Анонимен
Новак
Моята стенаСтатииСъветиИсторииКоментариФорумни теми23Постове във форума14За менИзпрати съобщениеточки0
Анонимендобави форумната тема: Завръщане-част 1преди 8 годиниМама затвори телефона. Очите й отново се пълнеха със сълзи, новините не бяха добри. Тя седна на стола срещу мен, хвана ме за ръцете и се опита да не рухне напълно.
– Нищо! Изпарил се е. Не мога да повярвам. Какво ли се е случило с него? Надявам се че поне е жив…- не успя да продължи, очевидно само мисълта че нещо може да му се е случило я убиваше.
– Не се притеснявай мамо. Сигурен съм че е добре.
– Тогава защо не се обажда, не е отишъл на работа, никой не го е чувал или виждал от два дни.– изглеждаше наистина съсипана. По красивото и бяло лице се стичаха едри сълзи, които капеха по масата.
Нямах отговор на никой от нейните въпроси. Идея си нямах къде може да е. Той не беше такъв човек, който ще захвърли всичко, който ще зареже семейството си и ще замине на някъде. Вярно е че с мама имаха един-два скандала в последните дни преди да изчезне, но те бяха просто дребни битови проблеми. Всички семейства ги имат. Цупеха се един на друг един два дни и после всичко си беше по старо му. Той беше моят пример за подражание. Е не беше перфектен баща, но се стараеше никога нищо да не ни липсва. И един ден, без никакво предупреждение да изчезне? Не! Познавах си го моя старец, той никога не би ни изоставил, което водеше към по-лошият вариант. Че нещо му се бе случило. Но какво?
Телефона отново иззвъня. Мама подскочи от мястото си и побърза да отговори.
– Да. Да аз съм съпругата му. Национално издирване? Разбира се че имам. Добре. До половин час ще ви ги донеса в управлението. И аз ви благодаря. Дочуване.
Тя се обърна към мен и ме погледна с разтревожените си очи. Започна да избърсва сълзите от бузите си. Гримът и се размаза.
– Как изглеждам?- попита ме тя като разпери ръце настрани и сведе глава за да се поогледа.
– Ужасно мамо. Изглеждаш ужасно.- и как би могло да е друго яче. Нима човек може да изглежда добре след като цял ден е плакал за изчезналия си съпруг?!?
Тя се обърна и огледа лицето си във малкото кухненско огледалце над мивката.
– Прав си скъпи. Ще се пооправя малко и ще ида до управлението. Полицията иска да им занеса актуални снимки на баща ти. Мисля че вече се води официално изчезнал и ще го пуснат за издирване.- Очите й отново се пълнеха със сълзи.
– Мамо! Дръж се! Нищо не му се е случило. Сигурен съм.-не бях.
Опитвах се да се държа колкото се може по- спокойно и зряло, въпреки че не знам колко се получаваше като се има в предвид моята крехка възраст. Едва преди седмица бях навършил седемнадесет. Но въпреки това, не можех да си позволя да се оставям емоциите ми да взимат превес над мен. Все пак в момента аз бях „мъжът“ в къщата. Трябваше да наглеждам мама. Трудно ми бе да преценя колко трезво мисли в момента, изглеждаше толкова изплашена. Виждах как ръцете й треперят докато се опитваше да вкара лицето си в приличен вид.
–Добре, така е по-добре нали скъпи?
Кимнах в знак на потвърждение . Тя се завтича по стълбите нагоре. Там беше тяхната спалня и всичките техни снимки, които си бяха направили през годините се пазеха в шкафчето до голямото им легло. Аз не помръднах от масата, стоях и се взирах в стария телефон закачен на стената. Имах чувството че той всеки момент ще звънне и татко ще се обади, за да ни каже че е добре и скоро ще се прибере. Че си е загубил портфейла или е имало проблем с полета му. Или каквото и да е скапано и глупаво оправдание, в този момент бих приел всичко. Стига той да е добре.
Телефонът не звънна. Чух как мама слиза със засилка по стълбите. В лявата си ръка държеше цяла дузини снимки. Спря се пред мен и започна да се оглежда нервно да не би да е забравила нещо. Не мисля че трябваше да кара в това си състояние.
– Искаш ли да дойда с теб мамо?–запитах я аз ставайки от стола.
– Не миличък ще се справя. Не се притеснявай.– гласът й потрепери. Сама не си вярваше.
– Хайде, аз ще карам. Знаеш че мога.-настоях аз като се пресегнах към ключовете за колата който се показваха измежду пръстите на дясната й рака.
– Не!-отсече тя.–Ще останеш тук, ако някой се обади по телефона с нова информация за баща ти. И никакво напускане на къщата. Много е важно е Дани!
– Добре, но внимавай!
Тя не отговори нищо. Само се навдигна на пръсти и ме целуна по челото. В следващия миг изхвръкна през входната врата и се засили към колата. Чух рева на двигателя, погледнах през прозорчето и наблюдавах как тя излезе на платото без дори да се огледа. Дали не трябваше да настоявам повече да я придружа?
В къщата настана пълна тишина. Беше ми страшно неприятно. Успявах да чуя мислите си, а те не бяха хубави.
–„Вероятно е мъртъв“
–Глупости! Ако беше станал някакъв инцидент с него, полицията веднага щеше да ни съобщи. - Отговорих на глас на съзнанието си.
–„ Отвличане? Убийство?“
–Защо някой би го отвлякъл или убил? В това няма логика. Той не е лош човек, не се занимава с нищо незаконно.
–„От къде си сигурен с какво точно се занимава?“
–Глупости! Пълни глупости! Много добре познавам баща си. Той не е лош човек.- Усетих се че повишавам тон на себе си. Почувствах се глупаво.
Това неведение ме убиваше. Но за съжаление нямаше какво да направя по въпроса освен да чакам нещо да се случи. Взирах се през прозореца към входната алея в очакване на нещо, дори аз не знаех какво точно. На улицата не се мяркаше жива душа, единственото нещо което се движеше бе някакво улично куче, което подпикаваше храстите на съседите отсреща. На вратата се почука. Невъзможно. Не бях видял никой да идва. Нима ми се бе причуло? Отново чух почукване. Отидох до входната врата и погледнах през шпионката, там наистина имаше някого. Мъж облечен в черен костюм. Беше с гръб и не можех да видя лицето му. Отворих бавно вратата. Чак тогава го разпознах. Приличаше на…
– Татко?- измърморих аз недоверчиво. Той се обърна и ме погледна в очите. На лицето му се появи голяма усмивка. Побиха ме тръпки.
– Да?
Това е началото на новата ми историйка. Надявам се да ви допадне, ако е така можете да ме подкрепите като дадете един лайк на моята страничка – https://www.facebook.com/Eddiesstories/.- Анонимендобави отговор към форумната тема: Тъмна светлинапреди 8 годиниМного благодаря за хубавия коментар.
- Анонимендобави форумната тема: Тъмна светлинапреди 8 годиниСмяната свършваше доста късно, а аз още не бях свикнал да се прибирам до вкъщи по тъмно. Тази нова работа не ми допадаше, но след като ме пуснаха от полицията нямах избор освен да я приема. Иначе банката щеше да ми вземе дома и оставах на улицата. Последните дни ми се налагаше да ходя пеша, защото бях останал без колело. Още не мога да повярвам че го откраднаха посред бял ден от двора на къщата ми, е може би аз съм си виновен че не го бях заключил. Не живеех далеч от работата, около 2 километра. Но за съжаление по това време на денонощието, по улиците не се мяркаше жива душа. Дори уличното осветление липсваше. Нощта бе тиха и спокойна с безоблачно небе . Красота. Но въпреки това нямах намерение да седя и да се наслаждавам на звездите, не че ме е страх от тъмното, но никога не знае човек на какво можеш да попаднеш през нощта в някоя тъмна уличка…съвсем самичък. Опитвах се да не мисля за това, вървях без да се оглеждам много, вперил поглед в екрана на телефона си. Знаете, както правят „нормалните“ хора. Побиваха ме тръпки от тъпата тишина, единственото което чувах бяха стъпките ми по леко опесачения разбит път. Забързах крачка, без причина. Просто исках да се прибера по-бързо до вкъщи. За съжаление ниското ми ниво на координация ме подведе. Подхлъзнах се и се стоварих по гръб на земята, изпуснах телефона си, който на свой ред се пръсна на съставни части.
- По дяволите - изругах леко ядосан на себе си.– Отново Ванка, както винаги. Страхотно…
Не станах от земята, вместо това започнах да търся с ръце частите от мобилния си. Не се виждаше почти нищо, наоколо нямаше работещи лампи. Единствената светлина беше тази която луната хвърляше. Напипах телефона, но батерията и задния капак липсваха, екрана му се беше счупил. Разбира се. Продължих да търся, но без резултат шибаната батерия я нямаше никъде. Изправих се и продължих да се оглеждам. Нищо. Беше се изпарила. Нямаше смисъл да продължавам да си губя времето, и без това почти нищо не се виждаше. Няма значение, важното е че си прибрах телефона, там бяха доста от личните ми неща, полицията не го бе намерила и хубавите ми снимчици си останаха непокътнати. Прибрах го в джоба си, поизтупах се малко и отново тръгнах. Не исках да оставам в тази тъмница търсейки тъпите парчета от стария си телефон. По пътя напред имаше осветление. Много странно, по принцип до кръстовището на моята къща нито една лампа не работеше. Това ме зарадва доста. Светлината, моето спасение. Наближих първия осветен стълб, на земята по средата на улицата имаше нещо. Чак когато се приближих успях да разпозная предмета. Беше батерията на телефона ми. Но това не беше възможно. Няма как да е тук. Какво по дяволите?!?! Нима откачах? Наведох се и я взех. Имаше нещо надраскано от едната й страна, приличаше на… усмихнато лице. Тялото ми се вцепени. Това не се случваше, не, не, не. Отърсих се от шока и се огледах плахо около мен. В проклетата тъмнина не се виждаше нищо. Долових някакъв шум. Стъпки? Сякаш се приближаваха към мен. Обърнах се към посоката от където се чуваха и се вперих в мрака.
- Хей, има ли някой там?– постарах се гласът ми да звучи твърдо, не исках да изглеждам уплашен.
Стъпките спряха , чух лек кикот.
– Не ми благодари. Тя си е твоя, аз само ти я връщам.- прошепна нежен детски глас идващ от непрогледния мрак.
– Късничко е да си навън дете. Опасно е да се разхождаш сама в тъмното. Къде са родителите ти?- Очите ми бяха започнали да привикват и вече различавах силуета на детето. Приличаше на малко момиченце облечено с къса рокличка.
– Никой няма право да взима чуждото, това е лошо- тя продължаваше да говори, напълно игнорирайки въпроса ми.
– Права си, кражбата е лошо нещо. Сама ли си красавице?- тръгнах бавно към нея и се усмихнах. Не исках да я изплаша.
– Крадците трябва да се наказват.- изчурулика отново тя.
– Ти си много умно момиченце. Родителите ти са големи късметлии че те имат.- Пристъпих още по-близо и приклекнах пред нея.- Те наблизо ли са?- Погледнах я в очите и се пресегнах да я хвана за ръката.
– Наказанието трябва да е строго. Така лошите хора няма да повтарят грешките си- Тя наведе глава, усмивката и се изпари.
– Да. Точно така.- Хванах ръката й и леко я придърпах към себе си.–Не се притеснявай, тук няма лоши хора. Ела с мен, ще ти помогна да намериш родителите си.
– Лошите хора, са лоши!- Говореше и кимаше с глава потвърждавайки думите си.
Не мога да повярвам, беше като сбъдната мечта. Ръцете ми трепериха от нетърпение, този път ще внимавам и няма да объркам нищо. Нямаше никого, бяхме само аз и малката красавица. Хванах я през кръста и я вдигнах, беше като перце. Погалих голите и крачета с рака. Кожата и беше като коприна. Уникално усещане. Не можах да се сдържа. Приближих устни към вратлето й. Вкусих сладката и кожа, не можех да спра да я целувам. Почувствах как си пуска ръката към чатала ми и започна да ме опипва. Вдигнах глава и я погледнах отново в очите.
– Харесва ли ти Сладкишче?- чувствах как започвам да се възбуждам от допира на малката й ръчичка.
Тя се усмихна насреща ми оголвайки зъби, зениците и се разшириха. Ръката й се затвори стискайки гениталиите ми.
–Да Ванка, харесва ми. А на теб?- гласът й се бе променил. Прозвуча дълбоко и дрезгаво.
Стреснах се и я пуснах на земята, тя падна по гръб, но бързо се изправи. Застана на колене и се втренчи в мен. Изпуснах се от страх.
– Нещо не е наред ли Ванка?- хилеше се и ме гледаше в очите, без дори да премигва.– Не ти ли харесва? Какво ще кажеш за свирка а?
– Какво си ти? От къде знаеш името ми?- едва прецедих думите през разтреперената ми челюст и започнах да правя плахи стъпки назад.
– Аз знам всичко за теб Иване. Знам какво обичаш да правиш на малките невинни дечица. Хайде, ела да си поиграем.- то започна бавно да пълзи към мен и да се кикоти.
– Разкарай се от мен чудовище!- изкрещях с треперещ глас към пълзящото „дете“ и се втурнах да тичам в посока към домът ми. Бягах с всички сили и се обръщах назад за да проверя дали ме следва. Не го виждах зад себе си, мисля че му се изплъзнах. Успях да пробягам цялото разстояние до къщата си без да спирам. Отключих вратата за части от секундата влязох и я затръшнах. Сложих резето и отново заключих. Започнах да тичам из стаите и да включвам осветлението, проверявайки дали всички прозорци за затворени добре. Всичко беше барикадирано. Нямаше начин някой да влезе.
Още не можех да се отърся от уплахата. Дали не трябваше да се обадя на полицията? Но какво щях да им обясня? Че някакво откачено момиченце ме е нападнало?!? Щяха да ме вземат за луд. Нямаше смисъл от това. Влязох в спалнята за да се преоблека. Целите ми гащи бяха в урина. Съблякох се и влязох в банята. Отпуснах се под топлата вода на душа. Затворих очи и се опитах да забравя за откачената случка. Нямаше ефект, имах чувството че отново чувам смехът на момиченцето в главата си. Усетих как нещо ме хвана за краката, отворих отново очи и погледнах надолу. „Момиченцето“ седеше между краката ми, стиснало здраво глезените ми. Кожата и започна да се сбръчква и потъмнява, ноктите и станаха по-дълги и се забиха в мен разкъсвайки кожата ми. Не можех да помръдна краката ми сякаш бяха залепнали.
– Пусни ме чудовище- креснах към уродливото създание, което преди секунди изглеждаше като малко невинно момиченце.
– Лошите хора трябва да се наказват– Погледа й се заби в мен, очите и се пълнеха с кръв а кожата й започна да се разпада, разкривайки истинското й лице.
– Какво по дяволите си ти? Моля те, не искам да умирам моля те! Пусни ме!- очите ми се напълниха със сълзи, а тялото ми се гърчеше в опит да се освободи от хватката.
– Ти пусна ли я когато тя плачеше и ти се молеше с последни сили?- Чудовището свали поглед надолу.– Дадохме ти шанс да изкупиш греховете си, но ти го пропиля. Време е за наказанието ти.
Пода започна да се променя в някакъв вид гъста черна горяща течност. Усещах нетърпимата жега докато тъмнината ме поглъщаше. Кожата ми изгаряше. Не можех да направя друго освен да крещя с цяло гърло от чудовищната болка която обгръщаше цялото ми същество. Започнах да чувам милиони писъци около себе си. Нима тук отиваха лошите хора?
Надявам се да ви хареса. Както винаги очаквам вашите критики и коментари по разказа. Ако ви е допаднал можете да ме подкрепите като дадете един лайк на страничката ми във Facebook.
https://www.facebook.com/Eddiesstories/?ref=aymt_homepage_panel - Анонимендобави отговор към форумната тема: В края на пътекатапреди 8 годиниСтрашно много благодаря за положителните коментари!
- Анонименси добави аватар. Добави и ти!преди 9 години
- Анонимендобави форумната тема: В края на пътекатапреди 9 годиниВече бях под завивките, когато отвън се чу някакъв шум. Не ми отне много време да осъзная че някой удря по прозореца ми. За секунда изтръпнах, все пак стаята ми беше на втория етаж. Единствения начин да се стигне до прозореца ми е, ако се покатериш по големия бор, който в момента хвърляше заплашителни сенки през завесите. Изскочих от леглото както бях по боксерки и тениска и включих лампата. Завесите се размърдаха. По дяволите бях оставил прозореца отворен заради нетърпимата жега. И сега заради тази моя малка грешка някой или нещо се промъкваше в стаята ми.
– Не мърдай! Въоръжен съм! Една крачка и ще ти пръсна мозъка по завесите.- блъфирах, но той (или то) нямаше как да знае в този момент тъй като тялото му все още беше покрито от пердетата.
Спря. Наистина спря да се движи. Поне така ми се стори в първия момент, но след секунди видях как се сгромоляса на пода в стаята ми повличайки и едната завеса със себе си.
– Иване, аз съм братле Николай.- Веднага разпознах гласът на най-добрия си приятел.
Коленичих незабавно на земята пред него и започнах да го отвивам от пердетата.
– Какво по дяволите става бе Никсан?!? Изкара ми акъла. Помислих че е някой крадец.- Тъкмо бях започнал да се успокоявам , когато видях капките кръв които попиваха по мокета. Той…той бе ранен!
– Затвори прозореца! Веднага!- настоя той опитвайки се да шепти.
Думите му минаха покрай ушите ми но мозъкът ми бе прекалено зает да се опитва да анализира ситуацията и това което очите ми виждаха. Имаше прорезни рани по лицето сякаш нещо с големи нокти го бе издрало. Едното му око бе затворено и от него се стичаха кървави сълзи. Бялата му тениска бе съдрана, а на гърба си имаше още една доста дълбока рана.
Боже мой Ники, какво ти се е случило?-гласът ми трепереше- Трябва да извикаме линейка, веднага. Опитах се да стана за да си взема телефона, но той ме сграбчи за ръката и ме придърпа към себе си.
– Затвори шибания прозорец!–прецеди през зъби. Целия се тресеше, не можех да преценя дали е от болките или от страх. Здравото му око се местеше между мен и прозореца.
Този път реагирах на мига, изправих се за части от секундата и затръшнах стария джам, слагайки му райбера. В следващия момент отново бях на земята до него.
– Добре, затворен е. Сега линейка!- Прошепнах аз.
– Не! Няма да мърдаш от тук. Може да те види. Не съм сигурен дали му избягах.-продължаваше да трепери и да ме стиска за ръката.
– Дали си му избягал? На кого? Какво става бе човек?
Осъзнах се и спрях да задавам въпроси, не му бе времето. Той губеше кръв. Трябваше да направя нещо по въпроса. Свалих си тениската и притиснах раната на гърбът му в опит да спра кървенето. Той стисна зъби и се сгърчи от болки. Наведе лице надолу и капчици кръв започнаха да падат от лицето му по земята. Изглеждаше така сякаш ще загуби съзнание, но вместо да припадне както очаквах аз той започна да говори.
– Помниш ли малкия къмпинг в края на селото? Където свършва пътя, там дето се събирахме да пушим преди. – главата му остана наведена.
– Да. Разбира се. –отвърнах аз, докато притисках раната на гърба му.
– Красимир ми се обади днес и ми каза че имал нова стока.- по лицето му се плъзна мрачна усмивка.- Била страхотна, заслужавало си да се пробва. Уговорихме се с него и със Соня да се срещнем на къмпинга в 21:30. Щял да ни я даде на половин цена.- спря, хвана завесата за крайчето и я залепи за наранената част от лицето си.
Не можех да повярвам на очите си, как изобщо все още бе в съзнание и защо отново бе започнал да се друса. Бяхме спрели да взимаме наркотици от 2 години, дори се заклехме повече никога да не се друсаме, след катастрофата…
– Пристигнах към 21:40, те вече бяха започнали, разказваха си някакви стари истории и се смееха. Веднага щом ме видя Красито ми подаде джойнта. Съжалявам Ванка. Знам че наруших обещанието ни, но просто нещата в нас изобщо не вървят. Нашите се карат денонощно, баща ми си загуби работата и отново започна да пие. Съжалявам! Имах нужда да разпусна поне за малко.- той обърна леко глава към мен сякаш очакваше да чуе какво ще кажа.
– Няма нищо братле, разбирам те.- сега не му бе времето да го съдя, а и исках да разбера какво се бе случило.– Какво стана след това?
– Стоката наистина беше добра, след няколко дръпки бях забравил всичките си проблеми.- гласът му ставаше дрезгав и по-тих.- Нещата ми са малко мъгляви, спомням си как Красито каза че ще иде да се изпикае. Секунди след като се скри зад храстите в края на пътеката, със Сончето вече се целувахме. Знаеш, колко много харесвам червената й коса нали?- отново ме погледна със здравото си око.
– Да, да знам. Продължавай.-погледнах гърбът му. Кръвта беше спряла. Това ме успокой.
– Чухме писък. Просто един глух писък от посоката където отиде Красимир. След секунда видях как част от тялото му прелетя и се просна пред нас. Не можех да помръдна. Не знам какво по дяволите беше това чудовище, но не беше от нашия свят. Изскочи от храстите и се нахвърли върху нас.–той замълча, окото му се насълзи, всеки момент щеше да рухне.- Използвах я като щит Ванка. Инстинктивно. Не се замислих. Създанието я захапа за вратът на сантиметри от лицето ми опръсквайки ме с кръв. Изпуснах се, като малкия пикльо който съм в същност. Бутнах тялото й към него в опит да му избягам. Но за съжаление не проработи, то я пусна и ме удари с лапата си през лицето събаряйки ме на земята, не можех да реагирам, а и не мисля че щеше да има полза. Тъкмо се наведе да ме довърши, когато Соня се разпищя зад гърбът му. В следващия миг вече беше над нея и дъвчеше главата й. Тогава успях да се изправя и да избягам.-той отново спря за да си поеме въздух.- Просто се затичах без да гледам назад. Не знаех къде да ида. Съжалявам. Не мисля че ме е последвало, защото ако беше, вероятно вече щеше да е тук.- клепача му започна да се затваря и тялото му леко се свлече на земята. Загуби съзнание, но още имаше пулс.
Още можех да го спася, станах и взех телефона от леглото си и набрах бърза помощ.
– Добър вечер, с какво мога да помогна.
– Моля ви. Приятелят ми е тежко ранен, трябва да изпратите линейка…
Чу се силен трясък от счупването на прозореца ми. Вдигнах погледа си към стената и видях сянката му. Явно все пак го бе проследило…
Надявам се кратката ми история да ви хареса
Очаквам вашите коментари и критики. А ако имате желание ще съм ви благодарен да посетите страничката ми. https://web.facebook.com/Eddiesstories/
Поздрави Еди! - Анонимендобави форумната тема: Страничка с разкази на ужаситепреди 9 годиниЗдравейте приятели! Не знам дали има хора които ме помнят из този сайт и моите разкази на ужасите, но все пак реших да ви оставя линк на новата ми фейсбук страничка където ще качвам новите си "творби". Ето я и нея https://www.facebook.com/Eddiesstories/ . Ако имате време и желание ще се радвам да я посетите.
