Моите форумни постове

Не иска да призовава, просто търси информация. Няма да дава на практика, само теория.

Еми, привлекло те е това място. Честно казано, каквото и да е ставало там - минало, заминало. Не знам защо, но аз харесвам гробища. Харесват ми, и мен ме привличат. Може би и аз изпитвам лек страх, но и спокойствие. Странно е, да. Но според мен, няма да е лошо да имаш здрав дух и да се противопоставяш на параноични мисли. Ако наистина чувстваш, че е по-добре да не ходиш там, недей. Не ходи сама около тази област. А за болницата... Не знам какво мога да кажа за нея. Наистина има случаи, където стават странни неща. Трябва да се научиш да се не влияеш от други енергийни полета, може би това е някаква причина гробището да те е привлекло.

Ееееми, при всеки е различно? В моят опит (който май не е кой знае колко голям, хаха) имаше момче, с което никога не съм разговаряла и ми пише по фейсбук, търси интереси и после ми признава, че ме е харесвал. А всъщност ми е съученик, от един клас сме. А никога не бих предположила, че точно той би харесал смотано момиче като мен! Та, както и да е. Идеята ми е, че при някои въобще не се разбира, хаха, и най-малко очакваш, докато не си признаят. Иначе преди едно друго момче, преди гимназията, ах, толкова много години ме харесваше. Опитваше да ме заговоря. Всъщност, във втори клас ме пита дали бих е омъжила за него... Мисля, че това е голям признак! Но да, опитваше се да ми привлече вниманието. Правеше ми рози от носни кърпички. И това е един от най-очевидните момчета. Но сега, в гимназията като съм, има още едно очевидно момче, пак от класът ми. Все ме кара да ходя някъде с него, настоява ли, настоява. А аз все не не. И все ми правеше комплименти „красиво, умно момиче“, „както и да изглежда другата, пак бих избрал теб“ и не знам си какво още. Също така и често ме гледа? А имам и малко съмнения в момчето, което аз си харесвам... Приятели сме, доста сме споделяли мнения за живота, философиите ни и т.н. Казвал ми е нещо от рода „не знам защо, но на теб ти признавам най-много“. Моля ти се, в осми клас беше написал текст на песен и ми я изпраща по скайп и отварям файла и долу пишеше „dedicated to teddy“. И... понякога го е грижа, предполагам. Sigh, не обичам да споменавам за писането онлайн, но... Един път ми беше казал, че твърде много хора му пишат наведвъж (аз не му бях писала тогава) и че едвам смогва. И аз му казах „добре, сега с един човек по-малко ще се занимаваш“, т.е. че ще го оставя намира. И от тогава гледам да не го занимавам особено със себе си (като се има на предвид, че преди доста му спамех по скайп, горкият ). И така свикнах все едно леко го игнолирам. Мноооггго рядко му пиша първа аз, почти не го заговарям първа в училище. Но той ми пише почти всеки ден. Всеки ден в училище поне по една дума ще ми каже. И, не знам. Може би това е неговият начин - да ми дава някакво внимание, въпреки че аз изглеждам, че не го правя, а го искам. Та, така. накратко, какво искам да кажа - всеки е различен. Както и момичетата! Всички показваме, че харесваме някого по различен начин. например, аз мисля, че го показвам като гледам все да го подкрепям, да му давам самочувствие, да го изслушвам и все едно да се грижа за него.

Стара тема без отговори? Е, предполагам, че вече сте се сдобрили. Но все пак, трябва да знаеш кога наистина има основателна причина някой да ти се сърди. Понякога просто едно „извинявай“ не оправя нещата. За да ти помогне някого в такива моменти, хубаво е да кажеш цялата история, за да може да се умува над нея и да се разбере дали наистина си заслужава да се притесняваш толкова много заради тази ситуация, в която си.

Това е сладко. Попринцип съм чела, че понякога чрез сънищата изживяваме неща, които много искаме. Ти искаш да си с него и това се забелязва. И може би за това често сънуваш как сте двойка. И да, съгласна съм, че това е направо обсебване! Силни чувства, да. А до колкото това с нежеланието да тръгнеш след него... Не знам какво точно да кажа, но го разбирам все едно не си готова да го последваш, да си с него. Нямаш му пълно доверие. Той ти предлага да се вспуснете в нещо голямо, дълбоко, като морето. Нещо незнайно и мистериозно и за това може да те е било страх. Но накрая и се отказала и си решила да подтиснеш този страх и да се вспуснеш след него като му имаш доверие. Не знам какви са ви отношенията в истинсикя живот, надявам се, че поне сте приятели и си говорите. И да, тази тема е от преди една година, нали? Чудя се какво ли е станало между вас?

Бих искала да знам дали си се срещала с този човек? Смисъл, попринцип, ако се знаете само по интернет, човек почва да си изгражда някакви представи за този човек. Но като се видите лице в лице, изглежда като друг човек! Не ми се е случвало лично. Но си харесвах един от интернет. Но реших, че е по-добре да продължа да харесвам момчето, към което изпитвам чувства от около 2 години, момчето, което виждам всеки ден в училище. Знам той как се държи. Знам как се държи и с околните. Според мен това е много важно, да наблюдаваш действията в реалния живот. Иначе влюбването онлайн, имам чувството, че се дължи на привличане от думи. Харесваш начина, по който говори, мислите му. И аз съм влюбена в мисли, обожавам мислите му. Но поне го познавам в истинският живот. Ох, да, разприказвах се, извинявай. Та, всъщност забравих да видя тая тема от кога е... но да. Как ли обичам аз? Мисля, че никога не съм се влюбвала до сега. А и съм само на 16! Но знам, че харесвам това момче. О да, и то не от малко време. Уважавам го. Интересувам се от него, имам чувството, че трябва да го подкрепям. А и с моето ниско самочувствие, той успява да ме накара да вярвам в себе си. Няма значение дали той ме харесва по начина, по който аз го харесвам. Достатъчно ми е да имам възможността да съм до него и да гледам как се развива, как расте, как живее живота си. Искам да знае, че на някой му пука, че някой ще го подкрепя, винаги. И че е специален и важен.

Това е малко като въпросът „кой би искал да живее вечно?“. Колкото и хубаво да звучи първоначално, никой не го иска. Така е и със съвършеността. Наистина животът губи смисъл след като си перфектен, на Господ сигурно му е скучно! А и някак си, съвършенството не е ли ограничение? Когато правим грешки, ние се учим от тях, растем, ставаме по-силни. И да, животът е по-голямо приключение тогава. Има смешни случки, когато се издъниш. Не е страшно да се правят такива грешки. А и човек, който не прави грешки значи, че нищо не умее и нищо не знае. Той и никога няма да знае какво е да си истински щастлив. А и това е една илюзия! Перфектност не съществува. Както във физиката, абсолютните единици - те не съществуват, а само ни дават някакъвв идеал, модел, който ни подпомага. Не е лошо да имаме някакви очаквания, но трябва да се знае, че през повечето време нещата няма да са такива, каквито си планирал.

Напомняш ми на Хамлет. Да, така е. Но споменаваш силите горе... Е, какво е Господ за невярващия? Може и да няма нищо. Двете най-стряскащи неща са че може или да сме абсолютно сами в тази Вселена, или да не сме. И да, някои хора лесно се манипулират, особено тези, които са ограничени от света, нямат достъп към друга гледна точка. Аз мисля, че съм си наивна. но сега, млада съм, хаха. Да, това ми е оправдание. Но мисля, че се опитвам да кажа, че понякога хората успяват да скъсат тези конци. И не трябва да се очаква, че ще ти кажат тайната, те вече ще са избягали надалече, надалече. Повечето хора май не осъзнават, че може да има конци около тях. първата стъпка е да се осъзнаеш. После изучавай това, което става около теб. Наблюдавай, не е нужно да имаш фиксирано, дадено мнение. Просто наблюдавай и се води според чувствата си - дали това е правилно, дали е грешно? Страх ли ме е или ме кара да се чувствам все едно съм у дома, в безопастност?