Експериментът Розенхан или когато лудите не се различават от нормалните

През 1969 година американският психолог доктор Дейвид Розенхан стартира експеримент, чийто резултати ще поставят под въпрос надежността на психиатричната помощ. Розенхан си задава въпроса дали терапевти могат да различат лудите от нормалните и се оказва, че не могат.

Психологът предприема уникален експеримент, в който се включват 8 души. Сред тях е и самият Розенхан. Групата посещава няколко различни държавни психиатрични клиники в САЩ, имитирайки психични отклонения.

Участниците в експеримента Розенхан били инструктирани да споделят с психиатрите, че чуват гласове и имат халюцинации. Никой от псевдопациентите не предполагал, че ще бъде хоспитализиран в психиатрична клиника толкова лесно, колкото станало в действителност.

На всички до един им е поставена диагнозата шизофрения и въпреки повечето да вярвали, че с времето измамата им ще бъде разкрита, това не се случило. Всеки от участниците бил диагностициран със сериозно психично разстройство.

Лекарите така и не разбрали, че те се преструват, а диагнозите им се базирали само на твърдението, че псевдопациентите чуват гласове. Болничният персонал също смятал, че настанените пациенти страдат от шизофрения.

Според Розенхан психиатрите поставили диагнозите си изхождайки само от теорията за описаната психоза и пренебрегнали факта, че всъщност участниците в експеримента не проявяват типичното поведение за хора с такова тежко отклонение.

И докато лекарите не успели да различат лудите от нормалните, то истинските пациенти с шизофрения се ориентирали безпогрешно. Всеки от участниците бил разкрит от пациент на психиатричната клиника, в която бил настанен.

В крайна сметка доброволците от експеримента прекарали общо 52 дни в клиника, след което лекарите сметнали, че са в ремисия и ги изписали.

Когато Розенхан разкрива изводите си, настъпва истинска сензация. Обществото е в шок от ненадежността психиатрите, които с такава лекота могат да бъдат измамени.

Колеги на Розенхан пък го упрекват, тъй като участниците му били подготвени предварително, а самооценката на пациента по това време е крайъгълен камък в поставянето на диагноза.