- 06.08.13 07:23#1Fan of Steinbeck
![Fan of Steinbeck]()
Регистрация: 22.07.13Град: СофияОтговори: 5Любов и ужас. Сан Франциско. (част 3) Скочих от леглото и почти веднага отворих вратата на стаята си, а тъй като стаята на Ерика беше точно срещу моята се оказах първият, който влезе там.
Слънчевите лъчи бяха започнали да навлизат в стаята и да осветяват всичко наоколо. Видях, че в едната си половина леглото сякаш дори не е пипано, докато другата изглеждаше така, както и се очакваше да е, когато човек е спал в него цяла нощ. Джесика я нямаше. На възглавницата й беше оставен някакъв амулет с кръгла форма. Приближих се и го взех в ръцете си. Върху него бе показано "изображение" на две змии, които една - друга си бяха захапали опашките. Очите на едната бяха ярко червени, на другата- ярко сини. Интересно. Това беше много интересно.
- Може да е долу...- обясних аз, тъй като знаех какво се кани да ми каже Ерика.- Защо пищиш по такъв пронизителен начин за нищо.
- Това? Нищо? Марк, не ставай глупав. Когато се събудих от това нещо излизаше светлина. Сиви, жълти, черни, червени, сини, зелени отенъци.
- Охх, Ерика...
В този момент в стаята влязоха Ейдън и Адам. И двамата се бяха облекли, а аз се оказах единственият полугол в стаята.
Тениската на Ейдън бе доста по- широка от онази, която носеше снощи, но и през тази можеше да се видят напрегнатите му мускули. Защо винаги трябваше да бъде толкова красив? А лицето му? Не бях виждал нещо по- красиво в целият си живот. На моменти имах странното чувство, че нарочно е толкова красив само и само да ме дразни и може би да пробужда някакви чувства у мен.
Адам, е, Адам не можеше да се сравнява с Ейдън, но и той беше хубав. В момента дъвчеше нещо, най- вероятно беше закусвал, когато Ерика беше издала онзи пронизителен писък.
- Не е в кухнята. Не е и на целият долен етаж.- каза Адам, сякаш беше разбрал какво си мислехме всички.
- Ерика обади се на полицията и съобщи за изчезнал човек, а през това време аз ще се преоблека.- казах аз и се отправих към стаята си.
В коридора се чуха стъпки, като различих и трима им. Ейдън слезе на долният етаж пръв, след което го последваха и Адам, и Ерика. Познавах ги дотолкова добре, че можех да ги различа само по начинът им на дишане.
Облякох си бяла тениска и къси дънкови панталони, след което слязох на долния етаж.
Тъй като слънцето беше изгряло, нямаше нужда да паля лампите. Човек можеше да види всичко. Ейдън седеше неспокойно на дивана, а кракът му отново потреперваше и беше получил онзи нервен тик. Наблюденията ми бяха показали, че го получава в моментите, когато е нервен, неспокоен или несигурен(третото се случваше изключително рядко). Ерика се беше подпряла на рамката на прозореца. Прозорец във викториански стил, масивна изработка. Покриваше кажи- речи цялата стена отгоре до долу. Момичето гледаше навън към улицата, вероятно в очакване на полицейска кола, предположих аз.
Адам влезе във всекидневната с поднос, на който имаше пет чаши за кафе. Четири дълги и едно късо, което беше за него- винаги пиеше къси кафета.
Аз, Ейдън и Ерика взехме чашите си, от които пиехме всяка сутрин. А тази на Джеси остана да стои.
- Адам...- казах с тон, подсазващ онова, което исках да му кажа- именно, че не е било нужно да носи пета чаша.
- Навик. - обясни той.
- Толкова ли дълбоко спиш, Ерика, че не си усетила, когато човека до теб е станал от леглото, облякъл се е и е излязъл от стаята?
- Ейдън, снощи си легнахме и аз заспах. През нощта не съм усетила или чула абсолютно нищо. Сутринта се събудих с онова чудо до себе си, а от него излизаше отвратителна светлина.
- Къде може да е?
- А ако просто е отишла да вземе нещо за закуска?- обнадежди се Ерика.
- Закуска, а? - скастри я Ейдън.
След тези негови думи се чу звукът на приближаваща кола.
- Тук са.- каза момичето.
Двигателя спря, а след малко се почука на входната врата. Отидох да я отворя, а вътре влязоха двама полицаи... единият в женски пол.
- Добър ден.- поздравиха ни те, по начин сякаш това беше задължение.
- Добър ден. - отговорихме вкупом и четиримата.
- Какво точно стана?- попита жената.
- Снощи се прибрахме от един новооткрит клуб, но тъй като Джеси се държеше странно, Адам ме помоли тази вечер да спи при мен. Легнахме си, а на сутринта просто я нямаше.- резюмира Ерика.
- Какво имате в предвид под "държеше се странно"?
- Джеси...- подхванах аз, но бях прекъснат от Ейдън, който стана от мястото си на дивана.
- Джеси по принцип е от по- мълчаливите хора, но миналата вечер мълчанието й не бе характерно дори и за самата нея.
- Кога си легнахте?
- Мисля, че се прибрахме около полунощ и веднага си легнахме.
- Все още не са минали дванадесет часа...- обясни полицая.
- И все пак бихте ли взели тази нейна снимка?- Ерика подаде на жената снимка на Джеси, правена не много отдавна.
- Добре. Ако разберем нещо, ще ви се обадим.- каза жената и тръгна към изхода. Аз ги съпроводих до колата и изчаках докато се отдалечат.
От предната страна на къщата имаше дърво. Баба ми беше казвала, че го е посадила нейната баба и че е устояло на всякакви бедствия през годините.
"Ако на това дърво му се случи нещо... край с рода ни."- казваше ми тя. Доколко беше истина не можех да кажа, тъй като и сега аз бях може би единственият останал жив представител на рода ни.
Из по- високите клони на дървото забелязах бяла котка. Беше бяла като току що посипал се сняг, но сякаш от нея се излъчваше черна светлина. Затворих очи и поклатих глава, да не би да ми се е сторило, но не... светлината си беше там отново... навсякъде около животното.
Повторих действието си отново, а когато отворих очите си- бялата котка я нямаше. Това беше наистина доста странно, но не му обърнах особено внимание и влязох в къщата.
- Ерика, защо не им каза за амулета, медальона или каквото е там?
- Ейдън това е...
- ... това е келтски, арабски и ацтекски символ.- обясних аз, като се присъединих към дискусията.- А тя знае какво означава.
- И какво означават две змии?- попита скептично Адам.
- Две змии, едната с ярко червени, другата с ярко сини очи и прехапани опашки означава обявление на война. Така са процедирали отделните племена на келтите, арабите и ацтеките, когато са се готвели за война. Доколкото знам, означава нещо от сорта на "Последният оцелял", но не съм сигурен.
- Пак ти и тъпите ти измишльотини и фантазии... -разбунтува се Ейдън.
- Защо никога не ми вярваш и защо винаги си срещу мен?- попитах го аз.
- Може би просто ми е забавно...
В следващите три дни нищо особено не се случи. Джесика я нямаше, а всеки ден Ерика звънеше в полицейското управление за да пита дали няма нещо ново.
В тези три дни не говорих много с който и да било от тях тримата. Просто си седях и ставах свидетел на разгорещени дискусии какво ще стане, ако Джеси наиситна я няма и вече няма да се върне. Често се чуваше и думата "никога". Единият крак на Ейдън трепереше доста по- често от когато и да било досега.
Имах достатъчно време за да праосмисля случилото се, а и като цяло последните 18 години от живота си. Стигнах до извода, че не просто харесвам, а у мен има и любов що се отнася към Ейдън. Да, харесвах го, обичах го. Не знаех защо до този момент не исках да си го признайя, обаче от тук нататък вече бях наясно със себе си и с това, което искам- исках да имам Ейдън до себе си. Оставаше да измисля начин как да му призная.
Някъде след 5 часа след обяд бяхме насядали в хола и разглеждахме внимателно амулета със змиите. Ейдън все още не искаше да повярва на онова, което пишеше в учебниците, затова търсеше информация в интернет. Входната врата се отвори. Нямаше почукване преди това. Всички бяхме в хола и затаихме дъх, за да разберем кой е. Никой, дори и Ейдън не посмя да стане от мястото си.
- Eхоо? Тук ли сте?- разнесе се гласът на Джеси.
И четиримата се спогледахме. Звучеше като старата Джесика- онази, която всички познавахме. Изтичахме до антрето и я видяхме- беше облечена по същият начин, по който беше облечена и в онази нощ. В ръцете си носеше хартиени пликове.
- Къде беше?- попита я сурово Ейдън.
- У един приятел. - усмихна му се момичето.
- Уау... у приятел. - измънка той.
- Защо не ни каза нищо?- зададох въпрос на свой ред.
- Не знам...- отговори с приятелски тон Джеси и тръгна към кухнята. Всички я последвахме.
Тя остави пликовете на кухненския плот.
- Ще правя ябълков пай.- тя отново ни озари с усмивката си. Това беше още по- странно. Аз се доближих до нея и поставих амулета на плота от черен мрамор. От моят ъгъл ми се стори, че очите на синеоката змия пробляснаха. Игра на светлината... отражение... всичко това се учеше по Физика, така че не се учудих от това.
- Знаеш ли какво е това?
- Дрънкулка?...
- Беше на възглавницата ти преди три дни. Спомни си това, което учехме по история- за начините за обявление на война.
- Е, не е нищо особено...- тя го взе в ръцете си и го огледа, след което го остави на същото място, където го бях оставил аз.
Забелязах, че търпението на Ейдън започна да се изчерпва и че може би държанието на Джеси не му се нрави много - много. Трябваше да го успокоим по някакъв начин, защото иначе щеше да стане лошо. Но за съжаление нищо не ми идваше наум. Нищо. Ето затова си мислех- за едно нищо. Колкото и да се опитвах да измисля нещо, не успявах. Не можеше да бъде истина.
- Хайде. Сядайте на масата в трапезарията, след малко паят ще е готов. - уведоми ни Джеси и тъй като не бяхме яли от сутринта с удоволствие отидохме в трапезарията, сложихме масата и зачакахме паят.
Е, забави се. След около половин час чакане Джеси дойде с поднос, на който бе поставия блюдото. Миришеше хубаво. Тя го разряза и сложи по парче на всеки. Тъкмо щяхме да започнем да ядем, когато мобилният ми извъня. Скрит номер. Обикновено не вдигах на такива номера, но този път сякаш нещо ми подсказа, че трябва да го направя.
- Не яж от пая. - каза ми плътен мъжки глас. Глас на около 25-30 годишен мъж. - Нито приятелите ти. Не яжте нищо от онова момиче. Оставете я в къщата. Елате на кладенеца.- и затвори.
- Кой беше?- попита Ейдън.
- Нали го знаеш Дани Карсън? Пак е закъсал с колата, та ни вика да му помогнем.
- Защо пък да помагам точно на него?!
- Солидааарност.- казах и станах от масата.
Знаех, че не е правилно да оставяме Адам и Ерика с Джеси, но, когато е наложително смятах, че целта оправдава средствата. А сега ситуацията го изискваше. Направих знак на Адам да дойде с нас до колата, той очевидно го разбра и стана от масата. Когато вече бяхме на алеята, а Ейдън бе в колата му обясних:
- Дани не е закъсал, просто това беше първото, което ми дойде наум.
- Тогава къде отивате?
- До онзи кладенец...
- Добре, но внимавайте.
- А и Адам, моля те, наглеждай Джеси. Също така не позволявай на никого да яде от онзи пай.- предупредих го аз, а в погледа ми си личеше, че съм съвсем сериозен. Надявах се, че той ще разбере сериозността на ситуацията и че ще направи това, което му казах. Влязох в колата и казах на Ейдън да кара по- бързо към онзи кладенец.
- И Дани е закъсал с колата точно там?- попита ме отново той.
- Още ли не си разбрал? Дани си е добре и не ме потърси той. - казах с явно раздразнение.
- Тогава кой беше?
- Не знам...
- Какво сега? Отново ще ме разкарваш до там за едното нищо? Кой видя този път? Призрак? Върколак? Вампир?- отново Ейдън и неговите нерви.
- Моля те, Ейдън, просто карай до онова място.
След не повече от половин час вече бяхме отново на същото място, Ейдън паркира колата по същият начин. Сякаш имах дежа вю, с единствената разлика, че помнех всичко от миналия път. Слънцето щеше да залезе след няколко минути, затова трябваше двамата да побързаме.
Слязох от колата и този път тичешком стигнахме до онова възвишение. То отново бе покрито с мъгла, огромните дървета си бяха там. Нямаше да се разколебая, просто такава опция този път не съществуваше. Слязох надолу по хълма, след което изкачих следващия.
Кладенецът беше масивен изработен от черен гранит. Беше покрит с прах, което не бе възможно... бяхме сред природата, а в природата винаги духа вятър. С ръцете си махнах прахта и точно в този момент Ейдън дойде до мен.
Там, където допреди секунди беше прахта сега си личеше някакъв надпис, който бе заобиколен от същите две змии с взаимнопрехапани опашки, както и върху амулета. Имаше и кръгло леко вдлъбнато място с кръгла в форма. За какво ли беше?
- Какво означава?
- Не знам. Мисля, че е на латински или някой дъщерен език.
- Добре... виждаме отново змиите, между другото носиш ли онова нещо?
- Да, ето го... - извадих амулета от джоба си и му го дадох.
Ейдън го огледа добре и каза, че според него ще си пасне с вдлъбнатината.
- Сигурен ли си?- попита ме той.
- Честно ли?- зададох му въпрос на свой ред.
- Нека да проверим...
Ейдън постави амулета на вдлъбнатото място. Оказа се, че сякаш амулета беше създаден за това място. Изведнъж всичко наоколо се разтресе. Земетресение, помислих си аз.
Около кладенеца земята започна да потъва на пластове, като всеки пласт потъваше все по- надълбоко. Стъпала. Да, това бяха стъпала, които се виеха все по- надолу и по- надолу. Все още не можех да повярвам на случващото се, когато забелязах отново същата котка.
Онази отвратителна бяла котка, излъчваща черна светлина.
- Какво по дяволите правиш ти тук?... - мисълта ми се изпълзна през устните ми.
- Кой?- попита Ейдън, който се взираше надолу в тъмнината.
- Тази котка..- посочих му аз.
Той я погледна.
- Просто котка.
- Не е просто котка. Вгледай се по- добре- ще видиш, че излъчва някаква черна светлина. Беше и в клоните на дървото пред къщата, когато изпратих полицаите.
- Съвпадение.- отново кратък отговор от страна на Ейдън.
- Ооо, Ейдън, моля те, човече- просто се вгледай в нея внимателно. Не обръщай внимание на нищо друго.
- Да, прав си..
- Пшшт.- опитах се да я прогоня, но котката остана на същото място вторачена в нас.- Пшшшт!
- Марк.
- Пшшшт.
- Марк!
- Пшшшшшт.
- Марк! - изкрещя Ейдън.
- Да. Какво. Кажи.. - обърнах се към него. Той беше клекнал и гледаше към нещо счупено, стоящо на купчинка в една точка отстрани на кладенеца.
- Това е телефон... или поне е било телефон. Но защо е раздробен по такъв отвратителен начин.
- Не знам. Но нещо ми подсказва, че нищо добро не се е случило на притежателя му.
- Какъв човек ти се обади?
- Беше плътен мъжки глас... най- вероятно на около 25-30 години, не бих му дал повече.
- И нищо друго? Какво ти каза?
- Общо взето, че не трябва да ядем от пая- между другото казах и на Адам да не яде, а той ще се погрижи за Ерика, да оставим Джеси в къщата и да дойдем тук.
Сумракът бе започнал да се спуска над гората. И двамата знаехме, че не бива да оставаме тук по тъмно. Самото място не беше от най- дружелюбните. Не ми вдъхваше особено доверие. Гората беше подтискаща.
- Нека да тръгваме.- предложи Ейдън.
- Имаш ли нещо за писане?- попитах го аз, тъй като исках да препиша онзи надпис.
- Да. Точно аз нося винаги химикалки, тетрадки, листи и така нататък. Не ставай смешен, Марк.
- Добре, ще го запазя като чернова на телефона си.
Извадих телефона си и преписах набързо онова, което беше написано върху кладенеца. Сякаш преписвах нещо от китайски... нищо не разбрах. Нито една думичка. Именно в този момент се отказах от всякакви опити и надежди, че един ден ще науча някой мъртъв език... главно, защото нищо не им се разбира.
- Хайде, Марк. - каза Ейдън и събра останалото от телефона.
- Защо ти е?
- Не знам, но може да потрябва.
Вече бях запазил черновата и заслизахме по склона, като аз лично внимавах много за камъни и всякакви такива "препятствия".
Открихме колата на Адам и се качихме вътре. Но преди Ейдън да запали двигателя нещо ме прихвана. Трябваше да му кажа всичко... или да му го покажа. Не знаех в онзи момент, но трябваше да направя нещо. Поставих ръката си върху неговата, разположена на волана.
- Какво?- попита с глас изпълнен с пренебрежение той.
- Не знам... не знам... просто не знам как да започна.
- Казвай по- бързо.
Не казах нищо, а направо отместих ръката си и хванах брадичката му. Доближих се до него, внимавайки да не ме удари и да разбие и челюстта ми, и носа ми и цялото лице. Но нищо подобно не се случи. Допрях устните си до неговите първоначално плахо, но след това добих увереност. До този момент никога не се бях целувал с друго момче... винаги го бях правил с момичета, но честно казано- чувството с тях не бе толкова хубаво, колкото това, което изпитвах в този момент.
В началото Ейдън се напрегна, усетих как всичките му мускули искаха да ме отблъснат, ала не го направи. След това мускулите му се отпуснаха и той отвърна на целувката от моя страна. Да. Ейдън, капитанът на футболният отбор, отвърна на целувката ми. Не можех да повярвам, обаче точно това беше причината да добия още по- голяма увереност. Езикът ми започна да се бори за надмощие, докато той не ми показа, че няма да ми позволи да доминирам. Ръцете на Ейдън се изкачиха по гърба ми, а от това ме побиха тръпки, сладки тръпки. Никога досега не се бях чувствал по- добре.
Едната му ръка се впи във врата ми, а другата мина през косата ми и я разроши. Имах чувството, че можех да му се оставя... нека прави с мен, каквото иска.
- Ейдън... - казах при първата възможност, която ми се отдаде.- Ейдън...
- Да?- отвърна той също задъхан и свали тениската ми.
- Трябва да отидем при другите...
- Сега ли?...
- Повярвай ми, аз най- малко искам да спираш, но обстоятелствата го налагат.
- Добре... - каза той с явно раздразнение, че го карам да спирам. Нима му беше харесало?
По целият обратен път във въздуха, макар отворените прозорци, напрежението бе навсякъде. Но не напрежение, като онова, когато го бях накарал да излезе от бара и да тръгне по горите, а съвсем различен вид напрежение. Никой не каза нищо.
Колата спря на алеята, а на верандата излязоха Адам и Ерика. Погледнах образа си в страничното огледало... да не би нещо от онова, което се бе случило в колата си личеше. Не. Или поне аз така смятах.
Слязохме от колата, а Ерика ни попита какво е станало.
- Амулетът... - казах все още задъхан аз. - Имаше някакъв отвор в гранитния камък на кладенеца. Ейдън постави амулетът там и изведнъж земята наоколо се разтресе, започна да потъва на различни нива и се оформиха стъпала, водещи някъде надолу.
- Слязохте ли надолу?- запита ни Адам.
- Не.. - отвърна му Ейдън, който също явно се опитваше да се успокои. Той застана до мен и нарочно или не пръстите ни се докоснаха, а при допира помежду ни премина електрически ток.
- Нещо друго?
- Не, освен това... някога е било телефон, предполагам. - Ейдън им даде остатъците от бившият вече телефон и влезе в къщата. Адам го последва.
- Ерика, може ли да си сменим стаите?- помолих я аз.
- Защо?- попита ме тя, сякаш да ме подразни нарочно.
- Ти можеш да се преместиш в моята стая... или да отидеш в другата стая за гости...
- Но защо? Случило ли се е нещо?
- Просто тази стая ми харесва повече. Моля те.
- Добре. - съгласи се тя най- после.
И двамата влязохме в къщата, а аз заключих входната врата. Взех ключа със себе си за всеки случай.ОтговорОтговор с цитат
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest