Моите форумни теми

Четвърта частЗнам, че бях обещал да има ретроспекция към дните, в които Джеси липсва, но реших да ви представя нов герои, който ще заема централна роля в по- нататъшното действие(ретроспекции и продължаване на действието в настоящето, обещавам, ще има в следващата 5 част)) Саманта Йорк се роди в един дъждовен четвъртък през есента на 1984-та година в семейство на заможни банкери. Хората винаги й бяха казвали, че, щом докато се е раждала е валял проливен дъжд, значи животът й ще върви като по вода и ще й бъде много лесно да постигне онова, което си е поставила за цел. Бащата на Саманта, Карл Луис Йорк, беше завършил образованието си в университета в Кеймбридж, но не бе позволил на родителите си да платят дори и цент от разходите. Всички разноски по образованието си поемаше сам. Карл беше работил в едно от централните кафенета в Кеймбридж първоначално като обикновен служител, но в последствие се издигнал до поста управител. Беше се издигнал от най- нископлатената длъжност, до най- високоплатената такава за по- малко от година, при все това го бе направил не заради потеклото си, а заради уменията си. По този начин Карл беше успял да плати всички разноски по образованието си, дори от време на време успяваше да задели нещо за "черни дни", както обичаше да се изразява. Карл Луис израсна висок и строен още от детството си. Косата му бе светлокестенява, а очите му - сиви. Не се намираше човек, който да не харесва Карл Луис Йорк. Той бе всеобщ любимец. Карл се запозна с Елена Пападакис във втората сряда от месец август, две години преди раждането на Сам. Тя беше гъркиня, дошла със семейството си в Кеймбридж още в ранно детство и въпреки това Елена можеше да говори свободно както на английски, така и на гръцки. Русата й коса се стелеше свободно на едри букли по раменете й, като слизаше още по- надолу и почти достигаше до височината на хълбоците. Излъчването й беше такова, че всеки имаше чувството, че може да й довери дори и най- съкровената си тайна и че Елена би я опазила дори и с цената на живота си. Така и беше. Елена и Карл се запознаха в кафенето, където той работеше. Беше любов от пръв поглед- първична и истинска, същата като онази любов, която показват в Холивудските филми. Двамата излизаха на срещи едва няколко месеца, след което се сгодиха, а година по- късно се врекоха във вечна любов един на друг. Когато разбраха, че Саманта- първото и всъщност единственото им дете е на път, двамата взеха решението, че ще се преместят в САЩ. Така и стана, а като град, където да живеят избраха Чикаго. Карл получи работа във Федеративната банка, а заплатата му осигури добър начин на живот на семейството. Докато той работеше, Елена стоеше вкъщи или излизаше из града в очакване на бебето. След съвсем лека бременност, на 13 ноември, сряда, водите на Елена изтекоха и започнаха мъчителни болки, продължили четиринадесет часа. Двамата веднага отидоха в болницата, а Елена имаше чувството, че всяка болка, която е трябвало да преживее по време на бременността сега се връща с тройна сила. Наистина я болеше, но знаеше, че трябва да роди малката Саманта. Така и стана- в проливният дъжд, който се лееше навън, Елена роди в 8:46 часа сутринта на 14 ноември 1984-та година. Поради заможността на родителите си и техните възможности в детството си Саманта бе получавала всичко, което поиска, независимо от неговата цена. Именно това бе изградило малкият й розов свят, в който, тя си мислеше, че ще получава всичко наготово. В училище оценките си винаги бе получавала без особени усилия, но това не означава, че не се учеше, дори напротив- тя бе една от отличниците без по- слаба оценка в цялото училище. Същото беше и в гимназията. Един ден, докато бе в стаята си, малката Саманта "съвсем случайно" дочу спор между родителите си. - Как стана това?- попита меко Елена. - Нали ти обясних вече...- повиши леко тон баща й.- Бордът на директорите искахме да отпразнуваме сключването на сделката и отидохме в казино Роял в източната част на Чикаго. Първоначално не исках да играя, но те ме принудиха, и се "зарибих". Не можех да спра, когато накрая се оказа, че вече нямаме нито спестявания, нито имоти... нищо. - И какво ще правим сега? Как ще отгледаме Саманта? - Не знам, скъпа... просто не знам. - Карл, защо не помолиш за помощ родителите си? - Не, Елена... просто не мога. Никога не съм ги молил за помощ, а ти сега ме караш да разруша всички свои принципи. - Но.. - Казах не, Елена! И след този кратък разговор светът на Сам се преобърна. Тя вече не получаваше онова, което искаше. Повечето й приятели се отдръпнаха от нея, а учителите започнаха да изискват много повече, което не бе по силите й. По този начин средният й успех падна. Когато дойде време да избира каква иска да е професията й, баща й я посъветва да избере банкерството, тъй като "това било семеен занаят и не бивало да изневерява на традицията". Тя отказа и първият път, когато проведоха този разговор, както и вторият, така и третият... Саманта отказваше след всеки разговор за това защо трябва да избере банкерството за своя професия. Елена я посъветва да избере архитектурата. Саманта първоначално се дърпаше много, но в последствие се съгласи при единственото условие, че няма да спира на магистърска степен, а ще изкара и докторантура, като по този начин ще има възможност, освен да проектира сгради, да преподава в някой престижен университет. Майка й се съгласи, но баща й повече не й проговори... той не дойде на завършването й, не отговаряше на телефонните й обаждания. Именно той беше причината, Саманта да се откаже да живее в Чикаго и заради Карл тя се премести в Сан Франциско. Просто не можеше да издържа, собственият й баща да не й говори заради едно маловажно решение, което е взела и което се отнасяше не за неговото, а за нейното собствено бъдеще. Саманта звънеше на баща си всеки ден с надеждата, че това ще е денят, в който той ще й проговори. Но този така бленуван от нея ден, не настъпи. Сан Франциско беше хубав град, но Саманта не го хареса веднага. Отне й известно време да се приспособи първо към часовата разлика, след това към климата и накрая, но не на последно място към хората. Да, тук, в този град дори и хората бяха различни. Няколко седмици Сам живя в един от най- елитните хотели в града, като за разноските използва кредитната си карта. Знаеше, че все някога ще достигне лимитът, затова побърза да си намери къща под наем в някакъв квартал, който носеше името "Хейт- Ашбъри". Тъкмо се нанасяше, заедно с всичките си вещи, когато на вратата се почука. Саманта побърза да отвори. Видя, че на прага стои ниска жена, поне с една глава по- ниска от нея самата. Жената бе с миловидно излъчване и й се усмихна. Сам се усмихна на свой ред. - Кого търсите?- попита несигурно тя със звънкия си глас. - Вас..- отговори старата жена.- Донесох ви ябълков щрудел за да ви кажа "Добре дошла!". Не че хваля, но в целия квартал няма по- хубав щрудел от моя... Сам погледна към ръцете на жената, в които стоеше завито някакво ястие. - Хубаво мирише...- направи комплимент тя. - Моля, влезте... - Няма как да откажа на такова създание...- ниската жена влезе в къщата. - Моля ви, седнете в хола, а аз ще направя чай и ще дойда. Старата жена с прошарената коса се запъти към хола... явно и друг път бе влизала в тази къща. През това време Саманта направи чай и го занесе в хола на един поднос, който бе останал в къщата. - Между другото аз съм Амелия.- усмихна й се тя и взе една от чашите върху подноса. С бавни движения жената разбърка внимателно течността, след което сложи мед вътре. - Аз съм Саманта, но повечето ме наричат просто Сам. - Повярвайте ми, няма да съжалявате, че от всички квартали в Сан Франциско, сте избрала точно Хейт- Ашбъри. Тук ще намерите истински приятели. - Надявам се ... - Семейството ми живее тук от поколения, така че, мога да заявя с цялото си същество, че е така. Изведнъж телефона на Саманта извъня. Тя го грабна веднага, но се оказа, че било алармата. - Интервюто за работа!- стъписа се младата жена. - Божичко... съвсем бях забравила, че имам интервю. - Е, в такъв случай се опасявам, че трябва да ви оставя... - усмихна й се за пореден път Амелия. - Амелия, много съжалявам, че трябва да си тръгнете толкова скоро, но както знаете- току що се нанасям в града и ми трябва работа. Старата жена стана от дивана и остави чашата си на масата, след което тръгна към входната врата. - Отново ви се извинявам много, Амелия... нямате ни най- малка представа колко много съжалявам. - Няма нищо, ще намина някой друг път. Така или иначе внукът ми Марк трябва да се прибере скоро...- каза жената вече на прага. Обърна се и тръгна по алеята, към улицата. Саманта остана загледана в нея за известно време, след което затвори вратата и се качи на горния етаж, където бяха куфарите с дрехите й. Избра тъмно синя рокля, която беше с дълги ръкави, а надолу достигаше малко над коленете на Сам. На корема имаше метален колан, който бе закопчан от ръцете й машинално. Тя намери и чанта с метални елементи по нея и наслага вътре гримовете, телефона си и всякакви потребни и непотребни принадлежности. Но непосредствено след това се досети, че трябва да си извика такси. Извади телефона си и го направи. Прическата не й отне особено много време- вдигна я на кок с един от онези ластици, или каквито там бяха, които бяха модерни напоследък. Навън се чу кола, чийто двигател спря. Саманта взе чантата си, сложи си червило в леко по- тъмен нюанс от цвета на кожата й, излезе от стаята, слезе по стълбите и напусна къщата, като забрави да заключи... След не повече от двадесет минути стоеше пред кабинета на ректора на Калифорнийския университет. Ръцете на Саманта леко потреперваха, но някак си щеше да се успокои. Почука на вратата, а когато от вътре долетя поканата да влезе, тя го направи. Саманта се озова в един огромен кабинет с големи прозорци, направени от дъб. Това дърво можеше да го разпознае навсякъде. Бюрото беше точно пред прозорците, а то също бе направено от дъб. Пред него имаше маса и два фотьойла, облицовани в черна кожа, както и столът зад бюрото. - Здравейте! Аз съм Саманта Йорк. - Да, да... настанете се удобно, госпожице Йорк. Саманта последва инструкциите на старият мъж и се настани на един от фотльойлите. - Разкажете ми повече за себе си?- направо започна мъжът. Сам помълча няколко минути за да се успокои, след което започна с уверен тон: - Казвам се Саманта Йорк. Баща ми е Карл Луис Йорк- член на семейство Йорк- род на заможни и начетени банкери. Няма да ви лъжа, когато бях тийнейджър у него се пробуди някаква страст към хазарта и това стана причината в следващите години със семейството ми живеехме на прага на нищетата, въпреки че баща ми беше член на борда на директорите на Федералната банка на САЩ. Майка ми е обикновена гъркиня, а аз съм израснала в Чикаго. Учих архитектура в Чикагския университет, като стигнах до период докторантура, който завърших успешно. Преместих се в Сан Франциско и кандидатствам за работата, защото искам да се докажа... - Честността е едно от най- хубавите качества, които са присъщи на човека.- каза ректорът.- Какво знаете за нашият университет? - Основан е през 1873-та година и към настоящият момент тук има 1689 преподаватели и 4663 учащи се, като още 2000 постъпват в университета тази година. - Колко искате да печелите?- попита я той. - Колко се плаща на лектор в университета?- зададе въпросът си Сам. - Харесвате ми. На нов преподавател плащаме шест хиляди долара на месец. След двегодишен стаж при нас, сумата нараства до дванадесет хиляди. - обясни ректорът и я попита кои са силните й черти. - Не обичам да говоря много за себе си, но ако мога да се опиша с три думи, то те ще са: начетена, търпелива и изпълнетилна. - Наета сте!- заключи той. - Само това ли беше?!- попита го учудено Саманта. - Не, бях подготвил още много въпроси, но ми харесвате. Започвате от тази есен, тоест от новата учебна година. До тогава ще участвате в курс за обучение на нови лектори. Лекциите се провеждат всяка седмица в понеделник и четвъртък, разписанието ще им ще ви бъде изпратено на постоянния ви адрес. До началото на новата учебна година ще получавате по три хиляди долара месечно.- каза й старият мъж и извади договор. Да, трябваше да бъде договор, помисли си Саманта.- Моля, подпишете тук, тук, тук и тук.- посочи той. - А тук напишете името си. Саманта дори и не си помисли да прочете договора, смяташе, че не е нужно. Калифорнийският университет беше един от най- елитните не само в страната, но и в света, така че надали щяха да се заемат да я мамят. Тя постави подписа си на посочените й места, а на последното написа цялото си име- Саманта Карл Луис Пападакис Йорк. - Честито, госпожице Пападакис Йорк. - ректорът подаде ръката си, а Сам я стисна на свой ред.- Добре дошла в Калифорнийския университет на Сан Франциско. - Благодаря...- усмихна му се тя и направи знак с главата си, че смята да тръгва. - Много, много ви благодаря!- добави Саманта преди да излезе. Прекоси кампуса, а докато ходеше по алеите отпред тя позвъни, за да си поръча отново такси. Огледа внимателно всяка по- малка подробност. Фасадата на главната сграда, пейките, тревата, хората разхождащи се наоколо- тя огледа всичко. Саманта забеляза и някаква бяла котка, която стои на зелената трева... на не повече от три или четири метра от нея. Взираше се в нея. - Не... сторило ми се е. - убеди се тихичко на глас Сам, но знаеше, че не е така... а и й се беше сторило, че от нея излиза някаква черна аура или светлина. Не, това е просто илюзия... игра на светлината., продължи да се убеждава тя. Таксито спря точно пред нея, когато излезе на тротоара. Какъв късмет!

Скочих от леглото и почти веднага отворих вратата на стаята си, а тъй като стаята на Ерика беше точно срещу моята се оказах първият, който влезе там. Слънчевите лъчи бяха започнали да навлизат в стаята и да осветяват всичко наоколо. Видях, че в едната си половина леглото сякаш дори не е пипано, докато другата изглеждаше така, както и се очакваше да е, когато човек е спал в него цяла нощ. Джесика я нямаше. На възглавницата й беше оставен някакъв амулет с кръгла форма. Приближих се и го взех в ръцете си. Върху него бе показано "изображение" на две змии, които една - друга си бяха захапали опашките. Очите на едната бяха ярко червени, на другата- ярко сини. Интересно. Това беше много интересно. - Може да е долу...- обясних аз, тъй като знаех какво се кани да ми каже Ерика.- Защо пищиш по такъв пронизителен начин за нищо. - Това? Нищо? Марк, не ставай глупав. Когато се събудих от това нещо излизаше светлина. Сиви, жълти, черни, червени, сини, зелени отенъци. - Охх, Ерика... В този момент в стаята влязоха Ейдън и Адам. И двамата се бяха облекли, а аз се оказах единственият полугол в стаята. Тениската на Ейдън бе доста по- широка от онази, която носеше снощи, но и през тази можеше да се видят напрегнатите му мускули. Защо винаги трябваше да бъде толкова красив? А лицето му? Не бях виждал нещо по- красиво в целият си живот. На моменти имах странното чувство, че нарочно е толкова красив само и само да ме дразни и може би да пробужда някакви чувства у мен. Адам, е, Адам не можеше да се сравнява с Ейдън, но и той беше хубав. В момента дъвчеше нещо, най- вероятно беше закусвал, когато Ерика беше издала онзи пронизителен писък. - Не е в кухнята. Не е и на целият долен етаж.- каза Адам, сякаш беше разбрал какво си мислехме всички. - Ерика обади се на полицията и съобщи за изчезнал човек, а през това време аз ще се преоблека.- казах аз и се отправих към стаята си. В коридора се чуха стъпки, като различих и трима им. Ейдън слезе на долният етаж пръв, след което го последваха и Адам, и Ерика. Познавах ги дотолкова добре, че можех да ги различа само по начинът им на дишане. Облякох си бяла тениска и къси дънкови панталони, след което слязох на долния етаж. Тъй като слънцето беше изгряло, нямаше нужда да паля лампите. Човек можеше да види всичко. Ейдън седеше неспокойно на дивана, а кракът му отново потреперваше и беше получил онзи нервен тик. Наблюденията ми бяха показали, че го получава в моментите, когато е нервен, неспокоен или несигурен(третото се случваше изключително рядко). Ерика се беше подпряла на рамката на прозореца. Прозорец във викториански стил, масивна изработка. Покриваше кажи- речи цялата стена отгоре до долу. Момичето гледаше навън към улицата, вероятно в очакване на полицейска кола, предположих аз. Адам влезе във всекидневната с поднос, на който имаше пет чаши за кафе. Четири дълги и едно късо, което беше за него- винаги пиеше къси кафета. Аз, Ейдън и Ерика взехме чашите си, от които пиехме всяка сутрин. А тази на Джеси остана да стои. - Адам...- казах с тон, подсазващ онова, което исках да му кажа- именно, че не е било нужно да носи пета чаша. - Навик. - обясни той. - Толкова ли дълбоко спиш, Ерика, че не си усетила, когато човека до теб е станал от леглото, облякъл се е и е излязъл от стаята? - Ейдън, снощи си легнахме и аз заспах. През нощта не съм усетила или чула абсолютно нищо. Сутринта се събудих с онова чудо до себе си, а от него излизаше отвратителна светлина. - Къде може да е? - А ако просто е отишла да вземе нещо за закуска?- обнадежди се Ерика. - Закуска, а? - скастри я Ейдън. След тези негови думи се чу звукът на приближаваща кола. - Тук са.- каза момичето. Двигателя спря, а след малко се почука на входната врата. Отидох да я отворя, а вътре влязоха двама полицаи... единият в женски пол. - Добър ден.- поздравиха ни те, по начин сякаш това беше задължение. - Добър ден. - отговорихме вкупом и четиримата. - Какво точно стана?- попита жената. - Снощи се прибрахме от един новооткрит клуб, но тъй като Джеси се държеше странно, Адам ме помоли тази вечер да спи при мен. Легнахме си, а на сутринта просто я нямаше.- резюмира Ерика. - Какво имате в предвид под "държеше се странно"? - Джеси...- подхванах аз, но бях прекъснат от Ейдън, който стана от мястото си на дивана. - Джеси по принцип е от по- мълчаливите хора, но миналата вечер мълчанието й не бе характерно дори и за самата нея. - Кога си легнахте? - Мисля, че се прибрахме около полунощ и веднага си легнахме. - Все още не са минали дванадесет часа...- обясни полицая. - И все пак бихте ли взели тази нейна снимка?- Ерика подаде на жената снимка на Джеси, правена не много отдавна. - Добре. Ако разберем нещо, ще ви се обадим.- каза жената и тръгна към изхода. Аз ги съпроводих до колата и изчаках докато се отдалечат. От предната страна на къщата имаше дърво. Баба ми беше казвала, че го е посадила нейната баба и че е устояло на всякакви бедствия през годините. "Ако на това дърво му се случи нещо... край с рода ни."- казваше ми тя. Доколко беше истина не можех да кажа, тъй като и сега аз бях може би единственият останал жив представител на рода ни. Из по- високите клони на дървото забелязах бяла котка. Беше бяла като току що посипал се сняг, но сякаш от нея се излъчваше черна светлина. Затворих очи и поклатих глава, да не би да ми се е сторило, но не... светлината си беше там отново... навсякъде около животното. Повторих действието си отново, а когато отворих очите си- бялата котка я нямаше. Това беше наистина доста странно, но не му обърнах особено внимание и влязох в къщата. - Ерика, защо не им каза за амулета, медальона или каквото е там? - Ейдън това е... - ... това е келтски, арабски и ацтекски символ.- обясних аз, като се присъединих към дискусията.- А тя знае какво означава. - И какво означават две змии?- попита скептично Адам. - Две змии, едната с ярко червени, другата с ярко сини очи и прехапани опашки означава обявление на война. Така са процедирали отделните племена на келтите, арабите и ацтеките, когато са се готвели за война. Доколкото знам, означава нещо от сорта на "Последният оцелял", но не съм сигурен. - Пак ти и тъпите ти измишльотини и фантазии... -разбунтува се Ейдън. - Защо никога не ми вярваш и защо винаги си срещу мен?- попитах го аз. - Може би просто ми е забавно... В следващите три дни нищо особено не се случи. Джесика я нямаше, а всеки ден Ерика звънеше в полицейското управление за да пита дали няма нещо ново. В тези три дни не говорих много с който и да било от тях тримата. Просто си седях и ставах свидетел на разгорещени дискусии какво ще стане, ако Джеси наиситна я няма и вече няма да се върне. Често се чуваше и думата "никога". Единият крак на Ейдън трепереше доста по- често от когато и да било досега. Имах достатъчно време за да праосмисля случилото се, а и като цяло последните 18 години от живота си. Стигнах до извода, че не просто харесвам, а у мен има и любов що се отнася към Ейдън. Да, харесвах го, обичах го. Не знаех защо до този момент не исках да си го признайя, обаче от тук нататък вече бях наясно със себе си и с това, което искам- исках да имам Ейдън до себе си. Оставаше да измисля начин как да му призная. Някъде след 5 часа след обяд бяхме насядали в хола и разглеждахме внимателно амулета със змиите. Ейдън все още не искаше да повярва на онова, което пишеше в учебниците, затова търсеше информация в интернет. Входната врата се отвори. Нямаше почукване преди това. Всички бяхме в хола и затаихме дъх, за да разберем кой е. Никой, дори и Ейдън не посмя да стане от мястото си. - Eхоо? Тук ли сте?- разнесе се гласът на Джеси. И четиримата се спогледахме. Звучеше като старата Джесика- онази, която всички познавахме. Изтичахме до антрето и я видяхме- беше облечена по същият начин, по който беше облечена и в онази нощ. В ръцете си носеше хартиени пликове. - Къде беше?- попита я сурово Ейдън. - У един приятел. - усмихна му се момичето. - Уау... у приятел. - измънка той. - Защо не ни каза нищо?- зададох въпрос на свой ред. - Не знам...- отговори с приятелски тон Джеси и тръгна към кухнята. Всички я последвахме. Тя остави пликовете на кухненския плот. - Ще правя ябълков пай.- тя отново ни озари с усмивката си. Това беше още по- странно. Аз се доближих до нея и поставих амулета на плота от черен мрамор. От моят ъгъл ми се стори, че очите на синеоката змия пробляснаха. Игра на светлината... отражение... всичко това се учеше по Физика, така че не се учудих от това. - Знаеш ли какво е това? - Дрънкулка?... - Беше на възглавницата ти преди три дни. Спомни си това, което учехме по история- за начините за обявление на война. - Е, не е нищо особено...- тя го взе в ръцете си и го огледа, след което го остави на същото място, където го бях оставил аз. Забелязах, че търпението на Ейдън започна да се изчерпва и че може би държанието на Джеси не му се нрави много - много. Трябваше да го успокоим по някакъв начин, защото иначе щеше да стане лошо. Но за съжаление нищо не ми идваше наум. Нищо. Ето затова си мислех- за едно нищо. Колкото и да се опитвах да измисля нещо, не успявах. Не можеше да бъде истина. - Хайде. Сядайте на масата в трапезарията, след малко паят ще е готов. - уведоми ни Джеси и тъй като не бяхме яли от сутринта с удоволствие отидохме в трапезарията, сложихме масата и зачакахме паят. Е, забави се. След около половин час чакане Джеси дойде с поднос, на който бе поставия блюдото. Миришеше хубаво. Тя го разряза и сложи по парче на всеки. Тъкмо щяхме да започнем да ядем, когато мобилният ми извъня. Скрит номер. Обикновено не вдигах на такива номера, но този път сякаш нещо ми подсказа, че трябва да го направя. - Не яж от пая. - каза ми плътен мъжки глас. Глас на около 25-30 годишен мъж. - Нито приятелите ти. Не яжте нищо от онова момиче. Оставете я в къщата. Елате на кладенеца.- и затвори. - Кой беше?- попита Ейдън. - Нали го знаеш Дани Карсън? Пак е закъсал с колата, та ни вика да му помогнем. - Защо пък да помагам точно на него?! - Солидааарност.- казах и станах от масата. Знаех, че не е правилно да оставяме Адам и Ерика с Джеси, но, когато е наложително смятах, че целта оправдава средствата. А сега ситуацията го изискваше. Направих знак на Адам да дойде с нас до колата, той очевидно го разбра и стана от масата. Когато вече бяхме на алеята, а Ейдън бе в колата му обясних: - Дани не е закъсал, просто това беше първото, което ми дойде наум. - Тогава къде отивате? - До онзи кладенец... - Добре, но внимавайте. - А и Адам, моля те, наглеждай Джеси. Също така не позволявай на никого да яде от онзи пай.- предупредих го аз, а в погледа ми си личеше, че съм съвсем сериозен. Надявах се, че той ще разбере сериозността на ситуацията и че ще направи това, което му казах. Влязох в колата и казах на Ейдън да кара по- бързо към онзи кладенец. - И Дани е закъсал с колата точно там?- попита ме отново той. - Още ли не си разбрал? Дани си е добре и не ме потърси той. - казах с явно раздразнение. - Тогава кой беше? - Не знам... - Какво сега? Отново ще ме разкарваш до там за едното нищо? Кой видя този път? Призрак? Върколак? Вампир?- отново Ейдън и неговите нерви. - Моля те, Ейдън, просто карай до онова място. След не повече от половин час вече бяхме отново на същото място, Ейдън паркира колата по същият начин. Сякаш имах дежа вю, с единствената разлика, че помнех всичко от миналия път. Слънцето щеше да залезе след няколко минути, затова трябваше двамата да побързаме. Слязох от колата и този път тичешком стигнахме до онова възвишение. То отново бе покрито с мъгла, огромните дървета си бяха там. Нямаше да се разколебая, просто такава опция този път не съществуваше. Слязох надолу по хълма, след което изкачих следващия. Кладенецът беше масивен изработен от черен гранит. Беше покрит с прах, което не бе възможно... бяхме сред природата, а в природата винаги духа вятър. С ръцете си махнах прахта и точно в този момент Ейдън дойде до мен. Там, където допреди секунди беше прахта сега си личеше някакъв надпис, който бе заобиколен от същите две змии с взаимнопрехапани опашки, както и върху амулета. Имаше и кръгло леко вдлъбнато място с кръгла в форма. За какво ли беше? - Какво означава? - Не знам. Мисля, че е на латински или някой дъщерен език. - Добре... виждаме отново змиите, между другото носиш ли онова нещо? - Да, ето го... - извадих амулета от джоба си и му го дадох. Ейдън го огледа добре и каза, че според него ще си пасне с вдлъбнатината. - Сигурен ли си?- попита ме той. - Честно ли?- зададох му въпрос на свой ред. - Нека да проверим... Ейдън постави амулета на вдлъбнатото място. Оказа се, че сякаш амулета беше създаден за това място. Изведнъж всичко наоколо се разтресе. Земетресение, помислих си аз. Около кладенеца земята започна да потъва на пластове, като всеки пласт потъваше все по- надълбоко. Стъпала. Да, това бяха стъпала, които се виеха все по- надолу и по- надолу. Все още не можех да повярвам на случващото се, когато забелязах отново същата котка. Онази отвратителна бяла котка, излъчваща черна светлина. - Какво по дяволите правиш ти тук?... - мисълта ми се изпълзна през устните ми. - Кой?- попита Ейдън, който се взираше надолу в тъмнината. - Тази котка..- посочих му аз. Той я погледна. - Просто котка. - Не е просто котка. Вгледай се по- добре- ще видиш, че излъчва някаква черна светлина. Беше и в клоните на дървото пред къщата, когато изпратих полицаите. - Съвпадение.- отново кратък отговор от страна на Ейдън. - Ооо, Ейдън, моля те, човече- просто се вгледай в нея внимателно. Не обръщай внимание на нищо друго. - Да, прав си.. - Пшшт.- опитах се да я прогоня, но котката остана на същото място вторачена в нас.- Пшшшт! - Марк. - Пшшшт. - Марк! - Пшшшшшт. - Марк! - изкрещя Ейдън. - Да. Какво. Кажи.. - обърнах се към него. Той беше клекнал и гледаше към нещо счупено, стоящо на купчинка в една точка отстрани на кладенеца. - Това е телефон... или поне е било телефон. Но защо е раздробен по такъв отвратителен начин. - Не знам. Но нещо ми подсказва, че нищо добро не се е случило на притежателя му. - Какъв човек ти се обади? - Беше плътен мъжки глас... най- вероятно на около 25-30 години, не бих му дал повече. - И нищо друго? Какво ти каза? - Общо взето, че не трябва да ядем от пая- между другото казах и на Адам да не яде, а той ще се погрижи за Ерика, да оставим Джеси в къщата и да дойдем тук. Сумракът бе започнал да се спуска над гората. И двамата знаехме, че не бива да оставаме тук по тъмно. Самото място не беше от най- дружелюбните. Не ми вдъхваше особено доверие. Гората беше подтискаща. - Нека да тръгваме.- предложи Ейдън. - Имаш ли нещо за писане?- попитах го аз, тъй като исках да препиша онзи надпис. - Да. Точно аз нося винаги химикалки, тетрадки, листи и така нататък. Не ставай смешен, Марк. - Добре, ще го запазя като чернова на телефона си. Извадих телефона си и преписах набързо онова, което беше написано върху кладенеца. Сякаш преписвах нещо от китайски... нищо не разбрах. Нито една думичка. Именно в този момент се отказах от всякакви опити и надежди, че един ден ще науча някой мъртъв език... главно, защото нищо не им се разбира. - Хайде, Марк. - каза Ейдън и събра останалото от телефона. - Защо ти е? - Не знам, но може да потрябва. Вече бях запазил черновата и заслизахме по склона, като аз лично внимавах много за камъни и всякакви такива "препятствия". Открихме колата на Адам и се качихме вътре. Но преди Ейдън да запали двигателя нещо ме прихвана. Трябваше да му кажа всичко... или да му го покажа. Не знаех в онзи момент, но трябваше да направя нещо. Поставих ръката си върху неговата, разположена на волана. - Какво?- попита с глас изпълнен с пренебрежение той. - Не знам... не знам... просто не знам как да започна. - Казвай по- бързо. Не казах нищо, а направо отместих ръката си и хванах брадичката му. Доближих се до него, внимавайки да не ме удари и да разбие и челюстта ми, и носа ми и цялото лице. Но нищо подобно не се случи. Допрях устните си до неговите първоначално плахо, но след това добих увереност. До този момент никога не се бях целувал с друго момче... винаги го бях правил с момичета, но честно казано- чувството с тях не бе толкова хубаво, колкото това, което изпитвах в този момент. В началото Ейдън се напрегна, усетих как всичките му мускули искаха да ме отблъснат, ала не го направи. След това мускулите му се отпуснаха и той отвърна на целувката от моя страна. Да. Ейдън, капитанът на футболният отбор, отвърна на целувката ми. Не можех да повярвам, обаче точно това беше причината да добия още по- голяма увереност. Езикът ми започна да се бори за надмощие, докато той не ми показа, че няма да ми позволи да доминирам. Ръцете на Ейдън се изкачиха по гърба ми, а от това ме побиха тръпки, сладки тръпки. Никога досега не се бях чувствал по- добре. Едната му ръка се впи във врата ми, а другата мина през косата ми и я разроши. Имах чувството, че можех да му се оставя... нека прави с мен, каквото иска. - Ейдън... - казах при първата възможност, която ми се отдаде.- Ейдън... - Да?- отвърна той също задъхан и свали тениската ми. - Трябва да отидем при другите... - Сега ли?... - Повярвай ми, аз най- малко искам да спираш, но обстоятелствата го налагат. - Добре... - каза той с явно раздразнение, че го карам да спирам. Нима му беше харесало? По целият обратен път във въздуха, макар отворените прозорци, напрежението бе навсякъде. Но не напрежение, като онова, когато го бях накарал да излезе от бара и да тръгне по горите, а съвсем различен вид напрежение. Никой не каза нищо. Колата спря на алеята, а на верандата излязоха Адам и Ерика. Погледнах образа си в страничното огледало... да не би нещо от онова, което се бе случило в колата си личеше. Не. Или поне аз така смятах. Слязохме от колата, а Ерика ни попита какво е станало. - Амулетът... - казах все още задъхан аз. - Имаше някакъв отвор в гранитния камък на кладенеца. Ейдън постави амулетът там и изведнъж земята наоколо се разтресе, започна да потъва на различни нива и се оформиха стъпала, водещи някъде надолу. - Слязохте ли надолу?- запита ни Адам. - Не.. - отвърна му Ейдън, който също явно се опитваше да се успокои. Той застана до мен и нарочно или не пръстите ни се докоснаха, а при допира помежду ни премина електрически ток. - Нещо друго? - Не, освен това... някога е било телефон, предполагам. - Ейдън им даде остатъците от бившият вече телефон и влезе в къщата. Адам го последва. - Ерика, може ли да си сменим стаите?- помолих я аз. - Защо?- попита ме тя, сякаш да ме подразни нарочно. - Ти можеш да се преместиш в моята стая... или да отидеш в другата стая за гости... - Но защо? Случило ли се е нещо? - Просто тази стая ми харесва повече. Моля те. - Добре. - съгласи се тя най- после. И двамата влязохме в къщата, а аз заключих входната врата. Взех ключа със себе си за всеки случай.

- Добре.- бе единственото, което излезе от устата на Адам. Той запали двигателя на колата и тръгна към южната част на Сан Франциско. Пейзажът от двете страни на колата бе един и същ и независимо колко напредвахме си оставаше все така еднообразен. Къщи. Отляво къщи. Отдясно къщи. Имах чувството, че Адам едва ли не нарочно ни прекарваше през всички по- малки улици. Все още дори не бяхме напуснали Хейт- Ашбъри. Да. Мисля, че го правеше нарочно. Изведнъж по себе си усетих гневен поглед и това беше причината да не се обърна назад, за да обясня какво ме бе прихванало. Бях сигурен, че искат да знаят. Погледнах за много кратко в огледалото, предназначено за обратно виждане. Предположенията ми се бяха оказали верни- Ейдън ме гледаше по такъв начин, сякаш бе вълк, който току що ще нападне. Този поглед присъства у всеки един от нас. У Ейдън го бях виждал само няколко пъти, но ми бяха предостатъчни. Когато гледаше по този начин, по- добре беше да не си в близост до него, тъй като нещата няма да свършат добре за теб. Последният път бе успял да вкара Скот Еймсбъри в болница с пукнат череп, както и ръка... а към пораженията се причисляваха и три счупени ребра. Точно затова не посмях да се обърна. Бе равносилно на игра с огъня. - Адам, моля те, мини по Линкълн, покрай Голдън Гейт парк. След това по 19-то Авеню до булеварда. Ще стане по- бързо отколкото, ако ни прекарваш през всяка що- годе по- малка улица. - обясних му аз. Отговор не последва, но поне последва инструкциите ми. - Какво ще правим чак в източната част?- най- накрая попита Ерика. Забелязах как Адам ме погледна с крайчеца на окото си, вероятно в очакване на отговор от моя страна, докато Ейдън не ми повиши тон. Мразех моментите, когато другите повишаваха тон. - Казвай какво ще правим чак там?!- изкрещя той. - Няма и метър помежду ни. Чувам те. Няма нужда да викаш. - извих се върху седалката, за да мога поне да имам зрителен контакт с него и с момичетата. Джеси, която обикновено служеше като мост- връзка помежду ни и ни уравновесяваше, сега просто бе зареяла поглед някъде през прозореца. Едва сега забелязах, че паркът бе от нейната страна. - Попитах те нещо!- Ейдън не промени тона си. - Какво ми каза, докато бяхме все още в нас? Че "отиваме в някой бар, а след това аз решавам къде да ходим", нали така? Аз реших, че ще ходим на разходка в южната част. Истината е, че не бях сигурен дали изобщо щяха да ми повярват за онова момиче, появило се в бара, за историята с кладене... за факта, че знаеше какво става с мен. Е, от последната категория спокойно можеше да бъде изключен "фактът", че харесвам Ейдън. Усещах как от онзи миг, когато момичето ми оповести това, всяка клетка в тялото ми започна да крещи "Не". Но дали това беше просто инатът ми? - Според теб не стояхме ли прекалено малко в бара?- намеси се отново Ерика. - Просто ни кажи какво наистина си намислил да правим в южната част на Сан Франциско? - Добре... - промълвих след няколко кратки мига, в продължението на които успях да забележа, че търпението у Ейдън започна да се изчерпва.- В този бар, "Mystique", когато оставих теб Ейдън и теб Адам и отидох да танцувам на дансига, при мен дойде някакво момиче. Не я познавам. Беше ниска, може би с една глава по- ниска от мен. Каза ми... - Нали те наблюдавах? Нямаше никакво момиче при теб! - Ерика!- скастрих я аз.- Поне ме остави да довърша! Това момиче ми каза, че в южните покрайнини имало някакъв кладенец. Ейдън прокара ръка през косата си, а по този начин съвсем ми заприлича на някой бог. Не!, заповядах си. Защо изобщо имах такива мисли? Нима така не се потвърждаваха думите на онова момиче!? Седнах отново в нормално положение, както предполагаше да се стои в един автомобил. - Марк, не ставай глупав. Сега какво? Ще ни влачиш по горите за един нищо и никакъв кладенец ли?- каза той вече със съвсем ясно изразен много по- спокоен тон. - Eйдън, стига, моля те. Поне веднъж ме послушай. Довери ми се.- и зачаках отговорът от негова страна. Но вместо очакваното от мен, той каза на Адам да спре колата и да освободи шофьорското място. Той щял да кара. Въпреки че вече се намирахме към края на 19- то Авеню и скоро трябваше да излезем на булеварда, Адам отби встрани и слезе от колата, същото направи и Ейдън. Досегашният шофьор седна между момичетата, а новият вече беше на мястото си. Двигателят беше запален и колата вече се движеше с къде- къде по- голяма от разрешената в градски условия скорост. Останах загледан в него. Защо точно сега не бе облякъл някой пуловер или изобщо по- торбеста дреха... защо трябваше точно в този момент да е с толкова впита тениска, караща всеки мускул в горната част на тялото му да изпъква. С мъка отместих погледа си и се загледах навън. Чудно е как повлиява океанът на климата над Сан Франциско. Когато излязохме от вкъщи по небето нямаше нито едно облаче, докато сега- сега целия небосвод бе покрит с купесто-дъждовни облаци. Най- вероятно щеше да завали. Едва когато тази мисъл ми мина през главата забелязах, че сме наближили южните покрайнини на града. - Ейдън, спри и отбий някъде.- казах с все така равен тон без да поглеждам към него. Вместо това се обърнах да видя Джеси. Бе твърде умълчана- толкова дълго мълчание не бе характерно дори и "сдържаната". Нещо й ставаше. - Джеси, как си?- Ерика ме разбра без дори да се налага да използвам каквито и да било думи. Отговор не последва, предполагам затова Ерика повиши тон:- Джесика! - А? Да, да... какво стана? - За какво мислеше?- отново най- належащият въпрос дойде от Ерика. Нима другите нямахме смелост дори да изречем този въпрос? - За нищо. Няма значение. Просто забравете.- отвърна русокосата и слезе от колата, която Ейдън бе "паркирал" от лявата страна на пътя. Не си спомнях да съм идвал толкова на юг. Хората биха казали, че е срамота да не познаваш собственият си град, но според мен град като Сан Франциско не можеше да бъде разгледан "из основи", главно заради размерите му. Последвахме Джесика и последователно от колата слязоха Адам, Ерика и Ейдън. След няколко секунди слязох и аз. Просто това място не ми вдъхваше доверие, което беше и причината да се запитам дали наистина Ейдън беше прав. Дали си заслужаваше? Пред петима ни се разкри обширна гора. Това беше парк, просто нямаше как да съществува такава огромна гора "посред" Сан Франциско. Луната тъкмо се показа иззад хоризонта, ако погледнехме вляво. - Нека да се върнем по светло.- предложи Адам. Честно казано и аз бях съгласен да го направим по светло, но нямаше да си го призная. Поне не сега или на глас. Обаче Джесика веднага се възпротиви: - На мнение съм, че трябва да открием кладенеца. - И какво прави този кладенец? Или просто ще пием вода и ще си ходим?- попита с всичкия си наличен скептицизъм Ейдън. - Тя каза, че сбъдвал най- съкровеното ни желание. - Сигурно е била някаква луда.- обади се Ерика. След последните думи Джеси без да ни попита просто тръгна навътре в гората. Нямаше как- последвахме я, но като цяло не ми харесваше как се държи от влизането ни в клуба. Първо онзи флирт, на който там не бях обърнал внимание, после това, че не каза нито дума, докато бяхме в колата на Адам, а сега и това. Когато я настигнахме, Адам и Ерика я хванаха от двете страни. Така беше най- добре. Като цяло ориентирането в гората поне за мен беше трудно. Ейдън обаче нямаше проблем. На оскъдната лунна светлина, която пропускаха облаците и клоните на високите борове? Да, май трябваше да са борове. Та на оскъдната лунна светлина той ми се стори дори още по- красив, отколкото в автомобила. "Ко-о-о-ой си-и-и-и ти-и-и-и?"- чух шепот навсякъде около себе си. Сигурно ми се е сторило, отхвърлих това, което всеки нерв в тялото ми нашепваше. "Ко-о-о-ой си-и-и-и ти-и-и-и?" - Чухте ли го?- попитах нервно. - Кое?- отговор, дошъл от страна на Адам. Значи не го беше чул. Дали си въобразявах? "Ко-о-о-ой си-и-и-и ти-и-и-и?" Не, не си въобразявах... определено го чувагх. Но защо го чувах? Зададох си същия въпрос, като този от шепота. "Кой съм аз? Какво постигнах за осемнадесет години?"- Едното влизане в Калифорнийския университет. Това го бяха постигнали толкова много други хора... какво ме отличаваше от тях? Нищо. Бях напълно еднакъв с още хиляди други хора. Изведнъж си ударих крака в някакъв камък. Не беше кой знае колко голям, но все пак ме заболя при удара. Изохках, като се принудих да го направя по такъв начин, че другите да ме чуят... поне да не ме зарежат в тази гора. Подпрях се закратко на близкото дърво. Това беше бор. Сигурен бях. Погледнах към небето или към онова, което се виждаше от проклетите клони. Облаците ги нямаше. Нямаше и звезди. Видях само малка част от луната. - Чакайте, де. - извиках високо аз, след като осъзнах, че групата върви по- бавно, но все пак върви. - Ейдън, Ерика, Адам! Те спряха на върха на възвишението в близост. Трябваше да го изкача. Една крачка... втора крачка... корен... трета крачка... По този начин след доста болежки и охкания се изкачих бавно, но поне бях благодарен, че групата не ме беше зарязала. От тук се виждаше съвсем ясно съседното възвишение, на върха на което имаше две дървета(от настоящата си позиция не успях да различа какви точно бяха), между които бе луната. По земята се стелеше гъста мъгла, която, най- вероятно, съпоставена с моята височина щеше да достига до кръстта ми. Луната разкриваше гледката на кладенец, който предположих, че нямаше да успея да забележа, ако не беше светлината. Побиха ме тръпки. Това място беше зловещо. - Ейдън нека да си вървим..- помолих аз, а след кратка пауза си признах:- Нека се върнем по светло. От това място ме побиват тръпки. - Нали ти искаше да дойдем?!- резкрещя ми се той на свой ред. - Стига сте се карали!- Ерика застана между нас, като накара и Адам да го направи. Джеси остана между тях двамата. - Ейдън, Марк е прав... Да се върнем по светло.- изказа мнението си Адам. Само аз ли щях да си призная, че мястото не ми вдъхва доверие? Нима дори Ерика или Джеси... е, Джеси си оставаше все същата като в колата, нещо й ставше... но поне Ерика трябваше да каже, че не й се стои тук. Усещах, че и тя е на моето мнение. - И какво прави този кладенец?- попита ме Ейдън... или поне бе очевидно, че пита мен, тъй като аз бях причината да дойдем на това ужасяващо място. - Колкото и тъпо да звучи тя каза, че щял да сбъдне най- съкровеното ни желание. - И ти и повярва? - Какво е твоето желание, Марк?- попита Джеси, но сякаш не ме попита тя, а съвсем друг човек. - До тази вечер предполагах, че е да открия какво наистина се е случило с родителите ми и дали изобщо са изчезнали, но вече не знам... Това беше самата истина. Откакто онова момиче ми напълни главата с глупостите за Ейдън, не знаех какво е онова нещо, което желая най- много. От една страна исках да разбера какво се е случило с мама и татко(тези две думи ми бяха твърде чужди, вероятно защото нямаше кого да наричам с тях... нямаше към кого да се обръщам с "мамо" и "тате"). Обаче от друга страна, каквото и да им се е случило, дори и да го открия, няма да променя нищо в настоящето, затова в този момент предположих, че най- съкровеното ми желание е да съм щастлив и да създада истинско семейство, каквото аз не бях имал. Не знаех. Не знаех. В главата ми цареше пълна каша. - Хм...- стори ми се, че Джесика едва ли не изръмжа срещу мен. Но не. Това не можеше да бъде истина. - Нека да тръгваме.- каза Ейдън с тона, с който ми бе говорил в къщата. - Хайде. - Ще се върнем в някой от следващите дни..- добави той. Обърнахме гръб на зловещата гледка, макар че ставаше за пейзажна картина. Заслизахме надолу по възвишението. Леко накуцвах, но очевидно никой нямаше желание да ми помогне. Е, аз пък можех да се справям и сам! Бавно, но славно вече бях на равна земя. Замалко отново щях да се пребия в онзи камък, но Слава Богу ми се размина. Божичко..., казах си аз. Тези дървета изглеждаха по един и същ начин. Всъщност всичко наоколо ми изглеждаше еднакво. Добре че поне Адам и Ейдън бяха тук, та можеха да се ориентират, ако бях дошъл сам надали щях да се измъкна от това място. Те откриха колата и заехме същата си "конфигурация", с единствената разлика, че Ерика и Адам не посмяха да оставят Джеси до вратите. Те заеха тези места, а русокосата седна посредата. - Може ли да си сменим местата?- обърнах се към Адам. - Стига! Това тук да не ти е концерт по желание?- След тези думи Ейдън запали колата, обърна я и пое по обратния път, а по този начин бях принуден да седя до него. Защо вече чувствах такова едва ли не неудобство да съм в близост до него? След има- няма половин час вече бяхме отново в Хейт- Ашбъри на до болка познатата ми улица. Колата бе паркирана на алеята. Петимата влязохме в къщата. - Ерика, може ли Джеси да е при теб тази вечер?- предложи Адам. - Няма проблем... Така или иначе спалнята е огромна. Когато се бяха преместили при мен непосредствено след погребението на баба, бях настоял Ерика да остане в стаята на родителите ми. Стаята бе първата вляво от стълбите, бе най- обширната стая. Там някога спели родителите ми, а до леглото било разположено креватчето ми. Съседната стая първо била за гости, но след като съм се родил се превърнала в моята стая. До нея имаше други три стаи за гости, където бяха настанени Ейдън и Джесика. И въпреки че имаше стая и за Адам, той бе настоял да спи във всекидневната на долния етаж. Не съм настоявал изобщо- щом така искаше, можеше да се чувства упълномощен да спи в хола. Аз Ейдън, Джесика и Ерика се качихме на горния етаж и всеки влезе в стаята, която му беше отредена. Запалих направо лампата на нощното шкафче и свалих тениската си, за да се огледам в огледалото. Е, мускулите ги имаше, но определено бяха започнали да се отпускат. Ейдън беше прав трябваше да възобновя тренировките. Легнах на леглото все още с обувки и панталони. Ооо, Ейдън. Заспах с мисълта за него, макар че в онзи момент не го осъзнах. Събудих се към три часа. Първото нещо, което забелязах в сумрака беше, че прозорецът е отворен. Нямах спомен да съм го оставял така. - Оо, Господи..- бе единсвеното, което успях да кажа. Тя беше отново тук.- К-к-к-акво правиш тук?- запелтечих аз.- К-к-к-как влезе? - Марк... не се самозалъгвай. Искаш да сте повече от приятели. - Глупости! - Защо не отиде до кладенеца? - Как се казваш?- не отговорих на въпроса й, понеже и самият аз нямах точен отговор. - Можеш да ме наричаш Алисън. - Коя си ти? - Ще разбереш, когато му дойде времето... - Но.. - Отиди при кладенеца възможно най- скоро. Ще научиш много неща, които досега дори не си предполагал, че ще узнаеш. Изведнъж ми се доспа. Не! Не заспивай! Не трябва да заспиваш точно сега!... Прозях се и колкото и да се мъчех да не затварям очи, заспах. На сутринта, когато слънцето тъкмо изгряваше, а аз току що бях отворил очи, от съседната стая долетя пронизителен писък. Стаята на Ерика със странната Джеси.

Вече на 18 години, седем месеца след смъртта на баба ми, с която бях израснал, тъй като родителите ми "изчезнали мистериозно", аз все още живеех в семейната къща в Сан Франциско. Тя се намираше в квартала Хейт-Ашбъри. Беше много спокойно местенце, където съседите не бяха просто съседи. Тук бяхме едно голямо семейство. Подкрепяхме се във всичко. Добро или лошо- това нямаше значение. Всеки бе готов да помогне на съседа си, стига това да е по силите му. Тъй като бях израснал тук, имах истински приятели. Бяхме заедно навсякъде- в яслата, в детската градина, в началното училище, гимназията, а сега- бяхме записали една и съща специалност в Университета на Сан Франциско. Приятели като тях четиримата не бяха съществували никога и никъде другаде по света. Те организираха погребението на баба, а след това останаха при мен, за да ми помогнат да се справя с поредния удар, който ми беше нанесъл живота. - Марк, другата седмица по това време трябва да сме в университета. - каза ми Джесика. - Добре...- отвърнах с явно раздразнение и затръшнах вратата на стаята си. Заключих отвътре. Така беше по- добре. Отвън се чуха стъпките на Джеси, която слезе при другите на долния етаж. Едва тогава пипнешком запалих лампата в стаята си. Отдолу долетяха някакви разкъсани фрази и думи, които едва долових. - Дали... намислил... нещо?- чух гласът на Ейдън. - Вероятно.- краткият отговор на Ерика. - Какво е?- заумува Адам. Джесика беше родена само два дни след мен. И въпреки че беше най- малката в групата ни, тя бе най- красивата. Имаше дълга руса коса с едри къдрици, които достигаха малко под височината на раменете й. В повечето случаи я държеше спусната, тъй като смяташе, че вързана на конска опашка или по друг начин не й стоеше добре. Това не беше така, но след няколко спора всички се отказахме да я убеждаваме в правотата на мнението ни, че няма значение каква ще е прическата й. Очите й... оо, тези очи. Никога няма да ги забравя. Бяха светлосини на цвят, а когато човек погледнеше в тях имаше чувство, че те побират целият познат и непознат свят. Имаше някаква тайнствена мистика в тях. Като за начало цвета им- не се срещаше такъв често. А онези блестящи "точици", пръснати из ириса... те приличаха на скъпоценни камъни. Безценни камъни. Казвахме й Джеси. Освен, че беше най- красивата в групата ни, тя бе и най- зрялата, най- сдържаната. Докато другите бяхме в състояние да сринем света, когато сме афектирани, тя се опитваше да подтисне всичко в себе си. Милиони пъти й бях казвал, че трябва да показва емоциите си, но тя така и не ме послуша. Винаги си е била такава. Сдържана в действията. Сдържана в емоциите си. Мисля, че тя смяташе, че ако покаже някаква емоция, независимо каква е тя, това ще може да даде предимство на другите. Честно казано не я разбирах. Другото момиче в групата ни беше Ерика. Когато си поставеше нещо за цел, то тя минаваше през всичко и всички, за да постигне целта си. Тя бе решителната. Гласът й беше мек и вероятно заради него хората я мислеха за напълно безобидна, но това само първото им впечатление. Не завиждах на онзи, който се осмелеше да я обиди или да й даде каквато и да било "квалификация", както се изразяваше тя. Очите й, също както и гласът й бяха мили. Когато впереше поглед в теб, ти имаш чувството, че се стопляш само от него. А когато проговореше- бе равносилно на това да пиеш амброзия, напитката на Боговете. Баща й беше напуснал семейството им заради друга жена. Ерика помагаше на майка си във всичко, учеше се отлично и не бе получавала оценка по- слаба от шестица. Може би баща й беше виновен за това й състояние Въпреки че двете с Джеси бяха приятелки, най- добри приятелки, помежду им винаги бе съществувала някаква вражда. Приятелска, мислех си аз. Годината преди завършването, например, в нашия клас дойде ново момче. Аарон- Библейско име, но предпочиташе да го наричаме "Арон". Смяташе удвоената гласна в името си за излишна. Тогава Ерика и Джес едва не се избиха. Погаждаха си всевъзможни номера така че, "щом едната няма да е с него- и другата няма да го има". Не си говориха в продължение на месеци, когато най- накрая Аарон не напусна града. На вратата ми изведнъж се почука. Не отговорих веднага. Исках просто да ми се е сторило, че някой чука. Шумът долетя отново. И отново. И отново. Трябваше да отворя- нямаше друг начи... иначе нямаше да ме оставят. - Тръгвай.- отсече Ейдън. - Не.- поклатих глава аз. - Казах тръгвай. - повтори той с тон, който не търпеше какъвто и да било отказ. Хвърли ми дрехи, от които предположих, че трябва да си избера и да "тръгвам". Затворих вратата и оставих купчината с дрехи на леглото. Ейдън си беше такъв. Когато кажеше нещо, трябваше да става неговото иначе ставаше лошо за онзи, който му се беше възпротивил. Бе с набито телосложение, на което всичко живо с дивеше и любуваше... и момчетата и момичетата не правеха изключение. Беше доста висок. Лицето му беше с високи скули, косата му беше светлокестенява и имаше леки къдрици, въпреки че бе къса. Мога да го опиша като някой римски или гръцки бог. Онази усмивка, която се изписваше на лицето му. В целият си осемнадесетгодишен живот не бях виждал нещо по- красиво. Когато го видех полугол, ако щете вярвайте, но изпитвах някаква възбуда. Беше божествен. Характерът му, като изключим онова, което вече споменах, бе приятен. Не сладникав, защото това не бе характерно за хората като Ейдън, но приятен. Умееше да се забавлява добре, а с него купонът винаги беше на макс. Когато пък станеше въпрос за нещо сериозно- ставаше толкова сериозен, колкото ситуацията изискваше. Не бе изряден като Ерика. Имаше най- разнообразни оценки, но това сякаш не го интересуваше. Не учеше, както повечето. Разчиташе на това, което чуеше в клас, а, повярвайте ми, запомняше и най- малкият детайл, дори и ако според учителите "не внимаваше". През първата половина на учебната година той не се стараеше много, докато през втората част - така да се каже "учеше" и изкарваше добри оценки. Нямаше година, която да е завършил с оценка, която, когато се закръглеше бе равна на шестица. Ейдън също така беше капитан на училищния отбор по футбол. Най- накрая избрах това, което щях да облека. Бяла тениска, дънки, кецове и естествено- чантата тип "пощальонска", която носех главно като аксесоар. Облякох се набързо и излязох от стаята. Преминах през дългия коридор, по чиито стени висяха снимките на онази част от рода ни... така, де... рода ми, която не познавах, но имаше и такива, които познавам. Баба, заедно с дядо ми, който загинал във войната във Виетнам, малко след раждането на баща ми. Семейството на баба ми, до него това на дядо ми. След това следваха снимки на баща ми, когато бил малък. После идва ред на снимки от колежа, сватбата му с майка ми. Това беше единственият източник, от който знаех как са изглеждали. Нямах спомени от нито един от двамата ми родители. Минах набързо през коридора и слязох по стълбите. Долу беше антрето, а вляво в него- всекидневната. Влязох с отегчена физиономия и попитах къде отиваме. - В колата. - отговори Ейдън. - Къде ще ходим с колата?- поясних. - В някой бар, а след това... след това ти ще решиш къде отиваме.- след тези думи всички се юрнаха през входната врата. Колата на Адам бе паркирана на алеята. Ерика, Джес и Ейдън се наблъскаха отзад, за мен остана да седна отпред. Нищо не ми пречеше да седя отпред до шофьора, който в случая щеше да е Адам. Първоначално групата ни се състоеше от мен, Ерика, Ейдън и Джесика. В началното училище се запознахме с Адам, който току що се бе преместил в Сан Франциско. Бързо го приобщихме към "Елитната група", както бяхме наричани от другата част от училището. Той се превърна в един от нас. Загубил майка си в невръстна възраст, но все пак имаше спомени за нея. Загинала в катастрофа, след като се прибирала от работа. След това бащата на Адам не можел да живее изобщо в целия щат Ню Йорк и затова дошли тук, в Сан Франциско- в другия край на страната. Заедно с него и Ейдън по принцип тренирахме заедно. Практикувахме street fitnes, тъй като аз не можех да понасям затворените помещения, които са пълни "до горе". Бях прекъснал с това си хоби, главно поради смъртта на Баба. Чудех се дали те все още тренират. Защо пък да не ги попитам? - Тренирате ли все още? - Да. - почти мигновено дойде отговорът от страна на Ейдън. - Ти кога ще възобновиш?- попита ме Адам. - Не знам. - В близките две седмици.- отново онзи тон, не търпящ откъз от страна на "футболиста", както го наричах от време на време. Колата спря пред бар "Mystique". Предположих, че е новооткрит, тъй като нито го бях чувал, нито бях идвал тук. Кой би измислил такова име? Толкова ли креативността на някои хора се бе изгубила сред морето от сивота? Къде беше отишла уникалността на нещата. Ооо, да. Вътре беше пълно. Дори претъпкано. Аз, Адам и Ейдън веднага седнахме на бара. Момичетата останаха на дансинга, като и двете започнаха да флиртуват с човека до себе си. Бяха бързи. - Заедно сме откакто се помним, нали?- подхвана капитанът на футболния отбор. - Да, и?- попитах реторично. - Какво си намислил? - Какво съм намислил? Той помълча замалко, след което с някак си враждебен тон ме предупреди да внимавам. - Какво ще поръчаме?- намеси се Адам, който досега бе мълчал от страни. Бях сигурен, че ако беше научил нещо в годините, в които бяхме заедно то това беше именно факта, че аз и Ейдън се карахме често, но въпреки това бяхме големи приятели. - Аз ли? Отивам да танцувам. - оставих чантата си на стола и отидох на дансинга. До мен се доближи някакво момиче, което беше доста по ниско от мен. Може би с цяла глава, че ако не и повече. Въпреки ръста си бе красива, но не толкова, колкото Ерика и Джес. - Скарахте ли се?- направо попита тя и погледна към бара, а като проследих погледа й разбрах, че става въпрос за Ейдън. Уау. Светът доста се бе променил от последния път, когато бях излизал, който беше в деня, в който почина баба. Кой започваше разговор по този начин? - Той си е такъв.- отвърнах спокойно, а погледът ми си остана прикован в гърба му. - Ще се оправите.- тя хвана ръцете ми. - Всичко ще се оправи. Ще узнаеш какво се случи наистина с баба ти, с родителите ти. Ще разбереш всичко, което досега не си знаел. Но внимавай. Може да боли. Откъде, за Бога, тя знаеше за баба ми, за родителите ми? Това сигурно беше номер. - Харесваш го. - продължи тя, а аз машинално дръпнах ръцете си. - В южните покрайнини на Сан Франциско има кладенец, открий го. Говори се, че може да сбъдва най- съкровеното желание на сърцето. Ти искаш да си с него. Не просто го харесваш, обичаш го. - това бяха глупости. Как бе възможно да обичам най- добрия си приятел. Да, приятелска любов. Нищо повече. Обърнах й гръб за няколко секунди за да премисля всичко. - Чакай. - казах с тих тон и се обърнах, но нея я нямаше. Огледах помещението и на няколко крачки от себе си сякаш видях нейния гръб. Тръгнах натам. - Извинете. Извинете. - започнах да се извинявам на околните, които ми пречеха. - Мръдни се, бе, човек! Изгубих я. Не я виждах никъде. Щях да открия този кладенец, щом това се искаше от мен. Бях инат. Отидох до бара и взех чантата си. - Тръгвайте!- казах със заповеднически тон, иначе Ейдън нямаше да ме послуша. - Какво има, Марк?- попита ме той. През това време платих това, което трябваше и оставих щедър башиш на бармана. - Отиваме в южните покрайнини. Ставайте! Тръгнах към изхода, като по пътя хванах ръцете на Джесика и Ерика. Изминах разстоянието до колата за няколко кратки мига, качих се и зачаках. Не след дълго дойде и останалата част от групата. Усмивка се изписа на лицето ми. Това беше първата усмивка, която се появяви там, откакто баба ми почина- преди близо седем месеца. - Какво си намислил, бе, човек?- настоя Ейдън. - Нищо. Адам, карай към южната част на града.

Какво ще рече това: "02.08.2013: Тук се публикуват само лични споделени истории, преживяни лично от теб, а НЕ разкази, статии от книги или други сайтове. За такива използвай форума! Всички истории, които не отговарят на критерия ще бъдат изтрити!" И защо аз да не мога да публикувам разкази, а другите да могат? Това не е ли един вид дискриминация?