко казано между нас имаше доста болезнена и трудна връзка, изпълнена с много лъжи, разбити надежди и едно единствено разбито сърце, моето.
- Как така? Та вие сте били на близо 300 километра един от друг.
- И точно в това беше проблема.
- Но какво точно е станало?
- Не ми се говори за минали болки, прекалено ми е тежко.
- Разкажи ми и ще ти олекне.
- Силно се съмнявам.
- Е, поне опитай.
- Добре! Бяхме двойка и след година той изведнъж реши, че чувствата му са „охладнели“ и ме заряза с едно красноречива съобщение. Преглътнах го и изкарах 4 дълги месеца изпълнени със самота и самосъжаление. И тогава една нощ съдбата отново ни събра. След 2 или 3 месеца аз разбрах, че той си има друга и вероятно е с мен само, за да не е на сухо, когато се прибира. Не му казах, просто чаках съвестта му да го разяде до толкова, че да ми признае. Правех намеци, държах се дръпнато но без резултат. Прекарах още 4 мъчителни месеца, през които всяка нощ заспивах плачейки и таях надежда, че утре той ще си признае.Един ден когато бях решила да му ида на гости той ми се обади докато пътувах и само след като чух „Трябва да ти кажа нещо“ ми стана ясно, че това ще е едно болезнено посещение. Той обясни, че майка му не искала да продължава да е с мен и трябва да прекратим връзката си, уж за кратко. - очите ми, все още подути от плач отново се насълзиха – Прекарах следващите 3 часа от пътуването в тихичко ридание, свила се на кълбо върху седалката. След като пристигнах се срещнах с него, наивно таейки надежда, че когато ме види ще промени мнението си. Уви обаче не стана така. Когато го видях така сериозен аз...... - устните ми затрепериха и притворих очи - ....разплаках се като малка дете. Започнах да го моля и да разпитвам, а той............дори не ме гледаше в очите. Обърна ми гръб и даже не ми говореше.........
- Ами после, ти не си ли тръгна?
- Ами да, но...... преди да го сторя му позволих да се възползва от мен за последно и това бе най-голямата ми грешка.
- Защо мислиш така?
- Ами защото следващите 2 месеца бяха ад.
- В смисъл, какво се случи?
- Казах ти достатъчно, не ме разпитвай повече. - измърморих раздразнено.
- Не разбирай погрешно любопитството ми, просто искам да разбера какво ти е, за да помогна.
- И как по точно? Ще върнеш времето, ще махнеш с ръка и спомените ще изчезнат или пък ще изтриеш спомена за него?
- Не, ще му покажа как е било редно да се държи с теб, като истински мъж.
- Той, мъж? Не ме разсмивай. Един мъж ще остави ли момиче да се оправя само, ако тя му каже, че има вероятност да чака дете от него?
- Дете ли!? - изгледа ме той учудено.
- Да, дете.
- И как така, ти беше ли сигурна когато му каза?
- Не, само предполагах. Но в последствие се оказа че греша. Но факта, че след като му казах той повече не ме потърси казва достатъчно.
- Какъв негодник. Не мога да повярвам. Поне не прояви ли желание да де подпомогне финансово, ако се окаже, че наистина чакаш дете от него?
- Не! Последните думи, които чух от него бяха „Добре, ще го измисля и до 2-3 дни ще ти се обадя“.
- И от кога не сте се чували?
- Почти половин година.
- Това е нечувано. Мислех, че той е добро момче, но явно.......
- Много дълбоко си се заблудил, той......
В този момент Миро влетя през вратата задъхат. Едва успявайки да си поеме въздух той каза:
- Отвън.....зомбита, навсякъде са.
- Успокой се. - отвърна му Владимир – Къде са останалите?
- Събират нещата си.
- Добре, нека се оправят и след 5 минути да се съберат в главния коридор.
- Разбрано – каза Миро и побърза да излезе.
- Ами сега? - обърнах се аз към събеседника си.
- Изнасяме се през задния вход.
- Ами колите, те са на паркинга?
- След като всички излязат някой ще освободи залостената врата и ще пусне бродещите, след което ще избяга, а през това време останалите ще се промъкнат и ще се качат в камионите.
- Хубав план, но не мисля, че ще има някой толкова луд. Или пък.....
- Не си го и помисляй! - прекъсна ме той.
- Какво?
- Да го направиш ти.
- Защо не?
- Няма значение.
- За мен има.
- Не искам да се излагаш на опасност.
- А не мислиш ли, че нямаш право да ми казваш какво мога да правя и какво не? - раздразнено попитах аз.
- Знам, но не искам да рискувам да те изгубя, ти си важна част от екипа.
- Щом казваш. Ами тогава кой ще го направи?
- В групата има едно момче, пъргаво и с доста бързи рефлекси. Мисля че ще се навие да го направи.
- Иди да говориш с него, веднага.
- Слушам сър – пошегува се Влади и излезе смеейки се на висок глас.
Аз също тихичко се подсмивах докато събирах нещата си както и тези на групата. След около 5 минути вече бях въоражена и изнасях багажа.
- А ето къде си била – чух глас иззад себе си.
- Обърнах се и видях че по коридора към мен се приближават Дидо и Тедо, които бяха толкова спокойни, че дори бе плашещо.
- Ами да тук съм и бързам, а вие къде се губите?
- Защо бързаш, какво е станало?
- Сериозно!? Ама вие къде бяхте до сега?
- Амиии..... - започна да овърта Дидо.
- Ясно, по-добре да не питам.
- Не, просто бяхме се скрили в мазето на сградата, за да.......сещаш се.
- Ясно, няма да питам. Хайде взимайте багажа и към главния коридор, бързо.
Те изпълниха без да задават въпроси и скоро всички се бяхме събрали на уговореното място. Влади разясни плана и го приведохме в действие. Беше обезпокоително как бяхме готови да рискуваме живота на един от нас, за да си спасим кожите, но все пак нямахме особено голям избор. Приведохме плана в действие и всичко мина по ноти. Когато излязохме извън града всички отдъхнахме облекчени и макар отново да бях „в капан“ между Владимир и Мартин бях облекчена, че всичко е уредено или поне така си мислех.....
Налагаше се да спрем за храна, защото провизиите ни бяха на привършване, а и имахме нужда да се пораздвижим. Все пак ни предстояха 4 часа път. Избрахме си една голяма крайпътна бензиностанция и след като и последния камион спря на паркинга, Влади слезе и каза:
- Ще дойдеш ли с мен?
- Кой, аз ми – избърза да попита Мартин.
- Не, говорех на дамата.
- Но защо аз?
- Защото не искам да ви оставям насаме.
- Е, ако останем какво? - попита Мартин.
- Не искам да се опиташ да я нараниш отново.
- Какво, не бих и помислил да правя подобно нещо.
- Хмм, вчера пееше друга песен.
- Да, нооо.....
- Не ми се обяснявай! - прекъсна го Владимир – Моля те Дени, слез.
- Добре щом това желаеш, но нека вземем още някого за по-сигурно.- казах аз докато слизах от камиона.
- Добре! Марто, слизай, идваш с нас.
Мартин изпълни заповедта с неприкрито недоволство и когато се уверихме, че и тримата сме добре въоръжени започнахме тихичко да се промъкваме към супермаркета. Измежду бензиновите колонки се виждаше, че вратите са широко отворени и сякаш ни приканват да влезем и да вземем каквото ни е необходимо. Това не беше много далеч от истината, защото когато се приближихме забелязахме, че на едно от стъклата бе залепена бележка, на която с много нечетлив почерк пишеше нещо от типа на „Заповядайте и вземете каквото ви е нужно“. Естествено ние и без покана мислехме да направим точно това, но някак си това ни даваше някаква фалшива сигурност. Все пак не можехме да знаем какво ни очаква вътре и с какво можеше да се сблъскаме докато се опитваме да осигурим понататъчното си оцеляване.
IX
След като влязохме и тримата започнахме да се оглеждаме и да преценяваме до каква степен сме в безопасност. На пръв поглед мястото беше празно, но от съборените по пода стоки и разкъсаните кутии с храна можеше да се съди, че някой бе минал от там съвсем на скоро. Имаше предостатъчно останала храна и с момчетата започнахме да прибираме това, което ни беше необходимо, както и някои малки глезотийки, като скъпи кутии с шоколадови бонбони, марков алкохол и какво ли още не. Незнайно защо Мартин бе решил, че в склада ще има нещо по-различно и се насочи натам. В момента, в който отвори вратата той надане вик и моментално я затвори отново и опря гръб в нея.
-Какво има? - попитах аз изненадано докато изнасях торбите пред вратата.
-Помогни ми, а не питай.
Отзовах се и след като опрях ръце във вратата отново заразпитвах.
-Защо правим това? - усетих натиск от другата страна на вратата.
-Пълно е с бродещи! – отвърна той – Влади, трябва ни помощ.
-Амиии малко съм възпрепятстван в момента.
Гласът му се чуваше близо, но въпреки това нямах представа къде се намира той, а и глухото ръмжене на зомбитата зад вратата затрудняваше точното определяне на положението му. Внезапно той изскочи пред мен задъхан и целия в кръв и попита:
-На кой гений му хрумна да отваря врата, над която пише не влизай?
Вдигнах глава и чак сега забелязах надписа над вратата.
-Ти това не го ли видя? - посочих нагоре и погледнах въпросително Мартин.
-Честно казано, не.
-А къде по-точно си гледал? - попита го Влади.
-Наблюдавах нея.
-И защо? Тя вече не е твоя грижа.
-Ти пък какво знаеш?
-Много повече от колкото подозираш!
-Казала си му. - гневно извика Марто.
-Какво можех да направя, той ме е видял как тичам плачейки по коридора. - отвърнах аз.
-Можеше да излъжеш.
-Не и дръж сметка, нямаш право. - кресна му Влади.
-И защо, какво ще стане?
Без да каже и дума Владимир ме избута в страни и дръпна Мартин от вратата. В следствие на този необмислен ход вече нямаше какво да възпира зомбитата да излязат. Моментално измъкнах катаната от ножницата и започнах да разчиствам. Когато осъзна какво се е случило и колко необмислена е била постъпката му Владимир също извади нож и се присъедини към мен. Опитах се да накарам зомбитата да ме последват и улисана в разсейването им не забелязвах, че Владимир и Мартин се бяха вкопчили един в друг и си разменяха удари. За щастие броя на бродещите беше малък и се справих лесно с отстраняването им. Бях съборила последното зомби на пода когато чух разярените викове на Владимир, който бе притиснал Марто до една стена и му нанасяше удар след удар. Забих катаната в черепа на бродещия и с бързо движение я изтеглих. Избърсах я в ризата си и я прибрах, след което притичах измежду труповете и хванах ръката на Владимир преди да удари за пореден път вече омаломощения и насинен Мартин.
-Не си струва Влади, това му е достатъчно. Моля те спри.
-Щом така мило ме молиш, ще уважа желанието ти, но и двамата знаем, че това дори му е малко.
-Така е, но не можеш да го превъзпиташ с бой, пусни го.
Владимир покорно изпълни молбата ми и пусна Марто, а той без да каже и дума се заклатушка към вратата. Аз и закрилникът ми го последвахме като пътьом взехме торбите с провизии и след като ги натоварихме в камионите и самите ние се качихме. Отново потеглихме към целта и както обикновено мълчанието царуваше в карусерията на камиона. Владимир, вперил поглед в пътя, все още трепереше от яд и видимо му беше трудно да се сдържа. А Мартин само му хвърляше по някой и друг презрителен поглед и отново увесваше нос. Чувствах се спокойна, че поне не си разменят словестни заплахи, защото ми бе писнало да слушам и да участвам в спорове, но въпреки това бях готова да очаквам всичко.
Пътувахме вече почти два часа когато забелязахме група хора в далечината. Те явно бяха чули рева на двигателите, защото се обърнаха и започнаха да махат енергично и да крещят. Владимир дори не трепна, натисна газта и ги подмина.
-Защо не спря, можехме да ги вземем? - попитах аз озадачена от постъпката му.
-Те са от отцепниците, щяха да създават проблеми.
-Но щом вече не са с групата си може да са променили решението си.
-Съмнявам се.
-Моля те спри, нека поговоря с тях.
-Сигурна ли си, че го искаш?
-Убедена съм – заявих.
Той не ми отвърна, а само спря и даде знак на другите да направят същото, след което слезе от камиона и ми подаде ръка. Аз не се възползвах от помощта му, а пъргаво скочих от седалката на земята. Поех уверено към групичката, която бе останала на място и гледаше объркано това, което се случваше, но нещо ми подсказваше, че бях взела грешно решение. Когато ги приближих се спрях и с решителен и уверен тон попитах:
-Кои сте вие и какво искате от нас?
-Само помощ и превоз, групата ни ни изостави – отвърна ми едно момче.
На пръв поглед ми изглеждаше безобиден, дори не носеше оръжие. Стори ми се съмнително, че група от 4-ма души се разхожда невъоръжена, но на този етап оставих предположенията на заден план.
-Защо не носите оръжие?
-Лидерът на старата ни група взе всичките ни оръжия когато ни прогони.
-А защо го направи?
-Вероятно, за да няма с какво да се защитаваме от изродите.
-Не, питам защо ви е прогонил?
-Сметна, че няма полза от нас. Ние не можем да се бием достатъчно добре, за да защитаваме ефективно групата.
-Истина ли е това?
-Защо да ви лъжем, сами и беззащитни сме, искаме само малко помощ.
-Как да съм сигурна, че можем да ви вярваме?
-Амиии не можете, но.......
В този момент нещо сякаш ме накара да им обърна гръб и да си тръгна. За съжаление в момента, в който се обърнах разбрах каква е била истинската им цел. Всеки един от камионите бе обграден, Владимир бе коленичил в страни, а в главата му някакъв противен дребосък бе опрял пушка. Внезапно усетих нечие хладно дуло опряно в тила ми.
-Ръцете зад гърба, веднага.
Изпълних и почти веднага след това чух щракване на белезници. Това определено беше едно от най-лошите неща, които можеха да се случат.
-Ами сега любопитке, какъв въпрос мислиш да ми зададеш?
-Ще имаш ли доблестта да ме гледаш в очите, когато ме държиш на мушка? - отвърнах му нагло и се усмихнах.
Усетих как дулото бавно се плъзна по шията ми и се озова под брадичката ми. Той го притисна силно в мен и се наведе толкова близо, че можех да усетя дъха му и прошепна в ухото ми.
-Доволна ли си сега кучко?
-Бих те попитала същото копеле!
-Мммм правим се на остроумни? - той пое дълбоко дъх – Ухаеш доста добре.
-На кръв?
-Не, по-приятно е.
Той постави свободната си ръка на рамото ми и я плъзна нагоре по шията ми. Опитвах се да запазя самообладание и да не го предизвиквам, но това ми идваше малко в повече и когато той промени решението си и ръката му се насочи в противоположната посока бях готова да викам.
-Не я докосвай боклук такъв! - изкрещя най-изненадващо Владимир.
-Оооо, имаме си и закрилник. Я да видим до колко му пука за теб. - след тези думи непознатият ме избута напред и ме събори на земята.
-Много смела постъпка, да си играеш с мен докато съм обезоръжена. - продължих да му се репча.
-Мълчи, тези устни не бива да се похабяват по този начин. Е Влади, коя е малката ти приятелка?
-Теб какво ти интересува? - Владимир го гледаше със злоба.
-Интересна ми е, а и не е някоя грозотия, разбирам защо си падаш по нея.
Непознатото момче приклекна до мен и отново опря дулото на пистолета в главата ми. Не изпитвах страх, но не знаех какво е намислил и това ме притесняваше.
-Стани малката, хайде.
-Ами ако не искам!?
-Ще ти се наложи да промениш мнението си.
Колкото и да ми беше неприятно се налагаше да изпълнявам. Претърколих се по гръб и седнах на земята с лице към Владимир, който гледаше отчаяно и в погледа му ясно личеше страха, но не за неговия живот, а за моя.
-А сега на колене малката, по-живо.
Изпълних и тази негова прищявка. Владимир ме гледаше и сякаш знаеше какво е намислил странникът.
-Много ли я харесваш Владимир?
-И какво ако я харесвам, има ли някакво значение за теб? - попита Влади, леко уплашен.
-Всъщност да, ще ми е по-приятно да я докосвам, ако знам че имаш някакви симпатии към нея.
-Да не си посмял извратено копеле такова. - изкрещя моя закрилник и с поведението си предизвика дребосъка, който го държеше под прицел да го удари с приклада на пушката.
-Дразниш се, явно много си хлътнал? - започна да се подхилва непознатия, след което извади нож и сряза ръкавите на ризата ми, за да я свали.
-Ей, тази ми беше от любимите – изнервих се аз.
-Ооо, дано и потничето не ти е любимо – разхили се той и сряза и него.
-Владиии, какъв е този извратен откачалник? – развиках се аз, като едва се сдържах да не заплача.
-Извратен откачалник така ли? Малката, още нищо не си видяла.
-Не, моля те! - захленчи Владимир, като малко дете – Не я наранявай, ще правя каквото поискаш.
-Искам да страдаш, така както страдах аз. - след тези думи той застана зад гърба ми и бе толкова близо, че усещах как дрехите му се опират в плътта ми.
Цялата настръхнах и започнах да треперя. Усетих ръцете му да обхождат раменете ми, да се спускат надолу. Когато видях безпомощния поглед на Влади извърнах поглед и затворих очи. Макар да бях само средство за отмъщение се чувствах виновна, че той страда заради мен.
-Хайде малката, признай си честно какво има между вас.
-Нищо!
-Не ме лъжи. - кресна непознатият и ме хвана за гърлото с едната си ръка, а другата бавно започна да спуска към гърдите ми.
Аз се дърпах и всячески се опитвах да се отскубна, но без особен резултат.
-Остави я животно такова – Владимир бе готов да му се нахвърли.
-Да я оставя? Та аз сега започвам. Ти не заслужаваш да притежаваш нещо толкова апетитно и сочно. - сграбчи ме и прошепна в ухото ми – Опърничава си, това ми харесва. Сега разбирам какво е видял Владимир у теб.
-Ти си болен! Защо по дяволите го правиш? - попитах опитвайки се да го накарам да махне гнусните си ръце от мен.
-Просто искам да го накарам да се чувства безпомощен, нищо лично малката.
-Но с какво е заслужил такава омраза?
-Не е твоя работа, това е между мен и него.
-А не смяташ ли, че заслужавам да знам предвид положението, в което си ме поставил.
-Не, ти значиш нещо за него, а не за мен.
-Вярно ли е това Влади? - попитах макар да знаех отлично какъв ще е отговорът.
-Ами мисля, че и сама можеш да видиш истината. Не си ли забелязвала как те гледам? - попита ме той.
-Забелязах, но отказвах да призная, че е реалност.
-Хайде стига лигавщини! - прекъсна ни непознатият – Виждам, че малката ме иска и смятам да и дам полагаемото.
-Не, не разкарай се пусни ме. - започнах да се дърпам и да опитам да се изправя, но той ме избута и паднах по очи на земята. Когато усетих, че той коленичи над мен затворих очи и една сълза се стече по бузата ми. Исках да променя нещата, но знаех че няма какво да направя и съм в безисходно положение.
-Добре печелиш, няма да се съпротивляваме и ще изпълняваме твоите заповеди само я пусни – промълви отчаяно Влади и сведе глава.
-Добре, за сега ще се възползвам от предложението ти, но опиташ ли нещо тя ще го отнесе.
Той кимна и ме погледна облекчено. Заповядаха ни да се качим при другите в задната част на камионите и ние изпълнихме покорно. Едва когато го направихме ми стана ясно защо никой не се е намесил. Всички лежаха в безсъзнание и няколко въоражени ги пазеха. С Влади не смеехме да се погледнем, а ни се налагаше да стоим един до друг. Когато камионите потеглиха ме обзе истински ужас. На къде смятаха да ни водят? Какво щяха да правят с нас? Защо го правеха? Толкова много въпроси без отговор, а единствения, който можеше да ми го даде, сега бе увесил нос и не можеше да ме гледа в очите от срам. Единственото, което ми оставаше бе да чакам.
Не съм и очаквала всички да харесат това, което пиша. Аз не го правя, за да търся одобрение просто изливам чувства. А до колкото до това колко съм образована не мисля, че трябва да споря предпочитам да си замълча. Не съм длъжна да доказвам нищо на никого.
Не знам как си стигнал/а до подобно заключение, но определено не си преценил/а точно характера ми, както и всичко друго.