На 2 септември 1889 година в Хотел дьо Суез в Париж умира от разкъсване на червата следствие на отравяне, Джендо Стоянов Джедев. Кой е той?
Става въпрос за български революционер, политик, журналист и писател, известен на всички с името Захари Стоянов.
А как Джендо става Захари?
Това е само външният израз, който ознаменува преображението на скромния овчар в един от апостолите през Априлското въстание, член на Хвърковатата чета на Бенковски и председател на Народното събрание след Освобождението.
Заедно с това Захари Стоянов е автор на едно от най-разпознаваемите възрожденски произведения - Записки по българските въстания, с което завършва литературата на Българското възраждане. Житейският му път е достоен за роман и заслужава внимание.
Кратки биографични данни за Захари Стоянов
Трудно е да се определи с коя своя дейност Захари Стоянов е по-известен - като писател или като революционер. На всяко житейско поле, на което се изявява той, блести ярко, откроява се и се запомня. Запомнящ се е и фактът, че житейският му път тръгва от малко селце Медвен, Сливенска област, където е роден в семейството на овчаря Стоян Далакчиев през 1850 година.
Между 1856 и 1862 година учи в родното си село в даскалницата при Димо Бъчеваров, известен като даскал Буньо. Смята се, че е продължил образованието си в Сливенската полугимназия, въпреки че сам Захари Стоянов, работейки за публичния си образ, набляга на това, че е безкнижен и самоук овчар.
Първите книги, които му повлияват, са с християнска тематика, той е смятал да стане монах. Самообразованието си продължава в читалище Зора в Сливен. Изучава френски език.
Заедно с тези занимания Захари се препитава със семейния занаят - овчарството. Овчар е в селата Инджекьой и Подвис.
Желанието да се образова го отвежда във Варна в светското училище, но не е приет и затова се премества в Русе. В будния град работи при един абаджия като чирак, а по-късно става калфа.
В Русе се запознава със сина на Баба Тонка - Никола Обретенов, и става близък с него. Това продължава до края на живота му. Той се запознава с будното русенско семейство Обретенови и по-късно се жени за една от дъщерите на баба Тонка - Анастасия Обретенова. Има една дъщеря Захаринка.
Смята се, че точно Никола Обретенов променя името му на Захари и с това име медвенският овчар остава в историята ни. Докато е чирак в Русе, Захари Стоянов започва революционната си дейност, като се включва в Русенския комитет на Вътрешната революционна организация. По това време работи за железницата на барон Хирш като маневрист.
През 1875 година избухва Старозагорското въстание, в което Захари Стоянов участва и описва в своите записки.
На 1 март 1876 година в Пловдив, в къщата на Кочо Честименски Панайот Волов заклева Захари Стоянов като апостол в ІV революционен окръг. Той създава тайни революционни комитети в селата Сотир, Дедево, Бойково, Брестник, Марково и други селища в Родопите и в близост до Пловдив. В село Баня той се запознава с Георги Бенковски и остава с него до края на живота му.
Участник е и в Априлското въстание, като един от ръководителите на ІV революционен окръг. От самото начало е четник в Хвърковатата чета на Бенковски.
След погрома на въстанието заедно с Бенковски и още двама четници Захари Стоянов преминава Стара планина, но след предателство се оказват в обсада в тетевенския Балкан. Бенковски загива, другите му спътници са ранени и заловени, но Захари Стоянов успява да избяга. Заловен е обаче близо до Троян и прекарва няколко месеца по затвори. Изпратен е в родното си село Медвен и нелегално отива в Търново през 1877 година, веднага след като градът е освободен.
След Освобождението Захари Стоянов работи в окръжния съд в Търново, в Апелационния съд в Русе като секретар, както и в дирекцията на правосъдието на Източна Румелия.
След Освобождението започва публицистичната му дейност. Той печата статии и е редактор във вестник Работник. Остро реагира срещу отмяната на Търновската конституция през 1881 година.
След 1882 година Захари Стоянов живее в Пловдив. Сътрудник е на вестник Независимост на Петко Каравелов, издава вестник Борба, както и Самозащита. Захари Стоянов е активен участник в Съединението на България от 1885 година, като оглавява тайния централен революционен комитет, организирал Съединението.
Докато живее в Пловдив той организира празници на Левски, Ботев, Любен Каравелов, Хаджи Димитър. Тук издава биография на Левски и знаменитите Записки по българските въстания. На пловдивския период в живота му дължим книгата за Чардафон Велики, макар че тя е издадена в по-късно в Русе.
Литературните му занимания имат като резултат биография на Ботев, редактиране и издаване на съчиненията на Любен Каравелов и други.
През следващата година той се установява да живее в София е се включва в Народнолибералната партия. След 1 година вече е депутат в народното събрание, още същата година става подпредседател, а от 1888 и през 1889 година заема председателския пост.
Захари Стоянов е удостоен с княжески орден Свети Александър І степен по случай 2 години от встъпването в длъжност на цар Фердинанд.
Идейно, както и политически, е близък със Стефан Стамболов.
Литературна дейност на Захари Стоянов
Литературната дейност на Захари Стоянов бележи края на Възрожденската литература. Основната тема в нея, както виждаме и от произведенията на Вазов, е българската история от втората половина на ХІХ век.
Според Захари Стоянов историята на народа се гради не с военни, политически или други действия, а чрез мъченическия подвиг на народа. Затова при Захари, както и при Вазов, главен герой е народът. Неговите творби са исторически документ на събитията, разиграли се в България в навечерието на Освобождението, както и на бита, народопсихологията и душевността на българина.
В Записките той разказва над 100 жития на мъчениците на българската свобода. Цялата историческа епоха е вплетена в рамката на пространното авторово житие.
Захари Стоянов съгражда паметта за народната святост пред Възраждането. Той изгражда най-масовата и мащабна картина на България в нейния връх - възрожденската епоха, смесвайки чистата документалистика с художественото творчество.
Всичко, което създава Захари Стоянов като творец, е от изключителна важност за разбирането на литературната ситуация, в която се намират българските писатели в края на ХІХ век. Полемиката му с Иван Вазов относно разбирането за своето и чуждото е блестяща страница от литературната мисъл, която ни доближава да духа на времето.
Пак на Захари Стоянов дължим първата представа за националната ценност и святост на Левски и Ботев, защото той слага началото на разказа за тях в народната памет.
Без съмнение нищо не допринася толкова много за историческата наука, колкото личното свидетелство, мемоарната литература. Тя очертава духа на времето, освен че дава ценни исторически сведения. Личният спомен засилва историческата правда. Това прави творбите на Захари Стоянов толкова ценни днес.
С делата и перото си Захари Стоянов се нарежда сред колосите на българския дух в най-светлата и героична епоха от нашата история
Коментари