Малоумният

Той остана пет годишен. Макар още на пет изглеждаше по-голям от връстниците си и знаеше да чете при това на не един език, не и на два, а на няколко.

Умножаваше и делеше многоцифрени числа, по-бързо от всички тогавашни сметачни машини, знаеше столиците на всички страни, датите и годините на земетресенията, на слънчевите й лунните затъмнения от пет века назад.

Рецитираше и отзад напред големи пасажи и от Библията, Илиадата, Панчатантра и Книга на мъртвите, прогнозираше правилно кой актьор ще изгрее като звезда и коя звезда ще залезе, напук на логичните аргументи. Напук на логичните аргументи се развиваше и той.

Трудно е да се опише регреса, белите петна които се появяваха в словореда му, в общуването му, в паметта му. На пръв поглед заприличваше на останалите, превръщаше се в нормално дете, знанията и умствените му способности вече отговаряха на възрастта му, но докато другите се развиваха при него промяната беше с отрицателен знак.

Постепенно другите пораснаха, превърнаха се във възрастни, те имаха деца които скоро ставаха емоционално по-зрели от него, следваха природният ход и скоро и те щяха да се превърнат в родители.

Отдавна всички бяха забравили гениалното дете и виждаха селският идиот който преди да започне лятото започваше да прави пясъчните си кули на плажа, да ги украсява с камъчета, да им се наслаждава, да се чувства като господар на царства които скоро щяха да се сринат.

За някои беше трогателен, за някой идеален обект върху който да разтоварят натрупаната си от ежедневието отрицателна енергия. Нямаше нужда да го ритат и плюят както често ставаше. Достатъчно беше да му стъпчат пясъчните кули и голямото дете се разридаваше.