Малагасийците, които живеят на остров Мадагаскар, понякога танцуват с духове на любимите си покойници. Според древната легенда духът на покойния се връща веднага след разлагането на трупа. Затова вторият танц се случва седем години след погребение.
В Тибет, където климатът е суров, погребенията са на практика неизпълними. Но мъдрите жители на Тибет са намерили начин да изпратят покойника в последния му път – те разсичат трупа на парчета и ги поръсват с брашно.
Това е идеално ястие за орлите, а според тибетското поверие само по този начин душата се връща в природата. Според жителите на Тибет тялото няма никакво значение, то е само съд, където се съхранява временно душа.
В индийската провинция Тона Торайя погребението прилича на сватба. Има банкет за огромното количество гости, а също така песни и танци. Това излиза доста солено на роднините на покойника, затова приятелите им дават доста време, за да успеят да съберат необходимите средства.
В това време покойникът лежи, загърнат в чаршаф, в къщата, защото традицията не позволява да бъде погребан преди да се е състояло празненството.
Това може да продължи години, а в това време роднините му се отнасят към него като към болен и всеки ден разговарят с него. След празника ковчегът с тялото се поставя в естествени дупки в скали.
В САЩ, където е разпространено кремирането, покойникът може да бъде превърнат в диамант. Както е известно от физиката, диамантът е въглерод, а той се съдържа в големи количества в пепелта. Цената на такъв диамант е от 3 до 20 хиляди долара.
Сред най-странните погребални обреди е самомумифицирането. То се постига със специална диета, която води до смърт и последващата я мумификация.
Тази практика е обичайна за японските будистки монаси, които се наричат Сокушинбуцу. Ужасяващата диета стартира с ядки и плодове, за да се освободи организмът от мазнини, което води до силни болки в корема.
Идва вторият етап, който продължава хиляда дни – всеки ден по няколко пъти се предизвиква повръщане за дехидратиране на тялото. Пие се чай и се ядат корени от растения.
Третият етап е най-краткият – монахът се затваря в каменен ковчег и в поза лотос очаква смъртта. Всеки ден той удря камбана, за да извести другите монаси, че все още е жив.
В деня, когато монасите не чуят звън, те заравят ковчега и чакат хиляда дни. Едва тогава отварят ковчега, за да се убедят в успешното мумифициране.
Индийците практикуват Сансара, която представлява тринадесетдневно въздържание от храна. Тя се практикува от джайни – хора, които смятат, че не трябва да се вреди на нито едно живо същество на този свят.
Сансарата стартира, когато човек решава, че е постигнал целите си в живота и е готов за духовно пречистване. Не всички в Индия одобряват тази практика, защото се смята, че това е форма на самоубийство. Когато обаче някой се опита да разубеди практикуващия Сансара да се откаже, това може да му струва изгонване от обществото му.
