Изводът нека всеки сам за себе си да намери. Приятно четене.Преди много, много години живяла една много красива девойка, толкова красива, че се сравнявала със слънцето по красота. Ала колкото била хубава-толкова и била пресметлива.
Семейството и било богато и заможно. Дошло време девойката се омъжила за лично момче. Заживели заедно и дом създали, и всичко в него било наредено от хубаво по-хубаво, със скъпи вещи и черги, които били донесени от близо и далече.
Веднъж обаче когато момичето отишло на пазар, то минало покрай един човечец, който седял с наведена глава и ръка протегната за милостиня. Бил облякан в тъмна роба-изцапана, окаляна и окъсана, на главата си носел черен калпак, а в краката си нямал обувки.
Седял си тих и скромен и на никому нищо не думал. Когато обаче девойката минала до него той тихо и продумал:-Беден съм и скитам, ни дом си имам, нито пък семейство.
Покрив над главата си диря, а в замяна ще работя и къщата ще ти гледам, на къшей хляб и малко водица доволен ще съм.
Друго нищо не искам. Рекъл бедният човечец тия думи и замълчал. Замислила се за малко девойката и се усъмнила у човека-да не би да търси нещо да открадне от дома и ако реши да го прибере, и набързо отминала.
Минало време що минало. Живеели с мъжа си богато и охолно, колкото пари имали още повече направили, добре им било на двамата, за нищо кахър нямали, нищичко не им липсвало.
Дните им минавали в спокойство. Ала за беда-детенце си нямали. Денем кога прозорците отваряли се чувала играта на съседските деца, само в тяхната къща било тихо и празно, толкова години с рожба не могли да се сдобият.....
