Нощ на ужасите (част 9)

За щастие обаче и Веско бе усетил приближаващата опасност. Докато останалите слизаха по стълбата той ме издърпа в страни и прошепна в ухото ми:

- Усещаш го нали? Знаеш какво ни чака!
- Знам - прошепнах с едва доловим глас - и ми се плаче!
- Трябва да им кажем да внимават! Само от нас зависи дали всички ще се приберат живи!

След тези думи той ме хвана за раменете и силно ме разтърси. Дадох си сметка, че сега наистина е най-неподходящия момент да се размеквам. Бяхме на финала на своето приключение и не трябваше да показваме страх.

Все пак селото беше на не повече от 10-15 минути път пеша. Това ми даде кураж и след няколко секунди размисъл погледнах Веселин право в прекрасните тъмно кафяви, почти черни очи и гордо казах:

- Всички ще се измъкнем живи, всички!
Хванах ръката на Веселин и го изтеглих до стълбата. Направих жест с рака, за да го подканя да мине пред мен и той естествено го направи.

След като всички вече бяхме слезли Боби и Иван свалиха стълбата и я прибраха в раницата на Габи, защото сало тя беше почти празна.

- Оффф, натежа миии - започна да недоволство тя.
- Ще търпиш - скастри я Боби - На всички ни е тежко не си само ти.

- Хубаво де, не ми викай - отвърна му троснато.
- Стига сте се лигавили, тръгваме - намеси се Иво.

Габи и Боби млъкнаха засрамени и се отправиха към пътеката. След тях тръгнаха Иван и Иво, а аз Марти и Веско вървяхме най-отзад. Понеже все още не бяхме навлезли в гората и навсякъде около нас имаше поляни, отрупани с полски цветя.

Всевъзможни видове и цветове.
За любителка на природата, като мен, тази гледка беше уникална. А аромата ли? Той беше опияняващ! Пленителен! В миг усетих как Мартин пуска ръката ми и и се наведе, скъса едно красиво бяло цвете и ми го подаде.

- Ооо, благодаря ти! Прекрасно е - възкликнах, като го поех от ръката му.
- Красиво цвете за красивото ми ангелче - отвърна той.

Това още повече подразни Веселин и той избърза напред.
- Какво му е - попита ме Мартин?
- Нямам представа, може би ревнува?
- Възможно е - нервно каза Марти.

- Не се цупи сладичкото ми, аз съм си твоя и на никой друг - опитах се да го успокоя.
- Права си така е - каза той и ме целуна тъй страстно сякаш не бе ме целувал от години.

В този миг силни крясаци огласиха гората и от дърветата си разхвърчаха птици. Двамата само се спогледахме и хукнахме по посока на писаците. Още от далече видяхме, че всички останали се бяха струпали около нещо.

Но някой май липсваше! Щом стигнахме при другите разбрахме, че един от страховете ни се е сбъднал. Габриела лежеше на земята, а единият и крак бе оловен в капан за вълци.

- Какво се случи - притеснено заразпитвах.
- Както си вървеше и си закачаше с мен изведнъж изпищя и се свлече. Тогава забелязахме капана, скрит в нападалите борови иглички - обясни Божидар.

- О, ужас! Сега ще сме по-бавни и по-лесна мишена - уплашено каза Габи, която вече едва издържаше да не се разпищи от болка - Оставете ме тук, така ще успеете поне вие да се измъкнете.

- Те луда ли си! В никакъв случай! Иване, хвани я, за да махнем капана и да я превържем - каза Иво.
- Не, не, не, ще болиии - запротестира Габи.
- Искаш ли да живееш - извика Иво.

- Ами искам - каза тя стреснато.
- Млък тогава.

Той внимателно отвори капана и измъкна крака на Габи, след което го превърза и драмата с Иван и помогнаха да се изправи. През времето, в което Иван и Иво упорито се бореха с хленчещата Габриела, Веско бе успял да направи две патерички, с които тя можеше да се придвижва и без наша помощ.

Пак потеглихме по пътечката, но вече внимавахме и добре оглеждахме местата, където стъпвахме. Скоро щяхме да излезем от гората и да стигнем язовира, а после оставаха само стотина или двеста метра, за да влезем в самото село. Някой обаче беше твърдо решен да ни попречи! Неговият поглед зорко ни наблюдаваше измежду дърветата!

- Усещате ли това - попита Боби?
- Кое - отвърнахме.

- Сякаш дърветата ме гледат - оглеждайки се каза Божидар.
- Прав си, все едно някой се взира право в мен - каза и Иван и също уплашено започна да се оглежда.
В този миг покрай ухото ми профуча нещо със страшна скорост.

Беше нож, който се заби в гърба на стоящият пред мен Иван. Аз гледах как той се свлече и закрещя, но за пореден път се бях вцепенила. Останалите се обърнаха и щом го видяха моментално му помогнаха да се изправи. Нямахме повече време да се оглеждаме и чудим дали дърветата ни гледат.

Забързахме през гората до колкото ни позволяваше състоянието на Иван и Габи и се надявахме всеки момент да видим язовира. И ето че това се случи. Бистрите води, осветявани от слънцето, се показаха между дърветата. Щом вече бяхме извън гората дадохме няколко минутки почивка на двамата ранени и седнахме на пясъка.

Предполагах, че дърварят няма да напусне сигурното си убежище, за да ни гони из селото, така че поне за миг бях спокойна. Той обаче беше на съвсем друго мнение!

Следващата част е финала!