Sanovnik.bg»Мрежата»Анонимен»Единичен статус #294783
Anonimen
Anonimen
Новак
  • АнонименАнонимендобави форумната тема: Малки разговори – На път за никъдепреди 7 години– Още много ли остава? – попита отново тя.
    – Ами, мисля че около двадесет минути, но после ще повървим и малко пеша.
    – Ясно. Нямаше ли да ти е по-лесно, ако вземеш онова нещо…
    – Колата ли? Лекарят ми забрани.
    – Заради болестта ли?

    – Точно така. Каза че с напредването ѝ не е добра идея да шофирам, а и аз много обичам да пътувам с влак. Намирам го успокояващо и много приятно.
    – Това звучи доста странно. Кое по-точно е успокояващото и приятното в тази голяма и шумна машинария?– изуми се тя.

    – Виж сега, не става въпрос точно за машината. По-скоро са спомените, които ми носи. Когато бях малък с баща ми често пътувахме с влака.
    – С баща ти ли?

    – Да. След смъртта на майка ми, това ни беше станало като традиция. Моя старец много обичаше да обикаля претъпканият съботен пазар и да оглежда старата техника изложена от съмнителните продавачи. Въпреки, че почти никога не си купуваше нищо. Изключения правеха случаите, когато намираше някой стар фотоапарат, който да му хване окото.

    – Това са онези устройства с които правите снимки нали? Виждала съм ги.- констатира тя уверено.
    – Да, точно така. Но той не снимаше с тях, дори не го интересуваше дали работят, просто ги купуваше. Все ми повтаряше, че с мама имат прекалено малко снимки. До колкото аз си спомням те имаха само една снимка заедно. И до ден днешен не разбрах, как трупането на стари навярно неработещи апарати щеше да промени това. Вероятно просто му бе мъчно за липсата на спомени с нея. Неща, които да преглежда в самотните вечери. След дългата обиколка из битака той ми взимаше хотдог и ме водеше да видим патиците в близкото езеро. Честно да си кажа, бях забравил за дългите следобеди прекарани с баща ми, докато не ми поставиха диагнозата. Сега всеки ден си мисля за него. Постоянно се чудя, дали ще се видим отново.

    – А той къде е?
    – Почина, преди 10 години.
    – Мъртъв е?!? Че тогава, как ще се видите?
    Влакът започна да намаля скоростта си и бавно спря на празната гара. Аз станах бавно от мястото си.
    – Хайде, време е да слизаме.- посочих несигурно към близката врата. Тя вместо да тръгне, ме хвана за ръката и впери увереният си поглед в мен.

    – Трудно пазиш равновесие. И това е симптом на заболяването ти нали?- усетих как преплита пръстите си с моите. – Кажи ми, къде искаш да идем и веднага ще ни заведа.
    – Не. Искам да идем по моят начин – поех дълбоко въздух и я дръпнах след себе си.
    Вървяхме вече петнадесет минути по черният път, а тя не бе обелила и дума. Някак нетипично за нея. Все още ме държеше за ръката. Ако ни видеше някой от страни вероятно би си помисли че сме двойка, а не умиращ човек и някакво неземно създание, което има способността да изглежда както пожелае. Не бях сигурен как е избрала да изглежда точно по този начин, може би бе копирала някоя жена, която е видяла. Честно да си кажа, не знаех почти нищо за нея. Единственото в което бях сигурен е че бе невероятно красива.

    – Почти пристигнахме.– казах аз.
    – Това заградено място отпред с големите врати ли е нашата дестинация?
    – Да. Това е гробището, където е погребан баща ми.
    – Гробище? Това е мястото в което оставяте телата на мъртвите нали?
    Кимнах и пуснах ръката й за да отворя портата.
    – Имаме вярване, че мъртвите ни виждат, когато посещаваме гробовете им.
    – Това ли имаше в предвид, когато каза, че се чудиш дали ще се видите отново?
    – Не точно…

    Хладният полъх на вятъра ме събуди. Сън? Спомен? В момента не бях напълно сигурен. Вдигнах глава от възглавницата и погледнах към отвореният прозорец на болничната ми стая. Тя все тъй гледаше навън и се взираше в звездите. След миг, погледа ѝ бавно се премести върху мен.
    – Стефко, как мислиш, ние с теб дали ще се видим отново след като умреш?