Sanovnik.bg»Форум»Лично Творчество»Игрите на страха!

Игрите на страха!

  • 23.08.14 12:01#1D.M.D.M.НовакРегистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39Игрите на страха!Здравейте! Отдавна не съм публикувала тук и се надявам да останете доволни от това, което ще прочетете.
    Приятно четене на всички.

    ВЪВЕДЕНИЕ, ДЕН ПРЕДИ БЕДСТВИЕТО. . . . . . . . . . .
    Както обикновено се събудих в лошо настроение. Беше неделя и като знаех, че утре съм на даскало просто се чувствах смазана. Майка ми ми мрънкаше да си подредя стаята, да измия чиниите, да напазарувам и какво ли още не. Естествено аз и се развиках, скарахме се и се наложи да изляза. Лутах се до късно по улиците и когато слънцето почти се бе изгубило зад хоризонта се прибрах у дома. Не обелих нито дума докато вечеряхме, а след като приключех се качих в стаята си.

    Изчаках родителите ми да си легнат и пак слязох долу, за да взема нещо сладко за успокоение на нервите. Докато хапвах и теглех най-новия епизод на любимия си сериал нещо привлече вниманието ми. По телевизията изведнъж започна някаква странна реклама, в която въоръжени младежи се биеха с побеснели орди от зомбита. Това продължи не повече от 5-6 секунди след, което спря така внезапно, както бе започнало. През главата ми мина само „е нищо необичайно, то какво ли не измислят вече“. После изключих телевизора и заключих вратата. Преди да легна и да изгледам сериала си направих ежедневната си тренировка. След нея естествено бях съсипана и почти веднага след началото на епизода се унесох и заспах. . . . . . . .

    Поредната скучна сутрин тепърва започваше. Алармата на телефона ми звънеше вече за трети път, а на мен все така не ми се ставаше от леглото. Знаех, че ако продължа да се излежавам ще изпусна автобуса, но сякаш нещо ме държеше под завивките. Най-сетне събрах сили и се изправих, обвих се с хавлията и се заклатушках към банята.
    Докато водата се стичаше по тялото ми и го сгряваше, а парата бавно изпълваше цялата помещение , в главата ми се въртеше една единствена мисъл. Какви ли изненади щеше де ми донесе предстоящият ден? Разсеях се и забравих, че гоня автобус. Изведнъж се стреснах и светкавично спрях водата, наметнах се с хавлията и изхвърчах през вратата. Успях да се оправя за отрицателно време и след като видях, че ми остават по-малко от 10 минути, за да стигна до спирката се затичах с все сила на там. Стигнах на време, противно на очакванията ми. Автобусът спря пред мен, качих се и чак тогава забелязах нещо странно, бях единствения пътник. Макар и странно това беше една сбъдната мечта за мен. Изтегнах се на задната седалка и си пуснах музика, пъхнах слушалките в ушите си и напълно забравих за реалния свят. Дори не усетих кога наближихме града. Когато автобусът спря с мъка се изправих и слязох от него. Пустош- най-точното определение за гледката, която се разкри пред очите ми. Обикновено по това време на деня беше доста пренаселено по улиците, а сега дори и уличните котки се бяха скрили. Най-щастливия ден в живота ми! Оставаше само да се обадя на единствения човек, който можеше да направи този ден още по-страхотен. Тъкмо набирах номера и я чух да ме вика. И преди да сте си помислили нещо относно сексуалната ми ориентация бързам да уточня, тя е най-добрата ми приятелка, нищо повече. Тя се зарадва да ме види и ме прегърна. Аз също бях доста радостна от факта, че я виждам, но за момента имах малко по-важен въпрос, който имаше спешна нужда от отговор.
    - Къде са всички днес? - избърза да попита тя.
    - Хмм, взе ми думите от устата и аз точно на това се чудех.
    - Звънях на Тедо и Пешо, но не вдигат.
    - Е те спят със сигурност. Едва 8:30 е, а те толкова рано до сега не са ставали.
    - Ооо, няма да ги чакаме. Хайде на кафе пък те като се събудят ще ни звъннат.
    - Точно така, че ако ги чакаме тук ще пуснем корени.
    Запътихме се към кафенето и се заоглеждахме притеснено. Дори по централната улица на града нямаше жива душа. За наш невероятен късмет една от служителките тъкмо отваряше любимото ни заведение. Влязохме и седнахме на едно от по-уединените сепарета, за да можем спокойно да разговаряме, но беше безсмислено да го правим поради факта, че заведението бе празно и така или иначе нямаше кой да ни чуе. Сервитьорката дойде и дори преди да попита какво ще обичаме зададе най-неочаквания въпрос:
    - Момичета, днес виждали ли сте други хора освен мен?
    - Честно казано само шофьора на автобуса - отвърнах аз леко озадачена от изненадата, с която ни гледаше.
    - Само родителите ми и брат ми сутринта преди да изляза. - каза Габи - Защо?
    - Ами странно ми е, че днес докато идвах насам не срещнах нито един човек, а и колежките още ги няма.
    - Става нещо странно и определено няма да се откажа, докато не разбера какво - заявих убедено.
    - Възможно ли е да са казали нещо по новините?
    - Габриела, ти си гений! Ще можем ли да пуснем телевизора - обърнах се аз към сервитьорката.
    - Разбира се, а какво очакваш да разбереш от там?
    - Ами причината за това внезапно обезлюдяване.
    И трите отправихме поглед към екрана. Уви обаче явно имаше някаква повреда, защото липсваше както звук, така и картина. Грабнах дистанционното и започнах нервно да превключвам каналите надявайки се да попадна на нещо.
    - Сприии
    - Какво има Габи?
    - Видях нещо, върни назад.
    Направих каквото поиска и наистина бях пропуснала нещо. Усилих звука и това, което видяхме и чухме буквално изправи всеки косъм по телата ни.

    Съобщение до всички граждани! Молим ви да не изпадате в паника.
    Опасна биологична зараза е излязла извън контрол. Имате 48 часа да
    напуснете домовете си и да се придвижите до един от следните градове:
    Бургас, Варна, София, Пловдив, Стара Загора.
    Там ще бъдете подготвени за предстоящите събития и при нужда ще бъдете извозени извън територията на страната.

    След това, което чухме и трите се спогледахме и съответно последва оглушителен писък от страна на Габриела.
    - Ох, Ушите ми. Габи моля те малко по-тихо.
    - Как тихо? ! Ти не чу ли?
    - Чух, но не бива да се паникьосваме.
    - Не бива? ! Ти сериозно ли? Ще умрем! Кой знае от кога е това съобщение.
    - Сигурно е от снощи - обади се сервитьорката - вчера не беше така пусто.
    - Възможно е, така че имаме ден и половина да съберем всички близки и приятели и да се изметем от тук.
    В този момент изглеждах страшно решителна и безстрашна, но истината бе, че вътрешно умирах от страх, че може да не се справим. Разделихме се и всяка пое към дома си , за да си събере необходимия багаж и да потеглим поне до обяд. При мен положението стоеше малко по-различно понеже трябваше да чакам автобус. След като пристигнах на спирката и седнах на една от пейките започнах да размишлявам усилено. Първо се зачудих каква ли може да е тази биологична зараза.
    Дали не беше някакъв мутирал щам на свински грип? Тази мисъл ме развесели и без да се усетя се разсмях на глас. За момент се почувствах адски неудобно от постъпката си, но се сетих, навсякъде беше пусто. Нямаше кой да ме чуе. Това ме развесели още повече и отново се изсмях. От страни може би изглеждах като луда, но не ми пукаше особено. Времето, в което трябваше да пристигне автобуса отдавна беше минало и това ме притесни сериозно. Нямаше как да чакам до 13ч. и се налагаше да измисля нещо. Единственото, което ми хрумна в случая бе да потърся кола, с която да се върна в къщи. На паркинга нямаше голям избор, така че нямах време да се чудя. Харесах си една Хонда, но точно преди да се опитам да отворя вратата се замислих. Това не беше ли престъпление? Нямаше ли да наруша закона?
    Но от друга страна ситуацията го изискваше. Бях гледала как става, но никога не бях пробвала. Предното стъкло бе леко открехнато, едва два сантиметра. Беше разбираемо поради факта, че вън беше почти 40 градуса и жегата едва се издържаше. Това в случая щеше да е от голяма полза за мен. Пъхнах пръсти и притиснах стъклото надолу. Късмет! То бавно започна да се отваря все повече и повече. Спрях когато можех спокойно да пъхна ръката си, за да отключа. След като го сторих отворих вратата, седнах и едва тогава се сетих, че нямам никаква представа как да запаля колата без ключ. Трескаво започнах да търся резервен из жабката и навсякъде другаде. Ужас! Нямаше резервни ключове, нямаше никакви. Не знаех как се пали без ключ, но нямах друг избор, трябваше да опитам! Намерих отвертка и се залових за работа. Дали бе късмет, или наистина бях научила нещо от стотиците клипове, които бях изгледала, но не след дълго опитите ми се увенчаха с успех. Когато двигателят изрева си помислих "мамка му, добра съм", а секунда по късно мислех "мамка му, дори нямам идея как се шофира". Налагаше се обаче да се науча да го правя и то бързо. Дадох назад, макар да не разбрах точно как успях да го направя, и изкарах колата от паркинга. Потеглих към дома си с бясна скорост сякаш цял живот бях шофирала, а не все едно ми бе за първи път. Почувствах се наистина жива и изпълнена с адреналин докато летях със 100 км. /ч. по шосето. Тялото ми сякаш бе в безтегловност и се чувствах лека, като перо. Когато възбудата от преживяното отмина забавих скоростта и понеже почти бях пристигнала и вече бях влязла в селото (да, живея в село, макар че не съм горда с този факт) започнах да се оглеждам. Едва сега виждах колко е пусто и безлюдно. Странно как ли не бях забелязала това още сутринта? О, вярно, аз бях толкова сънена, че дори и влак да бе преминал покрай мен нямаше да го забележа. Паркирах на площада и слязох от колата. Едва сега наистина осъзнах положението. Не беше просто пусто и празно беше като гробище. Ужасих се! Видях няколко трупа на пода в отсрещното заведение, а по целия площад, чак до фонтана пред общината бяха разпръснати телесни части. Кръв, разкъсани дрехи окървавени бастуни и патерици (от които не само ме побиха тръпки, но и се просълзих) , детски играчки, а едно куче все още глозгаше нечия бедрена кост. Косата ми се изправи и побелях като платно. Дали тази зараза не се разпространяваше по въздуха! ? Можехме ли изобщо да избягаме от нея? Внезапоно чух шум и се обърнах рязко. О, УЖАС! Някакъв човек тичаше към мен и викаше нещо, което не разбирах много добре. Не побягнах защото можеше да има нужда от помощ, а аз си бях хуманист по душа. Той забави ход и спря до мен, след което каза:
    - Момиче, сама ли си тук?
    Трудно го разбрах понеже бе задъхан. Огледах се озадачено и му отвърнах:
    - Ами като гледам освен теб друг жив не виждам, така че най-вероятно съм сама.
    - Не, не, ти не разбираш.
    - Какво не разбирам. Сама съм. Гаджето ме заряза преди седмица, сама откраднах кола, за да се прибера тук и да спася нашите от опасна биологична зараза, паркирах тук и пак бях сама- креснах му аз и цялата се разтреперих.
    - А значи си сама, значи. . . . . можеш да ме качиш.
    Гневът ми лесно можеше да се прочете в погледа, който отправих към непознатия си събеседник. Дали от това или от нещо друго той се изплаши и побягна, а на мен ми остана само да се метна обратно зад волана и да отпраша към къщата на родителите си. Слизайки от колата забелязах, че вратата бе широко отворена и с кървави отпечатъци от пръсти по цялата дръжка.
    - Мамоооо. . . . . . таткооооо - извиках и влетях в двора.
    Не получих отговор, нямаше ги! Дали бяха успели да се спасят? Бях ужасена само от мисълта, че можа да ги е застигнала участта на хората, които видях по-рано. Обиколих цалата къща, градината, всичко, но освен няколко кървави отпечатъка нямаше нищо необичайно. Качих се в стаята си и събрах малко багаж - най-необходимото за оцеляването ми. Взех си и ножа, който много пъти ме е вкарвал в разправии с полицията, но нямах намерение да изхвърля. Спомних си как месеци наред го бях крила от родителите си за да не ми го вземат и ми стана отвратително. Ами ако не ги видех отново? Какво щях да правя? Отново се разплаках, метнах се в леглото и забих глава във възглавниците. Може би съм стояла така около 5-10 минути, може и да е било повече. Мигът ми на самосъжаление бе прекъснат от оглушителни трясъци и викове идващи изпод прозореца ми. Станах от леглото, приклекнах и допълзях до прозореца, надигнах се леко, за да видя какво се случва.
    - Какво по. . . . . . . стига бе! Ох, май го казах на глас.
    Тази реакция бе провокирана от "човека", вървящ в отсрещната градина. Той изглеждаше буквално като зомби. Да, зомби! Нямаше да повярвам, ако не го бях видяла с очите си, дори още не вярвах.
    - Ей, ей ти.
    Той като че ли се стресна, обърна се и извика:
    - Дени, помогни ми.
    Господи, беше жив и по-важното, познаваше ме. Вгледах се по-добре и го разпознах!
    - Миро! ?
    - Да, моля те слез и ми помогни.
    Грабнах ножа си и слязох долу. Той бе излязъл от градината, но едва ходеше. Какво по дяволите се случваше! ?
    - Миро, какво е станало? Кой те подреди така?
    - Сам се подредих докато бягах.
    - От кого?
    - По-скоро от какво, ти не знаеш ли?
    - Какво да знам?
    - Какво става със света.
    - Света, я чакай, не е ли само България?
    - Не апокалипсиса е засегнал всяка една страна.
    - Апокалипсис! ? Какъв апокалипсис?
    - Е сега, точно ти да не знаеш, не ми се вярва. Все пак е по твоята част.
    - В смисъл?
    - Амии. . . . зомбита.
    Ококорих се. Не вярвах на ушите си. Бях объркана, радостна и същевременно уплашена. Гледах го втренчено и не можех да обеля и дума.
    - Ехо, добре ли си ? - попита той размахвайки ръката си пред лицето ми.
    - Аз. . . . . . добре съм само. . . . ти сериозен ли си?
    - Да снощи чухме съобщението по новините, но помислихме че е някаква шега и го игнорирахме. Някъде към 5 сутринта се събудих от писъците на баба ми. Когато излязох видях как едно от тези същества я яде жива. Аз. . . . . . не направих нищо, не я спасих. . . . . . . . . дори не се опитах.
    - Не си можел, а и веднъж като е била ухапана нямало е как да и помогнеш.
    - Можех!
    - Нямало е как, повярвай ми, тя щеше да се превърне след няколко часа и да застраши твоето оцеляване.
    - Може и да си права, но ще го приема на по-късен етап. Сега какво ще правим?
    - Ами нашите ги няма вероятно са избягали без мен. . . . . ще трябва да се справяме сами.
    - Не говори така сигурен съм, че ако са можели са щели да те потърсят.
    - Тогава значи са мъртви. . . . . .
    - Неееее, стига! Сигурен съм, добре са.
    - От къде си толкова убеден?
    - Нашите ги измъкнаха на сила от вкъщи. Дойдоха някакви хора, издърпаха ги в някакъв фургон и ги отведоха. Точно след инцидента с баба.
    - А ти? Защо не са отвели и теб?
    - Нямам представа бях се скрил в къщата, те ме забелязаха, но не ме взеха просто ме оставиха.
    - Това е нечувано. Вярно е, не сме деца, можем да се грижим сами за себе си, но предвид ситуацията. . . . главата ми не го побира.
    - Имам теория.
    - Ще я споделиш ли с мен?
    - Разбира се. Значи мисля си, че събират само възрастните, за да ги извозят в безопасност, а с нас си правят експерименти колко дълго ще оцелеем сами. Накрая тези които оцелеят печелят играта. Нещо като "Игрите на глада" в зомби апокалипсис вариант.
    - А аз си мислех, че съм царицата на конспиративните теории. Съмнявам се, че правителството е толкова извратено, че да си играе игрички с нас за забавление.
    - Но преди време бях чел, че подготвят нещо подобно, мащабна игра с реални хора избиващи се един друг в името на оцеляването.
    - Ако е така тогава трябва сериозно да си поговоря с болния мозък родил тази идея. На четири очи!
    - И какво ще му направиш?
    - Не ти трябва да знаеш, повярвай ми.
    - Щом казваш, а ще може ли да гледам?
    - Даже ще е желателно.
    - Хахахах, добре ще очаквам с нетърпение този момент.
    - Хайде стига сме говорили, да се качваме в колата и да потегляме, губим ценно време.
    - Твоя ли е? Не знаех че имаш книжка.
    - Нямам и колата не е моя, откраднах я. Кофти ми е да го призная, ама си е така.
    - Няма защо да се чувстваш зле, вече често ще се налага да крадем.
    - Дано не си прав. . . . . . . .
    Скочихме в колата и отпрашихме към площада. Паркирах до автобусната спирка и потърсих телефон.
    - Какво търсиш - озадачен ме попита Миро.
    - Телефон. Трябва да се обадя на Габриела.
    - Няма сигнал, доста пъти пробвах преди да го осъзная.
    - О не, сега как ще се свържа с нея, как ще и кажа какво става и какъв е плана?
    - Ама ние имаме и план ли?
    - Дам, потегляме към Стара Загора!
    - Ами остави и бележка.
    - Имаш ли химикалка?
    - Не, само перманентен маркер.
    - Още по-добре, дай го.
    - Ето вземи, но какво ще. . . . .
    Преди да довърши аз вече бях излязла от колата, готова да приведа плана си в действие. Написах на стъклото на спирката с кого съм и на къде сме поели, каква кола карам и на кои места мисля да спра за почивка. Адресирах това до Габриела и пак влязох в колата.
    - Е, сега вече сме напълно готови да потеглим. . - казах аз докато си закопчавах колана.
    - Ами храна, вода?
    - Оу, прав си. Докато бях до спирката ми се стори, че вратата на магазина е отворена, да проверим там.
    - Хайде, но да побързаме преди онези гадини да са ни надушили.
    - Ооооо да, определено - кимнах с глава слизайки от колата. ;
    Вратата се оказа само леко открехната. Бутнах я, а тя тежко и бавно се отвори. Не знаех дали от склада няма да изскочи някое зомби и да се наложи да се борим за живота си, а Миро допълнително напрягаше обстановката.
    - Видя ли всичката кръв отвън ? - попита ме докато прибираше в един плик бутилки вода от хладилника.
    - Не мисля, че това е най-подходящата тема, която да обсъждаме предвид ситуацията в която сме.
    - Ммм да, май си права. Вземи шоколад, знаеш че имам ниско кръвно.
    - Знам и аз съм така. Няма как да пропусна, бъди спокоен. А и май имам хипоглекимия, така че без шоколад ще я закъсаме сериозно.
    - Оу не знаех. Извинявай.
    - Няма проблем, аз не му отдавам особено значение, а и само предполагам, може нищо да ми няма.
    - Нека не говорим за такива неща.
    - Прав си. Имаме работа за вършене.
    - Така е и май вече приключихме с нея.
    - Мисля че си прав, все пак не бива да прекаляваме.
    Грабнахме торбите с провизии и ги замъкнахме с мъка до колата. Натоварихме багажника, погледнахме за последно площада, на който не веднъж бяхме се събирали и играли на криеница до 8-9 вечерта и очаквано и двамата се разплакахме.
    Ясно ни беше, че може би за последно виждаме родното си място или поне това, което бе останало от него. Миро се приближи до мен и ме прегърна, а аз отвърнах защото определено имах нужда от подкрепа в момента. Поплаках малко в прегръдките му, след което се дръпнах, изтрих сълзите си и отправих поглед към пустия площад.
    - Сбогом, скъп дом! - промълвих едва.
    Качих се в колата, запалих, обърнах и потеглихме по безлюдното шосе към големия град. Нямахме представа какво ще ни донесе утрешният ден, но бяхме готови да го посрещнем без капчица страх и колебание.





    2


    Пътуването вървеше гладко, но никой не смееше да наруши неловкото мълчание. Дали Миро все още беше в шок или просто нямаше какво да ми каже? Аз исках да задам толкова много въпроси, но не смеех да отворя уста, защото виждах как той гледа през прозореца отнесено и сякаш всички неща, които бе видял и изпитал се изписваха по лицето му. Можех да видя болката, страха и отчаянието му. Личеше си че му липсва стария живот. Не мога да си кривя душата и да кажа, че на мен нямаше да ми липсва, но все пак бях и доволна от случващото се. Това щеше да е едно приключение, за което стотици пъти бях фантазирала вечер преди да заспя. Е разбира се това не беше единственото нещо, което се въртеше в главата ми преди сън, но другите ми мисли бяха на съвсем друга тематика подходяща само за лица над 18 години. При тази мисъл лицето ми се появи усмивка Миро забеляза доволното ми изражение и най-сетне наруши гробната тишина възцарила се в колата.
    - На какво се радваш?
    - Оу, не нищо - отвърнах гузно.
    - Определено не е нищо съдейки по доволната ти усмивка. Хайде де можеш да ми кажеш.
    Как можех да му кажа какво бе предизвикало усмивката ми, та ние на практика почти не си говорехме преди всичко това да се случи. Вярно е че бяхме роднини, но това, че бях аутсайдер в повечето случаи ме е държало далече от компанията, в която движеше той. Не се и познавахме толкова добре, че ако му споделя да не ме помисли за смахната.
    - Хайде де, какво го мислиш? Кажи ми.
    - Не съм сигурна дали би разбрал, все пак знаеш в какви отношения бяхме преди.
    - В какъв смисъл?
    - Ами ние почти не сме си общували, знаеш го добре. Нито ти ме познаваш, нито аз теб, а сме роднини. Не мислиш ли, че е жалко.
    - Имаш право - засрамен отговори той и наведе глава.
    - А защо е така?
    - Не знам ти никога не си общувала с мен и аз мислех, че просто съм ти неприятен или си прекалено надута.
    - Моля? ! Аз, надута? Ти определено не ме познаваш! Не говорех с теб, понеже и ти никога не си го правел. Мислех, че ме смяташ за луда и умишлено страниш от мен, за това не се и натрапвах. Приех мястото на изгнаник и честно казано се чувствам много добре така.
    - Явно и двамата доста сме грешили по отношение на другия.
    - Определено! Пък и на мен не ми е особено приятна компанията, в която си ти, така че не съжалявай.
    - И защо? Какво и е?
    - И питаш, само надути курви със самочувствие без покритие. Да, вярно външният им вид е повече от удивителен, но ако се крепят само на това. . . . . . .
    - Не е вярно, не са такива.
    - Щом казваш. Нямам намерение да водя безсмислени спорове. Сега ще кажеш, че говоря така защото завиждам и. . . . . . . . . . . . .
    - Не, не казвам че им завиждаш, но. . . . . . . .
    - Но какво? Аз не ги познавам ли? Живеят срещу нас вече 10 години и няма да ти казвам на какви покъртителни гледки съм ставала свидетел, когато вечер седя на прозореца и гледам звездите. Просто е отвратително, дори и само факта, че това което вършат се случва на вдигнати завеси.
    - Ти сериозно ли?
    - Ами не, шегувам се щото ми е скука.
    - Ох, слава богу за момент си помислих че говориш сериозно.
    - Оффф, явно сърказма не е за всеки.
    - Значи. . . . сериозно. . . . . господи не съм вярвал че са такива.
    - Е може би не цялата компания, но за съседките ми съм убедена.
    - Явно наистина не мога да преценявам хората.
    - Възможно е. Ще ме извиниш за въпроса, но мен за каква ме мислеше?
    - Амииии, нали няма да се обидиш?
    - Нищо не обещавам но кажи.
    - Смятах че си доста глупава и то не за друго, а защото бе се вързала на глупостите на онзи.
    - Кого имаш предвид? Бившия ми ли?
    - Точно! Той е лъжец и то първокласен. Не те заслужаваше, питай всеки който го познава и той ще ти каже същото.
    В този момент нямах какво да кажа. Само въздъхнах дълбоко и замълчах. Колкото и да не ми се искаше да го призная, той беше прав. За съжаление обаче го бях осъзнала прекалено късно. Е, не че не го знаех и след първия път в който ме заряза, но не исках да си призная че съмненията ми са били основателни. Не исках да призная пред себе си, че се бях влюбила в грешния човек.
    - Какво има, защо замълча? Да не би да те обидих.
    - Не просто. . . . . . . си напълно прав. Аз съм една влюбена глупачка.
    - В него ли? Момиче не ме разсмивай той не заслужава дори да си спомняш за него.
    - Какво да направя, не влияя на чувствата си, а и той беше съвсем различен в началото. Бе мил, грижовен, добър. Накара ме да се почувствам наистина обичана, а това не е постигал никой друг преди него.
    - Казах ти, изпечен лъжец е.
    - Мислиш, че не знам ли - гневно отвърнах - толкова пъти съм го хващала в лъжа, че им изгубих бройката. За бога той дори е ходел с друго момиче, когато беше с мен. Ако не беше разстоянието. . . . . . . . . . .
    Нервите ми не издържаха и вече бе трудно да сдържам сълзите си. Отбих от пътя и опрях глава в облегалката. Сълза след сълза запрепускаха по зачервените ми бузи. Ръцете ми затрепериха неудържимо, усмивката на лицето ми отдавна се бе изпарила. Миро протегна ръка и я сложи на рамото ми.
    - Стига, моля те, не си заслужава.
    - За него всичко си заслужава - прошепнах аз през сълзи. След което свалих лентата от китката си.
    - Какво е това?
    - До това се стига, когато болката е прекалено силна. Когато виждаш какво се случва и не можеш да направиш нищо, за да го спреш.
    - Заради него ли си причини това?
    - Заради него и безценната му Мария. И дори тя не е единствената.
    - Глупак, нещастник, копеле! Сега разбирам защо от няколко месеца насам не сваляш тази лента от ръката си.
    - Нямам избор, ако нашите разберат ще ме вкарат в лудница.
    - Ще го накарам да си плати не се бой. . . . . . . . . . Дени, чуваш ли ме всичко ще бъде наред.
    - Благодаря ти за загрижеността, но няма смисъл.
    - Има, има ти недей да го мислиш. Успокой се и не го мисли. Дай аз да покарам, за да си починеш.
    - Става, но след малко. Нека постоим още няколко минути тук.
    - Добре, твоя воля.
    - Не за друго, а за да ни понастигнат Габа и родителите й, ако въобще са се измъкнали живи от града.
    - Не говори така, естествено че са.
    И ето че отново настана тишина. Двамата гледахме празния път и не обелвахме и дума. От време на време се поглеждахме един друг, но без да кажем нищо. Това продължи около 15 минути, след което без дори да каже дума той слезе от колата дойде до моята врата и я отвори. Разбрах намека и покорно слязох. Минавайки зад колата погледнах пътя и забелязах тъмна фигура клатушкаща се на около километър зад паркирания ни автомобил. Побързах да се кача понеже ме беше страх, не че може да е едно от онези същества, а защото можеше да е непознат, търсещ превоз. В такива времена трябваше да внимаваме кого качваме в колата си, кого пускаме в дома си или временното си убежище.
    .
    .
    .
    ОтговорОтговор с цитат
  • 24.08.14 11:08#2БарниБарниНовакРегистрация: 19.03.12Град: ВарнаОтговори: 102от: Игрите на страха!Като стигнах до първата половина на 1,си казах бре,това не е възможно...колкото и да ми се иска(и да не иска) ми се стори невъзможно да е истина .Проверих по-нагоре и видях Лично Творчество,хем ми стана смешно,хем малко странно.
    Но като цяло за история от този тип доста добре е написано.
    Главната героиня(предполагам ти) е добре замислена(освен и ако на живо не е такава).А за другите Миро,Пешо там добре са,но героинята е трепач.
    Историята ми се стори забавна,малко тръпка усетих,имах нетърпение да разбера какво ще стане по-нататък,а сцената с мъртвите хора беше върхът(да не си помислиш,че си падам убиец...)
    На мен лично ми хареса доста!    ОтговорОтговор с цитат
  • 24.08.14 01:44#3D.M.D.M.НовакРегистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха! ами истината е, че и в реалния живот съм си такава. Дори има реални случаи, които съм включила в разказа. Чакам още няколко положителни мненияи и пускам следваща част.



    ОтговорОтговор с цитат
  • 24.08.14 08:39#4antoaneta ardashesantoaneta ardashesНовакРегистрация: 02.01.14Град: СофияОтговори: 470от: Игрите на страха!Не се възгордявай, но продължавай.Хареса ми начина ти на изказ. ОтговорОтговор с цитат
  • 24.08.14 09:03#5D.M.D.M.НовакРегистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!Благодаря! Нямам и намерение да се възгордявам, но определено ще продължавам
    ОтговорОтговор с цитат
  • 25.08.14 01:35#6********НовакРегистрация: 19.08.14Град: ПлевенОтговори: 361от: Игрите на страха!Зомбирането не е толкова страшно, когато го правят опитни хора. В сайта има статия за това. Рано или късно всички преминават през промяната и после се превръщат в пораснали работници. Изпълняват нечия мисъл и ги управляват дистанционно. Така е по-оптимизирано и КПД е по-висок. Не ядат сурова плът, както ни плашат.
    Дори Русия преди време се изказа за бг властите, че са зомбирани. А те не приличат на внушаващите изкривена реалност филми. Нито пък това го правят само вуду магьосниците. Просто форма на власт и управление без кой-знае каква съпротива, а всичките заблуди само усложняват новото възприятие за света на новопроизведения служител.

    Браво, фустичка, за развитието на идеята на Калки за смъртоносна зараза, която унищожава големи количества материал, дори и в Бг! Но не за да дарим на хтоничната любов, а поради неизвестни ни причини, защото ние не можем да пожънем благата от тези събития. И така - кому е необходимо да се случи това? http://sanovnik.bg/n3-22738-%D0%94%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D1%81%D0%B0_%D0%B8%D0%B7%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B7%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%B8_%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE_%D0%BE%D1%80%D1%8A%D0%B6%D0%B8%D0%B5     ОтговорОтговор с цитат
  • 26.08.14 05:56#7D.M.D.M.НовакРегистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!III

    Следвахме криволичещия път, който ни водеше през празни и пусти села На места около пътя имаше високи дървета и гъсти храсти. Друг път пък пред нас се разкриваше прелестната гледка на обширни ниви засети със слънчоглед. И макар още да не бе пораснал напълно пак беше красиво. Всичко в зелено, направо прелест. Гледах разсеяно през прозореца красивата и спокойна гледка откриваща се пред очите ми и обмислях понататъчните ни действия. Мисленето ми бе прекъснато от ръката на Миро, която погали коляното ми. Стреснах се и подскочих, а той рязко дръпна ръката си и с поглед на уплашено котенце ме попита:
    - Да не би да те стреснах?
    -Ааа не, аз просто така си подскачам.
    - Шегаджийка. Аз просто се опитвах да привлека вниманието ти.
    -И сметна че най-подходящия начин да го направиш е да започнеш да ме опипваш.
    -Не, погрешно си ме разбрала.
    -И ти мен.
    -В смисъл?
    -Не казвам, че не ми харесва, но беше малко неочаквано и ме стресна.
    -Значи ти хареса?
    -Че на кой не би му харесало? Но моля те не ме разбирай погрешно. Хареса ми до толкова че се почувствах приятно, но нищо повече. Ясно?
    -Дааа, ясно ми е то все пак няма как по друг начин да ти въздейства, все пак сме роднини.
    - Да имаш право.
    -Та защо въобще го направи?
    -Кое?
    -Защо се опита да привлечеш вниманието ми.
    - За да те попитам как си и дали вече си се успокоила.
    - Ами може де се каже че да, но има още какво да се желае.
    - И какво е то?
    - Амиии жадна съм.
    - Водата е на задната седалка. Сигурна ли си, че е само това?
    - Ами да, какво друго? – отвърнах докато се пресягах за ботилката.
    - Не, не нищо. Просто питам.
    - Окей, ти си знаеш.
    - Ий тая фраза най-много я мразя.
    - Хихи, и с мен е така.
    - Била си голям дразнител не подозирах за това твое качество.
    - Такава съм си обожавам да дразня хахахахах.
    - Тази игра и аз мога да я играя – отвърна Миро и наби рязко спирачки.
    Без малко щях да забия глава в таблото, но за щастие реагирах на време и се опрях с ръце в него.
    - Ще ме пребиеш. Какво ти става!?
    - Нищо искам ти да караш.
    - Но защо?
    -Хайде не задавай въпроси а слизай за да се сменим.
    Стори ми се странно, но все пак целия ден до сега беше меко казано странен, за това не продължих да разпитвам а слязох от колата. Той направи същото, но когато и двамата погледнахме пътя зад нас, който преди беше пуст и празен останахме на място. От една тясна пътечка измежду нивите на около километър от нас бавно заизлизаха десетки бродещи. Явно факта, че бяхме се улисали в разговори ни бе попречил да забележим, че около нас са се разхождали зомбита. Нямахме оръжия, за да опитаме да ги убием, а и те определено ни превъзхождаха числено. Из главата ми започнаха да минават стотици сценарии и възможности, но във всеки един от тях завършвахме мъртви. Погледнах към спътника си и той се взираше в мен. Страха и объркването в очите му бяха повече от очевидни.
    - Това ли е начина ти да ме подразниш? - попитах аз на шега.
    - Ами идеята беше такава, но не знаех че ще са толкова много.
    - Ти си луд! Качвай се в колата и да потегляме преди да са дошли до нас.
    - Няма ли да опитаме да ги отстраним?
    - С какво? Не виждам оръжеен магазин на близо, а и се съмнявам, че криеш дава калашника в багажника.
    - Е не, но можем да опитаме.
    - Ами ако не успеем? Тогава какво?
    - Ами ще бягаме.
    - Генално ще им кажем „Сори пичове не можем повече ще си ходим“!?
    - Не, просто ще се качим в колата и ще потеглим.
    - Не ме разбирай погрешно и на мен ми се иска да опитам, но смятам че нямаме шанс. Все пак аз имам само нож а ти, дори не знам дали ти имаш някакво оръжие.
    - Ами всъщност.....
    Той разкопча суичъра си и ми и измъкна от там две берети.
    - И през цялото време са били в теб?
    - Ами да, обаче ме беше страх да ги използвам.
    - Е, сега ще ти се наложи. Заредени ли са?
    - Да и двата са пълни – по 7 патрона във всеки.
    - Резервни пълнители?
    - Ами по два за всеки.
    - Е тогава да им разкажем играта. Не са повече от 20.
    В този момент той явно се почувства силен и уверен, защото постави единия пистолет и един резервен пълнител на капака на колата и ги плъзна към мен. Аз ги взех и когато усетих студеното желязо в ръцете си ме обзе същото чувство на еуфория, както когато карах бясно към дома си по-рано същия ден. Бързо извадих и ножа си от раницата и го закачих на колана си.
    - Даа им разкажем играта – каза Миро.
    - Ти можеш да стреляш нали?
    - Ами да, татко ме научи още когато бях малък, нали все пак е бил полицай преди години.
    - Не знаех това, но определено е музика за ушите ми.
    - Ами ти?
    - Ами почти. По-добра съм със снайпер, но все пак се надявам, че и с това ще се справя добре. Сега ще разберем дали има полза от стотиците часове игра на Medal of Honor и Call of Duty.
    - Хахаха не знаех че играеш подобни игри.
    - Да играя, но сега имаме по-голям проблем, приближаващи зомбита, така че да се стегнем и да им покажем с кого си имат работа.
    Права си да действаме!
    И така се отправихме право към стадото от прегладнели бродещи, което вече бе на по-малко от 50 метра от колата. Миро започна да стреля и с няколко точни изстрела свали трима от тях. Определено се справяше много по-добре от мен понеже аз ги улучвах ту в торса, ту в някой от крайниците, но бързо му хванах цаката и успях да стабилизирам мерника си. Сякаш изпаднах в някакъв транс и изстрелите започнаха да стават толкова точни, че зомбитата падаха едно след друго, а Миро ме изгледа така учудено, че чак ме уплаши. Останаха още 4-5 и реших, че е дошъл момента да опитам и малко по-близък бой. Извадих ножа и се втурнах срещу едно от зомбитата . Забих го право в едното му око и рязко го изтеглих. То се свлече, а адреналина ми скочи още повече метнах се върху друго и го съборих на земята забих ножа между очите му и отново опитах да го изтегля, но той се бе заклещил. Приложих малко повече сила и го измъкнах, но паднах назад в този момент друго зомби се хвърли върху мен и се опита да ме захапе. Аз опрях ръце в раменете му, за да го спра и преди дори да успея да извикам за помощ чух изстрел. То престана да се бори и отпусна цялата си тежест върху мен. Отблъснах го на страни и се изправих, бях готова да се хвърля на врата на Миро и да му благодаря, че ме е спасил, но не го видях. Погледнах зад себе си и той стоеше до колата и гледаше към нещо в нивата.
    - Хей, благодаря ти, завиках аз като се втурнах към него.
    Метнах се на врата му и го разцелувах по бузите.
    - За какво ми благодариш?
    - Че ме спаси от зомбито, което за малко щеше да ме убие.
    - Не бях аз.
    - Моля! Ами кой тогава? - попитах аз с недоумение, като слязох от него.
    - Той. - отвърна миро и посочи мястото, към което гледаше преди малко.
    Аз погледнах и забелязах от нивата да се задава момче с пушка на рамо. Най-малко очаквах това, но бях благодарна на непознатия. Когато се приближи най сетне успях да го огледам добре. Бе младо момче, най-много на 20 години, високо и набито, с тъмна, почти черна коса и кафяви очи. Бе облечен скромно с разкъсани дънки и стара раздърпана тениска. Доста симпатичен на външен вид. Личеше си, че не е от нашия край. Когато дойде при нас той свали пушката, подпря я на колата и подаде ръка на Миро.
    - Приятно ми е да се запознаем макар и при такива странни обстоятелства. Аз съм Иван.
    - И на мен ми е приятно, Мирослав – каза Миро и стисна ръката му.
    Момчето се приближи и до мен и отново подаде ръката си. Аз все още го гледах с учудване и недоумение е не можех да реагирам адекватно.
    - Ей, добре ли си?
    - Да, да просто още съм в шок – отвърнах му аз и хванах ръката му.
    - Иван, приятно ми е.
    - Дени, и на мен ми е приятно да се запозная със спасителя си.
    - Хахах, е как можех да оставя момиче като теб в беда.
    - Е аз можех и сама да се справя – дръпнах ръка обидено.
    - Не се сърди сигурен съм че си можела, но в ден като днешния трябва да си помагаме независимо от всичко.
    - Имаш право – каза Миро – ако не беше ти може би аз нямаше да събера смелост да стрелям, за да не улуча нея.
    - Е важното е, че всичко приключи и всички сме добре – каза Иван.
    - А ти не си от тук нали – попитах го аз.
    - Позна, от София съм. Пътувахме с едни приятели към морето и по пътя разбрахме какво се е случило, защото ни нападнаха тези същества и избиха всички освен мен. Спасих се само защото първо докопаха тях и успях да избягам и да се скрия в една къща. Там намерих тази красавица и с нея се защитавам до сега. - каза той и потупа пушката си.
    - Наистина е красавица и явно умееш да я използваш – отвърнах аз.
    - Ами научих се миналата година защото щях да кандидатствам в академията в Симеоново, но не ме взеха.
    - Не са те взели и защо – попита Миро учудено.
    - Ами не успях да покрия някои от нормативите.
    - Не се учудвам те там повечето влизат с връзки - добавих аз.
    - Имаш право – отвърна ми Иван. - Вие на къде сте тръгнали?
    - Стара Загора – отговорихме в един глас.
    - Е какво чакаме да потегляме преди да са дошли още от тези гадини.
    - Прав си, време е скоро ще се стъмни и трябва да пристигнем преди това – казах аз.
    И така ние се качихме в колата и отново потеглихме към заветната си цел с новия член на скромната ни група. Никой от нас обаче дори не подозираше, какво ни предстои да преживеем!


    IV

    Както обикновено мълчанието се възцари отново. Чуваше се само рева на двигателя. За щастие това ме успокояваше и ръцете ми вече не трепереха докато държах волана. Оставаха само още две села преди да пристигнем, а слънцето вече почти се бе скрило зад дърветата. Лъчите му се прокрадваха измежду клоните и огряваха пустия отново път. Когато навлязохме в първото село намалих скоростта, за да огледаме обстановката. Както се очакваше бе пусто, а вратите на повечето от къщите, които подминавахме бяха широко отворени. Спрях за малко на площада, за да огледам по-добре обстановката, но единственото, което видях бе едно зомби, което се клатушкаше в уличката от лявата страна на колата. То явно бе чуло угасването на двигателя, защото извърна глава. Когато ни видя тръгна право към нас. Свалих леко прозореца и зачаках.
    - Какво правиш? – попита Миро - Тръгвай преди да е дошло.
    - Спокойно, знам какво правя.
    - Ще просветиш ли и мен?
    - Само гледай – отвърнах му аз и се усмихнах.
    Зомбито дойде до прозореца и започна да блъска глава в леко открехнатото ми стъкло. Извадих ножа си и с едно рязко движение го забих в главата му, след което го издърпах и изтрих кръвта в ризата си. Затворих прозореца и отново запалих колата. Миро не спираше да ме гледа с недоумение, а както забелязах в огледалото за обратно виждане новият ни спътник правеше същото.
    - Какво сте ме зяпнали така и двамата - попитах аз шеговито.
    - Опитваме се да разберем какво се случи преди малко. - отвърна ми Иван.
    - Приспах едно зомби. Толкова ли е странно?
    - Не, въпросът е защо?
    - Защото колкото повече от тях отстраняваме, толкова по-безопасно е навън за нас.
    - Има логика, но все пак беше неочаквано.
    - Е очаквай неочакваното Ванко!
    - Вече ще знам.
    - Извинявам се, че ви прекъсвам, но ние имаме ли план какво ще правим, след като пристигнем – попита Миро гледайки ме въпросително?
    - Да, ще намерим мястото, на което се уговорих да се чакам с Габи и ще пренощуваме там, за да ги изчакаме, а утре ще намерим лагера, към който ни насочваха с онова съобщение, за да потърсим отговор за случващото се.
    - Хубав план - отвърна ми Миро и се засмя.
    - Нали, отделих цели 5 минути, за да го измисля – подхвърлих и аз на шега.
    - А тя не трябваше ли до сега да ни е настигнала?
    - Трябваше – казах аз и сведох глава.
    - Не се натъжавай, сигурен съм, че са се измъкнали живи.
    - Но аз не съм! Бог знае какво е заварила, когато се е прибрала. А каквато е плашлива, не ми се мисли как е реагирала. Не трябваше да я оставям сама.
    - Тя се е справила бъди спокойна.
    - Миро, не мога да съм спокойна! Ако не е намерила Тедо и Петър?
    - Какво?
    - Родителите и със сигурност са отведени, както стана с нашите и това значи, че е сама. Ако не ги е намерила и е срещнала някое от онези създания.......
    - Не говори така, моля те.
    - Дени, извинявам се, че се намесвам, но Миро има право.
    - Знам, но все пак ме е страх.
    - Като пристигнем ще се успокоиш. – каза Мирослав – Остават ни още десетина километра спокойно.
    Не казах нищо, но не защото не бях съгласна с него, а защото в момента в главата ми се въртяха съвсем други неща. Надявах се само сградата, към която отивахме да е празна и да не ни се налага да разчистваме много понеже мунициите ни определено бяха ограничени. Разстоянието до целта бавно се скъсяваше и вече почти бяхме влезли в града. Усетих някакво облекчение и сякаш голям товар падна от плещите ми. Но това не продължи дълго. В далечината забелязах високо заграждение, което опасваше цялата улица. Не се виждаха хора нито бродещи и това силно ме притесни. Интуицията ми подсказваше, че има нещо нередно! Когато наближихме забелязах нещо странно познато. Като в някакъв хорър, но тук е реално! Военни камиони и танкове по целия път, една единствена врата, която стоеше широко отворена и няколко разкъсани трупа натръшкани върху защитната стена. Явно това е имало за цел да защитава града от бродещите, но нещо се бе объркало. Преминах бавно и предпазливо през отворената порта и едва тогава разбрах, че нямаше да е никак лесно да приключим спокойно деня. Покрай нас се клатушкаха десетина зомбита, витрините на магазините бяха разбити, от високите етажи на една сграда излизаше дим, а повечето от колите които бяха хаотично разпръснати по улиците горяха. Продължих да карам, но ускорих, за да стигнем колкото се може по-бързо до сградата, в която бях избрала да прекараме нощта. Бях се спряла на нея, понеже под блока имаше оръжеен магазин, както и хранителен, така че щяхме да имаме, както храна, така и оръжие.
    Пристигнахме и паркирах пред блока. Беше привидно спокойно, но не биваше това да ни успокоява. Все пак бродещите, които бяхме подминали нямаше да стоят безучастни. Слязох от колата без да казвам нищо, а момчетата ме последваха. Заключих я, извадих пистолета си и се насочих бавно към оръжейния магазин. Витрината му беше разбита, но се виждаше, че не всичко е взето. Щеше да има достатъчно муниции и оръжие и за трима ни. Влязох предпазливо, неочаквано едно зомби изскочи иззад един паднал рафт. Трябваше да го убия тихо затова извадих ножа и го повалих на земята. Момчетата влязоха, тъкмо когато го довършвах.
    - Да си вземем малко по-големи играчки момчета – подканих ги докато избърсвах ножа си.
    - Съгласен! - каза Иван и на лицето му се появи широка усмивка.

    Запознахме да се въоръжаваме с останалото в магазина което бе повече от очакваното. Взех си още няколко ножа, все пак те никога не са излишни. Два пистолета от любимите ми Glock 17, една карабина и моята слабост пушка със страхотна оптика и заглушител. Момчетата също не се правеха на скромни. Въоръжиха се до зъби с автомати и бойни ножове. Преди да излезем зоркото ми око видя една красива катана с дръжка от слонова кост и прекрасни орнаменти по ножницата. Бях я виждала и преди, но цената и бе прекалено висока за мен. Сега обаче нямах намерение да си тръгвам без нея. Върнах се и се покатерих на един стол за да я стигна щом я свалих я метнах през рамо и с един премерен скок се смъкнах на земята. Чух момчетата да ме викат и побързах да изляза. Те стояха пред колата в пълно бойно снаряжение, а в краката им имаше цял сак с муниции.

    - Мисля че вече сме готови да отидем в твоето скривалище – каза Иван.
    - Така и взимаме си храната от колата и се качваме.

    Това и направихме. Барикадирахме входа на блока , като избутахме няколко коли и започнахме да се изкачваме по стълбите към последния етаж. Беше тъмно, но и празно. В този блок живееха само възрастни и разчитах на това, че отдавна са ги отвели. Стигнахме до апартамента и аз извадих резервния ключ изпод изтривалката.

    - Колко банално – възмутено изсумтя Миро.
    - Банално, но в този случай това, че някой хора нямат креативно мислене е полезно за нас – отвърнах му и бутнах ключа а вратата просто се отвори преди да успея да го завъртя.
    - Бъдете готови, не знаем какво може да ни очаква вътре.
    - Готови сме! - каза Иван и извади нож същото направихме и аз и Миро.
    - Влязохме тихо през вратата и се насочихме към всекидневната. Както и очаквах апартамента беше напълно празен. Заключих вратата и избутахме един шкаф пред нея за всеки случай. Най-сетне можехме да си отдъхнем и да починем.
    - Кой ще е пръв в банята? - попитах аз докато свалях оръжията от себе си и прилежно ги подреждах до стената.
    - Дамите са с предимство – каза Иван докато сваляше своите оръжия.
    - О, поласкана съм и смятам да се възползвам.
    След тези думи излязох от стаята и затворих вратата за да сваля окървавените си дрехи на спокойствие. Извадих хавлия от шкафа с който бяхме подпрели вратата и влязох под душа. Докато отмивах засъхналата кръв от тялото и косата си чух почукване по вратата на банята.
    - Да, какво има?
    - Може ли да вляза?
    - Два въпроса – защо и кой?
    - За да те попитам нещо.
    Познах гласа на Иван и веднага отвърнах саркастично:
    - А, да бе влизай няма проблем.
    Той явно не разбра сърказма и влетя в банята. За щастие вече се бях покрила с хавлията и само го гледах осъдително.
    - Май не разбираш от сърказъм?
    - Важно е. Мисля, че приятелката ти пристига с нейната група.
    - Защо не каза веднага!
    Тутакси го избутах и изтичах на балкона. Погледнах надолу, но останах разочарована. Това не бяха те. Бързо приклекнах, за да не ме забележат и влязох вътре.
    - Не са те, тихо. Никой да не е повишил тон да се надяваме, че ще си тръгнат и няма да ни закачат. Не те видяха нали?
    - Не, спокойно.
    - Ох, слава богу.
    Върнах се в банята, за да довърша това което бях започнала, след което изпрах и дрехите си. Изнесох ги на балкона и ги разпънах върху един стол за да не привличат много внимание. Влязох обратно вътре и забелязах, че Иван е сам в стаята.
    - Къде е Миро?
    В банята .
    - Ахам, ясно.
    - Ти няма ли да се преобличаш?
    - Защо питаш?
    - Просто така.
    - Ще се преобличам разбира се.
    - Ами давай.
    - Ами излез. Или недей, ще ида в кухнята.
    - Ти си знаеш.
    Взех раницата си и се затворих в кухнята. Извадих другите си дрехи и свалих хавлията. Реших да подразня малко Иван, за да проверя какъв е в действителност затова открехнах лека вратата, проврях глава и метнах хавлията на дивана до него, след което отново затворих. Докато се напъхах в късите си панталонки чух как дивана изскърца и знаех, че е станал. Продължих да се обличам и от време на време хвърлях по един поглед през рамо към стъклото в горната част на вратата. Когато приключих отворих рязко вратата предполагайки, че ще го заваря пред себе си, но той кротко се беше излегнал на дивана. Останах учудена, но и бях доволна, че е оправдал очакванията ми и нямаше да създава проблеми. Когато забеляза, че излизам той отново седна, а аз седнах до него.
    - Та от София си значи?
    - Ами да.
    - Нямаш ясно изразен диалект, това ме изненадва.
    - Ами не ми е приятен, затова и не съм се старал да го усвоявам.
    - На мен също. Носи ми лоши спомени.
    - Какви по-точно или не идва да питам?
    - Не ми се говори за него иначе с удоволствие бих ти разказала.
    - О, ясно. Няма нужда ще сменим темата. Вие двамата с Миро да не би......
    - Неее, той ми е братовчед.
    - Аааа, сега ми се изясни.
    - Мхм.
    Настъпи неловко мълчание, което Миро прекрати влизайки в стаята.
    - Следващия може да влиза.
    - Отивам – отвърна му Иван и свали тениската си още в стаята.
    Не бях забелязала колко добре изглеждаше тялото му, но сега всичко се виждаше ясно, даже прекалено. Помислих си, че такава физическа сила ще е от голяма полза за групата е може би и някои други неща, но в онзи момент не казах нищо. Щом той излезе Миро побърза да ме заговори.
    - Е, да приготвим нещо за хапване докато „мистър мускул“ се изкъпе.
    - Хахах, много си груб.
    - Е, лъжа ли е?
    - Е не е, но тези мускули определено ще са от полза за групата ни.
    - Абе и ти си права. Мисля, че аз също трябва да се вкарам във форма.
    - Това ти си го знаеш най-добре. Хайде да извадим малко храна.
    - Ти извади аз ще изпера дрехите ви и ще ги изнеса, за да изсъхнат. О, да не забравя запали няколко свещи, за да не се налага да палим лампите. Нека не привличаме много внимание.
    - Но откъде да ги взема?
    - Не виждаш ли, че има ето там върху шкафа.
    - О да. Много си наблюдателна.
    - Благодаря, старая се – отвърнах аз, докато влизах в кухнята за да опитам да изпера дрехите им. Когато приключих и излязох и двамата седяха и ме чакаха. Отидох за оставя изпраните им дрехи при моите и когато се върнах забелязах, че Иван все още е по хавлия.
    - Ти нямаш ли намерение да се обличаш?
    - Ами нямам други дрехи, а ти си изпрала моите.
    - Момент, ще ти потърсим нещо. Сигурно има нещо подходящо тук - казах аз ровейки из шкафовете.
    Намерих му чифт дънки и една тениска, но се оказа, че тя му бе меко казано малка. Изрових от шкафа една риза и за щастие този път му беше по мярка.
    Седнахме около скромната трапеза и се нахранихме, като от време на време си подмятахме шеги за „романтичната“ атмосфера. След вечеря прибрахме храната обратно, но сега идваше големия проблем, как щяхме да спим при наличието само на едно легло.
    - Аз мисля да спя на дивана – предложи Иван.
    - Не, на дивана ще съм аз, а вие двамата сте на леглото – заявих аз.
    - Нека не се караме. Леглото е голяма.
    - Какво искаш да кажеш с това Миро? – попитах с недоумение.
    - Можем и тримата да спим удобно на него без проблем. Дори и за четвърти има място.
    - Няма ли да е малко странно и неудобно.
    - За мен не, а за вас не знам – каза Иван и се изтегна върху спалнята .
    - И все пак е само за една нощ – отвърнах аз и също легнах.
    Миро беше повече от доволен и също легна от другата ми страна. Покрихме се с по един чаршаф и опитахме да поспим. Не смеех да обърна гръб на нито един от двамата. Лежах покрита е предремвах чакайки ги да заспят, но това така и не ставаше. Най-сетне и тримата се унесохме и заспахме дълбоко. Все пак имахме нужда от почивка, за да се приготвим за това, което ни предстоеше да преживеем на следващия ден.    ОтговорОтговор с цитат
  • 26.08.14 02:56#8БарниБарниНовакРегистрация: 19.03.12Град: ВарнаОтговори: 102от: Игрите на страха!Доста неочаквани неща правите.Но все пак "Call of Duty" какво искаш ОтговорОтговор с цитат
  • 26.08.14 03:51#9D.M.D.M.НовакРегистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!Е от мен може да се очаква неочакваното ОтговорОтговор с цитат
  • 26.08.14 07:22#10ДесиславаДесиславаНовакРегистрация: 14.07.14Град: -Отговори: 8от: Игрите на страха!Невероятна история ! Ощее !!! ОтговорОтговор с цитат
  • 26.08.14 08:41#11D.M.D.M.НовакРегистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха! Разбира се ще има още много. Шеста част е в процес на дописване. Веднага след това ще я пусна. ОтговорОтговор с цитат
  • 29.08.14 02:37#12D.M.D.M.НовакРегистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!V

    Слънцето огря през отворения прозорец и стопли лицата ни. Свещите отдавна бяха изгаснали и разтопения восък бе изсъхнал отново. Светлината започна да дразни очите ми и бързо ме накара да обърна гръб на прозореца. Не помогна особено понеже ми стана горещо и трябваше да стана. Ловко се измъкнах измежду все още спящите Миро и Иван и отидох в банята. Измих лицето си и излязох да прибера вече изсъхналите дрехи. Със съседната тераса ни делеше само една решетка която бях използвала за импровизиран простор и в момента, в който свалих хавлията един бродещ стоеше срещу мен. Рязко се отдръпнах назад, а то настървено започна да се бляска в решетката провирайки ръце през нея. Виждах зеещата дупка на бузата му и мъртвешки студените очи, но точно в този момент трябваше бързо да се окопитя. Влязох и грабнах ножа си.
    - Къде отиваш с това? - попита ме Миро, който се беше разбудил.
    - Да убия един бродещ.
    - Какво! - скочиха стреснато и двамата.
    - Аме и двамата ли сте будни?
    - Да – отвърнаха в един глас.
    - Бродещите се стигнали до тук ли? - попита Иван.
    - На съседния балкон има един. Сблъскахме се докато събирах дрехите.
    И двамата скочиха от леглото и грабнаха ножовете си. Излязохме на балкона, а зомбито все така настървено ревеше срещу нас. В този момент се появи и второ. То излезе на балкона и когато ни забеляза също се залепи за решетката. Тримата се спогледахме и с няколко премерени движение обезвредихме и двамата.
    - Дали има и още? - попита Иван.
    - Ще разберем, но едва ли ще има значение. Все пак трябва да се измъкваме от тук – отвърнах аз.
    - Малко ще ни е трудно – обади се Миро, който се бе надвесил през ръба на терасата.
    - Защо мислиш така? - попитах учудено.
    Ела при мен и ще разбереш.
    И драмата се приближихме до ръба и щом погледнахме надолу ни стана ясно какво е имал предвид. По цялата улица се клатушкаха зомбита. Няколко от тях се хранеха с едно мъртво улично куче, а други бяха разкъсали някого и сладко похапваха от него.
    - И сега как ще преминем покрай тях – попита Иван, като сочеше улицата под нас.
    - Ще трябва да отстраним част от бродещите от тук и после да слезем. – отвърнах – Но трябва да сме тихи.
    - Само твоята пушка има заглушител, аз и Миро нямаме подобпи оръжия.
    - Напротив – убедено заявих – аз взех заглушители за пистолетите.
    - Предвидливо. Браво на теб – похвали ме Миро и ме потупа по рамото.
    - Така е, а сега да ги почваме – добави Иван.
    Влязохме обратно и си взехме оръжията. Аз се настаних удобно и опрях пушката върху парапета, за да са по стабилни изстрелите. Притиснах приклада плътна към себе си и се прицелих. Първия изстрел беше с милиметрична точност както и втория. Зомбита падаха едно след друго, а момчетата ме бяха зяпнали с отворени усти. Продължих в същия дух без да им обръщам особено внимание.
    - Къде си се научила да стреляш така? Колко пъти въобще си го правила до сега? - развълнувано заразпитва Мирослав.
    - Само два – отвърнах без да спирам да стрелям.
    - И си толкова добра? - попита изумен Иван.
    - Ами може би и компютърните игри са изиграли някаква роля. Преди играех много игри от типа симулатор.
    - Възможно е. И все пак браво – отговори ми той.
    - Благодаря! А вие не смятате ли да ми помогнете?
    - Да, да – стреснато каза Миро и двамата също се заловиха за работа.
    След като разчистихме улицата събрахме багажа и оръжията си и слязохме пред входа. Улицата беше застлана с тела и щеше да е трудно да се шофира, така че трябваше да разчистим малко. Струпахме труповете до една изгоряла кола е ги запалихме, след което се качихме в нашета и потеглихме към следващата си цел – предполагаемия бежански център. Но имахме един голям проблем, нямахме никаква представа къде е той. Карахме из града и се оглеждахме за някакви знаци или ориентири, но уви нямаше нищо.
    - Спри! – извика внезапно Миро.
    - Аз скочих върху спирачките му се развиках.
    - Не ме плаши така, какво има?
    - Там – каза той и посочи една сграда, на която със спрей беше изписана стрелка, която солеше на ляво.
    - Е нека е на ляво – казах аз и завих.
    Не след дълго видяхме военно заграждение, което този път изглеждаше запазено. Нямаше войници, но пък за сметка на това портата беше затворена. Паркирах пред нея и почаках няколко секунди, но нищо не се случи. Слязохме от колата и на мен ми хрумна не до там добрата идея да се изкача по заграждението и да видя какво има от другата му страна. Приближих се предпазливо и започнах да се катеря, а когато стигнах подходящо място, за да надникна внезапно ме обзе чувство на страх. Предпазливо подадох глава и за щастие от другата страна не видях нищо. Това малко ме разочарова, но ме и успокои. Там беше чисто, но нямаше и хора както бяхме очаквали. Прескочих стената и отворих портите. Момчетата вкараха колата, след което затворихме.
    - Това място изглежда изоставено. Не трябва ли да ни посрещнат военни за да ни обяснят какво става? - с недоумение попитах.
    Отговора, който получих не дойде от събеседниците ми, а някъде измежду сградите.
    - Няма войници! От тук нататък сме сами.
    - Кой го каза? - извиках аз и вдигнах пушката си.
    - Свали оръжието малката, ние не сме врагове.
    В този момент от входа на сградата, намираща се от лявата ми страна излезе момче. На около 23-4 години с руса коса и светли очи. Обръщението му към мен определено имаше смисъл, защото той беше огромен около 1,90 и доста набит. През рамото му беше преметнат автомат, а на кръста си имаше колан на която висяха два едрокалибрени пистолета. Зад него от вратата излязоха още двайсетина души, измежду които имаше още 5 момичета. Всички бяха добре въоръжени, а в погледите им се четеше както страх така и объркване.
    - Кой сте вие – отправих гневен поглед към момчето.
    - Казах ти свали оръжието, не сме врагове.
    - А какви сте тогава? – отвърнах като предпазлива смъкнах пушката .
    - Оцелели като вас.
    - Оцелели от какво – попита на свой ред Миро.
    - Не от какво , в какво – отвърна му момчето.
    - Как така? - ококорих се аз.
    - Ние сме оцелели в играта.
    - Мислиш, че това е игра! – креснах аз.
    - Не мисля, знам го. Ние сми само играчи в една извратена приумица на правителството.
    Аз само се втрещих още повече и бавно обърнах глава към Миро. Той ме гледаше със същото учудване а непознатият само се усмихна и каза:
    - Виждам че и вие сте чули, но явно не ви се е вярвало, че може да се случи.
    - А ти от къде знаеш? – попитах аз – Кой го потвърди?
    -Последния оцелял войник. Избиха всички още снощи, за да оставят само момчета и момичета под 26 години. Било им заповядано да ни съберат тук и да ни въоръжат. После щели да ни пуснат на онези същества и да се наслаждават на клането.
    - И само вие ли сте оцелели?
    - Не малката, има още няколко групи отцепници.Пуснаха съобщение което заблуди останалите, че това е инцидент и тъпаците се вързаха. Когато разбраха какво се случва те решиха, че трябва да последват съвета на войниците и тръгнаха към летището в София. Там трябва да чакат самолети, които да отведат оцелелите група от всеки град на безопасно място, докато разчистят и отново можем да се върнем тук. Заминаха преди клането и не видяха как и последния войник падна и издъхна.
    - Това е отвратително! Как може да си играят така с нас, това е извратено.
    - Явно може. Ние мислим да открием къде се крият извратените копелета и да ги изтребим до крак.
    - Оставете ги на мен аз съм им замислила по страшно наказание – заявих самодоволно.
    - Ти!? Та какво можеш да им сториш? Още се дете. - каза непознатия е се засмя.
    - Дете! Не ме разсмивай. На 19 съм и смятам, че мога да се грижа достатъчно добре за себе си.
    - 19! Почти колкото мен? Не ти личи много. Мислех че си на не повече от 16.
    - Е не съм – сопнах му се аз.
    - Не с лошо, моля те. О, колко съм невъзпитан. Аз съм Владимир, приятно ми е.
    - Деница, а това са Мирослав и Иван.
    Момчето се приближи към нас и се здрависа с всички ни, след което предложи:
    - Искате ли да пренощувате в нашета сграда?
    - Безопасно ли е? - попитах.
    - Целия периметър е обезопасен, бъдете спокойни.
    - Съгласна.
    И така той ни въведе в блока и ни показа един свободен апартамент, който можехме да използваме. Беше малък, но и това ни беше достатъчно. След като се разположихме аз оставих момчетата и потърсих капака, през който се излиза на покрива. Намерих го и се изкачих по стълбата. Имах намерение да огледам от високо обстановката и се надявах да видя Габи да пристига жива и здрава по някоя от уличките. Приближих се до ръба и започнах да се взирам в далечината. По улиците отново бяха плъзнали бродещи. Приготвих пушката и залегнах. Имах нужда да си изкарам гнева на нещо, а зомбитата ми се струваха подходящи. Започнах да ги отстрелвам едно след друго, но не помогна. Все още чувствах тежест и неудържим гняв! Изкрещях! Очите ми се напълниха със сълзи и това замъгли погледа ми. Оставих пушката и застанах на колене. Започнах да плача тихо и да проклинам живота на ум. Рухнах емоционално. Нямах идея защо се случи това, но имах чувството, че нямам сили да се боря. Замислих се за всички, които познавах и обичах и когато си дадох сметка, че има възможност да не са оцелели и ми стана още по-тежко. Колкото и да бях силна, колкото и да сдържах гнева и притеснението си не можех да спра сълзите. Стисках зъби и се опитвах да спра да мисля, но някак си не се получаваше. Капака през който бях влязла изскърца и ме стресна. Но не исках да се обръщам, просто останах на място и продължих да стискам зъби. Една ръка погали рамото ми и аз вдигнах бавно глава. Владимир стоеше над мен и ме гледаше объркано. Просто го игнорирах и отново взех пушката си. Започнах да отстрелвам бродещ след бродещ а сълзите продължаваха да се стичат по бузите ми. Той седна до мен без да каже нищо и започна да ме наблюдава.
    - Какво има – попитах го аз тихо.
    - Видях че някой се е качвал тук и дойдох да проверя.
    - E, провери, сега изчезвай.
    - Защо го правиш?
    - Имам нужда да остана сама.
    - Аз пък мисля, че имаш нужда да споделиш болката си на някого.
    - И защо мислиш така – отвърнах оставяйки пушката.
    - Защото всеки има нужда да сподели.
    - Аз нямам, поне не на теб.
    - Проблем с Миро ли имаш.
    - Защо пък с него ?
    - Ами вие не сте ли....
    - Не!
    - Или...
    - Не, не съм и с Иван.
    - Какво ти има тогава малката?
    - Не ме наричай така!
    - Е какво толкова, самата истина е.
    - Е и ти имаш право.
    - Ето видя ле, не е трудно да говориш с мен. Сега кажи какво те мъчи?
    - Страх ме е – казах тихо и сведох глава.
    - От какво?
    - От това, че има възможност семейството, приятелите и всички, които обичам вече да не са между живите.
    - Искаш ли да ти кажа една тайна?
    - Слушам те.
    - И мен ме е страх от същото!
    - Как може да те е страх? Погледни се.
    - Какво ми е?
    - Ти самия всяваш страх. Такъв голям и силен мъж не може и не бива да се страхува.
    - Запомни едно от мен малката. Всеки, независимо колко е голям и силен, се страхува, когато обича.
    - Ще го запомня, благодаря ти.
    - Поплачи спокойно никой няма да те види тук.
    - Ти ще ме видиш, това ми стига.
    - Мислиш че и аз не мога да плача ли?
    - Не знам, можеш ли?
    - Не само мога, но и искам. Но ти знаеш, че лидера не бива да пада духом. - В противен случай хората, които води също ще изгубят надежда.
    - Знам го!
    - Знаеш защото и ти самата си лидер, но не го осъзнаваш.
    - Аз? Не ме разсмивай.
    - Така е. Личи ти.
    - И по какво?
    - Довела си групата си чак до тук, това малко ли е.
    - Ние нямахме лидер, бяхме едно цяло.
    - Имали сте, но не сте го знаели малката.
    - Не ми се мисли за това сега.
    - Добре, щом казваш. Искаш ли да идем долу.
    - Искам.
    Станахме тутакси и слязохме от покрива. Той ме заведе до неговата стая и попита:
    - Искаш ли да влезеш, за да пийнем по нещо. Имаш нужда да се успокоиш.
    - Не пия алкохол с непознати.
    - Не се страхувай от мен, не ти мисля зло.
    - Не ме е страх.
    - Тогава влез.
    Нямах какво да губя, ако опитам, а и наистина имал нужда от една чашка, за да успокоя нервите си. Влязох и седнах на дивана във всекидневната. Той донесе две чаши и бутилка уиски и седна до мен. Сипа и ми подаде чашата.
    - Ето, работи безотказно.
    - Известно ми е.
    - Сега ще ми разкажеш ли историята на групата ви?
    - Ами няма много за разказване. Миро ми е братовчед а Иван го качихме по пътя за насам понеже ми спаси живота.
    - Спасил е живота ти?
    - Ами да нападна ме зомби, а той го отстреля преди да успее да ме захапе.
    - Значи може да се разчита на него?
    - Ами да.
    - А ти, каква е твоята история? Дете на военен ли си?
    - Не, защо.
    - Заради начина по който стреляш. Много си точна.
    - Не, самоук талант съм.
    - Хахах, добре си се обучила.
    - А ти? Какъв си?
    - Обикновено момче.
    - Това не ми стига. Имаш ли военна подготовка?
    - Не, всичко научих тук, за няколко часа.
    - Е и това е нещо.
    - Да, но другите трудно се оправят. Много от тях не могат да стрелят изобщо.
    - Е как тогава възнамеряваме да потеглим на път?
    - Ще трябва да ги обучим.
    - Определено!
    И двамата замълчахме и започнахме да се гледаме втренчено. Изпивахме се един друг с поглед и всеки преценяваше другия. Бяхме изпразнили чашите си за отрицателно време затова без да кажа и дума взех бутилката и ги напълних отново.
    - Да пием за надеждата – казах и отпих голяма глътка.
    Събеседникът ми само кимна и последва примера ми. Мълчаливо продължихме да обръщаме чеше след чаша и да се преценяваме с поглед. В него имаше нещо особено което много ясно се забелязваше. Вдъхваше сигурност, а пъстрете му очи сякаш можеха да успокоят и най-разярения звяр само с един поглед.
    - Имаш много проницателен и въздействащ поглед. Сякаш когато ме гледаш виждаш право в душата ми. - каза той като не спираше да се взира в очите ми.
    - А твоят е толкова спокоен. Сякаш не си виждал ужаса и не знаеш за зверските сцени, които са се разигравали навън.
    - Твоите очи също вдъхват спокойствие, но предполагам са ти го казвали и преди?
    - Да и то доста пъти.
    - Но в тях могат да се видят още доста неща. Болка, много болка и страх.
    - Тези неща няма как да се скрият, но предполагам ти го знаеш.
    - Разбира се! А и да се опитваме да ги скрием те пак успяват да си пробият път навън.
    - Така е! Мисля че алкохола ни дойде в повече щом започнахме да навлизаме в такива дълбоки размисли, не мислиш ли?
    - Не, той никога не е в повече особено в такива моменти. - отвърна ми той и отново допълни чашите.
    - Нека спрем за малко – казах и избутах чашите и вече почти празната бутилка уиски на страна.
    - Защо, не те ли отпусна поне малко?
    - Отпусна ме даже много и там е проблема.
    - Защо?
    - Защото ще започна да ти споделям неща, за които дори не искам да си спомням – отвърнах и се усмихнах.
    - В това да ми споделяш няма нищо лошо.
    - Напротив, има! Аз ще си ходя, прекалено се застоях.
    - Не, остане. - каза той и хвана ръката ми.
    - Пусни ме искам да ида при момчетата. - отвърнах раздразнена от грубото му поведение.
    - Той ме пусна и ме изгледа невинно.
    - Извинявай! Щом искаш върви, няма да те задържам.
    - Благодаря за разбирането. За наградя ще поостана още малко.
    - Доволен съм от наградата – подхвърли той на шега и се засмя.
    - Има ли още нещо за което искаш да ме питаш?
    - Мисля че за сега няма, но ако се сетя определено няма да мълча.
    - Добре аз.....
    И тогава най-неочаквано някой почука на вратата. Влади стана и отвори а там седеше едно момче от неговата група. Той ме забеляза и притеснено каза:
    - Извинявам се, ако прекъсвам нещо, но вън пред портата става нещо и имаме нужда от теб. От вас.
    Сърцето ми подскочи. Почувствах, че трябва да изляза, веднага.

    VI


    Навън беше мрачно поради факта, че идваше буря. Няколко човека от групата на Владимир стояха върху заграждението и стреляха вероятно по група зомбита, която нападаше лагера. Изкачих се горе и тогава разбрах какво в действителност се случваше. Пред портата имаше кола заобиколена от зомбита, а в нея за мое голямо учудване и облекчение бяха Габриела, Тедо, Петър и Дидо. Почувствах се спокойна, но знаех че трябва да ги измъкнем от тази трудна ситуация колкото се може по-бързо. Извадих пистолета и разчистих пространството в близост до заграждението.
    Скочих на земята и извадих катаната. За пръв път щях да използвам подобно оръжие и за това действах предпазливо. Когато обезглавих няколко зомбита и установих, че не е чак толкова трудно започнах по-уверено да напредвам към колата. Зомбитата ме забелязаха и понеже бях по-лесна плячка се насочиха право към мен.
    - Елате ми, копеленца – извиках и пронизах едно зомби.
    Прибрах меча и свалих пушката от гърба си. Отстрелвах някой от тях и разбивах главите на други с приклада. В суматохата приятелите ми успяха да се измъкнат от колата и да се качат на безопасното заграждение. Когато го направиха аз също се опитах да се изкача, но една от гадините хвана крака ми.
    - Голяма грешка сладък – казах аз и го сритах.
    То падна а аз се метнах върху него и размазах главата му с приклада. После се изкачих при другите и им помогнах окончателно да разчистим периметъра. Тогава забелязах, че Влади и моите хора ме гледат като гръмнати, но дори не попитах защо. Просто хвърлих пушката и ги запрегръщах. Разплаках се от щастие докато последователно се хвърлях на врата на всеки от тях и само повтарях:
    - Слава богу, живи сте.
    Треперех и същевременно не можех да сваля усмивката от лицето си.
    - Какво беше това преди малко? - с изненада ме попита Дидо.
    - Какво да е спасявах ви задниците.
    - Беше лудо! Къде се научи да правиш тия неща – попита Тедо с присъщата за него шеговитост.
    - Адреналин братче! - отвърнах аз.
    - Ебаси адреналина! Ти сигурна и нас можеше да изтрепеш – пошегува се Габи.
    - О, в никакъв случай. И аз си имам мярка все пак.
    - Да, убедихме се в това. - каза Влади.
    След като всички се успокоихме въведохме новодошлите в блока, за да им покажем стаята в която щяха да прекарат нощта. Помогнахме им да пренесат багажа си и забелязах нещо много странно, нямаха почти никакви оръжия. Само ножове и една бухалка.
    - Много скромно бойно снаряжение – пошегувах се аз.
    - Ами това успяхме да намерим – отвърна ми Тедо.
    - Все пак е нещо, но как стигнахте до тук само с това? Не срещнахте ли зомбита по пътя.
    - Честно казано не. Първия ни сблъсък с тия противните беше когато влязохме в града.
    - Късметлии!
    - Дени, може ли да поговорим за момент – прекъсна ни Габи.
    - Да разбира се. Какво има? - попитах аз като я издърпах на страни.
    - Кой е този, който постоянно се движи с Миро?
    - Ами името му е Иван, сблъскахме се с него по пътя за насам.
    - И е тръгнал с вас просто ий така?
    - Не разбира се. Качихме го, защото ми спаси живота.
    - Каквооо!
    - Ами стана така, че Миро поиска да опитаме да отстраним група зомбита от пътя. После осъзна, че са прекалено много, но все пак се опитахме. Едно от последните ме беше притиснало към земята и някой го застреля. По-късно разбрах, че това е бил именно Иван.
    - Боже, добре че е бил той иначе.....не ми се мисли.
    - Така е, нямаше как да не го качим. Дължах му живота си, а и е такъв сладур, душичка.
    - Хахах, така е.
    - А ти и другите как се открихте?
    Ами получи се така, че........
    И така започна история, която продължи цял час. Дори и най-малката подробност ми беше разказана, чак до момента, в който са се озовали пред нашета порта. И ми беше наистина интересно понеже бяха преминали през доста перипетии докато ни открият. Хубавото бе, че ми каза, че има и други оцелели, които обаче не се тръгнали към Стара Загора. Но въпреки това пак се беше някакво успокоение. След като приключи с разказа си и помогнах да се настани в стаята и отидох да огледам как са нещата навън и колко още зомбита се привлекли изстрелите ни. Изкачих се на стената където пазеха двама от хората на Владимир и когато видях само десетина бродещи се успокоих.
    - Как е положението – попитах едно от момчетата.
    То бе слабо, но за сметка на това доста високо. Макар че почти всеки спрямо мен бе висок. Имаше черни очи и къса коса със същия цвят. Страхът който изпитваше бе ясно изписан на лицето му. Лице което между другото ми се струваше странно познато, но не се сещах от къде точно.
    - Сама виждаш, дойдоха още доста – отвърна той плахо.
    - Не са чак толкова много.
    - Как така? Та те са десетки.
    - Не само 12,13, 14...... ето само 17 са, нищо особено.
    - За теб може би, но за мен са си много.
    - Я ми кажи как се казваш?
    - Всички тук ме знаят като Дики, но всъщност името ми е Денислав.
    - Е добре Дики, можеш ли да стреляш с това – попитах като посочих пушката му.
    - Почти.
    - Как така?
    - Почти успявам да улуча целта.
    - Хахах, шегаджия. Я покажи на старата си кака какво можеш.
    Той кимна и насочи пушката. Уцели едно от зомбитата в рамото и я свали.
    - Добър изстрел, важно е че улучваш мишената, а с точността ще се справим в последствие.
    - Е старая се, но все пак съм прост компютърен специалист това не е за мен.
    - Мхмм, сега ми се изясни. А на колко си?
    - На 19.
    - Оуу, много се млад. Даже не съм ти и кака.
    - Хахахх, така е по-скоро аз съм ти батко.
    - А той по-добре ли се справя?
    - Кой?
    - Момчето което пази с теб.
    - Може да се каже, но не знам как ще се разбереш с него.
    - Е ще опитам.
    Приближих се до другото момче което стоеше на около 2-3 метра от нас и плахо поведох разговор.
    - Здрасти, аз съм Дени, приятно ми е.
    Той не отвърна, а продължи да наблюдава зомбитата на пътя. Гледах го и преценявах шансовете си за успех. Нормален ръст около 1.75, средно телосложение, лице излъчващо детска невинност и същевременно мъжествен чер, кестенява коса, сиви очи и намръщено изражение.
    - Извинявай, ще ми обърнеш ли внимание?
    Отново не получих отговор. Ядосах се и като забелязах, че той така съсредоточено следи зомбитата ми хрумна идея. Свалих пушката от рамото си, залегнах върху оградата, опрях приклада в рамото си и изстрел след изстрел свалях зомбитата. Убих голяма част от тях така, а после бързо скочих от другата страна и отново развъртях катаната. Разчистих улицата и подсвирквайки си се качих обратно при мълчаливия младеж.
    - Сега няма какво да наблюдаваш, така че би ли ми обърнал малко внимание.
    Той извърна глава, погледна ме право в очите, наведе се към мен толкова, че вече ни деляха едва няколко сантиметра и прошепна:
    - Какво искаш от мен, позьорке.
    - Искам само да се запознаем, нищо повече.
    - Мартин, приятно ми е, а сега се махай.
    - И защо искаш да се махна?
    - Такива като теб са ми ясни Дени. Искате да сте в центъра на вниманието и постоянно се опитвате да се покажете с нещо. Например това преди малко.
    Ами всичко това беше, за да спреш да ми се правиш на мачо и да ми обърнеш внимание. Просто се опитвах да съм любезна.
    - И к`во сега, искаш медал ли?
    - Не казвам това просто очаквах малко любезност. Все пак не сме врагове, нали?
    - Така е. Но не сме и приятели, нека ти е ясно.
    Разбрах че трудно ще изляза на глава с него, а и ми се струваше, че за в бъдеще ще създава доста пробелми. Покорно се оттеглих и минавайки покрай другия чух само едно тихичко:
    - Казах тииии...
    Усмихнах се и слязох от стената. Докато вървях бавно към входа чух грубия глас на Мартин да подвиква след мен. Не му обърнах внимание мислех, че ме дразни, но изведнъж той извика:
    - Извикай Владо веднага, нападат ни, чуваш ли тъпа кучко.
    Обърнах се и му хвърлих презрителен поглед, след което се затичах към стаята на лидера.
    - Влади, Владииии....... - крещях докато бягах по стълбите.
    - Какво има ? - отвърна той.
    Гласът му се чуваше някъде от горните етажи и за това се спрях.
    - Нападат ни, събери хората си и елате бързо.
    - Той притича надолу и дойде до мен.
    - Кака така ни нападат малката?
    - Ами не знам. Онзи заядливия, който пази на стената ми каза да те повикам.
    - О, запознала си се значи с Марто.
    - Да, имах нещастието.
    - Като те опознае ще те хареса не бой се.
    - Е да се надяваме. В противен случай с този негов странен характер и държание ще си имаме проблеми.
    Двамата слязохме бързо на долу и се спряхме под стената. Момчетата горе вече бяха с едно повече и стреляха вероятно по голяма група бродещи, нападнала лагера.
    - Как е положението момчета справяте ли се? - попита Владимир.
    - Качи се и виж сам. - отвърна му Мартин.
    Ние само се спогледахме и се втурнахме да изкачваме стената. Щом се озовахме горе разбрахме колко сериозно всъщност бе положението. Зомбитата буквално не можеха да се разминават. Някой от тях се спъваха и падаха а другите просто минаваха върху тях. Ужасът беше пълен!
    - Нападат ни, всички при стената! - провикна се Владимир, а мощният му глас отекна между сградите.
    Няколко човека от групата му се показаха на прозорците и щом видяха какво става веднага се втурнаха към нас. С Владимир се присъединихме към момчетата и опитахме да разчистим лявата страна на оградата, но беше почти невъзможно. На мястото на всяко убито зомби пристигаха нови две. Бавно но сигурно те разклащаха стената и трябваше да решим какво да правим и то бързо. В противен случай рискувахме живота на всички в лагера си.     ОтговорОтговор с цитат
  • 01.09.14 01:25#13ДесиславаДесиславаНовакРегистрация: 14.07.14Град: -Отговори: 8от: Игрите на страха!ОЩЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ !ОтговорОтговор с цитат
  • 01.09.14 03:40#14БарниБарниНовакРегистрация: 19.03.12Град: ВарнаОтговори: 102от: Игрите на страха!Адреналин братче! жД жД
    Добре,Марто е задник,Дики жД е ИТ спец,а Влади висок викинг.А какво стана с катаната от 2ра или 3та част Дени?    ОтговорОтговор с цитат
  • 02.09.14 12:30#15D.M.D.M.НовакРегистрация: 25.06.12Град: -Отговори: 39от: Игрите на страха!Все още си е в мен, но я пазя за една от следващите глави. Хахаха много правилно си се ориентирал в ситуацията. ОтговорОтговор с цитат
  • 06.09.14 08:15#16ДаянаДаянаНовакРегистрация: 13.04.14Град: КазанлъкОтговори: 19от: Игрите на страха!Кога е следващата част? Ти си направо истински писател. Трябва да напишеш книга ОтговорОтговор с цитат
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest