Двамата съседи Стоян и Иван се разбирали отлично години наред, докато Иван не си купил магаре. Животното не можело да впечатли никого с външния си вид, но фактът, че било собственост на Иван, карал Стоян да изпитва силна завист.
Стоян не разполагал с достатъчно средства, за да си купи магаре. Той имал малка работилница, в която правил разкошни глинени съдове, а след това ги продавал в най-близкия град.
Стоян бил изключително добър в работата си и майстореното му доставяло голямо удоволствие. Но то се изпарявало в секундата, в която виждал Иван с магарето му.
Изглеждало му, че съседът му е по-щастлив от него, когато води дългоухото сиво животно към полето.
Ден след ден Стоян мислел все за магарето на Иван и работата вече не му споряла, както преди. Завистта не му давала мира, докато един ден го посетила Съдбата.
Тя влезла през вратата и се настанила на трикракото столче до леглото на Стоян, след което неочакваната гостенка се обърнала към майстора на глинени съдове.
- Стояне, аз съм твоята щастлива съдба и днес съм дошла, за да изпълня най-голямото ти желание. Кажи за какво мечтаеш и аз ще ти го дам веднага.
В този момент Стоян видял как съседът му Иван се прибира изморен от полето със своето магаре.
- Виждаш ли този човек – показал той Иван на Съдбата – искам да убиеш магарето му.
Малко след като каза тези думи магарето на Иван се залюляло и паднало мъртво на земята.
- На ти сега, Иване! Аз нямам магаре, но вече и ти нямаш, извикал усмихнатият Стоян и в същия момент се сетил, че е можел да поиска магаре и за себе си от Съдбата, вместо да остави съседа си без животното, с което си е изкарвал хляба.
Разкаялият се Стоян се обърнал, за да потърси с поглед чудатата си гостенка, но от нея не била останала и следа.
