Руините на древния град Мохенджо-Даро днес лежат в област Ларкана, провинция Синд в Пакистан. Вписан като археологически обект с огромно историческо значение в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство, той е един от най-важните археологически обекти в Южна Азия.
Смята се, че Мохенджо-Даро е построен през 2600 г. пр. н.е. на тогавашния западен бряг на река Инд. В зенита си Мохенджо-Даро е имал население от 50 000 човека, което го правело най-големия град в света за времето си.
Градът също е бил един от основните центрове на цивилизацията на долината на Инд и първата голяма цивилизация на Индийския субконтинент.
Мохенджо-Даро е изоставен около 1900 г. пр. н. е. Археолозите все още не са разгадали каква е причината за това. Една от теориите е, че се дължи на изменението на климата и по-специално на наводненията на Инд и засушаванията, дължащи се на мусонната пауза.
Древният Мохенджо-Даро изглежда е бил социално безкласово общество, което се е фокусирало върху удобството на своите граждани, за разлика от други древни градове, където са използвани огромни ресурси за изграждане на кралски дворци и гигантски гробници единствено за обслужване на владетелите.
Данните сочат, че Мохенджо-Даро се е управлявал от съвет, избран от жителите на града. В района не са открити доказателства за война, нашествия или оръжия. Жителите на Мохенджо-Даро изглежда са били мирни, макар че много съвременни им общества са били изключително войнствени.
Като център на засилена търговия, развито рибарство и земеделие, Мохенджо-Даро бил един от най-големите и напреднали градове на своето време със забележително сложно гражданско строителство и градоустройство. Предвид впечатляващите му руини, може само да си представим колко великолепен е бил градът и колко високо цивилизовани са били древните му жители преди 5000 години.
След изоставянето си, Мохенджо-Даро е погребан за хиляди години под тонове мръсотия и пръст, докато не е открит през 1911 г. Разкопките на мястото започват през 1922 г., докато истинските проучвания на древните руини са извършени през 30-те години на ХХ век. След 1965 г. са забранени допълнителни разкопки поради опасения от повреда на руините. Археолозите са изчислили, че въпреки десетилетията работа на обекта досега е разкрита само една трета от града.
Мястото е застрашено от ерозия и въпреки усилията за опазване, финансирани от пакистанското правителство и ЮНЕСКО, все още не е напълно обезопасено. През 2012 г. пакистански археолози заявиха, че обектът може да изчезне до 2030 г., освен ако не се предприемат спешни мерки.
