Моите форумни теми

12 След около 10-15 минути неловко мълчание реших да задам един въпрос, който не можеше да бъде отлаган повече. Сведох глава покорно, за да не изглеждам заплашително, прехапах устни, хвърлих небрежен поглед към часовника на тъблото и тихичко прошепнах: - И сега на къде сме се запътили? - Защо искаш да знаеш? – попита той като не отместваше поглед от пътя. - Любопитно ми е. - Ти си странна знаеш ли? - Известно ми е. А също така и доста луда. - С теб ще ни е забавно в София. - На там ли сме тръгнали? - Дам. Ще ми е интересно да видя как се справяш, когато Влади не е наблизо. - Какво имаш предвид? - Ще разбереш след няколко часа, когато си намерим подхудящо и безопасно място където да прекараме нощта. Замислих се за миг какво може да му е хрумнало, но не се сетих за нищо. Погледнах пътя и забелчзах табела, която обозначаваше оставащите километри до няколко града, включително и София. Не след дълго навлязохме в привидно безлюдно селце и спряхме на централната улица. Гледах как въоражените подчинени на дребосъка съпровождаха групата ми в една двуетажна къща с високи каменни порти, обрасли с брашлян. Самият „главнокомандващ“ стоеше на улицата и държеше Влади на мушка. Не след дълго от портата се показа момиче във военна униформа, което направи занак с ръка и прикани шефа си да влезе. Той само побутна влади и му заповяда да последва момичето, след което се насочи към мен. Изгубих го когато приближи камиона, но чсно чух скърцането на вратата и усетих ръцете му, които сваляха веригите. Когато приключи плъзна ръка по крака ми и ме сграбчи за гезена. - Слизай. - Пусни ме и ще сляза. - Слизай, и ще те пусна. Изправих се и реших че това е шансът ми си върна контрола и да освободя хората си. Беше рисковано, но си струваше да опитам. Той държеше само единият ми крак, така че другият ми беше свободен. Един ритник бе достатъчен, повалих го и моментално скочих върху него, за да му попреча да се изправи. Грабнах оръжието и го опрях в главата му. Той се свести и от устата му потече тънка струйка кръв, а на лицето му изгря усмивка. Погледът му се насочи към пътя и когато моя го последва застинах. Десетина зомбита се бяха насочили право към нас и се приближаваха бързо. Изправих се и издърпах дребосъка за якето след което насочих оръжието към групата зомбита. Прецених ситуацията и сметнах, че е по-добре да се придвижим към къщата възможно най-бързо. Бутнах пленника си с приклада и му посочих портата, а после се обърнах с лице към вече опасно приближилата се тълпа и запристъпвах заднишком към вратата. Стрелях и успях да сваля няколко от зомбитата на земята, а когато най-сетне прекрачих портата побързах да затворя след себе си. Потърсих нещо остро, за да избия подредилите се пред вратата ходещи трупове понеже не смятах за нужно да произвеждам повече изстрели и да хабя куршуми, но нищо не ми се струваше подхудящо. С крайчеца на окото си мернах градински ножици под един розов храст до стената и моментално се спуснах към тях. Грабнах ги и започнах да отстранявам едно по едно гладните създания протягащи ръце през решетките. Кръвта от ударите пръскаше навсякъде по мен, а ръмженето отекваше в ушите ми. След като приключих забелязах, че дребния тип седеше със скръстени ръце и ме гледаше с неестествено доволно изражение. Закрачих бавно към него насочих оръжието. - Свали си ризата, веднага. – заповядах. - Защо ти е? – попита ме той, като не спираше да се усмихва. - Не питай, а изпълнявай. Той се подчини и смъкна синята риза, след което ми я подаде. Протегнах се и я поех без да свалям очи от него. Избърсах се след което я нахлузих върху себе си без да я закопчавам. - Хайде, води ни вътре. Той се обърна с гръб и закрачи към входната врата, а аз го последвах като спазвах дистанция. След като влязохме огледах обстановката. Беше тихо, прекалено тихо. - Кажи на хората си да се покажат, иначе ще ти пръсна мозъка. - Всичко е наред свалете оръжията и пуснате заложниците. – заповяда на висок глас пленникът и махна с ръка. Не след дълго моята скромна група беше поела контрола и ролите се бяха разменили. Оръжията на подчинените на дребосъка бяха комфискувани, а самият той бе закопчан с белезници в една от стаите. Оставих Дидо и Тедо да го пазят и отидох да потърся Влади, за да разбера истината за връждата по между им. Вървях по коридора към стаята от къщата, която оптиличавах на всекидневна когато пред мен изскочи Габи и моментално се хвърлки на връта ми. - Господи, добре си! Мислех, че те е наранил. - Разбира се че съм добре. - Притесних се когато се свестих и разбрах какво се случва, чувах ужасни неща. - И това което се случи е меко казано ужасно. - Вярно ли е че той те е...... - Нее, само ме използваше, за да си го върне на Влади. Игра си с мен, разкъсва дрехите ми, но нищо повече. - Какво!? Гнусен извратеняк. - Не, просто е наранен. Оправдавам го, оправдавам постъпките му. - Оправдаваш го? Ти си луда. - Ти най-добре знаеш колко точно. - Знам. Колко пъти си ме карала да изпадам в ужас, когато ми се обадиш в 2 през нощта и ми кажеш, че си във влака и пътуваш на някъде. - Хахаха, казвала съм ти да не се ебаваш с нормалния луд. - Знааам. А ти на къде бързаше така. - Търся Владимир, виждала ли си го? - Преди малко, в кухнята е. - Супер. А ти на къде? - Търсех теб. - Ясно. Ако искаш ме изчакай при Дидо и Тедо. - Ами да и без това трябва да обсъдя нещо с тях. - Добре до по късно. – махнах небрежно и забързах към кухнята. 13 Заварих Владимир да тършува из хладилника, вероятно защото не беше хапвал нищо от близо 2 дни. Аз също не бях се хранила, но в момента дори не усещах глад а по-скоро любопитство. Стори ми се че все още не ме е забелязал и реших да се пошегувам. Пристъпих тихо покрай масата и се приближих към него. Когато бях достатъчно близо протегнах ръце и покрих очите му. Той се извърна рязко, хвана ме и ме метна върху масата сякаш бях лека, като перце. Трудно е да се опише чувството което изпитах в този момент. Едновременно бях уплашена, изненадана, озадачена и може би малко объркана от другото чувство, което бе предизвикало у мен спонтанното действие на Владимир. Погледът ми бе остър и проницателен. Гледаше ме право в очите и сякаш се опитваше да разбере какво искам от него. Ръцете му не се отлепиха от талията ми, устните му бяха застинали в лека усмивка. Треперех, по много причини. Някой от тях можех да си обясня, а други не, но това че бях като сух лист, полюшван от вятъра си беше повече от очевидно. И двамата дишахме учестено и сякаш всеки чакаше другия да направи нещо. Усетих как ръцете му се плъзгат нагоре по тялото ми и сграбчват ризата на дребосъка, която все още не бях закопчала. Потръпнах и машинално опитах да събера краката си, но срещнах трудност с това защото тазът му се оказа пречка.Без да казва и дума той закопча едно от копчетата на ризата, като не сваляше усмивката от лицето си. Закопча още едно от копчетата, след което спря сякаш ме питаше дали искам да продължи. Кимнах. Той довърши закопчаването и отново постави ръцете си на талията ми. - Мъжка постъпка, хареса ми. – прошепнах аз. - Какво да ти кажа, това че го искаш не значи, че трябва да го направиш. Не значи, че е правилно. - Имаш право, а и ако беше прекалил знаеш, че щях да те спра. - Знам, но съм наясно и с нещо друго. - И то е? - Че това принадлежи на друг. – промълви тихо той и сложи ръка върху гърдите ми. - Наблюдателен си. Ако не принадлежеше сега нямаше да водим този разговор, защото устните ми щяха да имат по-важно занимание. - Каква беше истинската причина да дойдеш? Едва ли просто си искала да опиташ да ме стреснеш. - Каква е историята? - Моля? - Каква е вашата история? Това исках да те питам. - Моята и на........ - Дребното и вредно човече, което се опита да ни пороби. - Казва се Румен. – той сведе глава сякаш бе гузен. Отдръпна се от мен и сложи ръце на коленете ми. - Правилно ли съм предположила, че всичко е заради момиче. - Абсолютно. Тя беше специална и за двама ни, но след като ме предпочете пред него.............. - Какво? Подиграла се е и с теб? - Нещо такова бяхме заедно около седмица и изведнъж тя реши, че аз вече не съм интересен и ме заряза заради друго момче от квартала. Той караше сив скайлайн, с това не можех да се меря. - Хм, нека позная през тази седмица тя те е използвала...........като ходеща касичка. Цедила е пари от теб и когато вече си нямал какво да и предложиш е сметнала за по изгодно да си потърси друга жертва. - Извини ме за въпроса, но да не би да четеш мисли? - Нееее, би било твърде странно. – разсмях се и го погледнах право в очите – Просто умея да преценявам хората. Някак си предчувствам какво биха направили в дадена ситуация само по това, което ми разказват за тях. - Лудо е, харесва ми. - А Румен знае ли какво се е случило по между ви? - Не, той ми беше бесен и не искаше да ме вижда. - Трябва да му кажеш. Развалили сте приятелството си заради една шаврантия, която не е знаела какво иска. - Той няма да ме изслуша, а и да го направи няма да ми повярва. – Влади се отдръпна от масата и отиде до прозореца. Погледна към небето и сякаш му се искаше да избяга далеч. - Ще му го докажеш аз ще потвърдя, ако е нужно. - Едва ли ще е толкова лесно. - Повярвай ми имам добро предчувствие. – скочих на пода и се приближих към него, обвих ръце около круста му и го прегърнах силно. – Всичко ще мине гладко. - Дано да си права. Знаеш ли ти си първото момиче, което ме подкрепя по този начин. - Имаш нужда от подкрепа, реших че мога да ти дам поне това. - Този който е откраднал сърцето ти е късметлия. - Съмнявам се, а и да е така едва ли го осъзнава. - Аз бих му помогнал да го осъзнае. - Недей така, аз имам и лоши страни, не съм префектното момиче за което ме смяташ. - Няма префектни хора, но ти се доближаваш до представата ми за перфектната. - Млъкни, мразя да слушам подобни неща. - Кое момиче мрази комплиментите? - Добре де, мразя е силна дума, но не ми харесва да ги чувам. Винаги ми звучат изкуствено, не смятам че съм ги заслужила. - Понякога е по-добре просто да ги приемеш. Не всеки ти прави комплимент само, за да ти се подмаже, понякога просто иска да ти покаже качествата ти, които не забелязваш. - Съмнявам се. Чувала съм какво ли не за себе си, но ми е трудно да повярвам и на половината от казаното. - Светът е пълен с лоши хора малката, но всо още има останали и такива на които може да се довериш. Има хора които казват това, което мислят макар това понякога да значи да са откровени до болка. - Но сега светът е различен! Принудени сме да сме резервирани към всеки, когото срещнем. Да подлагаме на съмнение всичко, което ни се казва. Няма нищо сигурно. - Все още има някои неща в които можем да сме сигурни малката. Чувствата ни един към друг все още са сигурни. – той се обърна и сложи ръце върху раменете ми. – Не се обвинявай, не сме виновни за това което изпитваме. - Влади, виж аз...немога...... – сведох главата си и я опрях я гърдите му. - Не е нужно да ми се извиняваш, знам как се чувстваш. И съм наясно, че не изпитваш към мен това, което аз изпитвам. – той погали косата ми. - Ти ме познаваш от няколко дни, как може да се зародят толкова силни чувства за толкова кратко време? - Нямам логично обяснение, но съм сигурен в това, което чувствам. Вдигнах глава и го погледнах право в очите. Ситуацията в която бях ме ужасяваше. Мразех когато ставаше така, мразех да предизвиквам такива чувства и да знам, че не мога да им отвърна. Отдръпнах се от Влади и скръстих ръце сякаш, за да се защитя. Гледах го с безпомощен и изпълнен със съчувствие поглед, а в неговия виждах само надежда. Бях минавала през това и знаех как се чувства, но и аз не можех да влияя на чувствата си. Как се казва подобно нещо на човек, гледащ те с такава надежда? Ако това се бе случило преди седмица просто щях да продължавам да общувам с него и да спазвам дистанция. Щях да говоря с него като с приятел, да не му показвам с нищо, че е специален и да се надявам да си намери момиче, което да може да му даде безграничната любов, която заслужава. Може да звуча като страхливка, но знам колко трудно се отказва някой, когато обича толкова силно. Знам че когато чуе „НЕ“ той никога не се примирява. Надеждата го поддържа и го кара да прави всичко възможно, за да докаже любовта си, а във времена като днешните, това можеше да му струва живота. И сма виждах, че високият рус сладур, стоящ срещу мен, си даваше сметка как стоят нещата, но не бях сигурна дали осъзнава как се чувствах аз. Мълчаливо отидох до хладилника и взех две ябълки, една червена и една зелена. Бавно се приближих към събеседника си и протегнах ръката, в която беше червената. - Защо точно тази? - Защото аз предпочитам зелените. – усмихнах се и отхапах от ябълката си. - Кажи ми нещо, защо ги харесваш толкова? – усмихна се той и също отхапа. - Вкусът им, той ги прави толкова невероятни. Едновременно кисели и толкова вкусни, че отхапеш ли ти се иска още и още. – отхапах втора хапка и го изгледах строго. - Не всеки е на твоето мнение. Много хора не харесват този вид ябълки именно заради вкуса. - Е, аз съм странна, съди ме. - Не бух го направил аз убожавам различното и странното. Усмихнах се и хванах ръката му, след което го поведох към хола. Бутнах го на дивана и се настаних до него. Изядохме ябълките си мълчаливо и само се поглеждахме един друг. Този момент ми беше познат, но не смятах да подхранвам надеждите му, че между нас би се получило нещо. Той можеше да бъде страхотен приятел, но не знаех дали можеше да остане само това. Дали можеше да се държи на дистанция и да не очаква повече, отколкото бих могла да му дам. Само времето можеше да покаже дали и двамата щяхме да вземем правилните решения, а на този етап ни оставаше само да чакаме и да се надяваме, че предстоящият разговор с Румен ще протече както се надявах, гладко и без издънки.

Здравейте! Отдавна не съм публикувала тук и се надявам да останете доволни от това, което ще прочетете. Приятно четене на всички. ВЪВЕДЕНИЕ, ДЕН ПРЕДИ БЕДСТВИЕТО. . . . . . . . . . . Както обикновено се събудих в лошо настроение. Беше неделя и като знаех, че утре съм на даскало просто се чувствах смазана. Майка ми ми мрънкаше да си подредя стаята, да измия чиниите, да напазарувам и какво ли още не. Естествено аз и се развиках, скарахме се и се наложи да изляза. Лутах се до късно по улиците и когато слънцето почти се бе изгубило зад хоризонта се прибрах у дома. Не обелих нито дума докато вечеряхме, а след като приключех се качих в стаята си. Изчаках родителите ми да си легнат и пак слязох долу, за да взема нещо сладко за успокоение на нервите. Докато хапвах и теглех най-новия епизод на любимия си сериал нещо привлече вниманието ми. По телевизията изведнъж започна някаква странна реклама, в която въоръжени младежи се биеха с побеснели орди от зомбита. Това продължи не повече от 5-6 секунди след, което спря така внезапно, както бе започнало. През главата ми мина само „е нищо необичайно, то какво ли не измислят вече“. После изключих телевизора и заключих вратата. Преди да легна и да изгледам сериала си направих ежедневната си тренировка. След нея естествено бях съсипана и почти веднага след началото на епизода се унесох и заспах. . . . . . . . Поредната скучна сутрин тепърва започваше. Алармата на телефона ми звънеше вече за трети път, а на мен все така не ми се ставаше от леглото. Знаех, че ако продължа да се излежавам ще изпусна автобуса, но сякаш нещо ме държеше под завивките. Най-сетне събрах сили и се изправих, обвих се с хавлията и се заклатушках към банята. Докато водата се стичаше по тялото ми и го сгряваше, а парата бавно изпълваше цялата помещение , в главата ми се въртеше една единствена мисъл. Какви ли изненади щеше де ми донесе предстоящият ден? Разсеях се и забравих, че гоня автобус. Изведнъж се стреснах и светкавично спрях водата, наметнах се с хавлията и изхвърчах през вратата. Успях да се оправя за отрицателно време и след като видях, че ми остават по-малко от 10 минути, за да стигна до спирката се затичах с все сила на там. Стигнах на време, противно на очакванията ми. Автобусът спря пред мен, качих се и чак тогава забелязах нещо странно, бях единствения пътник. Макар и странно това беше една сбъдната мечта за мен. Изтегнах се на задната седалка и си пуснах музика, пъхнах слушалките в ушите си и напълно забравих за реалния свят. Дори не усетих кога наближихме града. Когато автобусът спря с мъка се изправих и слязох от него. Пустош- най-точното определение за гледката, която се разкри пред очите ми. Обикновено по това време на деня беше доста пренаселено по улиците, а сега дори и уличните котки се бяха скрили. Най-щастливия ден в живота ми! Оставаше само да се обадя на единствения човек, който можеше да направи този ден още по-страхотен. Тъкмо набирах номера и я чух да ме вика. И преди да сте си помислили нещо относно сексуалната ми ориентация бързам да уточня, тя е най-добрата ми приятелка, нищо повече. Тя се зарадва да ме види и ме прегърна. Аз също бях доста радостна от факта, че я виждам, но за момента имах малко по-важен въпрос, който имаше спешна нужда от отговор. - Къде са всички днес? - избърза да попита тя. - Хмм, взе ми думите от устата и аз точно на това се чудех. - Звънях на Тедо и Пешо, но не вдигат. - Е те спят със сигурност. Едва 8:30 е, а те толкова рано до сега не са ставали. - Ооо, няма да ги чакаме. Хайде на кафе пък те като се събудят ще ни звъннат. - Точно така, че ако ги чакаме тук ще пуснем корени. Запътихме се към кафенето и се заоглеждахме притеснено. Дори по централната улица на града нямаше жива душа. За наш невероятен късмет една от служителките тъкмо отваряше любимото ни заведение. Влязохме и седнахме на едно от по-уединените сепарета, за да можем спокойно да разговаряме, но беше безсмислено да го правим поради факта, че заведението бе празно и така или иначе нямаше кой да ни чуе. Сервитьорката дойде и дори преди да попита какво ще обичаме зададе най-неочаквания въпрос: - Момичета, днес виждали ли сте други хора освен мен? - Честно казано само шофьора на автобуса - отвърнах аз леко озадачена от изненадата, с която ни гледаше. - Само родителите ми и брат ми сутринта преди да изляза. - каза Габи - Защо? - Ами странно ми е, че днес докато идвах насам не срещнах нито един човек, а и колежките още ги няма. - Става нещо странно и определено няма да се откажа, докато не разбера какво - заявих убедено. - Възможно ли е да са казали нещо по новините? - Габриела, ти си гений! Ще можем ли да пуснем телевизора - обърнах се аз към сервитьорката. - Разбира се, а какво очакваш да разбереш от там? - Ами причината за това внезапно обезлюдяване. И трите отправихме поглед към екрана. Уви обаче явно имаше някаква повреда, защото липсваше както звук, така и картина. Грабнах дистанционното и започнах нервно да превключвам каналите надявайки се да попадна на нещо. - Сприии - Какво има Габи? - Видях нещо, върни назад. Направих каквото поиска и наистина бях пропуснала нещо. Усилих звука и това, което видяхме и чухме буквално изправи всеки косъм по телата ни. Съобщение до всички граждани! Молим ви да не изпадате в паника. Опасна биологична зараза е излязла извън контрол. Имате 48 часа да напуснете домовете си и да се придвижите до един от следните градове: Бургас, Варна, София, Пловдив, Стара Загора. Там ще бъдете подготвени за предстоящите събития и при нужда ще бъдете извозени извън територията на страната. След това, което чухме и трите се спогледахме и съответно последва оглушителен писък от страна на Габриела. - Ох, Ушите ми. Габи моля те малко по-тихо. - Как тихо? ! Ти не чу ли? - Чух, но не бива да се паникьосваме. - Не бива? ! Ти сериозно ли? Ще умрем! Кой знае от кога е това съобщение. - Сигурно е от снощи - обади се сервитьорката - вчера не беше така пусто. - Възможно е, така че имаме ден и половина да съберем всички близки и приятели и да се изметем от тук. В този момент изглеждах страшно решителна и безстрашна, но истината бе, че вътрешно умирах от страх, че може да не се справим. Разделихме се и всяка пое към дома си , за да си събере необходимия багаж и да потеглим поне до обяд. При мен положението стоеше малко по-различно понеже трябваше да чакам автобус. След като пристигнах на спирката и седнах на една от пейките започнах да размишлявам усилено. Първо се зачудих каква ли може да е тази биологична зараза. Дали не беше някакъв мутирал щам на свински грип? Тази мисъл ме развесели и без да се усетя се разсмях на глас. За момент се почувствах адски неудобно от постъпката си, но се сетих, навсякъде беше пусто. Нямаше кой да ме чуе. Това ме развесели още повече и отново се изсмях. От страни може би изглеждах като луда, но не ми пукаше особено. Времето, в което трябваше да пристигне автобуса отдавна беше минало и това ме притесни сериозно. Нямаше как да чакам до 13ч. и се налагаше да измисля нещо. Единственото, което ми хрумна в случая бе да потърся кола, с която да се върна в къщи. На паркинга нямаше голям избор, така че нямах време да се чудя. Харесах си една Хонда, но точно преди да се опитам да отворя вратата се замислих. Това не беше ли престъпление? Нямаше ли да наруша закона? Но от друга страна ситуацията го изискваше. Бях гледала как става, но никога не бях пробвала. Предното стъкло бе леко открехнато, едва два сантиметра. Беше разбираемо поради факта, че вън беше почти 40 градуса и жегата едва се издържаше. Това в случая щеше да е от голяма полза за мен. Пъхнах пръсти и притиснах стъклото надолу. Късмет! То бавно започна да се отваря все повече и повече. Спрях когато можех спокойно да пъхна ръката си, за да отключа. След като го сторих отворих вратата, седнах и едва тогава се сетих, че нямам никаква представа как да запаля колата без ключ. Трескаво започнах да търся резервен из жабката и навсякъде другаде. Ужас! Нямаше резервни ключове, нямаше никакви. Не знаех как се пали без ключ, но нямах друг избор, трябваше да опитам! Намерих отвертка и се залових за работа. Дали бе късмет, или наистина бях научила нещо от стотиците клипове, които бях изгледала, но не след дълго опитите ми се увенчаха с успех. Когато двигателят изрева си помислих "мамка му, добра съм", а секунда по късно мислех "мамка му, дори нямам идея как се шофира". Налагаше се обаче да се науча да го правя и то бързо. Дадох назад, макар да не разбрах точно как успях да го направя, и изкарах колата от паркинга. Потеглих към дома си с бясна скорост сякаш цял живот бях шофирала, а не все едно ми бе за първи път. Почувствах се наистина жива и изпълнена с адреналин докато летях със 100 км. /ч. по шосето. Тялото ми сякаш бе в безтегловност и се чувствах лека, като перо. Когато възбудата от преживяното отмина забавих скоростта и понеже почти бях пристигнала и вече бях влязла в селото (да, живея в село, макар че не съм горда с този факт) започнах да се оглеждам. Едва сега виждах колко е пусто и безлюдно. Странно как ли не бях забелязала това още сутринта? О, вярно, аз бях толкова сънена, че дори и влак да бе преминал покрай мен нямаше да го забележа. Паркирах на площада и слязох от колата. Едва сега наистина осъзнах положението. Не беше просто пусто и празно беше като гробище. Ужасих се! Видях няколко трупа на пода в отсрещното заведение, а по целия площад, чак до фонтана пред общината бяха разпръснати телесни части. Кръв, разкъсани дрехи окървавени бастуни и патерици (от които не само ме побиха тръпки, но и се просълзих) , детски играчки, а едно куче все още глозгаше нечия бедрена кост. Косата ми се изправи и побелях като платно. Дали тази зараза не се разпространяваше по въздуха! ? Можехме ли изобщо да избягаме от нея? Внезапоно чух шум и се обърнах рязко. О, УЖАС! Някакъв човек тичаше към мен и викаше нещо, което не разбирах много добре. Не побягнах защото можеше да има нужда от помощ, а аз си бях хуманист по душа. Той забави ход и спря до мен, след което каза: - Момиче, сама ли си тук? Трудно го разбрах понеже бе задъхан. Огледах се озадачено и му отвърнах: - Ами като гледам освен теб друг жив не виждам, така че най-вероятно съм сама. - Не, не, ти не разбираш. - Какво не разбирам. Сама съм. Гаджето ме заряза преди седмица, сама откраднах кола, за да се прибера тук и да спася нашите от опасна биологична зараза, паркирах тук и пак бях сама- креснах му аз и цялата се разтреперих. - А значи си сама, значи. . . . . можеш да ме качиш. Гневът ми лесно можеше да се прочете в погледа, който отправих към непознатия си събеседник. Дали от това или от нещо друго той се изплаши и побягна, а на мен ми остана само да се метна обратно зад волана и да отпраша към къщата на родителите си. Слизайки от колата забелязах, че вратата бе широко отворена и с кървави отпечатъци от пръсти по цялата дръжка. - Мамоооо. . . . . . таткооооо - извиках и влетях в двора. Не получих отговор, нямаше ги! Дали бяха успели да се спасят? Бях ужасена само от мисълта, че можа да ги е застигнала участта на хората, които видях по-рано. Обиколих цалата къща, градината, всичко, но освен няколко кървави отпечатъка нямаше нищо необичайно. Качих се в стаята си и събрах малко багаж - най-необходимото за оцеляването ми. Взех си и ножа, който много пъти ме е вкарвал в разправии с полицията, но нямах намерение да изхвърля. Спомних си как месеци наред го бях крила от родителите си за да не ми го вземат и ми стана отвратително. Ами ако не ги видех отново? Какво щях да правя? Отново се разплаках, метнах се в леглото и забих глава във възглавниците. Може би съм стояла така около 5-10 минути, може и да е било повече. Мигът ми на самосъжаление бе прекъснат от оглушителни трясъци и викове идващи изпод прозореца ми. Станах от леглото, приклекнах и допълзях до прозореца, надигнах се леко, за да видя какво се случва. - Какво по. . . . . . . стига бе! Ох, май го казах на глас. Тази реакция бе провокирана от "човека", вървящ в отсрещната градина. Той изглеждаше буквално като зомби. Да, зомби! Нямаше да повярвам, ако не го бях видяла с очите си, дори още не вярвах. - Ей, ей ти. Той като че ли се стресна, обърна се и извика: - Дени, помогни ми. Господи, беше жив и по-важното, познаваше ме. Вгледах се по-добре и го разпознах! - Миро! ? - Да, моля те слез и ми помогни. Грабнах ножа си и слязох долу. Той бе излязъл от градината, но едва ходеше. Какво по дяволите се случваше! ? - Миро, какво е станало? Кой те подреди така? - Сам се подредих докато бягах. - От кого? - По-скоро от какво, ти не знаеш ли? - Какво да знам? - Какво става със света. - Света, я чакай, не е ли само България? - Не апокалипсиса е засегнал всяка една страна. - Апокалипсис! ? Какъв апокалипсис? - Е сега, точно ти да не знаеш, не ми се вярва. Все пак е по твоята част. - В смисъл? - Амии. . . . зомбита. Ококорих се. Не вярвах на ушите си. Бях объркана, радостна и същевременно уплашена. Гледах го втренчено и не можех да обеля и дума. - Ехо, добре ли си ? - попита той размахвайки ръката си пред лицето ми. - Аз. . . . . . добре съм само. . . . ти сериозен ли си? - Да снощи чухме съобщението по новините, но помислихме че е някаква шега и го игнорирахме. Някъде към 5 сутринта се събудих от писъците на баба ми. Когато излязох видях как едно от тези същества я яде жива. Аз. . . . . . не направих нищо, не я спасих. . . . . . . . . дори не се опитах. - Не си можел, а и веднъж като е била ухапана нямало е как да и помогнеш. - Можех! - Нямало е как, повярвай ми, тя щеше да се превърне след няколко часа и да застраши твоето оцеляване. - Може и да си права, но ще го приема на по-късен етап. Сега какво ще правим? - Ами нашите ги няма вероятно са избягали без мен. . . . . ще трябва да се справяме сами. - Не говори така сигурен съм, че ако са можели са щели да те потърсят. - Тогава значи са мъртви. . . . . . - Неееее, стига! Сигурен съм, добре са. - От къде си толкова убеден? - Нашите ги измъкнаха на сила от вкъщи. Дойдоха някакви хора, издърпаха ги в някакъв фургон и ги отведоха. Точно след инцидента с баба. - А ти? Защо не са отвели и теб? - Нямам представа бях се скрил в къщата, те ме забелязаха, но не ме взеха просто ме оставиха. - Това е нечувано. Вярно е, не сме деца, можем да се грижим сами за себе си, но предвид ситуацията. . . . главата ми не го побира. - Имам теория. - Ще я споделиш ли с мен? - Разбира се. Значи мисля си, че събират само възрастните, за да ги извозят в безопасност, а с нас си правят експерименти колко дълго ще оцелеем сами. Накрая тези които оцелеят печелят играта. Нещо като "Игрите на глада" в зомби апокалипсис вариант. - А аз си мислех, че съм царицата на конспиративните теории. Съмнявам се, че правителството е толкова извратено, че да си играе игрички с нас за забавление. - Но преди време бях чел, че подготвят нещо подобно, мащабна игра с реални хора избиващи се един друг в името на оцеляването. - Ако е така тогава трябва сериозно да си поговоря с болния мозък родил тази идея. На четири очи! - И какво ще му направиш? - Не ти трябва да знаеш, повярвай ми. - Щом казваш, а ще може ли да гледам? - Даже ще е желателно. - Хахахах, добре ще очаквам с нетърпение този момент. - Хайде стига сме говорили, да се качваме в колата и да потегляме, губим ценно време. - Твоя ли е? Не знаех че имаш книжка. - Нямам и колата не е моя, откраднах я. Кофти ми е да го призная, ама си е така. - Няма защо да се чувстваш зле, вече често ще се налага да крадем. - Дано не си прав. . . . . . . . Скочихме в колата и отпрашихме към площада. Паркирах до автобусната спирка и потърсих телефон. - Какво търсиш - озадачен ме попита Миро. - Телефон. Трябва да се обадя на Габриела. - Няма сигнал, доста пъти пробвах преди да го осъзная. - О не, сега как ще се свържа с нея, как ще и кажа какво става и какъв е плана? - Ама ние имаме и план ли? - Дам, потегляме към Стара Загора! - Ами остави и бележка. - Имаш ли химикалка? - Не, само перманентен маркер. - Още по-добре, дай го. - Ето вземи, но какво ще. . . . . Преди да довърши аз вече бях излязла от колата, готова да приведа плана си в действие. Написах на стъклото на спирката с кого съм и на къде сме поели, каква кола карам и на кои места мисля да спра за почивка. Адресирах това до Габриела и пак влязох в колата. - Е, сега вече сме напълно готови да потеглим. . - казах аз докато си закопчавах колана. - Ами храна, вода? - Оу, прав си. Докато бях до спирката ми се стори, че вратата на магазина е отворена, да проверим там. - Хайде, но да побързаме преди онези гадини да са ни надушили. - Ооооо да, определено - кимнах с глава слизайки от колата. ; Вратата се оказа само леко открехната. Бутнах я, а тя тежко и бавно се отвори. Не знаех дали от склада няма да изскочи някое зомби и да се наложи да се борим за живота си, а Миро допълнително напрягаше обстановката. - Видя ли всичката кръв отвън ? - попита ме докато прибираше в един плик бутилки вода от хладилника. - Не мисля, че това е най-подходящата тема, която да обсъждаме предвид ситуацията в която сме. - Ммм да, май си права. Вземи шоколад, знаеш че имам ниско кръвно. - Знам и аз съм така. Няма как да пропусна, бъди спокоен. А и май имам хипоглекимия, така че без шоколад ще я закъсаме сериозно. - Оу не знаех. Извинявай. - Няма проблем, аз не му отдавам особено значение, а и само предполагам, може нищо да ми няма. - Нека не говорим за такива неща. - Прав си. Имаме работа за вършене. - Така е и май вече приключихме с нея. - Мисля че си прав, все пак не бива да прекаляваме. Грабнахме торбите с провизии и ги замъкнахме с мъка до колата. Натоварихме багажника, погледнахме за последно площада, на който не веднъж бяхме се събирали и играли на криеница до 8-9 вечерта и очаквано и двамата се разплакахме. Ясно ни беше, че може би за последно виждаме родното си място или поне това, което бе останало от него. Миро се приближи до мен и ме прегърна, а аз отвърнах защото определено имах нужда от подкрепа в момента. Поплаках малко в прегръдките му, след което се дръпнах, изтрих сълзите си и отправих поглед към пустия площад. - Сбогом, скъп дом! - промълвих едва. Качих се в колата, запалих, обърнах и потеглихме по безлюдното шосе към големия град. Нямахме представа какво ще ни донесе утрешният ден, но бяхме готови да го посрещнем без капчица страх и колебание. 2 Пътуването вървеше гладко, но никой не смееше да наруши неловкото мълчание. Дали Миро все още беше в шок или просто нямаше какво да ми каже? Аз исках да задам толкова много въпроси, но не смеех да отворя уста, защото виждах как той гледа през прозореца отнесено и сякаш всички неща, които бе видял и изпитал се изписваха по лицето му. Можех да видя болката, страха и отчаянието му. Личеше си че му липсва стария живот. Не мога да си кривя душата и да кажа, че на мен нямаше да ми липсва, но все пак бях и доволна от случващото се. Това щеше да е едно приключение, за което стотици пъти бях фантазирала вечер преди да заспя. Е разбира се това не беше единственото нещо, което се въртеше в главата ми преди сън, но другите ми мисли бяха на съвсем друга тематика подходяща само за лица над 18 години. При тази мисъл лицето ми се появи усмивка Миро забеляза доволното ми изражение и най-сетне наруши гробната тишина възцарила се в колата. - На какво се радваш? - Оу, не нищо - отвърнах гузно. - Определено не е нищо съдейки по доволната ти усмивка. Хайде де можеш да ми кажеш. Как можех да му кажа какво бе предизвикало усмивката ми, та ние на практика почти не си говорехме преди всичко това да се случи. Вярно е че бяхме роднини, но това, че бях аутсайдер в повечето случаи ме е държало далече от компанията, в която движеше той. Не се и познавахме толкова добре, че ако му споделя да не ме помисли за смахната. - Хайде де, какво го мислиш? Кажи ми. - Не съм сигурна дали би разбрал, все пак знаеш в какви отношения бяхме преди. - В какъв смисъл? - Ами ние почти не сме си общували, знаеш го добре. Нито ти ме познаваш, нито аз теб, а сме роднини. Не мислиш ли, че е жалко. - Имаш право - засрамен отговори той и наведе глава. - А защо е така? - Не знам ти никога не си общувала с мен и аз мислех, че просто съм ти неприятен или си прекалено надута. - Моля? ! Аз, надута? Ти определено не ме познаваш! Не говорех с теб, понеже и ти никога не си го правел. Мислех, че ме смяташ за луда и умишлено страниш от мен, за това не се и натрапвах. Приех мястото на изгнаник и честно казано се чувствам много добре така. - Явно и двамата доста сме грешили по отношение на другия. - Определено! Пък и на мен не ми е особено приятна компанията, в която си ти, така че не съжалявай. - И защо? Какво и е? - И питаш, само надути курви със самочувствие без покритие. Да, вярно външният им вид е повече от удивителен, но ако се крепят само на това. . . . . . . - Не е вярно, не са такива. - Щом казваш. Нямам намерение да водя безсмислени спорове. Сега ще кажеш, че говоря така защото завиждам и. . . . . . . . . . . . . - Не, не казвам че им завиждаш, но. . . . . . . . - Но какво? Аз не ги познавам ли? Живеят срещу нас вече 10 години и няма да ти казвам на какви покъртителни гледки съм ставала свидетел, когато вечер седя на прозореца и гледам звездите. Просто е отвратително, дори и само факта, че това което вършат се случва на вдигнати завеси. - Ти сериозно ли? - Ами не, шегувам се щото ми е скука. - Ох, слава богу за момент си помислих че говориш сериозно. - Оффф, явно сърказма не е за всеки. - Значи. . . . сериозно. . . . . господи не съм вярвал че са такива. - Е може би не цялата компания, но за съседките ми съм убедена. - Явно наистина не мога да преценявам хората. - Възможно е. Ще ме извиниш за въпроса, но мен за каква ме мислеше? - Амииии, нали няма да се обидиш? - Нищо не обещавам но кажи. - Смятах че си доста глупава и то не за друго, а защото бе се вързала на глупостите на онзи. - Кого имаш предвид? Бившия ми ли? - Точно! Той е лъжец и то първокласен. Не те заслужаваше, питай всеки който го познава и той ще ти каже същото. В този момент нямах какво да кажа. Само въздъхнах дълбоко и замълчах. Колкото и да не ми се искаше да го призная, той беше прав. За съжаление обаче го бях осъзнала прекалено късно. Е, не че не го знаех и след първия път в който ме заряза, но не исках да си призная че съмненията ми са били основателни. Не исках да призная пред себе си, че се бях влюбила в грешния човек. - Какво има, защо замълча? Да не би да те обидих. - Не просто. . . . . . . си напълно прав. Аз съм една влюбена глупачка. - В него ли? Момиче не ме разсмивай той не заслужава дори да си спомняш за него. - Какво да направя, не влияя на чувствата си, а и той беше съвсем различен в началото. Бе мил, грижовен, добър. Накара ме да се почувствам наистина обичана, а това не е постигал никой друг преди него. - Казах ти, изпечен лъжец е. - Мислиш, че не знам ли - гневно отвърнах - толкова пъти съм го хващала в лъжа, че им изгубих бройката. За бога той дори е ходел с друго момиче, когато беше с мен. Ако не беше разстоянието. . . . . . . . . . . Нервите ми не издържаха и вече бе трудно да сдържам сълзите си. Отбих от пътя и опрях глава в облегалката. Сълза след сълза запрепускаха по зачервените ми бузи. Ръцете ми затрепериха неудържимо, усмивката на лицето ми отдавна се бе изпарила. Миро протегна ръка и я сложи на рамото ми. - Стига, моля те, не си заслужава. - За него всичко си заслужава - прошепнах аз през сълзи. След което свалих лентата от китката си. - Какво е това? - До това се стига, когато болката е прекалено силна. Когато виждаш какво се случва и не можеш да направиш нищо, за да го спреш. - Заради него ли си причини това? - Заради него и безценната му Мария. И дори тя не е единствената. - Глупак, нещастник, копеле! Сега разбирам защо от няколко месеца насам не сваляш тази лента от ръката си. - Нямам избор, ако нашите разберат ще ме вкарат в лудница. - Ще го накарам да си плати не се бой. . . . . . . . . . Дени, чуваш ли ме всичко ще бъде наред. - Благодаря ти за загрижеността, но няма смисъл. - Има, има ти недей да го мислиш. Успокой се и не го мисли. Дай аз да покарам, за да си починеш. - Става, но след малко. Нека постоим още няколко минути тук. - Добре, твоя воля. - Не за друго, а за да ни понастигнат Габа и родителите й, ако въобще са се измъкнали живи от града. - Не говори така, естествено че са. И ето че отново настана тишина. Двамата гледахме празния път и не обелвахме и дума. От време на време се поглеждахме един друг, но без да кажем нищо. Това продължи около 15 минути, след което без дори да каже дума той слезе от колата дойде до моята врата и я отвори. Разбрах намека и покорно слязох. Минавайки зад колата погледнах пътя и забелязах тъмна фигура клатушкаща се на около километър зад паркирания ни автомобил. Побързах да се кача понеже ме беше страх, не че може да е едно от онези същества, а защото можеше да е непознат, търсещ превоз. В такива времена трябваше да внимаваме кого качваме в колата си, кого пускаме в дома си или временното си убежище. . . .