Този силует ни говореше

Отново бяхме същите хора като в предишният сън. Стояхме в някакви развалини от сграда. А пред нас стоеше някаква сянка на човек. Ние се опитвахме да видим лицето му, но все не успявахме. Каквото и да правихме човекът пред нас си стоеше просто като силует без лице, без, дрехи, без ясни очертания на тялото. Но не беше страшен, ние всички бяхме любопитни кой е той. Този силует нещо ни говореше. Не мога да си спомня думите му, но знам че бяха упокояващи, приятелски. Обаче едни негови думи помня много добре. Той каза" Всичко е наред, знам че не ме помните. Все пак толкова отдавна. . . . . . ". После потъна в някаква локва под краката му.