Тоталната обърканост на един младеж.
редакция:
Привет скъпи читатели.
От дълго време обмислях варианта да напиша тази констатация, относно себе си, и най-сетне се реших.
Истината е че аз съм един твърде объркан човек, може би нереален, поне аз като такъв се чувствам.
Нека започнем с това че, в живота си има точно определени закони, правила, норми, просто обикновените неща на битието, през които всеки жив, нормален човек преминава. При мен обаче, всички мисловни процеси, са коренно различни от на останалите хора. И точно това поражда в мен чувството за странност, усещането че сякаш няма път за такъв като мен, усещането че явно съм някаква грешка на този свят.
Още от дете, бях отдръпнат от съучениците си, там нямах нито един приятел, не смеех дори да заговоря някого, защото просто нямах думи които да кажа, не знаех как да започна диалог, нито пък за какво да говоря. Пълен отшелник бях, през 8-те години в които учех.
Съучениците ми имаха разни свои занимания, като например да опипват момичетата из тоалетните, да бягат от часовете, да пушат и такива темподобни неща. Мен нищо от тези неща не ме привличаше, исках да бъда примерен, и нормален, да не се отдавам на пороците. Добре обаче, постепенно започна терорът в училище. Бях мачкан, потъпкван, нещо като аутсайдер.
Страхувах се да повиша тон на някого, или да вляза в спор с който и да е. И всички в даскалото усещаха страховете и притесненията ми. Това разбира се, ги тласкаше да продължават с обидите си спрямо мен. В последствие докато минаваха годините, все повече установявах че аз наистина съм коренно различен. Не можех да си отговоря на много въпроси, и затъвах все повече в нищото.
Мечтаех да се извися, да постигна нещо в живота, та нали всеки жив и нормален човек се стреми към това? Да, но при мен беше различно. Аз исках, имах желание, но винаги имаше спирачки които ме спираха да направя каквато и да било стъпка.
Нерешителността, социалната фобия откъм хората, страхът и куп други причини ме спираха да вървя напред. Всяваха в мен колебания, и винаги стигах до извода "не по дяволите, ще се проваля, просто не мога, не ставам за нищо".
Точно тези думи звучаха в съзнанието ми всеки път, при което винаги крайният резултат беше, да се свия в ъгъла, и часове наред да плача, и да не говоря дори със семейството си. Сега може би всички биха казали че съм слабак, че съм жалък и какъв ли не. И да, вероятно съм такъв, а казват мъж съм бил, трябвало да бъда силен, но аз не съм.
Все пак съм човек и имам човешки чувства, твърде раними за съжаление. А може би страдам от хипер чувствителност или не знам, нещо такова. Много хора са ме упреквали, съдили и наранявали, но никой не знае какво е да си такъв какъвто съм аз, и никой не може да го разбере, докато не го е изпитал на собствен гръб.
Това е по силно от мен самият, то ми действа толкова депресиращо, че ме срива дори физически, никак не е лесно.
Ще се опитам да го обясня максимално точно и кратко, за да бъда по добре разбран въпреки че, пишейки тези редове, аз нямам на идея как да си подредя мисълта, нито как точно да опиша това което е вътре в мен, и което чувствам. Но ще направя поне опит, все пак от него глава не боли.
За останалите хора по принцип не представлява никакъв проблем, да отидат и да заговорят някого, било то момиче или момче, няма значение. За мен обаче това е особена трудност, и винаги си мисля че не мога да подхвана реален разговор, че ще се изложа, и че няма с какво да впечатля даден човек.
Имал съм няколко случаи в които по стечение на обстоятелствата съм попадал сред повече хора, и ефектът е бил катастрофален. Едно че съм се излагал, второ че през цялото време бях толкова напрегнат че не знаех на кой свят се намирам. По принцип тотално се сдухвам при подобни случаи.
Другото, което е странно при мен, това е че имам непреодолимото желание да си имам приятелка, да се обичаме истински и много силно, но само при мисълта че от мен се иска да направя първата крачка, че трябва да изляза с това момиче някъде, да седнем заедно някъде, и това за мене е трудност.
Просто имам някаква фобия, нямам никакво желание да се показвам пред хора, мразя баровете, дискотеките, предпочитам просто да се разхождам, или да си стоя в къщи, отколкото да съм сред такива места. Просто не си се представям по този начин.
И не само това, в главата ми започват куп мисли, като например, едва ли някое момиче би ме приело при положение че самият аз осъзнавам че съм един отшелник, отдръпнат, абстрахиран от света. Дали има такова момиче което би ме разбрало и би приело начинът ми на живот?
Как бих могъл да имам момиче при положение, че съм толкова разколебан, дори да заговоря някого, да направя нещо за някого. Имам и друг проблем! От малък съм слаботелесен, и то доста. Това ме комплексира, имайки предвид че повечето момичета се впечатляват от мускулести тела, а не от някакви финни момченца като мен.
И така, това са само някои от нещата които нахлуват в съзнанието ми и ме мъчат, а далеч това не е всичко. А за останалите хора, може би тези неща които изброих не са никакъв проблем, те просто са част от ежедневието и не представляват никаква трудност за нормалният човек, но истината е че аз не съм нормален.
Явно наистина не съм. Може би трябва сам да си действам, да се променя, да преодолея всички тези фобии, и излишни мисли, но не е толкова лесно. Имало е случаи, в които съм си казвал: "излизам и ще пробвам, ще заговоря някого, ще опитам да не се поддавам на това чувство". Но изведнъж просто се стресирам, това чувство ме обзема, губя сякаш мислите си, и съм до там.
От това ми става зле и физически, започва да ме боли глава, понякога изпитвам чувство на силна умора, и това е все по често. Просто не се чувствам добре физически и това е от години наред. Така живея вече 23 години почти. След като завърших основното си образование, се бях тотално сринал, може би от прекалените проблеми в училище, от проблемите в семейството, и бях изпаднал в много гадна депресия.
Прекъснах училище, после пробвах да започна пак, но така и не упях да завърша средното си образование. А това е голяма пречка особено в днешния напрегнат и сложен живот.
От няколко години насам, аз просто не се виждам като нормален човек, дори не си представям какво мога да постигна от тук нататък, как изобщо ще живея, и мога ли въобще да съм нормален човек? Аз не мисля че мога.
Има и една друга тема, която искам да засегна. Например за огромна част от мъжете в днешни дни, е важен само секса. Те гледат на жените като обекти за секс и нищо повече. Докато при мен е коренно различно и в това отношение. Мразя понятието секс, защото го свързвам с перверзии, за мен секса е една грубост, той е телесно удоволствие, но не е любов.
В секса няма чувство, има само полови първични инстинкти, а аз не искам това, и никога не съм искал това. Гледам на жените като на нормални хора, а не като някакви играчки с които само да задоволявам нуждите си. Възхищавам се на понятието любов, защото когато правиш любов, тя се прави с чувство, тя е красива.
Макар да не съм изпитал чувството да си полово активен, аз от сега съм сигурен, че любовта и секса са две коренно различни неща. За това изпитвам някаква омраза, отвращение към извратените хора, просто не мога да ги приема за нормални.
Като стана дума за омраза и отвращение, искам да споделя и останалите неща около себе си , които са пряко свързани с тази тема.
От няколко години, аз се превърнах буквално в човекомразец. Започнах да изпитвам ненавист към хората, може би защото виждам че днес те са лоши, безчувствени и празнодушни. Всеки гледа да доминира над по слабите чрез насилие, чрез жестокост, хората са лицемерни, и не те разбират.
На моменти си представям как тръгвам по улиците с нож в ръка, и как обливам в кръв всички гадове, насилници, и всякакви такива типове. Някакси се определям като прекалено морален тип, търсещ справедливостта. Изпитвам гняв и силна злоба към света като цяло, а в същото време не намирам и мястото си в никаква човешка среда.
Аз съм непреспособим, неразбираем. Това е! Имам чувството че в мен се борят няколко личности. Едната сякаш е властна и иска да всява ред и възмездие, а другата е пълна противоположност, и изпитва страх и болка.
Даже на моменти си мисля че непрекъснато съм под опасност, под заплаха, че някой иска да ми навреди. Това чувство си е вътре в мен, винаги когато изляза от къщи на вън. Макар че през последните месеци съм станал пълен затворник и дори не излизам от къщи.
И така, се блъскат вътре в мен тези многото раздвоени личности и дефакто нямам никакъв напредък в себе си, и тъпча на едно и също място, даже затъвам все повече.
Преди повече от две години, реших да се посветя на нещо, за да намеря някаква цел за която да живея и да намирам сили да се будя сутрин.
Реших да го направя, да си избера цел, нещо като кауза която да преследвам, и го реших не за друго ами просто защото бях пред самоубийство. Да, бях твърдо решен да сложа край на живота си.
И избраната цел в живота ми, стана България! Започнах да чета исторически факти, станах родолюбец и нещо като държавен шовинист. Представях си как Родината се въздига и идват хубави дни, както и светло бъдеще за българският народ.
Между другото, винаги съм изпитвал ненавист към определени нации, като например турци, роми, негри, евреи и т.н. Не ги понасям заради манталитета им, заради престъпленията които са извършвали не веднъж спрямо българският народ. Просто органически не ги понасям, изпитвам някаква непоносимост към тях.
И така, четях за героизма на предците ни, както и за войните и революциите през които сме преминали. Пусках си някакви патриотични-националистически песни. Някакси просто заживях с тази идея, с тази мисъл.
И тази идеология ми дава сили и до днес да. Действително, безкрайната ми любов към отечеството и омразата ми към душманите, ми дават някакви сили да живея. Но това не ми оправя фобиите и живота.
Гордея се с това че обичам родната си земя, че съм се поучил от историята си, гордея се до известна степен че съм различен от другите. Радвам се също че не съм някакъв извратеняк, или пък човек без цел в живота. Истински съм, и това ме радва поне малко.
Имам цели, имам мечти, но те явно са трудно постижими, поне за човек като мен. Харесвам някои неща в себе си, но не харесвам объркаността си. Тези чувства на болка и омраза, стават все по силни в мен, и ме тровят някакси, не за друго а просто защото нямам смелостта да излея омразата си, и нямам възможността да отдам любовта която имам в сърцето си.
Бързо се изнервям, вбесяват ме дори и малките неща. Разбити са ми нервите предполагам но то и няма как да не са, понеже живота ми не е никак розов. Много хора биха ме съдили може би, не се и съмнявам в това. Биха ме упреквали заради това че мразя, заради това че не се "вземам в ръце" и че съм толкова слаб. Но от друга страна, това е нелогично и неправилно.
Не можеш да съдиш никого в този живот, при положение че ти не знаеш причините заради които този човек е станал такъв. Ти не си живял с него, не си запознат с битието му, нито с това което е преживял. В крайна сметка никой не се ражда такъв, човек става някакъв в следствие на нещо, на някакви първопричини които са довели до това мислене, до тези констатации.
Егоистично е да се говори отстрани, кое как било, и да си мислят хората че е толкова лесно. Да, за нормалните хора е лесно, но за мен и за такива като мен не е. Моята психика е устроена по друг начин, сякаш съм пуснат от друга планета /наистина така се чувствам/.
Бях едва дете 2-ри клас когато имах поставена диагноза страхова невроза.
Това беше от преглед при психолог, дори пиех силни хапчета за нерви от които през повечето време спях. Но никога не е имало кой да ми подаде ръка, кой да ме изслуша, да ми помогне да се преборя, да си отмъстя на тези които разбиха живота ми, да намеря правилния път по който да поема, да живея просто нормално. Аз това искам, нищо друго не искам!
И операция съм претърпял, когато бях 6-ти клас. Тази операция засяга половите ми органи но няма да навлизам в подробности. И това надживях, но останаха горчивите последици в съзнанието ми.
В момента се чувствам като един удавник, борещ се за глътка въздух. Сякаш съм в тежко тресавище което ме влече все по надолу, и държа ръката си протегната, с надежда да се появи някой , който да хване протегната ми ръка и да ме измъкне на брега. Но не намирам такъв човек, спасители днес няма, човек за човека превърна се във вълк.
Бях гледал преди време един филм, твърде интересен. Разказваше се за едно момче, в подобно на моето положение, с почти същите проблеми. Проблемно детство, проблемни тийнейджърски години , с две думи - труден живот. То живя така години наред, докато накрая съдбата му се усмихна, и то успя да се свърже с някакъв мъдър и силен човек.
Този човек му подаде ръка на момчето, помогна му. Взе го при себе си, чрез медитации, тренировки и някакви други техники, този човек успя да промени цялото съзнание на това момче. Закали духът му, премахна от него страховете му.
И така това момче стана коренно друг човек, и то само за няколко месеца, благодарение на този човек който му помогна. А ако не му беше помогнал, това момче беше обречено, така както аз съм обречен да бъда никой и нищо, докато умра.
Този филм остави голям отпечатък в подсъзнанието ми. Дълго време го помнех, и в същото време ми ставаше още по гадно, защото осъзнавах че това само във филмите е възможно нали? С мен не би могло да се случи такова спасение и изцеление. В реалният живот, такива велики спасители май не съществуват.
А аз усещам, че точно от такава промяна се нуждая. Тотална смяна на психиката ми, защото съм сигурен че имам някакво психическо разстройство, дори да не е сериозно, то е пречка в живота ми. Не казвам че съм луд, нито пък търся съжаление.
Ако бях луд, нямаше да пиша тази статия, нямаше да знам дори кой съм нали? Аз съм просто объркан, аз съм човекът - уникум. Който има крещяща нужда от изцеление, но вече е загубил надежда. А да те съжаляват, това е гадно, за предпочитане е да ти съчувстват, да те разбират.
От това имаме нужда, ние обърканите и различни хора. Дори психолозите твърдят че в случаи като моя, е нужно месеци лечение, и чак тогава може би след този процес, ще мога да навляза в реалният човешки живот и да живея по нормален начин.
А не може така изведнъж да стане промяната. Това е сериозна обърканост, и ме убива. Но за къде, та аз съм без образование, без парични възможности. Просто моите идеи вече са изчерпани. А дните си текат, всеки ден едно и също, дори сънят ми не е нормален понеже сънувам ужасни кошмари които ме обсебват и озадачават още повече.
А имам мечти, имам цели, имам стремежи. Искам да стана силен човек, и нормален. Да не се страхувам от нищо и никого, да мога да поема сам животът си, все пак съм на 23, крайно време му е. Искам да съм нормален и тези неща които за другите хора не са проблем, и за мен да не са.
Да посрещам всичко по абсолютно нормален начин. Искам да живея, ето това искам! Но не мога да го постигна сам, усещам че не мога, и не си въобразявам, а го чувствам че е така.
От дълго време обмислях варианта да напиша тази констатация, относно себе си, и най-сетне се реших.
Истината е че аз съм един твърде объркан човек, може би нереален, поне аз като такъв се чувствам.
Нека започнем с това че, в живота си има точно определени закони, правила, норми, просто обикновените неща на битието, през които всеки жив, нормален човек преминава. При мен обаче, всички мисловни процеси, са коренно различни от на останалите хора. И точно това поражда в мен чувството за странност, усещането че сякаш няма път за такъв като мен, усещането че явно съм някаква грешка на този свят.
Още от дете, бях отдръпнат от съучениците си, там нямах нито един приятел, не смеех дори да заговоря някого, защото просто нямах думи които да кажа, не знаех как да започна диалог, нито пък за какво да говоря. Пълен отшелник бях, през 8-те години в които учех.
Съучениците ми имаха разни свои занимания, като например да опипват момичетата из тоалетните, да бягат от часовете, да пушат и такива темподобни неща. Мен нищо от тези неща не ме привличаше, исках да бъда примерен, и нормален, да не се отдавам на пороците. Добре обаче, постепенно започна терорът в училище. Бях мачкан, потъпкван, нещо като аутсайдер.
Страхувах се да повиша тон на някого, или да вляза в спор с който и да е. И всички в даскалото усещаха страховете и притесненията ми. Това разбира се, ги тласкаше да продължават с обидите си спрямо мен. В последствие докато минаваха годините, все повече установявах че аз наистина съм коренно различен. Не можех да си отговоря на много въпроси, и затъвах все повече в нищото.
Мечтаех да се извися, да постигна нещо в живота, та нали всеки жив и нормален човек се стреми към това? Да, но при мен беше различно. Аз исках, имах желание, но винаги имаше спирачки които ме спираха да направя каквато и да било стъпка.
Нерешителността, социалната фобия откъм хората, страхът и куп други причини ме спираха да вървя напред. Всяваха в мен колебания, и винаги стигах до извода "не по дяволите, ще се проваля, просто не мога, не ставам за нищо".
Точно тези думи звучаха в съзнанието ми всеки път, при което винаги крайният резултат беше, да се свия в ъгъла, и часове наред да плача, и да не говоря дори със семейството си. Сега може би всички биха казали че съм слабак, че съм жалък и какъв ли не. И да, вероятно съм такъв, а казват мъж съм бил, трябвало да бъда силен, но аз не съм.
Все пак съм човек и имам човешки чувства, твърде раними за съжаление. А може би страдам от хипер чувствителност или не знам, нещо такова. Много хора са ме упреквали, съдили и наранявали, но никой не знае какво е да си такъв какъвто съм аз, и никой не може да го разбере, докато не го е изпитал на собствен гръб.
Това е по силно от мен самият, то ми действа толкова депресиращо, че ме срива дори физически, никак не е лесно.
Ще се опитам да го обясня максимално точно и кратко, за да бъда по добре разбран въпреки че, пишейки тези редове, аз нямам на идея как да си подредя мисълта, нито как точно да опиша това което е вътре в мен, и което чувствам. Но ще направя поне опит, все пак от него глава не боли.
За останалите хора по принцип не представлява никакъв проблем, да отидат и да заговорят някого, било то момиче или момче, няма значение. За мен обаче това е особена трудност, и винаги си мисля че не мога да подхвана реален разговор, че ще се изложа, и че няма с какво да впечатля даден човек.
Имал съм няколко случаи в които по стечение на обстоятелствата съм попадал сред повече хора, и ефектът е бил катастрофален. Едно че съм се излагал, второ че през цялото време бях толкова напрегнат че не знаех на кой свят се намирам. По принцип тотално се сдухвам при подобни случаи.
Другото, което е странно при мен, това е че имам непреодолимото желание да си имам приятелка, да се обичаме истински и много силно, но само при мисълта че от мен се иска да направя първата крачка, че трябва да изляза с това момиче някъде, да седнем заедно някъде, и това за мене е трудност.
Просто имам някаква фобия, нямам никакво желание да се показвам пред хора, мразя баровете, дискотеките, предпочитам просто да се разхождам, или да си стоя в къщи, отколкото да съм сред такива места. Просто не си се представям по този начин.
И не само това, в главата ми започват куп мисли, като например, едва ли някое момиче би ме приело при положение че самият аз осъзнавам че съм един отшелник, отдръпнат, абстрахиран от света. Дали има такова момиче което би ме разбрало и би приело начинът ми на живот?
Как бих могъл да имам момиче при положение, че съм толкова разколебан, дори да заговоря някого, да направя нещо за някого. Имам и друг проблем! От малък съм слаботелесен, и то доста. Това ме комплексира, имайки предвид че повечето момичета се впечатляват от мускулести тела, а не от някакви финни момченца като мен.
И така, това са само някои от нещата които нахлуват в съзнанието ми и ме мъчат, а далеч това не е всичко. А за останалите хора, може би тези неща които изброих не са никакъв проблем, те просто са част от ежедневието и не представляват никаква трудност за нормалният човек, но истината е че аз не съм нормален.
Явно наистина не съм. Може би трябва сам да си действам, да се променя, да преодолея всички тези фобии, и излишни мисли, но не е толкова лесно. Имало е случаи, в които съм си казвал: "излизам и ще пробвам, ще заговоря някого, ще опитам да не се поддавам на това чувство". Но изведнъж просто се стресирам, това чувство ме обзема, губя сякаш мислите си, и съм до там.
От това ми става зле и физически, започва да ме боли глава, понякога изпитвам чувство на силна умора, и това е все по често. Просто не се чувствам добре физически и това е от години наред. Така живея вече 23 години почти. След като завърших основното си образование, се бях тотално сринал, може би от прекалените проблеми в училище, от проблемите в семейството, и бях изпаднал в много гадна депресия.
Прекъснах училище, после пробвах да започна пак, но така и не упях да завърша средното си образование. А това е голяма пречка особено в днешния напрегнат и сложен живот.
От няколко години насам, аз просто не се виждам като нормален човек, дори не си представям какво мога да постигна от тук нататък, как изобщо ще живея, и мога ли въобще да съм нормален човек? Аз не мисля че мога.
Има и една друга тема, която искам да засегна. Например за огромна част от мъжете в днешни дни, е важен само секса. Те гледат на жените като обекти за секс и нищо повече. Докато при мен е коренно различно и в това отношение. Мразя понятието секс, защото го свързвам с перверзии, за мен секса е една грубост, той е телесно удоволствие, но не е любов.
В секса няма чувство, има само полови първични инстинкти, а аз не искам това, и никога не съм искал това. Гледам на жените като на нормални хора, а не като някакви играчки с които само да задоволявам нуждите си. Възхищавам се на понятието любов, защото когато правиш любов, тя се прави с чувство, тя е красива.
Макар да не съм изпитал чувството да си полово активен, аз от сега съм сигурен, че любовта и секса са две коренно различни неща. За това изпитвам някаква омраза, отвращение към извратените хора, просто не мога да ги приема за нормални.
Като стана дума за омраза и отвращение, искам да споделя и останалите неща около себе си , които са пряко свързани с тази тема.
От няколко години, аз се превърнах буквално в човекомразец. Започнах да изпитвам ненавист към хората, може би защото виждам че днес те са лоши, безчувствени и празнодушни. Всеки гледа да доминира над по слабите чрез насилие, чрез жестокост, хората са лицемерни, и не те разбират.
На моменти си представям как тръгвам по улиците с нож в ръка, и как обливам в кръв всички гадове, насилници, и всякакви такива типове. Някакси се определям като прекалено морален тип, търсещ справедливостта. Изпитвам гняв и силна злоба към света като цяло, а в същото време не намирам и мястото си в никаква човешка среда.
Аз съм непреспособим, неразбираем. Това е! Имам чувството че в мен се борят няколко личности. Едната сякаш е властна и иска да всява ред и възмездие, а другата е пълна противоположност, и изпитва страх и болка.
Даже на моменти си мисля че непрекъснато съм под опасност, под заплаха, че някой иска да ми навреди. Това чувство си е вътре в мен, винаги когато изляза от къщи на вън. Макар че през последните месеци съм станал пълен затворник и дори не излизам от къщи.
И така, се блъскат вътре в мен тези многото раздвоени личности и дефакто нямам никакъв напредък в себе си, и тъпча на едно и също място, даже затъвам все повече.
Преди повече от две години, реших да се посветя на нещо, за да намеря някаква цел за която да живея и да намирам сили да се будя сутрин.
Реших да го направя, да си избера цел, нещо като кауза която да преследвам, и го реших не за друго ами просто защото бях пред самоубийство. Да, бях твърдо решен да сложа край на живота си.
И избраната цел в живота ми, стана България! Започнах да чета исторически факти, станах родолюбец и нещо като държавен шовинист. Представях си как Родината се въздига и идват хубави дни, както и светло бъдеще за българският народ.
Между другото, винаги съм изпитвал ненавист към определени нации, като например турци, роми, негри, евреи и т.н. Не ги понасям заради манталитета им, заради престъпленията които са извършвали не веднъж спрямо българският народ. Просто органически не ги понасям, изпитвам някаква непоносимост към тях.
И така, четях за героизма на предците ни, както и за войните и революциите през които сме преминали. Пусках си някакви патриотични-националистически песни. Някакси просто заживях с тази идея, с тази мисъл.
И тази идеология ми дава сили и до днес да. Действително, безкрайната ми любов към отечеството и омразата ми към душманите, ми дават някакви сили да живея. Но това не ми оправя фобиите и живота.
Гордея се с това че обичам родната си земя, че съм се поучил от историята си, гордея се до известна степен че съм различен от другите. Радвам се също че не съм някакъв извратеняк, или пък човек без цел в живота. Истински съм, и това ме радва поне малко.
Имам цели, имам мечти, но те явно са трудно постижими, поне за човек като мен. Харесвам някои неща в себе си, но не харесвам объркаността си. Тези чувства на болка и омраза, стават все по силни в мен, и ме тровят някакси, не за друго а просто защото нямам смелостта да излея омразата си, и нямам възможността да отдам любовта която имам в сърцето си.
Бързо се изнервям, вбесяват ме дори и малките неща. Разбити са ми нервите предполагам но то и няма как да не са, понеже живота ми не е никак розов. Много хора биха ме съдили може би, не се и съмнявам в това. Биха ме упреквали заради това че мразя, заради това че не се "вземам в ръце" и че съм толкова слаб. Но от друга страна, това е нелогично и неправилно.
Не можеш да съдиш никого в този живот, при положение че ти не знаеш причините заради които този човек е станал такъв. Ти не си живял с него, не си запознат с битието му, нито с това което е преживял. В крайна сметка никой не се ражда такъв, човек става някакъв в следствие на нещо, на някакви първопричини които са довели до това мислене, до тези констатации.
Егоистично е да се говори отстрани, кое как било, и да си мислят хората че е толкова лесно. Да, за нормалните хора е лесно, но за мен и за такива като мен не е. Моята психика е устроена по друг начин, сякаш съм пуснат от друга планета /наистина така се чувствам/.
Бях едва дете 2-ри клас когато имах поставена диагноза страхова невроза.
Това беше от преглед при психолог, дори пиех силни хапчета за нерви от които през повечето време спях. Но никога не е имало кой да ми подаде ръка, кой да ме изслуша, да ми помогне да се преборя, да си отмъстя на тези които разбиха живота ми, да намеря правилния път по който да поема, да живея просто нормално. Аз това искам, нищо друго не искам!
И операция съм претърпял, когато бях 6-ти клас. Тази операция засяга половите ми органи но няма да навлизам в подробности. И това надживях, но останаха горчивите последици в съзнанието ми.
В момента се чувствам като един удавник, борещ се за глътка въздух. Сякаш съм в тежко тресавище което ме влече все по надолу, и държа ръката си протегната, с надежда да се появи някой , който да хване протегната ми ръка и да ме измъкне на брега. Но не намирам такъв човек, спасители днес няма, човек за човека превърна се във вълк.
Бях гледал преди време един филм, твърде интересен. Разказваше се за едно момче, в подобно на моето положение, с почти същите проблеми. Проблемно детство, проблемни тийнейджърски години , с две думи - труден живот. То живя така години наред, докато накрая съдбата му се усмихна, и то успя да се свърже с някакъв мъдър и силен човек.
Този човек му подаде ръка на момчето, помогна му. Взе го при себе си, чрез медитации, тренировки и някакви други техники, този човек успя да промени цялото съзнание на това момче. Закали духът му, премахна от него страховете му.
И така това момче стана коренно друг човек, и то само за няколко месеца, благодарение на този човек който му помогна. А ако не му беше помогнал, това момче беше обречено, така както аз съм обречен да бъда никой и нищо, докато умра.
Този филм остави голям отпечатък в подсъзнанието ми. Дълго време го помнех, и в същото време ми ставаше още по гадно, защото осъзнавах че това само във филмите е възможно нали? С мен не би могло да се случи такова спасение и изцеление. В реалният живот, такива велики спасители май не съществуват.
А аз усещам, че точно от такава промяна се нуждая. Тотална смяна на психиката ми, защото съм сигурен че имам някакво психическо разстройство, дори да не е сериозно, то е пречка в живота ми. Не казвам че съм луд, нито пък търся съжаление.
Ако бях луд, нямаше да пиша тази статия, нямаше да знам дори кой съм нали? Аз съм просто объркан, аз съм човекът - уникум. Който има крещяща нужда от изцеление, но вече е загубил надежда. А да те съжаляват, това е гадно, за предпочитане е да ти съчувстват, да те разбират.
От това имаме нужда, ние обърканите и различни хора. Дори психолозите твърдят че в случаи като моя, е нужно месеци лечение, и чак тогава може би след този процес, ще мога да навляза в реалният човешки живот и да живея по нормален начин.
А не може така изведнъж да стане промяната. Това е сериозна обърканост, и ме убива. Но за къде, та аз съм без образование, без парични възможности. Просто моите идеи вече са изчерпани. А дните си текат, всеки ден едно и също, дори сънят ми не е нормален понеже сънувам ужасни кошмари които ме обсебват и озадачават още повече.
А имам мечти, имам цели, имам стремежи. Искам да стана силен човек, и нормален. Да не се страхувам от нищо и никого, да мога да поема сам животът си, все пак съм на 23, крайно време му е. Искам да съм нормален и тези неща които за другите хора не са проблем, и за мен да не са.
Да посрещам всичко по абсолютно нормален начин. Искам да живея, ето това искам! Но не мога да го постигна сам, усещам че не мога, и не си въобразявам, а го чувствам че е така.
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest
Подобни Истории
Рейтинг
5
Общо гласували: 2
52
40
30
20
10
Дай твоята оценка:
Коментари