Малоумният (част 2)

Ако не ги срутиха те, кулите сами щяха да рухнат така, че не носиха никаква вина за страданието му, защото то настъпваше след падането на всяка от сградите му. Четеше се в очите му, в бръчките му, в гласа му.

Понякога говореше, отнесено, но можеше да каже по пет шест изречения в разговор. Случвало се беше да каже и повече, но малцина ги бяха слушали. Най-забавното и най-често повтаряното му изречение беше, че някой ден кулата му ще издържи и ще е най-красивото произведение на изкуството.

Обикновено след такова изказване гръмваше смях в случаи и през сълзи. Пияниците го наричаха светец, поетите които точно по едно и също време на годината посещаваха курорта го набедиха за свой брат. „

На няколко пъти разглезени чужденки при това жени от всякъде вместо с някой от щатните гларуси прекарваха с него което си беше по-жестоко от всяка подигравка, защото изглежда им вярваше, че са деца като него, а дъртите кобили просто се забавляваха и им се струваше адски възбуждащо, да се правят на Лолитки.

Кашляше и кихаше от сутринта, припадаше от простудите и пневмониите си. Прибираха го, че и го връзваха в болниците, но пак бягаше и пак повтаряше, че някой ден замъците му ще издържат и ще бъдат най-красивото творение на изкуството.

-Кога? – запита го една очарователна кошута веднъж.
С поетите ли се появи? И те не бяха сигурни. Твърде много страсти имаше в групата им, а тя макар и забележителна беше тих човек. Изглежда дойде с тях, но тъй се случи, че остана.

-Кажи ми.-прошепна му тя-Знаеш ли кога ще се случи това което очакваш?

-Опитвах се да го изчисля. Постоянно се опитвам да го изчисля, но с нещо формулата ми е незавършена. Вярна е и щом изчисля, всичко се променя, но кулата някой ден ще остане. Ще остане и ще е най-красивата…