Зловеща история с призраци и духове

Здравейте!
Искам да ви разкажа една моя история, която за някой може би няма да е страшна, може би дори смешна, но за мен е не само страшна а направо зловеща.
Преди години, през лятната ваканция си бях на село и вечер излизах с приятели по центъра и се прибирах късно през ноща. Нашата къща бе почти в края на селото и съответно аз се прибирах сам, изпращайки по пътя много от приятелите си. Пътят към нашата улица беше слабо осветен, доста неравен поради липсата на асфалт, а в краят му имаше лампа, която почти винаги мигаше, което беше доста зловещо само по себе си.

Близо до това място разтоянието между къщите от двете страни на улицата беше най-тясно, като къщата от едната страна беше обитаема, докато къщата от другата страна не беше и то от дълги години. Тази къща изглеждаше доста зловещо, защото бе почнала да се руши, оградата и бе съборена, а прозорците и бяха заковани със дъски, които имаха тесни процепи и винаги когато минавах от там имах чувството, че някой ме наблюдава. Денем къщата не изглеждаше толкова страшна и понякога влизахме вътре да разгледаме какво има, но нощем изглеждаше като от филм на ужасите, особено когато минавайки покрай нея лампата изгаснеше за кратко, призанавам си, тичал съм в някой от случаите. В други случаи, си повтарях, че няма от какво да ме е страх и подминавах къщата без да ми пука, но пак със свит стомах и с познатото чувство, че някой ме наблюдава.

Един ден с приятели си говорехме за "страшната къща" и решихме да влезем пак през деня за да докажем пред себе си, че няма от какво да ни е страх и че това е просто една съборетина. Влезнахме смело, все пак беше през деня, пък и бяхме трима, уверихме се, че нищо страшно няма, но вместо да си тръгнем, моите приятели взеха да се замерват с отломки от къщата и да чупят макар и вече изпотрошените остатъци от мебели и предмети. Не след дълго излегнахме, но единият от приятелите ми реши да се изпикае върху стената на къщата, правейки се на интересен и рисувайки по стената с урина. Няколко вечери подред не излизах защото бях настинал и не бях минавал покрай къщата. След като се пооправих, реших, че е време за излизане.

След поредната луда вечер с прятели, стана време да си ходим и аз както обикновено изпратих всички и поех към дома, по тесният разбит селски път. Вече наближавах мястото където бе изоставената къща, като още от далеко видях как лампата близо до къщата мига, като че ли по-различно отпреди, спрях и усетих тревожно чувство, корема ми се сви, притеснението ме бе обладало. За пръв път усетих уплаха, преди дори да съм приближил къщата. Имах вариант да мина по заобиколен път, но разтоянието не ми се нравеше и не след дълго реших, че няма от какво да ме е страх и трябва да продължа. Вървях в посока към къщата, а лампата не спираше да мига, правейки събарящата се къща да изглежда зловещо, а сянката от големият орех до нея, който се полюшваше от лекият вятър, отпечатваше зловещи фигури върху къщата. Опитвах се да не гледам тези сенки или поне да не ги съпоставям с лица или фигури, но колкото повече се опитвах, толкова по-реални изглеждаха.

Приближавах къщата, а малкото разтояние на което тя отстояваше от срещуположната, не ми даваше възможност да мина по-надалеко от нея. Стъпвах плахо напред надявайки се лампата да спре да мига и всичко да отмине, но уви, лампата мигаше в неравномерни тактове, а сенките от дървото спираха дъха ми. След няколко крачки, погледнах към къщата и дъхът ми секна. Погледът ми се прикова към прозорецът който гледаше към улицата по която вървях, и покрай който щях неизбежно да мина. Този прозорец беше почти на нивото на пътя и бе не по-висок от метър. Както всики останали прозорци и този беше обкован с дъски с тънки процепи, през които все си мислех, че някой ме наблюдава. Но този път имаше нещо различно, част от едната дъска, беше шчупена в горния десен ъгъл на прозореца. Сега къщата изглеждаше по-зловеща от всякога, погледа ми не можеше да се откъсне от дупката която зееше в прозореца и която преди няколко дни липсваше.

Бях спрял и не смеех да помръдна, като че ли вятъра се усили в един момент и ме обвзеха тръпки. В този момент лампата спря да мига и засвети постоянно. Продължих бавно да вървя, бях само на няколко метра от прозореца, вървях и се опитвах да не гледам. Гледах в посока нашата улица и набързо се изнизах покрай къщата и точно в този момент и вятъра спря, като че ли всичко бе навързано. Не смеех да се обърна и с много бързи крачки продължих, имах чувството, че някой ме последва, страхът се превърна в паника и побягнах. Като се прибах се успокоих и си легнах. На следващият ден по светло отидох до къщата за да се уверя, че дъската наистина е счупена, не ме беше страх, беше светло и погледнах през отвора на прозореца, вътре се виждаха изпочупените вещи и разхвърляните отломки от рушащата се къща, нищо кой знае колко страшно. Същата вечер пак излязох и съответно пак сам се прибирах късно през ноща. Вървях по същата улица, по уверен от всякога, че няма от какво да ме е страх. Наближавах, лампата светеше постоянно, ореха не помръдваше, всичко изглеждаше спокойно. Наближавах къщата, а погледа ми бе прикован в шчупената дъска.

Бях вече близо, когато усетих лек полъх на вятър в иначе спокойната лятна нощ. Клоните на ореха започнаха леко да се поклащат, правейки всевъзможни сенки. Погледнах отново към отвора в прозореца и замръзнах от страх, сигурен бях, че виждам лице втренчено в мен, не беше съвсем ясно, но определено беше там, нещо което преди със сигурност нямаше. Вече бях на не повече от 10 метра, разтояние което можех да измина много бързо, но не смеех да побягна. Бях сигурен, че нещо има и то ме гледа, продължих напред и виждах как лицето което виждах на прозореца се изтегля навътре в стаята. Спрях на едно място и лицето спря, само няколко метра ме деляха от момента в който ще мога да побягна и да избягам от това място.

Тръгнах рязко и лицето също отстъпи назад в тъмното. Следващата крачка която направих беше придружена със силен звук на падащ предмет от къщата, което ме накара да побягна със скороста на светината, като в същото време за да придобие ситуацията по-зловещ вид, лампата започна да мига. Не усетих кога съм се прибрал и завил през глава под завивките. От тогава, винаги използвах заобиколният маршрут, макар и след време къщата да рухна изцяло, така и не посмявам да мина покрай нея. Аз съм сигурен в това което видях вътре, а то изглеждаше доста плашещо!
Ще се радвам да прочета вашите коментари и мнения под историята. Поздрави!