Веднага след като разбрахме за озоновата дупка, тя се превърна сензация. Бързо след това обаче славата ѝ залезе и днес никой не говори за нея. Но на датата 16 септември се отбелязва Световният ден на озона, което е добър повод да дадем малко повече информираност за този екопроблем.
Озоновата дупка завинаги промени общественото мнение за влиянието на човека върху природата. Непрестанно нарастващото петно мобилизира поколение учени, които се обединиха в света срещу заплахата за нашата атмосфера. Днес обаче като че ли всички са забравили за нея и тя не изглежда като толкова голям проблем. Истината е, че озоновата дупка си остава също толкова ужасяваща тема.
Учените започват да разбират земната атмосфера чак през 18-ти век. През 1776-та година химикът Антоан Лавоазие доказва, че кислородът е химичен елемент. Той заема осмо място в периодичната таблица. Откритието води до научната революция и експерименти с електричество, които разкриват нещо необичайно. Оказва се, че когато пуснеш електричество през кислород, получава се странна миризма.
Терминът озон се въвежда за пръв път от Кристиян Фридрих Шенбейн през 1830-те. Думата идва от гръцки и означава мирише. През 1913-та двама френски учени Шарл Фабри и Хенри Бюсон откриват, че озонът се натрупва в слой в атмосферата на около 25 км височина и абсорбира УВ светлината. Озоновата дупка блокира част от радиацията и това я прави изключително важна за защита от изгарящите слънчеви лъчи. Ако няма озон в атмосферата, повърхността на планетата ни щеше да е изпепелена.
Учените изследват нивата на озона години наред. Става ясно, че този слой е изключително тънък и варира в определени дни и сезони. Концентрацията му в различните зони също е различна. През 70-те години на миналия век възниква въпросът дали той може да се изчерпа. Оказва се, че не свръхзвуковите самолети и космическите совалки, а неща като флакони лак за коса и пяна за бръснене са най-опасни за него.
Пол Круцен, Марио Молина и Ф. Шерууд Роланд революционно доказват, че хлорфлуоркарбоните, които се използват във флаконите, унищожават озона в атмосферата. Това им носи Нобелова награда през 1974 година. Ричард Фарман, учен, който от десетилетия събира данни от Антарктида, година по-късно свидетелства драстичен спад в нивата на озон над континента. Оказва се, че озоновият слой е много по-увреден, отколкото някой си е мислел.
Озоновата дупка в онези години се превръща в световни сензации. Обществото изпада в ужас, че учените на Южния полюс ще бъдат облъчени от УВ лъчите. Страхът ескалира и през 1987 години 24 нации подписват Монреалския протокол. С него се ограничава използването на хлорфлуоркарбони.
Днес учените са наясно, че озоновата дупка е сезонен феномен. Когато времето е топло, през пролетта, тя се образува над Антарктида, тъй като се засилват реакциите между хлорфлуоркарбоните и озона.
Когато застудее, дупката се свива и така до следващата година. Освен над Антарктида такава дупка е открита и над Тибет през 2003 г, а през 2005 г учените потвърдиха, че изтъняването над Северния полюс е толкова драстично, че също може да се смята за озонова дупка.
В настоящия момент дупката изчезва. Ако не бе подписан Монреалският протокол, тя щеше да нарасне с 40% до 2013 г. Сега обаче се очаква да е напълно заличена до 2050-та година.
Това не е първата опасност, за която обществото забравя. Преди озоновата дупка бе киселинният дъжд. Днес акцентът е върху въглеродния диоксид.
Всяко притеснение, както и вредите, изчезва за 50 и 100 години. Лошото е, че днес никой не взима мерки за глобалното затопляне. За разлика от други глобални кризи, за тази вече може да е късно. А човечеството продължава да е спокойно и убедено, че и този път ще ни се размине.
