В живота няма Happy end.

Какво е животът? Това е миг от вечността, пристигаш като гостенин, в този сив и скучен свят, свършваш мисията си, и си отиваш.

Жалко нали? Но много хора, не го осмислят, може би защото просто те не го разбират. Живееш, бориш се, сблъскваш се с кво ли не, и накрая The End, сякаш никога не си живял, сякаш не си съществувал.

Животът е различен за всеки от нас. Един се ражда, вярвайки че е светец, вярвайки че всичко може да взема ей така, под щастливата звезда роден, той си мисли че това ще продължава вечно, но в заблуда са голяма, подобен тип хора. Други се раждат сякаш на черния петък родени, и цял живот във лутане и в мъка, чезнат в празнота, до своя сетен час.

Колко пъти през живота, давих се в презрение и в болка. Колко пъти през годината поредна тежка, проклинах из основи своето рождение. Да знам, всеки прави грешки, но нали уж и те били човешки, ма понякога донасят във живота твърде и големи пречки, и последствията са горчиви от това.

Понякога въздишам тежко, и се питам, къде ли пак сгреших? Може би в това, че твърде бързо се предоверявах, може би в това че търсех жадно и отчаяно доброто, и чувствата в душата ме разядоха отвъд. Сега последствията са жестоки, породиха в мен желание на гняв, омраза, огорчение, утеха в търсене на отмъщение.

Да, на пръв поглед всеки би ме съдил, никой може би не би могъл да разбере. Това е щото хората сега се раждат гадни, от малки в техните души расте грехът. Защо така се получава седя и питам се за кой ли път? Но отговорите от мене бягат, не ги съзира моето измъчено и адски изтормозено съзнание.

Човек за човека, превърна се в мишена, всеки гледа отвсякъде да те затрие, да те прояде, но никой във душата не наднича, за да види кво се крие там, и колко болка има по земята наша, колко гняв събран от годините на празнота. Да, и аз като всеки друг човек, чувства във сърцето имам, и тези чувства все пак са човешки, а щом такива са, значи те са и раними.

Събирах през годините, и трупах, и мълчах, на никого не казвах нищо, и това растеше, и гризеше тъканта на моята душа, вечер, денем, бягаше от мен спокойствието, и загнездваше се там дълбоко, чувството на страх, презрение, и люта-самоубийствена горчивина.

Но за хората съм просто някой-никой, хей оня там бе, дето мрази и се самоизяжда. А попита ли ме някой, защо се е стигнало до тези мои чувства? Някой беше ли свидетел на това, което изживявах от години? Някой ръка протегна ли ми?

Попита ли ме някой "как си" ?! - Не нали. А защо тогава днес, трябва да понасям хорската злоба, хорската завист и негодувание, нима не съм човешко същество, и нямам право да изпитвам свои собствени чувства, убеждения?! Никой в живота не се ражда мразещ, нито слаб.

Човек става такъв в последствие, зависи какви са фактите, каква съдба е отредено да изпиташ, и въз основа на нещата от живота, в човека се заформят заключенията, душата се разбунтува тогава когато осъзнаваш че човек си, а си бил жестоко наранен и хулен.

Човешкият инстинкт е всячески и страшно сложно устроен, ако си бил някога и мъничко щастлив, ако си бил обичан, оценен, тогава във душата има радост, има надежда, храниш топли чувства към света, към съществуването.

Но когато си бил мачкан, тъпкан, неразбран, когато в грешно време си живял където не намираш свойто място, ей тогава съвестта, душата наранена, започват вътре в теб да протестират, пораждат се инстинктите които провокират, отчаянието, гневът, жаждата да бъдеш поне мъничко разбран.

Това сме ние хората, и такава е нашата система, така сме ние устроени и проектирани. И не можем да бъдем съдени, не и когато никой нищо не знае за нас, защото тоз който е живял в охолие, и който мачкал е за забавление, той не може да знае как се чувстваме ние - човеците... които сме ранени, слаби може би психически, и рухнали от ударите на съдбата.

Аз просто съм различен, никога не съм твърдял че съм перфектен, ма поне в сърцето съумял съм, да не съм дефектен. Никога не съм се провъзнасял, нито пък съм проявявал алчност. Тези чувства лоши и жестоки, чужди са за моята ранима личност!

Какво като не ходя да пия по баровете, какво като не съм женкар, какво като не съм побойник, а обикновен човек? Това прави ли ме нещо по малко от другите?!

А трябва ли да съм изкуствен, трябва ли да съм фрашкан с пари, трябва ли да бъда извратен и злобен, за да бъда обичан и приет? И има ли смисъл да съм такъв..? Тогава няма да съм себе си, ще съм една фалшива личност, и жените може би, ще обичат по скоро извратеността ми, парите ми, лошото ми поведение, но те няма да обичат мен самия, няма да познават душата ми нали?!

Е, тогава какъв е смисълът да се правя на това, което не съм, и което не искам да съм... това любов ли е? Мисля че не е! Аз не исках много, и никога не съм искал, исках просто някоя си там, някоя такава като мене, която ме разбира, която би могла да ме последва по моя макар и труден житейски път. Исках ей така да бъда обичан, заради самия мен, заради моето аз, а не да бъда обичан заради това, че съм изкуствен!

Но днес какво се получава, ненормалните неща, се приемат за нормални, и дори се толерират. Изкуствените, порочните хора, са обградени от приятели, от момичета.

Защо ли е така? А истинските хора, тея дето залагат на истината, тея дето могат да ценят и да обичат, точно те са презряни, самотни, отхвърлени. Днешната младеж, е сякаш устроена на криво, и не си приет, когато видят че си по различен от общата маса хора.

Това е действителността, и животът е това. От дете човек се гради, но ако той няма правилната основа за този градеж, неговият живот се срива, и в един момент изчезваш, а съзнаваш че си толкова наказан, че дори и малка сладост, ти не си изпитал, приживе в този свят. А това е най-лошото!