За дългия празен път

Нито съм първата, нито съм последната.
Не съм борбена, напротив много ме е страх. В последната една година представата ми за живота тотално се промени.
Уж добра съм, а ми се случват беди. И се питам "Защо? С какво го заслужих? "

Е, не съм го заслужила. Никога не съм го заслужавала. Работата е там, че сама си го направих. Сама избрах пътя си. . Сама се набутах в мизерията, сама осъзнах, че мечтите ми ще се сбъднат, но само в съня.

А преди беше толкова красиво. Гледах цветята и им се радвах. Всъщност аз изобщо не съм им голям почитател, но цветя. . Красиво е да ти ги подаряват. Другото красиво, а и нужно, е да те подкрепят.

Да имаш някого до себе си, дори само един. . На когото ще разчиташ в трудните моменти, на когото ще се опреш, когато си уморен от всичко и всички.

Красиво е. . А и нужно. А аз си нямам никого. И цял живот съм си нямала, но го осъзнах чак сега. Знаете ли, имах приятел. Беше добър с мен, но и ужасен. Всеки Божи ден се чудих какво правя с него, защо не си тръгвам? Той не беше богат, не беше кой знае колко красив, а и се държеше неописуемо зле с мен. . Но аз все оставах! А отговорът беше прост: когато легнех до него- той ме прегръщаше силно, завиваше ме, грижеше се за мен. . Изглежда искаше да ми даде нещо повече, но нямаше възможност. . Или сега като се замисля- на мен така ми се е сторило, защото никога не получих това "нещо повече".

Минаха дни, минаха седмици- не се обади нито веднъж да попита как съм. Та аз. . аз не съм добре изобщо!
Но. . нали любовта си имала краен срок, та неговия явно е изтекъл.

Вие какво правите в трудните моменти, в които много боли? Обаждате се на приятели. . И аз бих го направила, стига да имах такива.

Стига да имах. Ще попитате "А родители нямаш ли? ". . Е, имаХ, но вече спрях да ги чувствам като такива. Те просто ме отгледаха, докато имах нужда, докато бях малка. После започнаха скандалите и караниците. А с подобно отношение, каквото е тяхното към мен, и вие не бихте ги нарекли родители. По- скоро "дяволи". Но вероятно проблема е в мен- ако бях послушала дяволите си и ако не се опълчвах срещу техните решения, те наистина биха били чудни родители . .

Сега щяха да ме подкрепят. Ако бях подбрала по- добронамерени и искрени хора за приятели. . Сега те щяха да са тук при мен. Ако момчето, в което се влюбих, не си беше тръгнало. . Ако, ако, ако.

Всеки ден се питам какво би било, ако. И знам- това, което днес не е- нямаше да плача и да се чувствам сякаш в безизходица, нямаше да си представям как дядо ми е до мен и ме прегръща, защото той е единствения човек, който не е превърнал спомена в развалина. . Та аз луда ли съм? Да търся подкрепа от един починал мой роднина, който сигурно ме гледа отгоре и съжалява, че съм се родила, че съм станала такава.

А и то каква съм станала? Каква? Не зная как да се опиша. . Уж така, уж иначе и накрая в това положение. Губят ми се думи, чувства, емоции. Превърнала съм се в една бутилка изветряла бира- хем най- евтиния алкохол, хем вече не може да я изпиеш, защото има гаден вкус. И какво става сега? Отива за смет, където и е мястото- при боклуците. Нали