Не мога да го преживея

Здравейте. Не знам как точно бих се описала сега, когато пиша тази тема, като момиче, търсещо съвет или просто като момиче, което желая да чуе мнението на другите хора и по този начин да й олекне.

Всичко се случи преди година и 2 месеца. Запознах се с момчето във виртуалното пространство, от чат на чат, от разговор на разговор по телефона, аз се влюбих в него.

Знаех, че тези мои чувства няма да доведат до нищо хубаво и просто реших да напусна живота му, така както бях влезнала в него, а именно изневиделица. Не му го казах, продължих да се преструвам, че той ми е просто приятел.

Двамата сме от различни градове, той от град А аз от град Б, разстоянието между градовете е 200 км. В началото, когато бяхме просто приятели той имаше огромно желание да дойде да ме види, аз не пожелах, беше ме срам и в същото време страх.

В един ден аз просто си признах чувствата по телефона, той ми сподели, че бил също влюбен в мен. Първата ни среща беше вече като двойка. Аз отидох да го видя, бях все още ученичка( в момента съм първи курс студентка на 19,а той на 21.

Избягах от училище за да го видя и така до 03.11. Тогава той пожела да се разделим, бях съсипана, не знаех какво да правя. Вече тъкмо бях свикнала с идеята, че не съм с него и той ме потърси, простих му.

Месец по-късно отново си тръгна и така няколко пъти. Тук може би е моментът да споделя, че желанието да идва да ме вижда се изчерпа, аз бях тази, която ходех, аз бях тази, която не излизаше с приятелки и лъжеше родителите си, за да събира джобните си за пътни, само за да се наслади за няколко часа на неговата усмивка.

Той ми даваше надежди, неосъществими мечти. Свикнах с това до преди месец, когато се разделихме за пореден път. Причината, заради която той пожела да се разделим е, че не са ме приели в университета, в който кандидатствах в неговият град, а ме бяха приели в университет на 30 км от моята град.

Естествено, аз се записах там, но какво значение има това, нали и без това аз ходех да го виждам. Нищо, приех и този факт, останахме си просто приятели, исках да го чувам както преди, звънях му. Той ми вдигаше, седмица след това коренна промяна.

Когато аз го потърся, той винаги е зает. Ако случайно съм му звъннала два пъти, за него това бяха 10000 пропуснати повиквани, не можех да държа отношението му, все едно се отнася като с изтривалка към мен и сложих край на фалшивото ни приятелство, защото за мен това не беше никакво приятелство.

Но... сега ме боли, той ми липсва, липсва ми гласът му, готова съм отново да приема това отношение, но да знам, че го имам поне като приятел. Сега не е Коледа, но аз вярвам в чудеса и чудото, за което мечтая е преди смъртта си да го видя поне още веднъж, без значение дали това ще е сега или след години.

Не знам, мислех за Коледа да му пратя картичка или дори да го изненадам чрез едно тв предаване, но не знам как би реагирал... наскоро му писах смс, след това му звъннах, но той не ми отговори, нито на обаждането, нито на смс-са.