Депресията е бичът на нашето съвремие, разпространила се е като пандемия по целия свят, дори и при нации, известни с дисциплината и морала си, като японците. Япония винаги е била считана за екзотична страна от нас европейците, а оказва се, че и там съществуват не по-малко интересни и екзотични начини за лечение на депресията. За тях ще научим директно от личните преживявания на казхстанката, живееща от дълги години в Япония - Назим Осака. Прочетете нейният разказ, който преведохме за вас.
Спрях да се грижа за себе си, станах 75 кг, можех да ходя по пижама по цял ден и да не се мия по 2-3 дни. По това време дори не си миех зъбите и дори не исках да живея... След като научи това, моя близка японска приятелка ме заведе в клиника, като каза, че има една интересна процедура, след която животът се променя, сякаш се раждаш отново.
Тя дойде да ме вземе, така че тръгнах с нея по пижама и чехли. В този си вид отидох до центъра на Токио. На главата с небрежен кок. В Япония изобщо не ти обръщат внимание, дори да тръгнеш гол. На тях не им е до другите. Всеки е зает със собствените си мисли. И нямат навика да гледат хората в транспорта или на улицата. Хората там са толкова свободни.
Отидохме и попълнихме документи. И така, влизам там и в средата на стаята има ковчег. Докторът ми зададе няколко въпроса, дадоха ми елегантни дрехи - като за атентатор самоубиец, преоблякох се. Заповядаха ми: Легнете и усетете как се чувстват мъртвите, а когато искате да си тръгнете - ето ви копче, натиснете го и ще ви пуснем.
Легнах си. Вътре имаше странна миризма, но бяха сложили освежител. Мек сатен в живи цветове. Мъниста около периметъра на ковчега.... Лежа, разглеждам ковчега. Свиреше траурна музика. През процепите се виждаше слабата светлина от стаята.
Тогава чувам, че сякаш ме изнасят и качват ковчега в кола. Започвам да натискам бутона, а той изведнъж пада. Започвам да им викам и се възмущавам, че не за това съм платила. И като цяло, не ме ли прецакаха? След това пътуваме 10 минути. Вече малко се задъхвам. Тогава чувам командата: Разтоварете! И имам чувството, че ме спускат на въжета в земята. Чувам как земята пада върху мен, отгоре върху ковчега. И гласовете стават по-приглушени. Започвам да викам с цяло гърло в истерия. Майка си, на руски. Минават милион мисли в главата ми. Че попаднах на сектанти. Че те ме убиват. Аум Сенрикьо, сектанти, които мразят чужденците. И най-вероятно японската ми приятелка е в сговор с тях. Ще я убия, кучката! ...
Наистина ме заровиха. Започнах да цвиля още повече като прасе в кланица и да ритам. И най-лошото беше, че започнах да се задушавам. Хлипах и сополи се стичаха по бузите ми, изливаха се в ушите ми. От истерия и страх се напиках. Заради теснотията не можех дори да избърша лицето си. Лежах като пън - ръце по ръбовете, в тесен ковчег. Вонеше на урина отвътре.
Мислех: Господи, не искам да умра! Беше ужасно тясно там. Задушно. И нямаше какво да се диша. Главата ми започна да се върти. Усетих, че започвам да изстивам. Все пак опиках целия ковчег и лежах мокра в урината си. Студена земя, помислих си. Ридах 20 минути.
Вече губех съзнание. Състоянието беше ужасно. Започнах да разбирам Гогол и си спомних, че може би той се е събудил в ковчег и е умирал точно като мен тук.
Пред очите ми веднага изплуваха картини от миналото: Как родих и държах дъщеря си в ръцете си. Първите и стъпки. Нейните плитки, които сплитах всеки ден. О, боже мой, напълно забравих за дъщеря си! Заради моята въображаема депресия. Спомних си, че изобщо спрях да се обаждам на майка ми. Припомних си, че животът е толкова красив! Какъв прекрасен живот! И ето ме, като кучка, умирам в ковчег. И съм убита от моята любима приятелка японка, която толкова боготворях. Ей японци? ! О, кучки!
И тогава капакът на ковчега се отвори. Гледам: в същата стая съм. Този ковчег се оказа илюзия на смъртта и е напълно компютъризиран. Плаках още 10 минути. Еле, успокоих се. Напсувах ги. Приятелката ми стои и се смее. Дадоха ми видео на моята „смърт“. Вътре в ковчега са монтирани камери, които записват всичко.
След тази процедура отслабнах, разхубавих се, влюбих се в живота и мисълта, че не искам да живея или че имам депресия вече я няма. Не искам да ходя повече там! Искам да живея тук и сега! Тук. И ще обичам живота! "
Написано от Назим Осака.
Вижте още:
