Anonimen
Новак
Моята стенаСтатииСъветиИсторииКоментариФорумни теми23Постове във форума14За менИзпрати съобщениеточки0
Анонимендобави форумната тема: Завръщане - част 2преди 8 годиниЗакусвахме в кухнята, както всяка една друга сутрин. Сякаш нищо не се бе случило. Мама приготвяше палачинки, а моя старец четеше вестникът докато си пиеше кафето. Бях седнал точно срещу него и го наблюдавах внимателно. Имах чувството че нещо не е наред. Цялата тази история с объркания полет и пратения на друго летище багаж ми се струваше малко съмнителна. За жалост обаче, очевидно само аз се чувствах така. Мама изглеждаше толкова щастлива, дори си тананикаше докато правеше закуската. Въобразявах ли си? Та той си беше същия човек, който изпратихме преди няколко дни. Продължих да го оглеждам търсейки нещо съмнително в него.
-„Изглежда по-весел от обикновено не мислиш ли?“
-„ Вероятно защото си е в къщи.“
-„Днес не е на работа, защо е станал толкова рано? По принцип не си ли поспива повечко през почивните дни?“
–„Знам ли. Може би просто се е наспал.“
Вероятно, трябваше да спра да чета толкова много фантастика. Започнал съм да психясвам. Вчера си говорих сам, а днес следях баща си за съмнително поведение.
–„Очилата му ги няма!“
По дяволите. Наистина. Как чете без тях? Спомням си как една сутрин се оплакваше на мама че дори не може да различи буквите. А в момента спокойно си преглеждаше вестникът и кимаше в несъгласие с нещата които не му допадаха. Може би не психясвам, нещата може да са по-истински отколкото си мислех…
–Какво има синко?– той вдигна глава от вестникът и се втренчи в мен усмихвайки се.
–Татко ти добре ли си?–започнах аз.
–Да момчето ми, чувствам се страхотно.– усмивката му се разшири разкривайки перфективните му бели зъби.
–Къде са ти очилата? Мислех че не можеш да се справиш с вестникът без тях?-продължих да подпитвам.
Изражението му помръкна за част от секундата, но бързо се върна в състояние на натъпкан с хапчета против депресия човек. Мама се обърна към него и го погледна с лека тревожност в очите. Нима и тя чувстваше че нещо не е наред с татко?
–Том, очилата ли си си забравил?!?– изчурулика му тя. Той кимна в съгласие– Веднага ще ти ги донеса скъпи.
Тя остави шпатулата за палачинки, свали си набързо престилката и се запъти към спалнята им. Татко отново впери поглед в мен, усмивката не слизаше от лицето му. Не мисля че това продължи повече от няколко секунди, но ми се струваше като цяла вечност. Дявол да ме вземе, тръпки ме побиваха от него. Тъкмо когато чух как мама слиза обратно по стълбите, той леко ми намигна и отново сведе поглед към вестникът. Грабнах си чантата и станах.
–Аз тръгвам за училище. До после.
–И да внимаваш миличък.– каза майка ми влизайки в кухнята.
–До после синко.– измърмори баща ми, без да вдига глава от вестникът.
Целия ден в училище мислих за случката сутринта. Втълпявах ли си някакви неща или наистина нещо се бе случило с него. Не се държеше много по-различно, ако не броим зловещата му усмивка. Трябваше да го наблюдавам повече време, но когато погледите ни се срещнаха сутрина имах чувството че кръвта ми замръзна. Сякаш не беше баща ми, а някакъв непознат човек, който прилича досущ на него. Трябваше да поговоря и с мама, дали е забелязала нещо съмнително у него. Звънецът ме „пробуди“ от мислите ми, беше последният час за днес. Време беше да се заема със разнищването на нещата.
Прибрах се право вкъщи, още с влизането чух мама, която беше в кухнята и миеше съдовете. Оставих си раницата и седнах на обичайното си място на кухненската масичка.
–Бързо си се прибрал съкровище. Как мина училището?– попита тя хвърляйки ми бегъл поглед и продължавайки с домакинските си задължения.
–Мамо. Забелязала ли си нещо странно у татко след завръщането му?– запитах аз напълно игнорирайки нейният въпрос.
–Какво имаш в предвид Дани?–тя се обърна и ме погледна с учудените си очи.
–Не знам. Нещо. Каквото и да е. Не ти ли се струва по–… различен?–опитвах се въпросът ми да не прозвучи странно. Не се получи.
Мама се подпря на мивката и се замисли. Тъкмо, когато щеше да каже нещо, татко влезе в кухнята и се приближи до нея. Хвана я през кръста и заби нос в дългите й коси, вдишвайки дълбоко от аромата им.
–Момчето има право скъпа–каза той. Не виждах лицето му, но бях сигурен че се усмихва широко.–Човек става неузнаваем , когато осъзнае, колко много е влюбен в една уникална жена.– Устните му се доближиха до ухото й– Ужасно много ми липсваше.-прошепна й той допирайки устни до кожата й.
–Тоооом. Не пред момчето– започна да се киска мама преструвайки се че го отблъсква от нея.
Така очевидно нямаше да се получи. Трябваше да изчакам докато той иде на работа за да мога да поговоря на спокойствие с мама. Почти бях сигурен че и тя e забелязала нещо не както трябва в него. Не знаех какво точно му се е случило, но със сигурност нямаше да оставя нещата така. Просто трябваше да съм търпелив. Придърпах си чантата и се измъкнах от кухнята, оставяйки влюбените гълъбчета насаме. Качих се в моята стая, изпънах се като крал на леглото и се отдадох на четене на най-новата ми книга. Фантастичен роман за пътуване из галактиката и срещи с извънземни. Последното което си спомням преди да заспя бе че главните герои се опитват да избягат от една планета с враждебно настроени хуманоиди.
Събудих се малко след полунощ с книгата в скута ми и пресъхнала уста. Имах нужда от течности, незабавно. В къщата цареше пълен мрак, но не исках да пускам лампите в коридора за да не събудя нашите. Както винаги вратата на спалнята им бе широко отворена. Постарах се да не вдигам никакъв шум докато слизах по стълбите. Тъкмо се готвех да стъпя на последното стъпало чух глас идващ от кухнята. Стъписах се. Подпрях гръб на стената и надникнах надолу.
–Мисия „Завръщане“ подновена. Етап първи приключен.– Лунната светлина хвърляше бледи лъчи върху фигурата на мъжът седнал на малката масичка. Отне ми около 1-2 милисекунди да осъзная че това е баща ми. Бе вдигнал глава нагоре с разперени настрани ръце и както изглеждаше си говореше сам.
–„Той се е побъркал“
Това би обяснило постоянната му усмивка, от която ме побиваха тръпки, но имаше и нещо друго смущаващо в тази картинка. Гласът който чувах бе неговият, но устните му не се движеха. Почувствах как студена пот облива цялото ми тяло. Изглеждаше толкова зловещо на тази лунна светлина. Бях прекалено изплашен за да направя каквото и да е било, затова просто тръгнах с бавни стъпки нагоре към стаята си. Шмугнах се в леглото и се втренчих във отворената врата. Чух стъпките му по стъпалата, после и по коридора. За момент те спряха. Не виждах почти нищо в тъмнината, но бях обеден че стои пред моята врата и ме наблюдава. Няколко секунди по-късно той продължи запътвайки се към спалнята. Не знам какво беше това нещо, но със сигурност не беше моя баща...
Надявам се да ви допадне, ако е така можете да ме подкрепите като дадете един лайк на моята страничка – https://www.facebook.com/Eddiesstories/.