Историята на Средновековието изисква задължително разглеждане на един от феномените на това историческо време - кръстоносните походи. Те са резултат на възприетото от кръстоносците разбиране, че християнството е универсално спасение и затова всички хора трябва да се обърнат към него. Така от ранната християнска традиция на поклонението се тръгва към идеята за масово приемане на християнството. Тези, които откажат, можели да бъдат убити.
В същото време бедни и без земи благородници и селяни търсят да създадат бъдеще за себе си и наследниците си, завземайки земи от враговете - мюсюлмани. Така след Първия кръстоносен поход са създадени кралство Йерусалим, графство Едеса и княжество Антиохия. Това дава възможност и на поклонниците да възстановят пътуванията си до светите земи.
Мюсюлманските емирства в района обаче стават все по-силни и набезите им към християнските обединения не закъсняват. Най-напред владетелят на Мосул и Халеб успява да подчини и завземе Едеса и малката кръстоносна държавица първа пада в мюсюлмански ръце. Застрашени са и останалите достижения на Първия кръстоносен поход.
Християните реагират веднага. Папа Евгений ІІІ и един абат от монашески орден - Бернар от Клерво, започват да агитират за свикване на Втори кръстоносен поход.
Вярващите откликват и през 1145 година официално е обявен нов кръстоносен поход. Той е обещаващ в началото. За първи път начело застават европейски владетели. Това са френският крал Луи VІІ и германският владетел Конрад ІІІ. Към тях се присъединяват благородници от много европейски страни, а също и селяни, както и ревностни християни, готови за загинат за светото учение.
Дори мисията на похода обаче не успява да премахне раздорите между двамата европейски владетели и те пречат на цялата кампания. Пречка се явява и поредният византийски император Михаил І Комнин. Той не дава подкрепата, която е очаквана от него, а се опитва да използва войските на похода в полза на своите лични интереси.
Двете основни армии отделно една от друга преминават през територията на Византия и са нападнати и разбити от селджукските турци, улеснени от разединението на християните.
Тези, които оцеляват в битките с турците, пристигат в Северна Сирия. Те обаче пренебрегват целта, за която са дошли - връщане на Едеса отново в християнско владение, и тръгват към Йерусалим.
Кралят на Йерусалимското кралство - Балдуин ІІІ очаква, че кръстоносците ще му помогнат в борбата с водача на селджуките, базиран в Алепо, но кръстоносната армия тръгва да превзема Дамаск. Тогава градът представлявал независимо владение на емира, който бил съюзник на йерусалимския крал.
Обсадата на града обаче се оказва неуспешна и походът се проваля напълно. Кръстоносците се оттеглят и се връщат по родните си места.
Вторият кръстоносен поход може да се определи като напълно незначителен. Вторият кръстоносен поход даже нанася вреда, тъй като ускорява падането на йерусалимското кралство под ударите на съюзилите се Дамаск и селджукски турци. Атабегът на Алепо става емир на Дамаск.
Този развой предизвиква следващият, Трети кръстоносен поход.
