Sanovnik.bg»Форум»Лично Творчество»Игрите на страха! 12 и 13 глава

Игрите на страха! 12 и 13 глава

  • 28.01.15 10:16#1D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39Игрите на страха! 12 и 13 глава12

    След около 10-15 минути неловко мълчание реших да задам един въпрос, който не можеше да бъде отлаган повече. Сведох глава покорно, за да не изглеждам заплашително, прехапах устни, хвърлих небрежен поглед към часовника на тъблото и тихичко прошепнах:
    - И сега на къде сме се запътили?
    - Защо искаш да знаеш? – попита той като не отместваше поглед от пътя.
    - Любопитно ми е.
    - Ти си странна знаеш ли?
    - Известно ми е. А също така и доста луда.
    - С теб ще ни е забавно в София.
    - На там ли сме тръгнали?
    - Дам. Ще ми е интересно да видя как се справяш, когато Влади не е наблизо.
    - Какво имаш предвид?
    - Ще разбереш след няколко часа, когато си намерим подхудящо и безопасно място където да прекараме нощта.
    Замислих се за миг какво може да му е хрумнало, но не се сетих за нищо. Погледнах пътя и забелчзах табела, която обозначаваше оставащите километри до няколко града, включително и София. Не след дълго навлязохме в привидно безлюдно селце и спряхме на централната улица. Гледах как въоражените подчинени на дребосъка съпровождаха групата ми в една двуетажна къща с високи каменни порти, обрасли с брашлян. Самият „главнокомандващ“ стоеше на улицата и държеше Влади на мушка. Не след дълго от портата се показа момиче във военна униформа, което направи занак с ръка и прикани шефа си да влезе. Той само побутна влади и му заповяда да последва момичето, след което се насочи към мен. Изгубих го когато приближи камиона, но чсно чух скърцането на вратата и усетих ръцете му, които сваляха веригите. Когато приключи плъзна ръка по крака ми и ме сграбчи за гезена.
    - Слизай.
    - Пусни ме и ще сляза.
    - Слизай, и ще те пусна.
    Изправих се и реших че това е шансът ми си върна контрола и да освободя хората си. Беше рисковано, но си струваше да опитам. Той държеше само единият ми крак, така че другият ми беше свободен. Един ритник бе достатъчен, повалих го и моментално скочих върху него, за да му попреча да се изправи. Грабнах оръжието и го опрях в главата му. Той се свести и от устата му потече тънка струйка кръв, а на лицето му изгря усмивка. Погледът му се насочи към пътя и когато моя го последва застинах. Десетина зомбита се бяха насочили право към нас и се приближаваха бързо. Изправих се и издърпах дребосъка за якето след което насочих оръжието към групата зомбита. Прецених ситуацията и сметнах, че е по-добре да се придвижим към къщата възможно най-бързо. Бутнах пленника си с приклада и му посочих портата, а после се обърнах с лице към вече опасно приближилата се тълпа и запристъпвах заднишком към вратата. Стрелях и успях да сваля няколко от зомбитата на земята, а когато най-сетне прекрачих портата побързах да затворя след себе си. Потърсих нещо остро, за да избия подредилите се пред вратата ходещи трупове понеже не смятах за нужно да произвеждам повече изстрели и да хабя куршуми, но нищо не ми се струваше подхудящо. С крайчеца на окото си мернах градински ножици под един розов храст до стената и моментално се спуснах към тях. Грабнах ги и започнах да отстранявам едно по едно гладните създания протягащи ръце през решетките. Кръвта от ударите пръскаше навсякъде по мен, а ръмженето отекваше в ушите ми. След като приключих забелязах, че дребния тип седеше със скръстени ръце и ме гледаше с неестествено доволно изражение. Закрачих бавно към него насочих оръжието.
    - Свали си ризата, веднага. – заповядах.
    - Защо ти е? – попита ме той, като не спираше да се усмихва.
    - Не питай, а изпълнявай.
    Той се подчини и смъкна синята риза, след което ми я подаде. Протегнах се и я поех без да свалям очи от него. Избърсах се след което я нахлузих върху себе си без да я закопчавам.
    - Хайде, води ни вътре.
    Той се обърна с гръб и закрачи към входната врата, а аз го последвах като спазвах дистанция. След като влязохме огледах обстановката. Беше тихо, прекалено тихо.
    - Кажи на хората си да се покажат, иначе ще ти пръсна мозъка.
    - Всичко е наред свалете оръжията и пуснате заложниците. – заповяда на висок глас пленникът и махна с ръка.
    Не след дълго моята скромна група беше поела контрола и ролите се бяха разменили. Оръжията на подчинените на дребосъка бяха комфискувани, а самият той бе закопчан с белезници в една от стаите. Оставих Дидо и Тедо да го пазят и отидох да потърся Влади, за да разбера истината за връждата по между им. Вървях по коридора към стаята от къщата, която оптиличавах на всекидневна когато пред мен изскочи Габи и моментално се хвърлки на връта ми.
    - Господи, добре си! Мислех, че те е наранил.
    - Разбира се че съм добре.
    - Притесних се когато се свестих и разбрах какво се случва, чувах ужасни неща.
    - И това което се случи е меко казано ужасно.
    - Вярно ли е че той те е......
    - Нее, само ме използваше, за да си го върне на Влади. Игра си с мен, разкъсва дрехите ми, но нищо повече.
    - Какво!? Гнусен извратеняк.
    - Не, просто е наранен. Оправдавам го, оправдавам постъпките му.
    - Оправдаваш го? Ти си луда.
    - Ти най-добре знаеш колко точно.
    - Знам. Колко пъти си ме карала да изпадам в ужас, когато ми се обадиш в 2 през нощта и ми кажеш, че си във влака и пътуваш на някъде.
    - Хахаха, казвала съм ти да не се ебаваш с нормалния луд.
    - Знааам. А ти на къде бързаше така.
    - Търся Владимир, виждала ли си го?
    - Преди малко, в кухнята е.
    - Супер. А ти на къде?
    - Търсех теб.
    - Ясно. Ако искаш ме изчакай при Дидо и Тедо.
    - Ами да и без това трябва да обсъдя нещо с тях.
    - Добре до по късно. – махнах небрежно и забързах към кухнята.




    13



    Заварих Владимир да тършува из хладилника, вероятно защото не беше хапвал нищо от близо 2 дни. Аз също не бях се хранила, но в момента дори не усещах глад а по-скоро любопитство. Стори ми се че все още не ме е забелязал и реших да се пошегувам. Пристъпих тихо покрай масата и се приближих към него. Когато бях достатъчно близо протегнах ръце и покрих очите му. Той се извърна рязко, хвана ме и ме метна върху масата сякаш бях лека, като перце. Трудно е да се опише чувството което изпитах в този момент. Едновременно бях уплашена, изненадана, озадачена и може би малко объркана от другото чувство, което бе предизвикало у мен спонтанното действие на Владимир. Погледът ми бе остър и проницателен. Гледаше ме право в очите и сякаш се опитваше да разбере какво искам от него. Ръцете му не се отлепиха от талията ми, устните му бяха застинали в лека усмивка. Треперех, по много причини. Някой от тях можех да си обясня, а други не, но това че бях като сух лист, полюшван от вятъра си беше повече от очевидно. И двамата дишахме учестено и сякаш всеки чакаше другия да направи нещо. Усетих как ръцете му се плъзгат нагоре по тялото ми и сграбчват ризата на дребосъка, която все още не бях закопчала. Потръпнах и машинално опитах да събера краката си, но срещнах трудност с това защото тазът му се оказа пречка.Без да казва и дума той закопча едно от копчетата на ризата, като не сваляше усмивката от лицето си. Закопча още едно от копчетата, след което спря сякаш ме питаше дали искам да продължи. Кимнах. Той довърши закопчаването и отново постави ръцете си на талията ми.
    - Мъжка постъпка, хареса ми. – прошепнах аз.
    - Какво да ти кажа, това че го искаш не значи, че трябва да го направиш. Не значи, че е правилно.
    - Имаш право, а и ако беше прекалил знаеш, че щях да те спра.
    - Знам, но съм наясно и с нещо друго.
    - И то е?
    - Че това принадлежи на друг. – промълви тихо той и сложи ръка върху гърдите ми.
    - Наблюдателен си. Ако не принадлежеше сега нямаше да водим този разговор, защото устните ми щяха да имат по-важно занимание.
    - Каква беше истинската причина да дойдеш? Едва ли просто си искала да опиташ да ме стреснеш.
    - Каква е историята?
    - Моля?
    - Каква е вашата история? Това исках да те питам.
    - Моята и на........
    - Дребното и вредно човече, което се опита да ни пороби.
    - Казва се Румен. – той сведе глава сякаш бе гузен. Отдръпна се от мен и сложи ръце на коленете ми.
    - Правилно ли съм предположила, че всичко е заради момиче.
    - Абсолютно. Тя беше специална и за двама ни, но след като ме предпочете пред него..............
    - Какво? Подиграла се е и с теб?
    - Нещо такова бяхме заедно около седмица и изведнъж тя реши, че аз вече не съм интересен и ме заряза заради друго момче от квартала. Той караше сив скайлайн, с това не можех да се меря.
    - Хм, нека позная през тази седмица тя те е използвала...........като ходеща касичка. Цедила е пари от теб и когато вече си нямал какво да и предложиш е сметнала за по изгодно да си потърси друга жертва.
    - Извини ме за въпроса, но да не би да четеш мисли?
    - Нееее, би било твърде странно. – разсмях се и го погледнах право в очите – Просто умея да преценявам хората. Някак си предчувствам какво биха направили в дадена ситуация само по това, което ми разказват за тях.
    - Лудо е, харесва ми.
    - А Румен знае ли какво се е случило по между ви?
    - Не, той ми беше бесен и не искаше да ме вижда.
    - Трябва да му кажеш. Развалили сте приятелството си заради една шаврантия, която не е знаела какво иска.
    - Той няма да ме изслуша, а и да го направи няма да ми повярва. – Влади се отдръпна от масата и отиде до прозореца. Погледна към небето и сякаш му се искаше да избяга далеч.
    - Ще му го докажеш аз ще потвърдя, ако е нужно.
    - Едва ли ще е толкова лесно.
    - Повярвай ми имам добро предчувствие. – скочих на пода и се приближих към него, обвих ръце около круста му и го прегърнах силно. – Всичко ще мине гладко.
    - Дано да си права. Знаеш ли ти си първото момиче, което ме подкрепя по този начин.
    - Имаш нужда от подкрепа, реших че мога да ти дам поне това.
    - Този който е откраднал сърцето ти е късметлия.
    - Съмнявам се, а и да е така едва ли го осъзнава.
    - Аз бих му помогнал да го осъзнае.
    - Недей така, аз имам и лоши страни, не съм префектното момиче за което ме смяташ.
    - Няма префектни хора, но ти се доближаваш до представата ми за перфектната.
    - Млъкни, мразя да слушам подобни неща.
    - Кое момиче мрази комплиментите?
    - Добре де, мразя е силна дума, но не ми харесва да ги чувам. Винаги ми звучат изкуствено, не смятам че съм ги заслужила.
    - Понякога е по-добре просто да ги приемеш. Не всеки ти прави комплимент само, за да ти се подмаже, понякога просто иска да ти покаже качествата ти, които не забелязваш.
    - Съмнявам се. Чувала съм какво ли не за себе си, но ми е трудно да повярвам и на половината от казаното.
    - Светът е пълен с лоши хора малката, но всо още има останали и такива на които може да се довериш. Има хора които казват това, което мислят макар това понякога да значи да са откровени до болка.
    - Но сега светът е различен! Принудени сме да сме резервирани към всеки, когото срещнем. Да подлагаме на съмнение всичко, което ни се казва. Няма нищо сигурно.
    - Все още има някои неща в които можем да сме сигурни малката. Чувствата ни един към друг все още са сигурни. – той се обърна и сложи ръце върху раменете ми. – Не се обвинявай, не сме виновни за това което изпитваме.
    - Влади, виж аз...немога...... – сведох главата си и я опрях я гърдите му.
    - Не е нужно да ми се извиняваш, знам как се чувстваш. И съм наясно, че не изпитваш към мен това, което аз изпитвам. – той погали косата ми.
    - Ти ме познаваш от няколко дни, как може да се зародят толкова силни чувства за толкова кратко време?
    - Нямам логично обяснение, но съм сигурен в това, което чувствам.
    Вдигнах глава и го погледнах право в очите. Ситуацията в която бях ме ужасяваше. Мразех когато ставаше така, мразех да предизвиквам такива чувства и да знам, че не мога да им отвърна. Отдръпнах се от Влади и скръстих ръце сякаш, за да се защитя. Гледах го с безпомощен и изпълнен със съчувствие поглед, а в неговия виждах само надежда. Бях минавала през това и знаех как се чувства, но и аз не можех да влияя на чувствата си. Как се казва подобно нещо на човек, гледащ те с такава надежда? Ако това се бе случило преди седмица просто щях да продължавам да общувам с него и да спазвам дистанция. Щях да говоря с него като с приятел, да не му показвам с нищо, че е специален и да се надявам да си намери момиче, което да може да му даде безграничната любов, която заслужава. Може да звуча като страхливка, но знам колко трудно се отказва някой, когато обича толкова силно. Знам че когато чуе „НЕ“ той никога не се примирява. Надеждата го поддържа и го кара да прави всичко възможно, за да докаже любовта си, а във времена като днешните, това можеше да му струва живота.
    И сма виждах, че високият рус сладур, стоящ срещу мен, си даваше сметка как стоят нещата, но не бях сигурна дали осъзнава как се чувствах аз. Мълчаливо отидох до хладилника и взех две ябълки, една червена и една зелена. Бавно се приближих към събеседника си и протегнах ръката, в която беше червената.
    - Защо точно тази?
    - Защото аз предпочитам зелените. – усмихнах се и отхапах от ябълката си.
    - Кажи ми нещо, защо ги харесваш толкова? – усмихна се той и също отхапа.
    - Вкусът им, той ги прави толкова невероятни. Едновременно кисели и толкова вкусни, че отхапеш ли ти се иска още и още. – отхапах втора хапка и го изгледах строго.
    - Не всеки е на твоето мнение. Много хора не харесват този вид ябълки именно заради вкуса.
    - Е, аз съм странна, съди ме.
    - Не бух го направил аз убожавам различното и странното.
    Усмихнах се и хванах ръката му, след което го поведох към хола. Бутнах го на дивана и се настаних до него. Изядохме ябълките си мълчаливо и само се поглеждахме един друг. Този момент ми беше познат, но не смятах да подхранвам надеждите му, че между нас би се получило нещо. Той можеше да бъде страхотен приятел, но не знаех дали можеше да остане само това. Дали можеше да се държи на дистанция и да не очаква повече, отколкото бих могла да му дам. Само времето можеше да покаже дали и двамата щяхме да вземем правилните решения, а на този етап ни оставаше само да чакаме и да се надяваме, че предстоящият разговор с Румен ще протече както се надявах, гладко и без издънки.
    ОтговорОтговор с цитат
  • 03.02.15 07:21#2D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха! 12 и 13 глава Искате ли нова глава? ОтговорОтговор с цитат
  • 05.02.15 12:23#3ManuellaManuellaРегистрация: 05.02.15Град: -Отговори: 6от: Игрите на страха! 12 и 13 главаоооо да да да да да !!! чакам с нетърпение!!! ОтговорОтговор с цитат
  • 05.02.15 05:53#4D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха! 12 и 13 глава14

    Заварих двамата си приятели опряни на стената пред вратата на пленника. Тедо четеше някаква книга и се беше съсредоточил до толкова, че ако в къщата нахлуеше група зомбита той щеше да разбере последен. Предвид русата му коса и спортната му натура всеки би предположил, че четенето не е сред любилите му дейности, но това съвсем не беше близо до истината. Той беше доста интелигентен и начетен за годините си младеж. Дидо бе значително по-сложна за описване гледка. Тъмнокос, значително по-дребен и с повече пороци, някои от които доста ми допадаха. Бе седнал на пода, а покрай него се търкаляха части от оръжия, амуниции и фасове от ръчно свити цигари. В ръцете си държеше едро калибрена пушка, която старателно почистваше и проверяваше. Между краката си бе стиснал скоро използван бонг, а в устата му димеше цигара. Габриела не се виждаше никъде, но предположих че не и се е искало да гледа случващото се.
    Пристъпих по-близо и потупах пушача по рамото. Не поради някаква друга причина, а защото имаше по-голям шанс да ми обърнат внимание. Той само вдигна глава, хвана цигарата и ми я подаде. Изгледах го строго, но не се поколебах да си дръпна и след като издухах дима повторих.

    - Я виж ти, изненадваш ме. – усмихна се той и започна да си свива нова.
    - Това, че не си ме виждал не означава, че не съм го правила и преди.
    - Знам че си, но мислех че си престанала.
    - Аз никога не съм започвала, че да ми се налага да преставам, но ти определено трябва да го направиш.
    - Кой го казва?
    - Добре де поне идете някъде, където няма да ви виждам.
    - Че аз какво лошо правя? – обади се Тедо изненадващо.
    - Мислех че четеш.
    - Четях преди да те чуя да се приближаваш.
    - Ясно. Какво прави нашият заложник?
    - Седи си мирно и не обелва и дума.
    - Очаквах да се съпротивлява, но съм доволна и на това.

    Влади изникна изневиделица зад мен и ме улови за ръката, в която държах цигарата, притегли я към устата си и дръпна силно.

    - Хей тази си е моя. – възмутих се и го побутнах леко.
    - Реално погледнато тя си беше моя. – намеси се Дидо.
    - Ние сме кошмара на всяко ченге. Добре че сега няма кой да се оплаче в полицията, че вдигаме шум и се друсаме. – шеговито подметна Влади.
    - Стига с лиготийте Влади, имаме да вършим работа. – скастрих го аз строго.
    - Добре де ама......имах нужда да се отпусна малко преди да вляза в бърлогата на звяра.
    - Оправданието се приема, но и аз имам нужда от същото. – взех цигарата от ръцете му и я изпуших, след което наредих на момчетата да стоят нащрек и поведох Влади към вратата, зад която бе нашият затворник.
    ОтговорОтговор с цитат
  • 06.02.15 10:49#5D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха! 12 и 13 главаПоради няколко оплаквания относно сексуалните намеци и сцени (макар да се старая да ги избягвам колкото е възможно) искам да предупредя, че четенето на "романа" от лица под 18 години е препоръчително да се избягва. (Макар всички да са наясно с факта, че няма да прочетат нещо, което вече не знаят, ноо.......това са само подробности)ОтговорОтговор с цитат
  • 07.02.15 03:35#6D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха! 12 и 13 глава15

    Заварихме го вътре да седи на стол в средата на стаята и да се взира в пода. Бях изненадана от факта, че се бе предал толкова лесно и затова стоях нащрек. Влади пристъпваше нервно и се опитваше да стои зад мен. Ако това бе опит да се скрие то той беше изключително неумел. Защо ли? Ами нека кажем, че ситуацията напомняше слон скрит зад дърво. Огромен мъж като него трудно можеше да остане незабелязан зад мен и макар да не бях чак толкова ниска на фона на неговите близо 2 метра моите 1,56 бледнееха.

    - Той защо е тук? – попита Румен и надигна глава. Погледът му бе вперен в нас, а очите му ясно показваха недоволството от присъствието на Владимир.
    - Има да ти казва нещо важно.
    - Е, целият съм в слух.
    - Хайде красавецо, говори. – подканих го и се отместих в страни.
    - Слушай брат аз.........Мария ме остави малко след като с теб......и нали се сещаш аз знаех, че.........аммм......
    - Мъжете не се справяте добре с изразяването на чувства, а? Нека поясна Ру, въпросната Мария е била една егоистична, самовлюбена, глупава и манипулативна кучка, която си е търсела ходещ банкомат, който може да задоволи нагона й. Предвид наблюденията ми мога да заявя, че не й е било за пръв път и едва ли ще е последния. Както повечето момичета в днешно време тя просто си е играела с мъжете и ги е захвърляла, когато вече е нямала изгода от тях. Сега ясно ли ти е? И двамата сте пострадали от нея. Подиграла се е с чувствата и на двама ви. Можеш само да си благодарен, че Влади е понесъл всичко вместо теб.

    И двамата замълчаха и се спогледаха, след което погледнаха мен. Ясно си личеше вината в гузното изражение на Румен. Влади пръв наруши леко неловкото мълчание и се обърна към своя брат по съдба.

    - Е, вече знаеш всичко. Надявам се поне да не храниш омраза към мен след като разбра как постъпи мръсницата с мен. Можеш да мразиш онзи със скайлайна.
    - Кой, Тихомир ли?
    - Кой е този?
    - Момчето при което е отишла, него имаше предвид нали?
    - Да, но ти от къде го познаваш?
    - Сив скайлайн със син неон, халогенови фарове и карбонов преден капак.
    - Хм, да. От къде знаеш всичко това?
    - Беше с нас на уроците по немски, които посещавахме преди 2 години. Не го ли помниш? Среден ръст, очила и катинарче.
    - Това той ли е бил? Удивителна промяна.
    - А забеляза ли дрехите му?
    - Даа, започнал е да носи само маркови стоки.
    - Не мога да повярвам, че тя е такава жалка материалистка.
    - Хей, момичета.....малко по-спокойно – пошегувах се аз и тихичко се разсмях.
    - Права си започнахме да звучим леко гейски. Благодарим че ни върна в реалността. – отвърна ми Влади.

    Последва няколко секунди тишина и след това и тримата избухнахме в истеричен смях. Изяснихме някои неясни моменти от историята на Влади и в крайна сметка свалих белезниците на заложника си. Все още бях малко резервирана към него, но това вероятно щеше да отмине бързо. Оставих момчетата да си поговорят на саме и излязох да освободя двамата пазачи от задълженията им.


    16

    Заварих ги точно там където ги бях оставила, не че очаквах нещо различно. И двамата гледаха умно и вероятно чакаха да кажа нещо. Не оправдах очакванията им, защото само махнах с ръка и посочих към стаята до стълбището в края на коридора. И двамата разбраха намека и се оттеглиха покорно макар ясно да виждах любопитните им погледи и желанието да разберат какво се е случило. Чух стъпки в една от съседните стаи и отидох да проверя на часа. Това което заварих обаче искрено ме изненада и обърка. Противно на всякаква логика Габи и Иван седяха на канапето пред прозореца и гледаха навън. В стаята нямаше почти никакви други мебели, нито картини, а да не говорим за това колко чиста беше самата стая. Неопитното око можеше да заключи, че там не бе влизал никой с години, но по-опитния наблюдател щеше да забележи кутиите с боя и лак за дърво в ъгъла на стаята, както и покривалото, с което вероятно е бил заслан дивана преди двамата ми приятели да се усамотят в стаята. Останах на прага и с усмивка наблюдавах как двамата си хвърляха замечтани погледи и гледаха как слънцето приближаваше хоризонта.

    - Не вярвах че пак ще те срещна, а още по-малко при такива обстоятелства. – каза Иван.
    - Нито пък аз, но понякога съдбата има странно чувство за хумор. – отвърна му Габи и се засмя.
    - Мислиш ли че беше грешка да сложим край?
    - Не питай мен ти сметна за по-приемливо да се разделим, когато замина.
    - Мислех че така ще страдаш по-малко, ако се случи нещо с мен.
    - Да бе, ти добре ли си? На кой би му било по-леко?
    - Имаш право. А знаеш ли защо приятелката ти не ме позна, когато се видяхме?
    - Нямам представа. Може би не те помни все пак минаха почти пет години откакто.........
    - Дааа, беше отдавна. Пък и тогава бяхме още деца. – той наведе глава и въздъхна.
    - Какво има? – попита го приятелката ми и сложи ръка на рамото му.
    - Съжалявам. – едва доловимо прошепна той.
    - За какво, че ме остави ли?
    - Че постъпих така детински и че те оставих да.
    - Няма нищо, аз ти прощавам.
    - Но аз не мога да си го простя. Смяташ ли че можем пак да....
    - Мислех, че няма да ме попиташ. – тя се засмя и го прегърна силно.

    Усмивката се появи и на моето лице и едва тогава си спомних, че наистина го познавах, но до тогава просто не бях обръщала внимание или по скоро не бях открила приликата с момчето, което беше той тогава. Оставих ги да се порадват на срещата си и закрачих по коридора, като не можех да сваля усмивката от лицето си. Слязох по стълбите и се насочих към банята, когато чух познат глас.

    - Къде отиваш?
    - Какво ти пука. – казах аз и рязко се обърнах.
    - Ами пука ми.

    Мартин стоеше пред мен с пушка в ръка и най-сериозното изражение, на което вероятно бе способен.

    - Щом толкова те интересува отивам да си взема душ.
    - Искаш ли някой да те пази докато......все пак банята не се заключва.
    - И точно то теб ли бих поискала това?
    - Стига де и двамата знаем, че няма да видя нещо, което до сега да не съм виждал.
    - Е поне мога да съм сигурна, че каквото и да видиш няма да ти подейства защото вече „не те привличам“ както сам каза.
    - Променила си се много.
    - Хората се променят, когато ги наранят.
    - Не мога да споря така е.
    - Чудя ти се как така спокойно говориш с мен и все още не си ме обидил или напсувал.
    - Разговора в килера би трябвало да ти е дал нужното обяснение.
    - Дори и роман да ми беше написал пак нямаше да съм доволна от обяснението. – нервно отвърнах и започнах да се оглеждам.
    - Какво търсиш? – попита Марти.
    - Къде сте оставили багажа?
    - Всичко е тук в килера. – отговори ми той и отвори една врата, която се намираше от лявата му страна. Само няколко секунди му бяха необходими, за да намери раницата ми. – Я виж ти, още я пазиш. Помня как ти я носех когато те изпращах до вкъщи и прекосих цяла София, за да съм сигурен, че ще се прибереш жива и здрава.
    - Само няколко пъти, след това прекосявах града напълно сама.
    - Бях възпрепятстван иначе щях да.....
    - Не ми се слушат глупавите ти обяснения, дай ми раницата.
    - Добре ако обещаеш, че ще ме изслушаш.
    - Добре имаш 10 минути. Щом изляза от банята не искам да слушам повече обяснения. – гневно процедих през зъби и грабнах багажа си.

    ОтговорОтговор с цитат
  • 08.02.15 03:21#7ManuellaManuellaРегистрация: 05.02.15Град: -Отговори: 6от: Игрите на страха! 12 и 13 главаахх как спираш на най-интереснотоо честно не очаквах 2 една след друга и това много ме зарадва :3ОтговорОтговор с цитат
  • 08.02.15 03:53#8D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха! 12 и 13 главаБях ги написала и реших, че няма да е проблем ако ги публикувам на веднъж ОтговорОтговор с цитат
  • 13.02.15 12:51#9D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха! 12 и 13 глава17

    Банята беше голяма и който и да беше работил по обзавеждането и подбора на цветовете определено си бе свършил работата много добре. Подът беше покрит с черен теракот, а стените с бял, изрисуван с флорални мотиви. Огромна бяла вана, разположена точна срещу вратата на помещението, пред която висеше бяла завеса със същия флорален мотив като стените. Малко бяло шкафче с огледални врати над мивката и малка стъклена масичка до ваната, на която стояха ароматни свещи. Единственото необичайно беше тънката линията от плочки на стената, в цвят бордо, която опасваше цялото помещение.
    Оставих раницата си пред вратата и извадих хавлията, окачих я на закачалката на вратата и отидох до ваната. Мартин влезе с мен и затвори вратата.

    - Поне няма ли да излезеш, за да се съблека? – попитах учудено.
    - Ами както вече ти казах няма нещо, което да не съм виждал и преди, така че не. - той скръсти ръце и зачака.
    - Е твоя воля. – въздъхнах и му обърнах гръб, след което започнах да събувам обувките си. Не го виждах, но можех да усетя, че на лицето му се бе появила добре позната усмивка.

    След като свалих и чорапите си влязох във ваната и дръпнах завесата. Едва тогава започнах да разкопчавам ризата и чух как той сваля капака на тоалетната чиния и сяда. Можех и да го видя макар и не ясно поради факта, че завесата бе тънка и полупрозрачна. Смъкнах ризата от гърба си и я хвърлих на пода пред него, a след това и панталонките, които вече се бяха скъсали на толкова места, че не ставаха за нищо. Докато разкопчавах сутиена си го чух тихичко да се подсмива и любопитството в мен надделя.

    - Така и не разбрах кое ти е толкова забавно?
    - Просто се радвам. Тази ситуация ми е странно позната.
    - Хаха, забавен си няма що. – метнах и бельото си на пода.
    - Не целя да съм забавен, а да ти припомня миналото.
    - Положих прекалено много усилия да подтисна спомените, за да ти го позволя. – пуснах водата и за щастие тя бе топла.
    - Не ми казвай, че не помниш колко приятно ни беше.
    - Ти сам го каза „беше“. Минало свършено. Поне свърши нещо полезно и ми подай шампоана.
    - Слушам и изпълнявам.
    - Поправка и дрънкаш, там ти е грешката. А и май искаше да говорим за нещо?

    Той не каза нищо, само се изправи, отиде до шкафчето и взе шампоана. Аз проврях ръка над завесата в очакване да ми го подаде, но той явно имаше съвсем други планове. Чувах стъпките му, заглушени от течащата вода и едва доловими да се приближават към мен. Мартин спря на сантиметър от завесата и я дръпна рязко, хващайки ръката ми.

    - Какво си мислиш че правиш? – раздразнено попитах.
    - Подавам ти шампоана. – отвърна той с доволна усмивка.
    - А ръката ми? Би ли пуснал моля те.....
    - Бих, но ако те пусна ще дръпнеш завесата.
    - Хайде да не ми се иска да се къпя със студена вода.
    - Не само ти ще се къпеш със студена вода мъник.
    - И кой друг?
    - Аз и всички други в къщата. Поне бъди добра и ми позволи да се изкъпя с теб.
    - А ти беше ли добър когато аз ти дадох всичко, което имах? Постъпи ли човешки с мен? Аз ще ти отговоря, не. Защо сега да проявя човечност и да те оставя да влезеш при мен? – след тези думи се отскубнах от хватката му, грабнах шампоана и дръпнах завесата.

    Продължих да се къпя, като се опитвах да сдържам гнева си. Затворих очи и започнах да мия косата си. Наслаждавах се на стичащата се по тялото ми вода и на приятното гъделичкащо усещане, което тя създаваше. За мен това бе напълно нормално състояние. В близост до вода ставах необичайно спокойна и отзивчива, а най-лошото бе, че Мартин бе наясно с това. Въпреки че очаквах нещо подобно не бях готова за това, което предстоеше. Усетих присъствието му преди да го чуя. Той сложи ръце на раменете ми, но това не ме стресна. Подозирах че може да направи нещо подобно, все пак това поведение беше абсолютно нормално за него. Продължих да отмивам шампоана и да се правя, че не забелязвам какво се опитва да направи, но в действителност много добре знаех плана му. Не за пръв път постъпваше по този подъл и глупав начин. Ръцете му се отделиха от мен и за секунда помислих, че се е отказал, последва нов допир. Този път обаче той погали косата ми. Отпуснах ръце и го оставих да направи това, което бе намислил. Знаех от опит, че обича да докосва косата ми и, че това му беше слабост. Докато отмиваше шампоана си мислех само колко грешно постъпвам, като му позволявам да се доближи толкова, но усещането беше невероятно и отключи спомени подтискани дълго. Знам че това звучи странно, но колкото и да го мразех той бе изиграл важна роля в живота ми и знаеше точно слабите ми места. И въпреки това, когато ръцете му се увиха около мен беше време да го спра.

    - Мисля че ти позволих достатъчно волности. Ако ще се къпеш го прави по-бързо и да приключваме с този театър. – раздразненият ми тон ясно показваше сериозността ми.
    - Не е нужно да ми се караш, аз просто ти помагам. Знам колко обичаше да докосвам косата ти.
    - Знам! Но за тази година и половина научих и друго, че обичаш да се възползваш от тази моя слабост, за да получиш каквото искаш. Нагъл си знаеш ли, нагъл до безобразие.
    - Много си се променила.
    - Както вече ти казах, хората се променят по една единствена причина, когато ги наранят толкова силно, че за да го забравят се налага да променят мисленето си, разбиранията си. Но има и друго, когато си бил боклук си оставаш такъв колкото и болка да си понесъл.
    - Не е така! Признавам, преди бях голям кретен, но сега се промених.
    - Разсмиваш ме. Хайде приключвай, оставям те.

    След тези думи излязох от ваната и започнах да ровя из раницата си, за да намеря чисти дрехи, макар че това беше мисията невъзможна предвид положението. Намерих сравнително чиста тениска и къси панталонки и за мое най-голямо учудване, чисто бельо. Започнах да се обличам и чух как водата спря и завесата изшумоля зад гърба ми.

    - Комплименти за фигурата. – каза той докато се подсушаваше.
    - Какво, по-малко ужасна е от преди ли?
    - И преди не беше зле, но сега........постигнала си много.
    - Не е кой знае какво, но положих доста старание да се вкарам във форма, след като видях, че си ми изневерил с някакъв тапициран скелет.
    Последва мълчание. Дали от срам, или от страх той не искаше да ми отговори. Само взе дрехите си и също започна да се облича.
    ОтговорОтговор с цитат
  • 14.02.15 10:13#10D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха! 12 и 13 глава18

    Истерични писъци нарушиха тишината и спокойствието възцарило се в къщата. На мига изскочих в коридора по бельо и с останалите си дрехи в ръка, а Мартин ме последва опитвайки се да си вдигне панталоните. Почти моментално на стълбището се появиха Влади, Румен, Тедо и Дидо, а всички останали се бяха ступали зад тях. Нов писък раздра тишината и отекна в ушите ми.

    - Какво е това по дяволите!? – изкрещях, опитвайки се да нахлузя панталонките си.
    - Същият въпрос бих могъл да задам и аз. – леко изнервен каза Владимир и изгледа злобно Мартин, който нервно затягаше колана си.
    - Ще ти обясня после. За сега мога само да ти кажа, че не е това, което изглежда. По-важното е да разберем кой крещи така и защо.

    Нахлузих и тениската и изтичах през вратата на двора. Навън вече се бе смрачило, но все още бе достатъчно светло, за да забележим какво се случваше и кой бе привлякъл вниманието ни с виковете си. Пред желязната порта се бяха струпали група бродещи, жадно протягащи ръце към малко момиченце, увиснало на решетката. Влади и Румен притичаха покрай мен и Влади измъкна нож от кубинката си, метна го на дребния и разкопча кобура на пистолета си.

    - Не! – изкрещях – Ще привлечеш още зомбита.
    - Е какво, нямам друго хладно оръжие, да ги замерям с чакъл от алеята докато пукнат от смях ли?
    - Не е време за шеги ето виж. – притичах през двора и взех две здрави пръчки от купа до стената. Вероятно бяха подкастряли овощни дръвчета и не бяха се погрижили за изхвърлянето им.

    Подадох едната на Влади и докато той ме гледаше с недоумение побързах да му покажа как се използва. С все сила забих по-острия край на пръчката в главата на едно от зомбитата и след като я извадих то се свлече. Високият сладур бързо съобрази какво трябва да направи и последва примера ми. Проблемът бе отстранен за отрицателно време и беше дошъл момента да свалим малкото момиченце и да разберем кое е. Свалихме треперещото и телце от оградата и Влади я отнесе в къщата. Всички го последвахме шушукайки си тихо и побутвайки се един друг с въпросителни погледи. Както стана ясно никой не познаваше малката ни неканена гостенка. Настанихме я на стол до кухненската маса и Румен и подаде чаша с вода. Тя протегна треперещите си ръчички към чашата и след като я пое изпи съдържанието и на един дъх.

    - Гладна ли си малката? – попита я едно от момичетата, част от групата на Румен.
    - Ами да. – колебливо прошепна детето.
    - Искаш ли? – Иван протегна ръка към момиченцето, а в нея държеше голяма и сочна червена ябълка.
    - Предпочитам зелени. – каза тя и се усмихна. Лицето и грейна още повече, когато Иван се обърна, взе друга ябълка и й я подаде със същия мил поглед, с който един баща гледа дъщеря си.
    - Благодаря ти. – каза момичето и сините и очи засияха от щастие.
    - Тя ми допада. Как се казваш малката? – обърнах се аз към гостенката ни.
    - Лили.
    - Хубаво име. Чуй ме сега Лили, искам да се успокоиш, вече си в безопасност. Искам да последваш това момиче. – посочих към Гави, която стоеше зад мен – Казва се Габриела, тя ще ти покаже къде ще останеш да спиш през нощта и ще се погрижи за теб.
    Момиченцето стана, мина покрай мен и хвана ръката на Габи. Двете се отправиха към втория етаж и всички освен мен, Влади, Румен и Мартин ги последваха.

    - Май вече сме част от една обща група, а Ру? – обърнах се аз към Румен.
    - Точно така. Противно на очакванията, хората ми много се зарадваха когато разбраха. Освен момчетата, които бях оставил да ви пазят по пътя за насам.
    - Ще свикнат – отвърнах – кога успяхте да им кажете?
    - Докато ти се заиграваше с онзи в банята. – каза Владимир и посочи Мартин, който стоеше със скръстени ръце, облегнат на касата на вратата.
    - Нищо не се е случило по между ни. Трябваше да се изкъпя, а той искаше да говорим. Наложи се да съчетаем двете дейности.
    - И за това ли той се обличаше, когато изскочи след теб от банята?
    - Влади той.......
    - Аз бях виновен. – намеси се Мартин неочаквано – Знам че тя ме мрази и въпреки това се промъкнах при нея под душа. Мислех си че ако и припомня колко добре си прекарвахме ще ми прости и може би....
    - Как имаш наглостта да и искаш прошка след всичко, което си и причинил?

    Влади вдигна ръка и я стовари с все сила върху масата. Знаех че му се иска пак да пребие Мартин от бой, но успешно успяваше да сдържа емоциите си. Реших че е по-разумно да опитам да го успокоя, вместо допълнително да нагнетявам обстановката с думи и предпазливо се приближих. Хванах ръцете му и вдигнах глава нагоре, погледнах го и поклатих глава в отрицание. Той не свали гневното изражение от лицето си, но определено отпусна юмруците си. Румен наблюдаваше случващото се с неприкрито любопитство.

    - Това не е наглост, искам и прошка. Това е нещо между нас двамата с Дени.
    - Марти, няма ние. Имаше до момента, в който ти не ме направи на глупачка, тогава това ние се превърна в мен и глупака който сметна, че вече не съм му нужна. Сега отново си сам и просто искаш да ме имаш само, за да не се чувстваш самотен. Не съм ли права?
    - Не, не си! Осъзнах, че ти си много по-важна за мен от всички, с които се опитах да те заменя.
    - Е, малко късно си го осъзнал. – намеси се Румен.
    - Ти нищо не знаеш. – изкрещя Мартин и вените на врата му изпъкнаха.
    - Я да се спрете и двамата. – креснах ядосано – Писна ми, ясно ли ви е, писна ми. Не искам да слушам вече! Слушах прекалено дълго и мълчах, а сега вие ме чуйте! Аз.........

    В този момент исках само да изчезна, но това не беше по силите ми, а и не биваше да бягам от проблема, не и отново. Знаех че Мартин няма да спре с опитите да ме върне, а аз нямаше да мога да спра да му позволявам да се приближи прекалено. Колкото и да ми бе неприятна компанията му, той все някак успяваше да ме омилостиви. Поставяше ме в неизгодно положение, използвайки спомените ми срещу мен. Въпреки факта, че сърцето ми принадлежеше на друг, това че преди бе било негово притежание още ме караше да потръпвам в присъствието му. Всеобщо приетото схващане, че една любов се забравя с друга бе напълно погрешно. Колкото и силна да е новата, старата няма да си отиде просто ей така, няма да изчезне. А когато и новата си отиде, старата се връща, за да напомни за съществуването си.

    - Добре ли си? – потупа ме по рамото Влади за да ме върне отново в разговора.
    - Добре съм, до колкото е възможно. Просто вече ми писна от тия спорове! Мразя да гледам хора, които се карат, а в последните дни само с това се сблъсквам.
    - Такива времена настъпиха, ще свикнеш. – обади се Румен.
    - С това не се свиква, а и не бива. Отговори ми на един въпрос Ру.
    - Слушам те.
    - Ако си заложник и всеки ден те измъчват, бият, унижават и тем подобни.......ти трябва ли да свикнеш? Трябва ли да се предадеш?
    - Може би ти си безсилен да се бориш с поробителите?
    - А може би не ти стиска да кажеш стига?
    - Не всеки е силен като теб. – сведе глава Румен.
    - Поправка, не всеки иска да промени нещо в заобикалящия го свят, защото така му е по-лесно. Просто да стои и да гледа как всичко се случва и да минава с номерца, че не е по силите му да промени нещо.

    Никой не посмя да каже нищо, само погледите ни говореха. Всичко приключи тъй внезапно, както бе и започнало. Напуснахме кухнята и се отправихме към втория етаж. Повечето от групата вече бяха разпънали спалните чували и се бяха приготвили да си дадат заслужена почивка. Всички оръжия се държаха в коридора пред вратите, за да бъдат готови за употреба, а подовете на стаите и всички места, на които можеше да се спи сравнително нормално бяха заети. Все пак в къщата имаше твърде много хора. Големината на групата ни бе както предимство, така и недостатък, но нямахме друг шанс. В трудните моменти числеността е от голямо значение.
    Не отне много време на всеки в къщата да потъне в дълбок сън, колкото и дълбоко да бе възможно да спи човек под звуците на ръмжащи зомбита. Този сън обаче ни бе необходим, защото на сутринта трябваше да стигнем до София и да приведем плана си в действие. План, който все още нямахме, но обстоятелствата налагаха да съставим бързо.
    ОтговорОтговор с цитат
  • 22.02.15 04:44#11D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха! 12 и 13 глава19

    Здравият ми сън както обикновено ми бе позволил да проспя закуската и да се събудя последна. Багажът отдавна бе събран и колите пълни с гориво. Всички освен мен бяха готови да потеглят към заветната цел. С мъка се дотътрих до събралото се множество от хора в двора на къщата. Преметнах катаната на гръб, сложих два пистолета на колана, нож на бедрото и пушка на дясното рамо. Натоварихме се в камионите, като непрестанно се оглеждахме предпазливо. След като потеглихме отново на път всички въздъхнаха с облекчение, вече виждаха края на този ужасен експеримент.
    Малката ни гостенка от предната нощ бе поверена на грижите на най-добрата ми приятелка и стоеше плътно до нея и Иван. В камиона при нас беше и Миро, чошекът който бе до мен от самото начало. Също Дидо, Тедо и Петър, а на пода на камиона се беше настанил Мартин. Измежду нас имаше и няколко от хората, преди подчинени на Румен. Камионите бяха меко казано претъпкани и бе трудно за обикновен човек да си представи колко лично пространство имаше всеки, освен ако не бе се возил в софийския градски транспорт в час пик. На хората, които не са изпитвали това „удоволствие“ мога да кажа само, че ако случайно автобусът спре рязко никой няма дори да помръдне, не по друга причина, а просто защото няма да има къде да падне. В крайна сметка нямахме голям избор, защото оскъдните количества бензин ни бяха принудили да оставим някои от превозните средства пред къщата където бяхме прекарали предната нощ.
    - Сега какво, имаме ли план или просто ще нахлуем в града и ще се развилнеем. – пошегува се Миро, за да разчупи атмосферата.
    - Все още работим по въпроса. Ще ме извиниш за отклонението, но къде се затрихте ти и Иван, след като ни похитиха?
    - Ами честно казано след похищението ни държаха в камиона през цялото време. Свалиха ни за пръв път пред къщата вчера, но........теб не те видях. Е поне докато не те заварихме да държиш на мушка самият похитител.
    - Че вие къде бяхте?
    - Когато той извика на подчинените си да свалят оръжията всички се втурнахме да разберем какво става и така...... – отвърна ми Иван.
    - Ясно. А след това?
    - Прибрахме багажа в килера и се качихме да подремнем в една от стаите.
    - Е ти може и да си си дремвал, но не съм сигурна, че през цялото време си имал компания.
    - Какво имаш предвид? – стреснато попита Иван, като се дръпна в страни от Габи.
    - О, нищо. – отвърнах и му намигнах обръщайки се към Миро. – Ами предполагам, че поне сте чули нещо от случващото се.
    - Да определено, макар да ми се иска да не бяхме.
    - Не беше чак толкова зле колкото звучеше. – отвърнах аз опитвайки се не показвам колко се бях уплашила в действителност.
    - Нека не го обсъждаме сега става ли? – намеси се Габи – Детето слуша.
    - Права си. Не е тема за пред малки деца. – каза Иван и погали косата на малката Лили.
    - Не съм толкова малка вече, почти на 10 съм. – обади се малкото момиченце.
    - Така е, ти вече си голямо момиче. – подкрепи я Габи.
    - Възрастта вече няма значение. – обади се Петър.
    - Прав е. Пред апокалипсиса всички сме равни. – добави едно от момчетата на Румен.
    - Така е. Но не е приятно да ти се наложи да го изпиташ. – отвърнах аз. – За това, когато пристигнем и намерим виновниците ще ги изтребим до крак. Ние може да сме само деца, но те ни превърнаха в бойци, смели войни, които ще ги сритат право в.............
    Речта ми бе прекъсната от звука на угасващ двигател. Всички други камиони също спряха. Със събеседниците ми се спогледахме учудени.
    - Какво по........Владииии. – изкрещях аз и изскочих от камиона. – Стойте тук ще видя какво става.
    Запристъпвах към кабината бавно, щом стигнах рязко отворих вратата и това което видях определено ме изненада. Очаквах всичко друго но не и да видя как Влади, Румен и Дики са затаили дъх и упорито човъркат нещо по радиото, от което се чуваше силно пращене и някакъв приглушен глас.
    - Какво правите, сега не е момента да се опитвате да оправите радиото.
    - Тихо, чухме нещо. – скастри ме Владимир.
    - Какво, какво чухте?
    - „Идентифицирайте се, екип алфа, това е заповед. Връщането в базата е забранено, изпълни мисията...........“ това чухме, след това прекъсна.
    - Но как са разбрали, че камиона пътува към базата? – изненадано попитах аз.
    - Не искам да те плаша, но май знам. – отговори ми Дики и отвори другата врата, слезе от камиона и притича до предния капак. Вдигна го и започна да оглежда.
    - Какво има? – подвикна му Влади.
    Той не отговори, а легна на земята и се провря под машината. Влади и другите слязоха и се приближихме.
    - Какво има Дики, какво откри? – попита Румен.
    - Вижте не искам да ви плаша, но май ще си имаме проблеми.
    - Какво има, казвай?
    - Тези гадове са сложили проследяващо устройство в камиона. – Денислав изпълзя изпод кабината – Има и още нещо.
    - Какво?
    - Ами Ру да кажем, че от тук нататък май ще трябва да продължим пеша.
    - Как пеша?
    - Под камиона има и солидно количество експлозиви, свързани с устройството. Иначе казано, ако продължим си подписваме смъртната присъда. Ще ни взривят без да им мигне окото. Копелетата са се застраховали добре. Ще проверя и другите, но съм почти сигурен, че няма да намеря нещо различно.
    - Скапани изроди! Мизерници, подлеци. – Влади беше бесен и то с основание.
    - Давай провери, а ние ще свалим хората от камионите и ще наблюдаваме периметъра.
    Дики се зае да проверява останалите превозни средства, Ру на свой ред отиде да съобщи на всички за откритието и да ги накара да слязат. Аз и Влади приготвихме оръжията и се покатерихме на покрива на камиона, за да наблюдаваме за бродещи. Както се оказа подозренията на Дики бяха основателни. Всички машини бяха минирани и нямаше как да продължим с тях, но и пеша нямахме особено големи шансове. За жалост нямахме и голям избор. Въоръжихме всички, взехме багажа си и поехме по пустия път, който сякаш нямаше край.
    ОтговорОтговор с цитат
  • 07.03.15 11:56#12D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха! 12 и 13 глава20

    Движехме се по Е80, когато приближихме тунел, добре познат на всеки, пътувал по този път. Преминаването през тунела щеше да е рисковано, като се има предвид факта, че осветлението в него не работеше. Най-разумно на този етап бе да извадим наличните фенерчета и да тръгнем през тунела въоръжени и готови да се защитаваме. Това и направихме и още след като изминахме десетина метра чухме ръмженето на зомбита, което отекваше в тъмнината. Вдигнахме оръжията и насочихме фенерите и светлината им освети двама бродещи, които се клатушкаха на няколко метра пред нас. Едно момче се втурна и се нахвърли върху едното зомби, второ го последва и повали другото. Двамата забиха ножове в главите им в такъв синхрон, сякаш го бяха репетирали. Секунда по-късно от мрачния тунел изскочи друг бродещ, който изненада в гръб едно от момчетата и го захапа за рамото. Пред слабата светлина на фенерчетата се появи второ зомби, а после и още едно. Едно след друго те заизскачаха от вътрешността на мрачния тунел и се втурнаха към нас.
    - Бягайте! – извика някой и всички се втурнахме навън.
    - Елата след мен, знам заобиколен маршрут през гората по-бързо. – провикна се Иван и започна да се катери по стената, разделяща двете платна на тунела.
    Ние разбира се го последвахме, но за нещастие зомбитата бяха последвали нас. Бяха десетки, озверели и зажаднели за плът. Докопаха още двама от групата, разкъсаха ги за секунди. Това, колкото и отвратително да звучи, бе плюс за останалите, защото ни спечели няколко ценни секунди преднина. Докато тичахме из гората се препъвахме в какво ли не, включително в трупове и оглозгани кости, както животински, така и човешки. Ръмженето на бродещите отекваше зад нас и за пръв път от началото на „Играта“ ни припомни колко опасно е всъщност положението. Разбира се нямахме особено голям избор и трябваше да разчитаме на това, че след като излезем от другата страна на моста ще сме в безопасност, поне за кратко.
    Докато тичахме измежду дърветата отстрелвахме заблудени зомбита, които все още не бяха подушили пресния улов на събратята си. Групата се бе разпръснала и нямахме представа колко точно от нас са оцелели. Аз се стараех да държа под око Влади и Румен, но в суматохата бях изгубила следите на Иван. Не след дълго обаче си отдъхнах облекчена, когато излизайки от гората ги видях заедно с Габи и Лили да ни чакат в средата на платното, оглеждайки се нервно. Когато и останалите дойдоха побързахме да продължим по пътя без да се обръщаме назад. Бяхме загубили шестима души, двама от тях бяха от бившите подчинени на Румен, а останалите бяха част от нашата група. За нещастие обаче нямаше как да скърбим точно в този момент. Продължихме да следваме магистралата, като не забавяхме крачката нито за минута. Всичките ни досегашни планове бяха отишли по дяволите и сега трябваше да започнем всичко от начало. За момента на преден план бе да си намерим подслон, храна, вода и по възможност муниции и оръжия. Ако искахме да сме достатъчно силни, за де се изправим срещу това, което ни чакаше в София, трябваше да сме значително по-тежко въоръжени.
    - И сега какво, ще ходим пеш до града ли? – попита Тедо с неприкрито разочарование.
    - Не, ще си търсим убежище. Сигурно място за през нощта. – отвърнах му и се обърнах към Иван. – От тук ще ни водиш ти. Не че нещо, но си по-запознат с околностите и пътищата от всеки един от нас.
    - Тук наблизо има хотел, може да опитаме там. Но не мога да ви гарантирам нищо. – каза Иван и се заоглежда притеснено.
    - Какво те мъчи?
    - Страх ме е Дени. Страх ме е, че ако ви поведа през горите много от нас ще загинат. Не мога да поема тази отговорност.
    В думите му имаше голям смисъл и наистина го разбирах и уважавах мнението му. Всеки друг на негово място би решил да се напра ви на герой и да вземе нещата в свои ръце, но не и той. Желанието му да стане служител на реда го бе провокирало да се информира и да чете всевъзможни книги. Не бе ми го признал директно, но си спомних че преди, когато се бяхме запознали той четеше някаква книга пълна с тактически съвети, бойни стратегии и препоръки как да се действа в ситуации, от които зависят човешки животи. Страхът му бе напълно основателен, но сега той бе едновременно нашия шанс за оцеляване и човекът, който можеше да ни вкара в гроба. Реших да опитам да го успокоя и казах тихичко:
    - Знам какво ти е, но сега ти си единственият ни шанс. Сигурна съм че говоря от името на всички, когато казвам че сме готови да поемем риска.
    - Но аз не съм готов.
    - Иване, стегни се. Ти си последният ни шанс, разбираш ли ме?
    - Разбирам, да. Ще опитам, но не гарантирам, че ще е безопасно.
    - Навсякъде ще е по-безопасно отколкото тук. – намеси се Влади и потупа Иван по рамото.
    - Да потегляме. – подканих ги и махнах на изостаналите членове на групата да побързат.
    Продължихме по магистралата докато не стигнахме до една отбивка, която навлизаше дълбоко в гората, а голяма табела обозначаваше хотел на 5 километра от нас. Надеждата отново накара усмивките да се появят на лицата ни и да разведрят иначе мрачната обстановка. Само мисълта, че скоро ще сме на сигурно и може би безопасно място, накара сърцата ни да забият двойно по-бързо. Колкото повече приближавахме до целта толкова по-силно биеха те. Най-сетне достигнахме до голяма дървена табела, на която бе издълбано името на хотела. Той по-скоро напомняше на огромно имение чиито каменни стени бяха обрасли с бръшлян и мъхове. Скрит сред дърветата хотелът изглеждаше изоставен и празен, но както всички знаем външността много често ни подвежда. Именно по тази причина с Влади се приближихме предпазливо и надникнахме през вратата. По пода на празното фоайе бяха разпръснати листи хартия, а мебелите бяха струпани пред входа сякаш, за да държат нещо навън. Огледахме за движение, но за наше огромно учудване нямаше никого. Всички вдигнахме оръжията си и се приготвихме за действие. Таблото на външната охранителна система беше точно до входната врата и си струваше да опитаме да я отворим чрез него. Влади махна на Дики да се приближи, за да опита да разбие кода на системата и да отвори вратите, той обаче поклати отрицателно глава. Влади помаха втори път, след което посочи таблото. Нашия спец се усети и притича до нас, след това се зае с таблото. Отне му около 15 минути, за да отстрани проблема и да включи отново механизма за автоматично отваряне на вратите. Влади помаха и на Румен и Мартин да се приближат, за да се уверим, че е напълно безопасно.
    Вратата се отвори бавно и мебелите се свлякоха навън. Усещаше се миризма на гнило и застояла кръв, но на пръв поглед не забелязвахме източника на миризмите. Разместихме мебелите за да си освободим път и ги струпахме в страни от вратата, но докато нареждахме и последните чухме силен шум идващ от стълбището. Това ни изненада и ни накара да вдигнем оръжията и да се приготвим за битка, макар да не знаехме дали ще ни се наложи да ги използваме. Миризмата рязко се засили което ме накара да извадя от джоба си една кърпа за глава и да я завържа, за да покрия носа и устата си. Шумът също се засили и приближаваше все повече и повече. Пръста ми трепереше на спусъка, а тялото ми бе застинало, като вкаменено. Всички бяхме вперили поглед в стълбите и очаквахме с нетърпение да разберем кой препускаше така стремглаво надолу по тях.


    Продължението очаквайте със забавяне защото все още не е написана следваща глава. Очаквам мненията ви за досегашното развитие и героите. Останахте ли изненадани от нещо? Имате ли представа какво съм ви подготвила?
    ОтговорОтговор с цитат
  • 06.04.15 01:40#13ManuellaManuellaРегистрация: 05.02.15Град: -Отговори: 6от: Игрите на страха! 12 и 13 главаооо хайде деее интересно е давай ОтговорОтговор с цитат
  • 23.04.15 11:20#14D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха! 12 и 13 глава
    21


    Противно на всичко, което бяхме очаквали пред нас се появиха три момчета, изплашени и изненадани от присъствието ни. В този миг нещо в мен трепна, когато погледът ми се пресече с този на един от тях. Моментално познах човека, който ме бе направил най-щастливото момиче на света, но и най–нещастното. Той бе този на когото принадлежеше сърцето ми, на когото бях отдала всичко. Аз го познах, но той явно не беше познал мен заради кърпата, а и факта че бях насочила пушка към него определено му пречеше да разсъждава трезво. Докато все още се опитвах да осъзная какво се случва чух викове за помощ отвън и така познатото ръмжене. За момента бе приоритет да помогнем на останалите от групата затова смъкнах пушката и изтичах навън повличайки Владимир със себе си. Гледката, на която попаднахме съвсем не бе приятна. Явно нашите бяха нападнати в гръб от група зомбита появила се от гората. Бяха успели да повалят двама, но останалите за щастие се бяха ориентирали бързо в ситуацията и бяха открили огън по врага. Извадих ножа от калъфа на бедрото си и се нахвърлих на двама бродещи, хранещи се от трупа на младо момче от нашета група. Сритах едното и забих ножа си в главата на второто зомби, което дори и не ме забеляза. Първото се изправи и се нахвърли върху мен, но за щастие извади доста лош късмет, когато падайки се наниза на един клон стърчащ на сантиметри от моята глава. Избутах трупа му в страни и отново се изправих на крака, измъкнах катаната и с един замах разполових главата на трети бродещ, опитващ се да захапе Габи за крака. Тя ми кимна с благодарност и се затича към вратата на хотела теглейки след себе си малката Лили. Повалих още няколко бродещи и поведох оцелелите към вратата на хотела. Веднага щом и последният влезе Влади кимна на Дики и той затвори вратите, като ги блокира отново, а всички си отдъхнахме с облекчение. След като огледах хората, за да се убедя, че няма ранени свалих кърпата от лицето си и оставих пушката си на земята. Едва тогава забелязах висналите ченета на трите момчета все още стоящи на стълбището. Парчетата плът и кръвта по дрехите ми явно ги бяха шокирали много повече от факта, че ме бяха разпознали. Дадох им мъничко време, за да се опомнят и започнах с разпита, като за начало се приближих към тях и седнах на първото стъпало. Извадих пистолета си и започнах да го прехвърлям от едната си ръка в другата, а момчетата опулиха още по големи очи.
    - Е какво търсите вие тримцата тук? – подех разговора с неприкрито любопитство.
    - Защо се обръщаш към нас все едно ни познаваш? – попита единствения с когото не бях се запознала и виждах за пръв път.
    - Ами с двете ти приятелчета се знаем, с единия доста по добре от колкото си и представяш. Как е Гоши, все още ли ме мразиш мило мое.
    - Ама ти.........това наистина си ти. – смотолеви той и плахо пристъпи към мен.
    - Дам. Здрасти Пешо, а ти помниш ли ме?
    - Помня те, но не такава. Не и толкова силна, бойна и.......
    - Секси кажи си го. – намеси се третият.
    - А ти кой си ако мога да попитам? – обърнах се към него с леко злобна усмивка на лицето.
    - Павел, приятно ми е. Вие от къде се познавате? – обърна се той към Георги.
    - Има ли значение? – намесих се. – Хайде стига с това, кажете само вие ли сте тук?
    - Да. – отсече Пешо грубо.
    - Ако нямате нищо против искам да се уверея лично. Влади, ела с мен.
    Той само ми кимна и застана зад мен с нож в едната ръка и пушка в другата. Отне ни час да претърсим цялото място и да се уверим че е безопасно и сигурно. Цялото обикаляне обаче си струваше, защото открихме няколко пушки и дузина кутии с муниций. Когато си в гората явно трябва да си подготвен за всичко. Когато се върнахме всички все още си стояха във фоайето и разговаряха оживено.
    - Добре, чисто е сега трябва само да се настаним. – заяви самодоволно Владимир и без много да му мисли се забърза към купчината със сакове за да си вземе багажа.
    Аз преметнах на гръб и раницата си и поведох групата за да ги настаня по стаите, а Дики вървеше до мен носейки меко казано огромна връзка с ключове. Когато с мен останаха само тримата новаци, Мартин, Румен и Владимир се насочих към най-голямата стая в сградата.
    ОтговорОтговор с цитат
  • 12.06.15 02:31#15D.M.D.M.Регистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха! 12 и 13 глава22

    Ключът изщрака в ключалката и вратата се открехна. Бутнах я и влязох, а момчетата на чело с Румен покорно ме последваха.
    - Е разполагайте се, тази нощ сме тук.
    - Ама Дени няма достатъчно легла. Как ще спим? – погледна ме с недоумение Мартин.
    - За вас не знам, но аз си заплювам това. – отвърнах и се настаних върху дивана, хвърляйки катаната, пушката и багажа си на пода. – Има ли течаща вода тук?
    - Има, но се съм сигурен, че е топла. – каза Павел и посочи една врата.
    - Е щом е така аз ви оставям са секунда. Трябва да разкарам тая гадост от себе си възможно най-бързо.
    - Що направо ти самата не се разкараш? – промърмори Георги най-неочаквано.
    - Виж, като човек те моля, нека не започваме пак. Уморих се вече да викам срещу вятъра и да очаквам той да ме разбере.
    След тези думи станах от дивана и закрачих бавно към вратата на банята. Краката и ръцете ми трепереха неудържимо, а сърцето ми биеше учестено сякаш искаше да изскочи. Докато крачех се опитвах да се сдържам и да не показвам какъв пожар гореше в душата ми. Очите ми бяха пълни със сълзи, които напираха да се излеят. Една от тях си проправи път на вън в момент на слабост и след като пропълзя по бузата ми се разби в гърдите ми. Побързах да отворя вратата, за да се скрия и да излея всичко което сдържах, но нечия ръка ме спря точно преди да натисна дръжката. Не извърнах поглед много добре знаех кой се опитва да ме спре отново да скрия отчаянието и мъката си.
    - Влади, умолявам те пусни ме.
    - Знаеш, че няма да го направя нали?
    - Знам, но наистина искам да се измия.
    - Искаш да кажеш да се скриеш. Спомни си какво ти казах на покрива.
    - Помня всичко дума по дума, но в случая не съм само уплашена, ужасена съм.
    - Стига, успокой се. Ела тук. – след тези думи ме притегли към себе си и ме прегърна.
    Почувствах се сигурна макар и за момент. Отпуснах се в ръцете му и заплаках тихичко, мислейки само колко слаба изглеждах. Влади не обели и дума само ме стискаше все по-силно и в един момент ме отдели от земята. Понесе ме на ръце сякаш бях малко дете и ме положи на дивана. Зяпналите усти на останалите дори не ми направиха впечатлени, защото аз самата бях най-изненадана от постъпката му. Взирах се в очите му и не можех да проумея защо правеше всичко това. Той сякаш прочете мислите ми, наведе се над мен, сви рамене и прошепна:
    - И аз не знам, но усетих че имаш нужда някой да те прегърне.
    - Имам нужда да се скрия за момент от всички тези погледи. Защо не ме оставиш да го направя?
    - Защото гледайки те научих нещо.
    - И то е?
    - Че понякога не бива да бягаш от това, което те плаши, а да се изправиш срещу него. И именно тогава, когато си лице в лице със страха, ще разбереш колко силен си всъщност.
    - А да ти е хрумвало, че не искам да го правя точно сега?
    Знаех че ако не стана сега и не си отида няма да събера смелост за нищо друго. Именно това бе причината да се провра под надвесилия се над мен здравеняк и да изтичам в банята. Когато завъртях ключа два пъти и вече бях сигурна, че съм напълно сама се свлякох на колене на земята и избухнах в плач. Въпросите, които се въртяха в обърканото ми съзнание ставаха все повече и повече. Защо никой не каза нищо, а само наблюдаваха случващото се? Защо трябваше да се срещам с Георги точно сега и точно по този начин? Каква бе тази извратена шега на съдбата? Нервите ми бяха напълно разбити! Човекът който бях преди, онзи който можеше да приеме и най-тежката новина със завиден стоицизъм и спокойствие, сега бе само една развалина. Бледа сянка на предишната силна и борбена личност, стараеща се да си придаде вид на незаинтересована от проблеми. Психически бях разбита, на косъм да се срутя, но физически бях длъжна да опитвам да се държа на положение. Лесно, нали? Разбира се, но както повечето неща в този живот, само на думи. Истината бе такава – колкото по лесно звучи нещо, толкова по трудно е да го приложиш на практика. И естествено пак ще отбележа, че всяко едно правило си има своите изкл ючения. Моя случай за жалост бе точно такъв – това, което се очакваше да направя бе толкова трудно, колкото това да го изрека на глас. И нямаше как да е друго яче, защото дори само опитите ми да произнеса името Георги ме караха да потрепервам. И не ме разбирайте погрешно, това съвсем не значи, че не ми се искаше да го сторя, а тъкмо обратното, исках да го изкрещя. Изгарях от желание да се изкача на някое високо място и да изкрещя всичко, което толкова дълго тежеше на сърцето ми, като огромен камък. Вероятно ако това не го накараше да изслуша всичко, което имам да му казвам, щях да се примиря!? Eдва ли. Твърде упорита и инатлива съм дори и когато не става въпрос за нещо толкова сериозно, а сега най-вероятно щях да продължа да упорствам, дори и да чуех НЕ за пореден път. Вече не ми бяха останали сълзи, а така ми се искаше да плача, да крещя.    ОтговорОтговор с цитат
  • 30.08.15 07:27#16viktoriqviktoriqРегистрация: 25.08.14Град: СофияОтговори: 48от: Игрите на страха! 12 и 13 главаоще искам още :y:ОтговорОтговор с цитат
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest