През 1877 година България най-после получава свободата си и отново се връща на картата на Европа, но скоро след това Берлинският конгрес вероломно разделя страната на три части - Княжество България, Източна Румелия - автономна област под властта на султана, а Македония остава изцяло под властта на Османската империя. Това неестествено разделяне не е прието от българския народ.
Българските земи преди Съединението
Връзките между разделените български области не намаляват, а най-силни са между Княжеството и изкуствено създадената провинция Източна Румелия със столица Пловдив. В областта, подвластна на султана, не присъстват османски войски, в армията и полицията служат българи, управлението е със свободни избори и демократичен печат.
Първият генерал-губернатор, назначен от Турция, е Алеко Богориди, правнук на Софроний Врачански. Назначението му е добър ход от страна на султана, тъй като Алеко Богориди е турски политик, но пък с български произход и се очаква това да успокои населението. Богориди дори пристига в Пловдив с български калпак на главата и това е отбелязано като добър знак.
Източна Румелия се развива добре в икономически и културен план в тези ранни години след Освобождението. За българите обаче създаденото статукво е напълно неприемливо. Съединението на двете български области се приема като естествен процес, който ще улесни обединяването на всички български земи.
Това е национален въпрос, който доминира политиката и в двете части на България. Съвсем естествено е зараждането на движение, което цели обединението на разделените територии.
Първият опит за Съединение е проведен много скоро след Берлинския конгрес. Още през 1880 година изтъкнати дейци на националната ни революция между които Стефан Стамболов Създават Централен комитет за целта. Международната обстановка е благоприятна. На Балканите се очаква война на Османската империя срещу Гърция и Черна гора. В Лондон министър-председател е Уилям Гладстон, което се тълкува като неутралитет от страна на Великобритания.
Княз Александър Батенберг е скептичен относно подобна възможност, но на възможността България да стане единна държава той гледа много благосклонно, защото би застанал начело на голяма Балканска държава.
Война обаче не избухва, Великобритания не подкрепя това намерение, а Русия се обявява срещу него и планът търпи неуспех. Официалната позиция на европейските сили е, че Съединение е възможно, но по-късно.
Идеята за обединение обаче не е изоставена. През 1884 година свършва мандатът на Алеко Богориди и той е заменен с неговия помощник Гаврил Кръставич. Отново българин заема поста на управител на автономната област. Народната партия отново силно прокламира идеите на Съединението и така набира подкрепа сред хората.
Нов обрат в дейността по Съединението
През 1885 година бива избран нов състав на Тайния революционен комитет. Движението за обединение вече се ръководи от Захари Стоянов, който се е преместил в Пловдив. Той е сред малкото останали живи организатори на Априлското въстание.
В Източна Румелия Захари Стоянов с присъщата си енергичност и плам се заема с въпросите на обединението. Той притежава революционен опит, качества на лидер, а освен това е отличен публицист и под негово ръководство идеите на Съединението отново оживяват и стават съвсем реални, близки и осъществими. Тайният централен революционен комитет вече е мощна организация.
В нея са майор Райчо Николов и майор Данаил Николаев, който командва Втора пловдивска дружина. И двамата са с руско военно образование и участници в Руско-Турската война. Включва се и родственик на Данаил Николаев - Коста Паница, както и доктор Странски. Пловдивската интелигенция се готви да свърже двете части на България в едно цяло. Митингите за обединяване зачестяват и сблъсъците с полицейските части са неизбежни.
Обявяване на Съединението
В началото няма определена дата за извършване на Съединението на България, както и ясен план. Захари Стоянов има свои виждания, в които една въстаническа чета трябва да развее знамето в Панагюрище и да отиде в гората, като това да бъде знак, който да увлече населението за въстание.
Данаил Николаев се заема пряко с организацията. Княз Батенберг е силно разколебан, а министър - председателят Петко Каравелов не вярва в успеха на начинанието, но народната подкрепа е много силна.
В Пловдив обаче привеждат намеренията си в действие. Първоначално е подготвено Съединението да стане на 15 септември, но Панагюрище въстава на 2 септември. Властите арестуват размирниците, но тълпа от няколко хиляди човека принуждава околийския началник да ги освободи.
Комитетът се събира в Пловдив на заседание, на което присъства и Панайот Хитов, който помага да се състави план.
Майор Николаев очаква да започнат военни маневри и затова отваря секретен запечатен плик на военните, от който разбира, че военните маневри започват на 7 септември. Това означава, че въстанието трябва да започне на 6 септември най-късно. Военната му организация се засилва, а на 4 септември Голямо Конаре дава знак за общо въстание под ръководството на Продан Тишков, с прозвище Чардафон Велики - бивш сержант от войската.
Пловдивският префект заминава на 5 септември за Голямо Конаре, за да си изясни ситуацията, но е посрещнат от Чардафон, облечен в униформа на четник на Хаджи Димитър, начело на 17 човека и арестува префекта. Пред него Чардафон обявява Съединението.
Недялка Шилева развява ушитото от нея знаме. От околните селища- Чирпан и Асеновград тръгват нови чети и въстаници. Всички чакат нарежданията на Данаил Николаев, който командва пловдивския гарнизон.
Той обявява минаването на страната на въстаналия народ, завзема конака, пощата и резиденцията на губернатора. Съпротива няма, защото Съединението е широко прието. Губернаторът Кръстевич посреща дейците на Съединението и заявява, че като българин подкрепя този акт.
Официалното обявяване на Съединението е на 6 септември 1885 година. Съставено е ново временно правителство, начело с доктор Странски. Княз Батенберг заедно с министър председателя Каравелов показват пълен синхрон в действията си, князът издава 2 указа - за обща мобилизация в княжеството и свикване на Народното събрание. Това е ясен знак, че застават зад делото на Съединението.
Великите сили са стъписани от това дръзко събитие, но политическите съображения диктуват друго. През март следващата година то е официално признато от пратениците им, които са гаранти на Берлинския конгрес. Макар че има известни ограничения и уговорки в договора, който подписват в Цариград, с този документ е сложен край на битката за защита на правото дело на българския народ.
Мястото на Съединението в историята на народа ни
Съединението на България е последното чудо в българската история. След него такива грандиозни дела повече не се случват. Отприщени са много вътрешни политически борби. Борбата за освобождаване на останалите под османска власт български земи е продължителна и трудна, минава през въстания, войни, политически грешки и много човешки загуби. Резултатите са далече по-скромни от тези на Съединението, а жертвите неизброимо повече.
Това засилва значението на Съединението като звездния миг в новата българска история. То е постигнато благодарение на смелостта, енергията, впечатляващото национално единство, ентусиазма и героизма на народа във върхов момент. Това е последната реална историческа легенда, сътворена от българския народ, доказваща, че Съединението прави силата.
Коментари