Анонимен
Новак
Моята стенаСтатииСъветиИстории17Коментари75Форумни теми2Постове във форума39За менИзпрати съобщениеточки0
[i]
X
Пътувахме вече доста време, а Влади все така мълчеше. Чувствах се виновна, че бях предизвикала у него такива чувства, на които практически нямаше как да отвърна. Сърцето ми бе объркано и съзнанието ми все още се възстановяваше от шока. Искаше ми се нещата да не се бяха подреждали така. Да не се беше стигало до тук, да бях го предотвратила. Но бях наясно, че не може да влияеш на съдбата си както и на това, което ще ти поднесе утрешния ден. Мислех как да се измъкна от ямата, в която бях изпаднала. С всички сили се борех да излазя, да се изкача по стръмния склон на тази яма от несполуки, но безуспешно. Всеки път когато успявах с мъка да издрапам и да възродя надеждата, мрачната сянка, от години стояща над мен, ме блъсваше по склона и ме притискаше към дъното. Така се чувствах и сега! Безпомощна, сама, почти безсилна и безнадеждно изгубена.
- Бях ужасен, това е причината да не предприема нищо – рече той.
- Не, причината беше в десетимата здравеняци, които ни държаха на мушка.
- Можех да се справя с тях, но щях да рискувам да те ранят или по лошо.
- Престани! - отсякох грубо.
- Чу дамата, стига фантазира. - намеси се един от пазачите.
- Щях да ви ступам за норматив, но противният ви шеф щеше да и прекърши врата, не исках да рискувам.
- Да бе. - разсмя се едрият тип и ме издърпа на пода. - Хайде мъжаго, спаси я.
Започна игра в която всеки изпитваше търпението на другия. Пазачът ме буташе и подритваше, хващаше косата ми, караше ме да се изправя, а после пак ме бутваше. Влади го гледаше втренчено и от време на време горната му устна леко потреперваше сякаш искаше да захапе наглия тип и да го разкъса като озверял питбул. Това продължи доста дълго през цялото време не обелих и дума, дори когато пазачът попита Владимир дали иска да ме види как се моля за живота си докато се влача след камиона. Останалите горили, макар това да беше силна дума за някои от тях, се смееха и ме сочеха, но след един мой поглед дръпваха ръка и гледаха, като неандерталци току-що открили огъня.
Търпението ми започваше да се изчерпва и нямах намерение да го оставя да прави каквото поиска още дълго време. Мускулите по шията ми потрепваха и по челото ми избиха ситни капки пот, когато един от другите пазачи се изправи и свали колана си, но се стараех да се държа на положение. Вече бях загубила по-голямата част от облеклото си и не възнамерявах да губя още, така че се изправих с голямо усилие и вперих поглед в колана.
- Какво възнамеряваш да правиш с това?
- Ами, ако си непослушна ще видиш.
- Хммм, но аз съм много непослушна, покажи ми.
- Просиш ли си го?
- Не, предизвиквам те!
- Е получаваш го. – той вдигна колана и замахна с все сила.
Дръпнах се на време и усетих само как кожената препаска профуча покрай ухото ми. Сините очи на младежа с колана се втренчиха в мен и ръката му сграбчи гърлото ми. Той пусна колана и го замени с електрошокова палка. Усетих как го допря в бедрото ми.
- Ами сега? – попита той с подигравателен тон.
- Сега ще стане забавно.
- Така ли мислиш?
- Не мисля, убедена съм.
- Смела си, но си безсилна.
- А ти си уверен, но пропускаш нещо съществено.
- И какво е то?
- Че краката ми не са вързани.
След тези думи нахалникът отнесе коляно в чатала и се свлече в краката ми последва и едно в главата. Другият ме издърпа и ме бутна до Влади, който тихичко се подсмихваше наблюдавайки случващото се.
- Още една такава изцепка и ще си изпатиш малката. – кресна ми първия.
- Ти пръв започна аз просто се защитавах.
- Млъкни! Да не съм те чул повече.
Не казах нищо, само погледнах доволното изражение на Влади и го побутнах леко. Той ме погледна и прошепна тихо:
- Ти си луда.
- А ти още нищо не си видял.
- Аз............ – започна той.
- Какво?
- Аз исках да те попитам нещо.
- Какво?
- Ти сериозно ли прие това, че.....
- Кое? Че имаш симпатии към мен ли?
- Дам.
- Ами ти ще ми кажеш. Имаш ли?
- Ами аз.....
- Спокойно, можеш да ми кажеш.
- Дори и да имам това няма да промени нищо. Твоето сърце.......повече от очевидно е, че принадлежи на друг.
Въздъхнах. Не обичах да говоря с непознати за чувствата си, но той определено трябваше да знае.
- И на кого мислиш, че принадлежи?
- Мартин.
- Може би много отдавна бе негово, но не и сега. Този на когото принадлежи вероятно вече е мъртъв.
- Нищо не се знае.
Нова въздишка. Последва мълчание, което сякаш продължи цяла вечност.
XI
Внезапно камионите спряха. Смъкнаха ни от тях и едва тогава забелязах къде се намирахме. Изоставена бензиностанция на пуст междуградски път. Мъже с оръжия заизлизаха от камионите. Започнаха да пълнят туби с бензин и да зареждат резервоарите, а водачът им стоеше на около десетина стъпки и се взираше в нас усмихвайки се доволно. Сякаш виждах какво се върти в болната му глава и гледката не ми харесваше. Малко по малко започвах да разбирам истинските подбуди на този заслепен от собственото си его глупак. Импулсивността ми за пореден път ме накара да извърша нещо, което беше толкова смело, колкото и глупаво. Втурнах се към дребосъка и внезапно усетих пареща болка във врата. Строполих се и изгубих съзнание. Нямам идея колко време съм била в това състояние, но когато се свестих бях на седалката на един от камионите, а въпросното малко злобно човече седеше на шофьорското място.
- Я, кой се събуди. Проспа доста малката.
- Кой го казва. – засмях се.
- Абе ти си била много смела.
- Същото мога да кажа за теб. Да рискуваш да ме държиш на сантиметри от себе си, знаейки че искам да те разкъсам.
- Хм, трудно ще ти е да го направиш. Погрижил съм се и за това.
- Кажи ми нещо, защо го правиш?
- Кое?
- Защо ме използваш, за да дразниш Владимир. Защо плени групата ни?
- Това е нещо между мен и него.
- Е не смяташ ли че след това, което изтърпях заслужавам да знам?
- Не! Ти си просто средство.
- А каква е целта.
- Казах ти не е нужно да знаеш. – ръката му потрепна и стисна с все сила волана.
- Знаеш ли какво мисля?
- Не и не ме интересува. – раздразнено ми отвърна той.
- Мисля си че на времето сте били много добри приятели, дори неразделни. Съдейки по татуировката на ръката ти сте смятали, че това ще трае вечно. Влади има същата нали така, „B4E“ – братя за винаги, права ли съм. Но нещо се е объркало и то много, появило се е момиче може би? Тогава всичко се е объркало и двамата сте се изправили един срещу друг. Ти си надделял, но тя е предпочела него. Това те е вбесило ти си се държал добре с нея, бил си мил и внимателен, а тя е предпочела сексапилния и мускулест сладур пред дребното невзрачно момче с голямо сърце.
- Достатъчно! – извика той и посегна да ме зашлеви.
- Давай, удари ме, това няма да промени нищо. Фактите са си факти братче.
- Ти си луда! Говориш безсмислици.
- Може да съм луда, но както вече казах това не променя факта, че съм права.
Спътникът ми замлъкна и се загледа напред. Дълго време обмисляше какво да каже или просто не му бяха останали думи. Стоях и наблюдавах реакциите му, а той самият бе потънал в дълбок размисъл.
- Ти не го обичаш, нали? – промълви най-сетне той.
- Не, друг е този който притежава сърцето ми, а и го познавам едва от няколко дни.
- Но той е мъж при него нещата стоят по различен начин. Нещо в теб го е грабнало.
- Той е свестен, добър, красив и умен, но истината е че не ме привлича. Мога да го нарека приятел, но това е максимума.
- Той ме накара да страдам......
- А ти накара него, квит сте.
- Не сме! – заяви дребосъка и замълча.
Сметнах че е най-добре да замълча и да не го предизвиквам повече. Струваше ми се че някъде, дълбоко в него се крие един боязлив, добър и свестен тип, но не можех да разчитам на предчувствията си, не и този път. Наблюденията ми и анализите на човешкото поведение ми бяха помогнали да разбера, че когато даден човек е наранен той не може да мисли трезво. Заслепен и афектиран от случващото се той прави необмислени и глупави постъпки, като например да отвлече група хора и да се гаври с беззащитно момиче. В крайна сметка всичко отминава, но последствията от него никога не избледняват. Знаех как става това бях го виждала много пъти. Привидно хрисими и добри хора се превръщат в отмъстителни чудовища за секунди. Стават неузнаваеми, показват най-ужасните си страни, превръщат се в същински зверове. Странна черта, присъща на всеки.
Не спирах да се чудя какъв ли е планът му и какво мислеше да прави с нас, но съдейки по това, че все още ни държеше живи бях оптимистично настроена. И макар оптимистично в дадената ситуация да значеше единствено, че се радваме че сме доживели следващия ден все си беше нещо. [/i]