Нощ на ужасите (част 8)
редакция:
Валя стоеше пред вратата на стаята, в която я бяхме оставили и се взираше в мен и Веско. Тя явно се беше свестила по-рано от очакванията ми. Изтръпнах от ужас!
Какво ли бе видяла? Какво ли си бе помислила? Ами ако кажеше на Мартин? Тя се ухили доволно и се обърна, може би, за да иде да търси Мартин. Трябваше да я спра! Скочих и за секунда вече бях зад нея, Хванах я и я блъснах в стената, след което казах:
- Ако кажеш и думичка на някой за това, което вида се мъртва, ясно ли е. МЪРТВА СИ!
- Оооо, определено ще кажа и най-вече на Мартин - каза тя и се разкикоти злобно.
- Нищо не е станало, така че няма какво да му казваш - казах аз и едва се сдържах да не я удуша.
- Да бе целуваш се с друг, ти на това ли викаш нищо - изкрещя тя силно?
- Първо не викай е второ, той ми налетя аз се дръпнах както сама видя - креснах и аз и увих ръце около врата й.
- Хмм, може и това да се е случило, нооо Мартин не видя, така че мога да му кажа каквото си поискам хихихи - злобно ми отвърна тя.
Не можех да се контролирам. Сетих се, че ножът, който бях намерила в кухнята на долния етаж още си виси на кръста ми. Отдръпнах едната си ръка от шията й и хванах дръжката на ножа. Рязко го извадих от калъфа и го притиснах към гърлото и.
Той бе толкова остър, че дори само с лекия натиск преряза кожата й. Аз се усетих и отслабих натиска, а на мястото, където до сега беше се впил ножа се появиха малко капчици кръв.
- Ти обаче май не се шегуваше за това, че ще ме убиеш - заговори уплашено Валентина.
- Моля!? Ти до сега да не си мислеше, че се базикам - гневно я скастрих аз?
- Ами да. Ти нямаш смелост да го направиш.
След тези думи чашата преля. Аз отдръпнах ножа от гърлото й и понечих да го забия в гърдите и, но някой хвана ръката ми. Извърнах глава, за да видя кой е и както предполагах там стоеше Веселин, кой бе обвил китката ми с длан и определено нямаше намерение да ме пуска.
- Остави ме да я довърша - казах ядосано аз.
- Не, не сега! Не тук! Знаеш, че другите ще разпитват - каза ми Веско.
- Ти не се меси бе грозник! Това е между мен и к*рвата - изкрещя му Валя!
Тези думи вяха най-голямата и грешка! Веселин пусна ръката ми и ме избута назад, след което застана пред Валентина, а тя запелтечи:
- Мо...мо...моля те не ме бий.
- Мъничко само - каза и той и й се изсмя злобно. След това замахна и й зашлеви такъв мощен шамар, че главата и се изви в страни, а самата тя се строполи на пода. Той я ритна в стомаха, а тя се сви, след което пълзешком излезе на балкона. Аз отидох при Веско и леко уплашена казах:
- Май че не биваше да я удряш, все пак е момиче.
- Да бе, момиче, не ме разсмивай. Едно истинско момиче не би се държало така - отговори ми той.
- Хмм, абе май че си прав. А ти защо реагира така на думите й - попитах го аз?
- Тя обиди мен, обиди и теб, а и трябваше да ти се реванширам за това което направих на балкона - засрамено отвърна той.
- Спокойно! Не те виня за нищо. Само никой не бива да разбира за случилото се и то не бива да се повтаря повече - строго казах аз.
- Няма, бъди спокойна - отговори ми той.
В този момент чухме пронизителното пищене на Валя и рязко извърнахме глави към балкона. Тя стоеше там, свита, с гръб към решетките, а пред нея лежеше главата на Стаси. Може би беше отворила раницата, за да търси храна или някакво оръжие, но за нейно нещастие бе открила нещо далеч по-различно. Бавно се приближих към нея и с подигравателен тон попитах:
- Смелата май нещо се е изплашила?
- Млъквай и прибери това чудо в раницата - каза тя изплашено.
- Ооо не, ти си я измъкнала от там, ти ще си я прибираш - казах аз и се обърнах, за да се прибера в стаята си.
- Чакай! Моля те, прибери я и ще направя каквото поискаш - започна да ми се моли тя.
- Сигурна ли си, ами ако поискам да си мълчиш пред Мартина за това което се случи - попитах я аз?
- В никакъв случай, по-скоро бих умряла - кресна тя.
Аз това и чаках, взех главата и започнах да я тикам в лицето и като повтарях:
- А сега, сигурна ли се, а сигурна ли си!
- Добре, добре няма да му кажа, махни това от мен - разписка се тя.
- Добре, но ако сглупиш да го направиш ще свършиш като нея - казах аз и прибрах главата в раницата.
След това се обърнах и отидох при Веско.
- Хайде да лягаме, че скоро ще се съмне и ще трябва да се измъкваме от тук - каза той и отиде до вратата на стаята си.
- Хей - викнах му аз.
- Да, какво - попита ме той леко стреснато?
- Благодаря!
- Няма защо! За теб, винаги - отговори ми той и се усмихна, след което влезе в стаята.
Аз също тихичко отворих вратата на нашата стая и на пръсти се промъкнах вътре. Противно на очакванията ми никой не се беше събудил от суматохата отвън. Аз бавно и внимателно се наместих до Марти в леглото и силно го прегърнах, минута по късно вече бях потънала в дълбок сън.
Всички други също кротко си спяха, а само Валя не бе посмяла да помръдне от мястото на което я бях оставила. Тя стоеше там и стреснато трепереше, а утрото наближаваше с всяка изминала секунда.
Неусетно слънцето започна да изгрява иззад планината, а лъчите му бързо си проправиха път измежду дърветата. Подразнена от светлината, проникваща в стаята през огромните стъкла на прозорците, се събудех и разтърках сънените си очи.
Марти бе обвил ръцете си около мен и плътно се бе притиснал към тялото ми. Протегнах ръка и го погалих по бузата, а после целунах челото му. Прекрасните му сиви очи ме погледнаха, а красивите му плътни устни прошепнаха:
- Още едно прекрасно събуждане!
- Ммм, разбира се.
- Още една целувка от малкото ми ангелче.
- Но аз не съм ангел - сведох засрамено глава.
- Хмм, а ти знаеш ли какво значи името ти?
- Родена на зазоряване до колкото ми е известно.
- И това е вярно, но има и друго значение - каза самодоволно Мартин.
- И какво е то -попитах го аз изненадано?
- Ами, бебче, знаеш ли кой е Луцифер?
- Ако не ме лъже паметта това е първият "паднал" ангел, прогонен от рая, защото завидял на Бог - прошепнах колебливо.
- Точно така, а знаеш ли как е наричан в българските преводи - отново попита той?
- Не, как?
- Деница - гордо заяви Мартин!
- Хмм, значи нося името на ангел, превърнал се в демон, звучи логично. Точно такава съм. От части ангел, от части демон - започнах да размишлявам на глас.
- За мен обаче си само ангелче, моето сладко паднало ангелче.
- Мммм, сладурчето мииии - казах аз и го разцелувах.
Разговорът ни явно бе събудил Габриела и Боби, но те само си стояха и ни гледаха, а от време на време тихичко се подсмиваха. Чувах ги, но не мислех да им обръщам внимание. В момента мислех единствено за сладките устни на Марти.
И как те докосваха шията ми и бавно се спускаха все по-надолу. Цялото ми тяло трепереше! Исках още и още! Тъкмо мислех да му се нахвърля и да разкъсам тениската му когато чух гласа на Божидар:
- Ако смятате да продължавате така...
- Какво? - прекъснах го аз - Ще станеш и ще излезеш ли?
- Не ще се присъединя към вас - отвърна той ухилен до уши.
- Хаха, тогава спираме - казах аз и станах от леглото - Вече дойде време да се стегнем и да се измъкнем от тук.
- Нека идем да събудим останалите - каза развълнувано Габи и скочи от леглото прескачайки пъргаво Боби. След това излетя през вратата на стаята ни и с трясък влетя в съседната стая.
- Ставайте, бързоооо. Хайде де поспаливциии - викаше тя.
Ние също я последвахме и започнахме да ръчкаме останалите, които се бяха завили през глава и упорито ни умоляваха да престанем.
След около 5 минути всички вече бяха станали и си събираха багажа. Не след дълго всичко бе готово, раниците бяха на гърбовете ни, бяхме се въоръжили с ножове, кутията с пиратки беше в джоба на Иво.
- Хора, къде е комплекта за първа помощ, с който превързахме Валя - попита Иван?
- Ооо, вярно! Щяхме да го забравим - възкликна Иво.
- Сигурно е в стаята при нея - каза Габи.
- Ще отида да го донеса - каза Иво и изтича в коридора.
Секунда по-късно се чу:
- А, хора, ето я Валя. Какво ли прави тук?
Ние изтичахме отвън при него и я видяхме. Точно както я бяхме оставили с Веско. Свита, с гръб, опрян в парапета на балкона. Но имаше нещо странно в очите и. Те бяха широко отворени и се взираха втренчено в нас.
- Какво й е? Защо ни гледа така - попита Габриела?
- Може да се е побъркала - подигравателно каза Божидар.
- Че на къде повече - добави Иван?
- Стига бе Ванко, недей така с лошо - подхилвайки се казах аз.
- Хайде де хора, сериозно, май нещо не е наред с нея - каза Веско. След това се наведе към мен и прошепна в ухото ми:
- Снощи да не си ходила пак при нея?
- Не, а ти - отвърнах също шепнейки?
- Не!
Останах много изненадана. Възможно ли беше да и е станало нещо от ударите?
Нямах ни най-малка представа. Докато си размишлявах Иво се отдели от групичката и закрачи към Валентина.
- Ем хора то май нищо и няма.
- Е как нищо - викна Божидар - не я ли виждаш как ни е зяпвала.
- Валя, добре ли си - провикна се Мартин, но отговор нямаше. Тя все така си стоеше и ни зяпаше. Иво вече беше на метър от нея когато изведнъж стреснато се отдръпна назад и извика.
- Май че открих проблема.
- Какъв е - попита Габи?
- Ами най-вероятно ножа, забит в главата й - отвърна Иво, като продължаваше да си отдръпва.
Всички го изгледахме с недоумение. А мислите в главата ми вече се подреждаха. Явно, след като си бяхме легнали Валентина бе останала там, дърварят сигурно я бе забелязал и е хвърлил един от ножовете си по нея.
За да докажа теорията си обаче трябваше да ида и да огледам ножа. Въпреки че леко ме беше страх започнах бавно да вървя към Валя и с всяка следваща крачка усещах как широко отворените и очи се впиват в мен и ме разкъсват.
Чувствах се виновна за смъртта и макар да не бях.
Знаех, че ако не бяхме се скарали така Веско нямаше да я удари и тя нямаше да остане отвън и да бъде убита. Но ние се скарахме защото Веско ме целуна. Това значеше ли, че той е виновен за смъртта й? В този миг си спомних нещо, което баща ми винаги ми е казвал, а именно "няма виновни, само потърпевши". Чек сега разбрах колко е вярно.
Нямаше смисъл да търся вината в никого, така или иначе нещо нямаше да се промени. Отново улисана в мислене не бях забелязала, че вече се намирах на около метър от Валя. Направих последната крачка и се наведох над сея, за да огледам по-добре ножа.
Теорията ми се потвърди! Същия беше, като тези, които видях на колана на лудия дървар. Обърнах се моментално и извиках на останалите:
- Хора, мисля че знам какво е станало.
- Ела и ни разкаже тогава - викна Мартин.
Аз закрачих към тях и заразказвах:
- Най-вероятно снощи тя се е свестила, след като си легнахме, по някаква причина е решила да излезе и да седне на балкона, но докато е седяла там дърварят я е забелязал и е хвърлил един от ножовете си.
- И разбра всичко това само с един поглед - учудено попита Габриела?
- Е че то не е трудно да се досети човек - отвърнах, след което попитах Иво - Ти не беше ли тръгнал за нещо?
- Оооо, вярно - каза той и се втурна към стаята на Валя.
Отне му само няколко секунди да намери комплекта за първа помощ и отново да се върне при нас. Задъхан той ми го подаде и каза:
- Ето, сложи ми го в раницата.
Аз изпълних молбата му. Вече бяхме готови да си идем у дома! Ах как сладко звучеше ,"дом". Тази, наглед обикновена дума, сега ми звучеше прекрасно. Докато се отправяхме към балкона всеки от нас мислеше единствено за дома. От къде знам ли?
Ами личеше си по щастливите усмивки, които бяха озарили лицата на всеки един! Иван грабна стълбата и я окачи на парапета. Мартин взе раницата с главата на Станислава, а Иво премести тялото на Валя в хижата.
Оставаше ни само да слезем долу и по пътеката през гората, да се върнем до селото. Изглеждаше толкова лесно, но за съжаление странните ми предчувствия отново се появиха. Усмивката изчезна!
Какво ли бе видяла? Какво ли си бе помислила? Ами ако кажеше на Мартин? Тя се ухили доволно и се обърна, може би, за да иде да търси Мартин. Трябваше да я спра! Скочих и за секунда вече бях зад нея, Хванах я и я блъснах в стената, след което казах:
- Ако кажеш и думичка на някой за това, което вида се мъртва, ясно ли е. МЪРТВА СИ!
- Оооо, определено ще кажа и най-вече на Мартин - каза тя и се разкикоти злобно.
- Нищо не е станало, така че няма какво да му казваш - казах аз и едва се сдържах да не я удуша.
- Да бе целуваш се с друг, ти на това ли викаш нищо - изкрещя тя силно?
- Първо не викай е второ, той ми налетя аз се дръпнах както сама видя - креснах и аз и увих ръце около врата й.
- Хмм, може и това да се е случило, нооо Мартин не видя, така че мога да му кажа каквото си поискам хихихи - злобно ми отвърна тя.
Не можех да се контролирам. Сетих се, че ножът, който бях намерила в кухнята на долния етаж още си виси на кръста ми. Отдръпнах едната си ръка от шията й и хванах дръжката на ножа. Рязко го извадих от калъфа и го притиснах към гърлото и.
Той бе толкова остър, че дори само с лекия натиск преряза кожата й. Аз се усетих и отслабих натиска, а на мястото, където до сега беше се впил ножа се появиха малко капчици кръв.
- Ти обаче май не се шегуваше за това, че ще ме убиеш - заговори уплашено Валентина.
- Моля!? Ти до сега да не си мислеше, че се базикам - гневно я скастрих аз?
- Ами да. Ти нямаш смелост да го направиш.
След тези думи чашата преля. Аз отдръпнах ножа от гърлото й и понечих да го забия в гърдите и, но някой хвана ръката ми. Извърнах глава, за да видя кой е и както предполагах там стоеше Веселин, кой бе обвил китката ми с длан и определено нямаше намерение да ме пуска.
- Остави ме да я довърша - казах ядосано аз.
- Не, не сега! Не тук! Знаеш, че другите ще разпитват - каза ми Веско.
- Ти не се меси бе грозник! Това е между мен и к*рвата - изкрещя му Валя!
Тези думи вяха най-голямата и грешка! Веселин пусна ръката ми и ме избута назад, след което застана пред Валентина, а тя запелтечи:
- Мо...мо...моля те не ме бий.
- Мъничко само - каза и той и й се изсмя злобно. След това замахна и й зашлеви такъв мощен шамар, че главата и се изви в страни, а самата тя се строполи на пода. Той я ритна в стомаха, а тя се сви, след което пълзешком излезе на балкона. Аз отидох при Веско и леко уплашена казах:
- Май че не биваше да я удряш, все пак е момиче.
- Да бе, момиче, не ме разсмивай. Едно истинско момиче не би се държало така - отговори ми той.
- Хмм, абе май че си прав. А ти защо реагира така на думите й - попитах го аз?
- Тя обиди мен, обиди и теб, а и трябваше да ти се реванширам за това което направих на балкона - засрамено отвърна той.
- Спокойно! Не те виня за нищо. Само никой не бива да разбира за случилото се и то не бива да се повтаря повече - строго казах аз.
- Няма, бъди спокойна - отговори ми той.
В този момент чухме пронизителното пищене на Валя и рязко извърнахме глави към балкона. Тя стоеше там, свита, с гръб към решетките, а пред нея лежеше главата на Стаси. Може би беше отворила раницата, за да търси храна или някакво оръжие, но за нейно нещастие бе открила нещо далеч по-различно. Бавно се приближих към нея и с подигравателен тон попитах:
- Смелата май нещо се е изплашила?
- Млъквай и прибери това чудо в раницата - каза тя изплашено.
- Ооо не, ти си я измъкнала от там, ти ще си я прибираш - казах аз и се обърнах, за да се прибера в стаята си.
- Чакай! Моля те, прибери я и ще направя каквото поискаш - започна да ми се моли тя.
- Сигурна ли си, ами ако поискам да си мълчиш пред Мартина за това което се случи - попитах я аз?
- В никакъв случай, по-скоро бих умряла - кресна тя.
Аз това и чаках, взех главата и започнах да я тикам в лицето и като повтарях:
- А сега, сигурна ли се, а сигурна ли си!
- Добре, добре няма да му кажа, махни това от мен - разписка се тя.
- Добре, но ако сглупиш да го направиш ще свършиш като нея - казах аз и прибрах главата в раницата.
След това се обърнах и отидох при Веско.
- Хайде да лягаме, че скоро ще се съмне и ще трябва да се измъкваме от тук - каза той и отиде до вратата на стаята си.
- Хей - викнах му аз.
- Да, какво - попита ме той леко стреснато?
- Благодаря!
- Няма защо! За теб, винаги - отговори ми той и се усмихна, след което влезе в стаята.
Аз също тихичко отворих вратата на нашата стая и на пръсти се промъкнах вътре. Противно на очакванията ми никой не се беше събудил от суматохата отвън. Аз бавно и внимателно се наместих до Марти в леглото и силно го прегърнах, минута по късно вече бях потънала в дълбок сън.
Всички други също кротко си спяха, а само Валя не бе посмяла да помръдне от мястото на което я бях оставила. Тя стоеше там и стреснато трепереше, а утрото наближаваше с всяка изминала секунда.
Неусетно слънцето започна да изгрява иззад планината, а лъчите му бързо си проправиха път измежду дърветата. Подразнена от светлината, проникваща в стаята през огромните стъкла на прозорците, се събудех и разтърках сънените си очи.
Марти бе обвил ръцете си около мен и плътно се бе притиснал към тялото ми. Протегнах ръка и го погалих по бузата, а после целунах челото му. Прекрасните му сиви очи ме погледнаха, а красивите му плътни устни прошепнаха:
- Още едно прекрасно събуждане!
- Ммм, разбира се.
- Още една целувка от малкото ми ангелче.
- Но аз не съм ангел - сведох засрамено глава.
- Хмм, а ти знаеш ли какво значи името ти?
- Родена на зазоряване до колкото ми е известно.
- И това е вярно, но има и друго значение - каза самодоволно Мартин.
- И какво е то -попитах го аз изненадано?
- Ами, бебче, знаеш ли кой е Луцифер?
- Ако не ме лъже паметта това е първият "паднал" ангел, прогонен от рая, защото завидял на Бог - прошепнах колебливо.
- Точно така, а знаеш ли как е наричан в българските преводи - отново попита той?
- Не, как?
- Деница - гордо заяви Мартин!
- Хмм, значи нося името на ангел, превърнал се в демон, звучи логично. Точно такава съм. От части ангел, от части демон - започнах да размишлявам на глас.
- За мен обаче си само ангелче, моето сладко паднало ангелче.
- Мммм, сладурчето мииии - казах аз и го разцелувах.
Разговорът ни явно бе събудил Габриела и Боби, но те само си стояха и ни гледаха, а от време на време тихичко се подсмиваха. Чувах ги, но не мислех да им обръщам внимание. В момента мислех единствено за сладките устни на Марти.
И как те докосваха шията ми и бавно се спускаха все по-надолу. Цялото ми тяло трепереше! Исках още и още! Тъкмо мислех да му се нахвърля и да разкъсам тениската му когато чух гласа на Божидар:
- Ако смятате да продължавате така...
- Какво? - прекъснах го аз - Ще станеш и ще излезеш ли?
- Не ще се присъединя към вас - отвърна той ухилен до уши.
- Хаха, тогава спираме - казах аз и станах от леглото - Вече дойде време да се стегнем и да се измъкнем от тук.
- Нека идем да събудим останалите - каза развълнувано Габи и скочи от леглото прескачайки пъргаво Боби. След това излетя през вратата на стаята ни и с трясък влетя в съседната стая.
- Ставайте, бързоооо. Хайде де поспаливциии - викаше тя.
Ние също я последвахме и започнахме да ръчкаме останалите, които се бяха завили през глава и упорито ни умоляваха да престанем.
След около 5 минути всички вече бяха станали и си събираха багажа. Не след дълго всичко бе готово, раниците бяха на гърбовете ни, бяхме се въоръжили с ножове, кутията с пиратки беше в джоба на Иво.
- Хора, къде е комплекта за първа помощ, с който превързахме Валя - попита Иван?
- Ооо, вярно! Щяхме да го забравим - възкликна Иво.
- Сигурно е в стаята при нея - каза Габи.
- Ще отида да го донеса - каза Иво и изтича в коридора.
Секунда по-късно се чу:
- А, хора, ето я Валя. Какво ли прави тук?
Ние изтичахме отвън при него и я видяхме. Точно както я бяхме оставили с Веско. Свита, с гръб, опрян в парапета на балкона. Но имаше нещо странно в очите и. Те бяха широко отворени и се взираха втренчено в нас.
- Какво й е? Защо ни гледа така - попита Габриела?
- Може да се е побъркала - подигравателно каза Божидар.
- Че на къде повече - добави Иван?
- Стига бе Ванко, недей така с лошо - подхилвайки се казах аз.
- Хайде де хора, сериозно, май нещо не е наред с нея - каза Веско. След това се наведе към мен и прошепна в ухото ми:
- Снощи да не си ходила пак при нея?
- Не, а ти - отвърнах също шепнейки?
- Не!
Останах много изненадана. Възможно ли беше да и е станало нещо от ударите?
Нямах ни най-малка представа. Докато си размишлявах Иво се отдели от групичката и закрачи към Валентина.
- Ем хора то май нищо и няма.
- Е как нищо - викна Божидар - не я ли виждаш как ни е зяпвала.
- Валя, добре ли си - провикна се Мартин, но отговор нямаше. Тя все така си стоеше и ни зяпаше. Иво вече беше на метър от нея когато изведнъж стреснато се отдръпна назад и извика.
- Май че открих проблема.
- Какъв е - попита Габи?
- Ами най-вероятно ножа, забит в главата й - отвърна Иво, като продължаваше да си отдръпва.
Всички го изгледахме с недоумение. А мислите в главата ми вече се подреждаха. Явно, след като си бяхме легнали Валентина бе останала там, дърварят сигурно я бе забелязал и е хвърлил един от ножовете си по нея.
За да докажа теорията си обаче трябваше да ида и да огледам ножа. Въпреки че леко ме беше страх започнах бавно да вървя към Валя и с всяка следваща крачка усещах как широко отворените и очи се впиват в мен и ме разкъсват.
Чувствах се виновна за смъртта и макар да не бях.
Знаех, че ако не бяхме се скарали така Веско нямаше да я удари и тя нямаше да остане отвън и да бъде убита. Но ние се скарахме защото Веско ме целуна. Това значеше ли, че той е виновен за смъртта й? В този миг си спомних нещо, което баща ми винаги ми е казвал, а именно "няма виновни, само потърпевши". Чек сега разбрах колко е вярно.
Нямаше смисъл да търся вината в никого, така или иначе нещо нямаше да се промени. Отново улисана в мислене не бях забелязала, че вече се намирах на около метър от Валя. Направих последната крачка и се наведох над сея, за да огледам по-добре ножа.
Теорията ми се потвърди! Същия беше, като тези, които видях на колана на лудия дървар. Обърнах се моментално и извиках на останалите:
- Хора, мисля че знам какво е станало.
- Ела и ни разкаже тогава - викна Мартин.
Аз закрачих към тях и заразказвах:
- Най-вероятно снощи тя се е свестила, след като си легнахме, по някаква причина е решила да излезе и да седне на балкона, но докато е седяла там дърварят я е забелязал и е хвърлил един от ножовете си.
- И разбра всичко това само с един поглед - учудено попита Габриела?
- Е че то не е трудно да се досети човек - отвърнах, след което попитах Иво - Ти не беше ли тръгнал за нещо?
- Оооо, вярно - каза той и се втурна към стаята на Валя.
Отне му само няколко секунди да намери комплекта за първа помощ и отново да се върне при нас. Задъхан той ми го подаде и каза:
- Ето, сложи ми го в раницата.
Аз изпълних молбата му. Вече бяхме готови да си идем у дома! Ах как сладко звучеше ,"дом". Тази, наглед обикновена дума, сега ми звучеше прекрасно. Докато се отправяхме към балкона всеки от нас мислеше единствено за дома. От къде знам ли?
Ами личеше си по щастливите усмивки, които бяха озарили лицата на всеки един! Иван грабна стълбата и я окачи на парапета. Мартин взе раницата с главата на Станислава, а Иво премести тялото на Валя в хижата.
Оставаше ни само да слезем долу и по пътеката през гората, да се върнем до селото. Изглеждаше толкова лесно, но за съжаление странните ми предчувствия отново се появиха. Усмивката изчезна!
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest
Подобни Истории
Рейтинг
3.8
Общо гласували: 52
514
419
312
27
10
Дай твоята оценка:
Коментари
"Поради недоволството на някой хора...", фъстъчке, това, че ти не умееш да понасяш градивни критики, виновният не съм аз, ясно ли ти е? "НякоЙ хорА".. хем единствено число, хем множествено... ама, че си умна, бре. Тцтц. Разбери го - не си нищо особено и има къде- къде по- хубави истории от твоята помия. Трябва да се научиш да приемаш и критики, освен похвали... първото е по- важно, а второ може всеки да го приема. Дай да ти видим следващата част от така "великия" разказ, за какво ще става, пък тогава ще те изкоментирам по- хубаво от всякога досега.
Кога ще му е развръзката на това нещо между другото?
Фъстъчке, да видим сега като я забави тая част колко добра ще е или ще е поредната помия от твоята така "важна", не приемаща критика особа.