Самата дума Инквизиция предизвиква усещане за зло, мъчение и страх. Дори и да знаете какво е това или само да сте чували това понятие, със сигурност ще направите правилна асоциация.
Всъщност Инквизицията е звено, създадено от Католическата църква с цел преследване и наказване на онези, които разпространяват някаква ерес и са нейни последователи. Съществували са римска, португалска и испанска Инквизиция. Първата от тях – тази в Римската империя, е създадена от папа Инокентий III. Лицата, които ставали членове на тази организация, се избирали от папата, следвали неговите заповеди и отговаряли единствено пред него.
Инквизицията е преследвала еретици в продължение на векове. Най-запомняща се и страшна била тази в Испания, отнемайки живота на 32 000 души.
След като инквизиторите отивали в някой град, те известявали за присъствието. Щом до тях достигнел слух за еретик, първоначално му давали възможност да признае, че е такъв, и ако го направил, се разминавал само с леко наказание – бой. Който отричал, обаче, бил подлаган на зверски мъчения, които в крайна сметка водили до смърт.
Разбира се, никой не бил заклеймяван с името „еретик“ без съдебен процес, но в онези времена, когато искаш да натопиш някого, това ставало изключително лесно. Ето защо доста невинни хора също загубвали живота си.
Инквизиторите притежавали изключително право – никой не може да ги съди за действията им. Само папата можел да ги отлъчи от църквата, но вероятността това да се случи била минимална. Всички таили страх към тях.
През 1245 година папа Инокентий IV дал правото на членовете на учреждението взаимно да си опрощават греховете. Те можели да се явяват пред папата тогава, когато поискат. Никой нямал право да пречи на дейността им, защото със смърт се наказвал не само той, но и неговото потомство.
През 14-ти век в помощ на инквизиторите били назначение експерти, които имали задължението да създават и оформят обвиненията и присъдите. Появили се и нови длъжности – нотариус и поемни лица, чиято задача била да следят за безпристрастност по време на съдебния процес. Други служители в Инквизицията изпълнявали ролите на лекар, палач и прокурор и се ползвали с голямо уважение. Прокурорът бил обвинител, лекарят се грижел обвиняемият да не умре, а палачът – обратното.
Инквизиторите имали хора, които като техни тайни агенти наблюдавали и докладвали. Те били навсякъде – както в простолюдието, така и в аристокрацията. Основната им задача била да накарат обвиняемите да се покаят и да признаят постъпката си, сключвайки примирие с църквата. Онези, които отказвали да го сторят и били осъждани на смърт, били съпровождани до кладата от въпросните агенти, които се наричали още „роднини“ на инквизиторите. Последните също притежавали всеобщи права и не можели да бъдат наказвани. Имали право да носят и оръжие със себе си.
През 1480 година Инквизицията се превръща в кралско учреждение – тоест, религиозната и държавната власт се обединили. Това се случило при управлението на краля на Испания Фердинад и кралица Изабела. Само през първите 18 години след учредяването ѝ са убити и изгорени на класа повече от 10 хиляди еретици, в това число мюсюлмани и евреи, приели тайно християнството.
През 1478 година, начело с Томас де Торквемада, който бил свещеник, била създаде Трибуната на Кастилията, чиято цел била да гони ересите. Бил избран един Велик инквизитор, чиято отговорност била да посочва останалите според териториалния признак. През 1483 г. учреждението се разпространило в Каталония, Арагон и Валенсия. В края на същата година император Фердиданд II Арагонски въвежда Върховен съвет на Инквизицията. Една от задачите му била изземане на имуществото на еретиците.
Бил съставен специален декрет, съдържащ 307 признака, по които може да се разпознаят хората, изповядващи християнската религия. Всички били обзети от страх. Гражданите разполагали със срок от 30 дни, в които да посочат онези, които според тях изповядват юдаизъм. Свещеникът-инквизитор Томас де Торквемада бил отговорен и за създаването на Кодекс на Инквизицията, който съдържал цели 28 раздела с инструкции за целия процес по откриване и наказване на еретиците.
Римската инквизиция преследвала както еретици, така и хора, занимаващи се с протестанство, вещерство, богохулство, лош морал, склоняване към юдаизъм след приемане на християнство и други. След 1567 година Инквизицията се намесва и с въпроси, свързани с магии, култура, суеверия, любовни отношения. Чрез наказанията, които налагали, инквизитори смятали, че лекуват хората от тези техни пороци. Тя разпространила влиянието си и в Европа, включително и във Франция.
Основната цел на Римската инквизиция била да се противопоставя на възгледите на Мартин Лутер и лутеранството в Италия.
Испанската инквизиция се състояла от двама инквизитори, един обвинител, двама секретари, един браник, един офицер, един магистрат, един лекар и един пазач. Организацията се смятала за свещена и всички останали власти били под нейния контрол.
Краят на Испанската инквизиция настъпва през 1826 година, която се състои последното изгаряне на клада, а няколко години по-късно, през 1834 г., тя окончателно е забранена и премахната.
Ето още няколко факта за Инквизицията:
По ирония на съдбата целта на учреждението била да се избегне смъртта. Членовете ѝ искали да накарат еретици да си признаят и да се покаят, за да не се стига до публично унижение и загуба на живот.
Когато това не се случвало обаче, хората, занимаващи се с ерес, били залавяни и хвърляни в тайния затвор на инквизиторите. Там те били напълно изолирани от света навън – влажна, мръсна и тъмна килия без храна, често без вода, с окови или белезници. Освен арест обвиняемите били подлагани на изземване на имуществото, с което да платят храната и престоя си в затвора. По-заможните еретици се ползвали с привилегии – те можели да си платят за прислуга, която да приготвя храната им и да ги обслужва, но при едно условие – слугите трябвало да бъдат при тях през цялото време, тоест в затвора.
На затворниците било забранено да общуват помежду си. Освен адвокати никой нямал достъп до тях. Имали право да се изповядват, но не и да получат прошка, освен ако не са на смъртен одър. Те нямали право и на свидетели, с които да се защитават.
Разпитът на обвиняемите преминавал пред съдии. Въпросите, които се задавали, били свързани с техните роднини, семейства, родители, място на раждане и израстване, уточняване на мястото и времето, в което са се изповядвали последно и през кого. Правили се проверки на основни молитви. След този предговор идвало време за същинската част, а именно причината, поради която хората били задържани. Те били подканвани да си признаят провиненията.
Всеки бил виновен до доказване на противното, а това не била лека задача. Инквизиторите знаели как да получат желаното – признание от обвиняемия. Точно това ги карало да изглеждат достойни и да предизвикват респект у другите. Те прибягвали и до хитрости – провокатори, които обърквали задържаните, или се правили на техни доброжелатели. Използвали дори семействата им само и само да получат заветното признание.
В случай че нищо от това не помагало и обвиняемите не свеждали глава, те били подлагани на мъчения. Били им показвани уредите за мъчения, били тормозени и психически. Честа практика била и оставянето на затворника без вода и храна. Важно обаче било подсъдимият да бъде изпратен към кладата здрав, така че лекарят имал активна роля по време на престоя на затворниците в килиите.
Крайният резултат можел да се развие по два начина – добре или зле за инквизиторите. Затворникът може да се признае за виновен и да се отрече от ереста или да продължи да твърди, че е невинен и да бъде осъден на смърт. Второто, разбира се, характеризирало триумфа на инквизиторите.
Горенето на клада се извършвало на трибуна пред погледите на всички хора. Това било нещо като празник, че светът се отървава от един еретик. В случай че човекът не успее да доживее до кладата, тялото му било изгаряно.
Кладата се ползвала и като средство за отърваване от неугодните за Църквата писания и съчинения.
