Смъртта не боли

Преди години, пресичайки улица, ме блъсна кола. Видимостта ми беше ограничена, тъй като пресичах пред спрял рейс на спирка. Блъскайки ме колата, нищо не усетих. А все пак се има в предвид, че счупих с главата си цялото предно стъкло. Всичко стана бяло. В следващия момент, аз вече се гледах отгоре. Кълна се, помня покрива на рейса в детайли. Стоях и наблюдавах. Нещо като камера. Нито изпитвах чувства, нито знаех коя съм и какво точно наблюдавам. Моето тяло лежеше пред рейса безжизнено, когато изведнъж отворих очи, се озовах именно пред самия рейс. Станах, изтупах се, качих се на тротоара и припаднах в ръцете на една жена.

Преди няколко дена, почти същото се повтори, но малко по-различно. Този път не наблюдавах себе си. Бях в пиърсинг студио. Когато човекът проби кожата с абоката, повече адреналин имаше в мен, отколкото болка. Всичко мина добре. Той почисти мястото, разменихме си две приказки и на мен ми призля. Изтръпнаха ми краката. В следващия момент ушите ми заглъхнаха. От тогава момента изчезна. Намирах се на едно красиво място, с красиви хора. Беше страхотно.

Знаех, че това е моя живот и че имам спомени с тези хора. Знаех, че принадлежа там и се чувствах добре. Чувствах благоденствие. Красива музика. Не исках да си тръгвам от мястото, на което бях. Изведнъж всичко се разбърка, почерня и пред мен се яви приърсингджията. Тресеше ме и ми каза, че съм припаднала. Нито знаех кой е този човек, нито знаех къде съм. Беше ме страх, изпаднах в паника. Даже изпитах ярост, че ми отне красивия момент. Трябваха ми едно 5 минути, докато осъзная къде съм и какво се е случило.

От тези два случая се убедих в едно - смъртта не боли. Болка не се усеща. Болка могат да усещат само нашите близки. За нас остава едно пътешествие на хубава музика, не осъзнавайки нито кои сме, нито какво се случва с нас. Просто енергия в пространството.