
Преди много, много години живяла една много красива девойка, толкова красива, че се сравнявала със слънцето по красота. Ала колкото била хубава-толкова и била пресметлива.
Семейството и било богато и заможно. Дошло време девойката се омъжила за лично момче. Заживели заедно и дом създали, и всичко в него било наредено от хубаво по-хубаво, със скъпи вещи и черги, които били донесени от близо и далече.
Веднъж обаче когато момичето отишло на пазар, то минало покрай един човечец, който седял с наведена глава и ръка протегната за милостиня. Бил облякан в тъмна роба-изцапана, окаляна и окъсана, на главата си носел черен калпак, а в краката си нямал обувки.
Седял си тих и скромен и на никому нищо не думал. Когато обаче девойката минала до него той тихо и продумал:-Беден съм и скитам, ни дом си имам, нито пък семейство.
Покрив над главата си диря, а в замяна ще работя и къщата ще ти гледам, на къшей хляб и малко водица доволен ще съм.
Друго нищо не искам. Рекъл бедният човечец тия думи и замълчал. Замислила се за малко девойката и се усъмнила у човека-да не би да търси нещо да открадне от дома и ако реши да го прибере, и набързо отминала.
Минало време що минало. Живеели с мъжа си богато и охолно, колкото пари имали още повече направили, добре им било на двамата, за нищо кахър нямали, нищичко не им липсвало.
Дните им минавали в спокойство. Ала за беда-детенце си нямали. Денем кога прозорците отваряли се чувала играта на съседските деца, само в тяхната къща било тихо и празно, толкова години с рожба не могли да се сдобият.....