- 06.08.13 07:23#1Fan of Steinbeck
![Fan of Steinbeck]()
Регистрация: 22.07.13Град: СофияОтговори: 5Любов и ужас. Сан Франциско. (част 2)- Добре.- бе единственото, което излезе от устата на Адам. Той запали двигателя на колата и тръгна към южната част на Сан Франциско.
Пейзажът от двете страни на колата бе един и същ и независимо колко напредвахме си оставаше все така еднообразен. Къщи. Отляво къщи. Отдясно къщи. Имах чувството, че Адам едва ли не нарочно ни прекарваше през всички по- малки улици. Все още дори не бяхме напуснали Хейт- Ашбъри. Да. Мисля, че го правеше нарочно.
Изведнъж по себе си усетих гневен поглед и това беше причината да не се обърна назад, за да обясня какво ме бе прихванало. Бях сигурен, че искат да знаят. Погледнах за много кратко в огледалото, предназначено за обратно виждане. Предположенията ми се бяха оказали верни- Ейдън ме гледаше по такъв начин, сякаш бе вълк, който току що ще нападне. Този поглед присъства у всеки един от нас. У Ейдън го бях виждал само няколко пъти, но ми бяха предостатъчни. Когато гледаше по този начин, по- добре беше да не си в близост до него, тъй като нещата няма да свършат добре за теб. Последният път бе успял да вкара Скот Еймсбъри в болница с пукнат череп, както и ръка... а към пораженията се причисляваха и три счупени ребра. Точно затова не посмях да се обърна. Бе равносилно на игра с огъня.
- Адам, моля те, мини по Линкълн, покрай Голдън Гейт парк. След това по 19-то Авеню до булеварда. Ще стане по- бързо отколкото, ако ни прекарваш през всяка що- годе по- малка улица. - обясних му аз. Отговор не последва, но поне последва инструкциите ми.
- Какво ще правим чак в източната част?- най- накрая попита Ерика.
Забелязах как Адам ме погледна с крайчеца на окото си, вероятно в очакване на отговор от моя страна, докато Ейдън не ми повиши тон. Мразех моментите, когато другите повишаваха тон.
- Казвай какво ще правим чак там?!- изкрещя той.
- Няма и метър помежду ни. Чувам те. Няма нужда да викаш. - извих се върху седалката, за да мога поне да имам зрителен контакт с него и с момичетата. Джеси, която обикновено служеше като мост- връзка помежду ни и ни уравновесяваше, сега просто бе зареяла поглед някъде през прозореца. Едва сега забелязах, че паркът бе от нейната страна.
- Попитах те нещо!- Ейдън не промени тона си.
- Какво ми каза, докато бяхме все още в нас? Че "отиваме в някой бар, а след това аз решавам къде да ходим", нали така? Аз реших, че ще ходим на разходка в южната част.
Истината е, че не бях сигурен дали изобщо щяха да ми повярват за онова момиче, появило се в бара, за историята с кладене... за факта, че знаеше какво става с мен. Е, от последната категория спокойно можеше да бъде изключен "фактът", че харесвам Ейдън. Усещах как от онзи миг, когато момичето ми оповести това, всяка клетка в тялото ми започна да крещи "Не". Но дали това беше просто инатът ми?
- Според теб не стояхме ли прекалено малко в бара?- намеси се отново Ерика. - Просто ни кажи какво наистина си намислил да правим в южната част на Сан Франциско?
- Добре... - промълвих след няколко кратки мига, в продължението на които успях да забележа, че търпението у Ейдън започна да се изчерпва.- В този бар, "Mystique", когато оставих теб Ейдън и теб Адам и отидох да танцувам на дансига, при мен дойде някакво момиче. Не я познавам. Беше ниска, може би с една глава по- ниска от мен. Каза ми...
- Нали те наблюдавах? Нямаше никакво момиче при теб!
- Ерика!- скастрих я аз.- Поне ме остави да довърша! Това момиче ми каза, че в южните покрайнини имало някакъв кладенец.
Ейдън прокара ръка през косата си, а по този начин съвсем ми заприлича на някой бог. Не!, заповядах си. Защо изобщо имах такива мисли? Нима така не се потвърждаваха думите на онова момиче!? Седнах отново в нормално положение, както предполагаше да се стои в един автомобил.
- Марк, не ставай глупав. Сега какво? Ще ни влачиш по горите за един нищо и никакъв кладенец ли?- каза той вече със съвсем ясно изразен много по- спокоен тон.
- Eйдън, стига, моля те. Поне веднъж ме послушай. Довери ми се.- и зачаках отговорът от негова страна.
Но вместо очакваното от мен, той каза на Адам да спре колата и да освободи шофьорското място. Той щял да кара.
Въпреки че вече се намирахме към края на 19- то Авеню и скоро трябваше да излезем на булеварда, Адам отби встрани и слезе от колата, същото направи и Ейдън. Досегашният шофьор седна между момичетата, а новият вече беше на мястото си. Двигателят беше запален и колата вече се движеше с къде- къде по- голяма от разрешената в градски условия скорост.
Останах загледан в него. Защо точно сега не бе облякъл някой пуловер или изобщо по- торбеста дреха... защо трябваше точно в този момент да е с толкова впита тениска, караща всеки мускул в горната част на тялото му да изпъква. С мъка отместих погледа си и се загледах навън.
Чудно е как повлиява океанът на климата над Сан Франциско. Когато излязохме от вкъщи по небето нямаше нито едно облаче, докато сега- сега целия небосвод бе покрит с купесто-дъждовни облаци. Най- вероятно щеше да завали. Едва когато тази мисъл ми мина през главата забелязах, че сме наближили южните покрайнини на града.
- Ейдън, спри и отбий някъде.- казах с все така равен тон без да поглеждам към него. Вместо това се обърнах да видя Джеси. Бе твърде умълчана- толкова дълго мълчание не бе характерно дори и "сдържаната". Нещо й ставаше.
- Джеси, как си?- Ерика ме разбра без дори да се налага да използвам каквито и да било думи. Отговор не последва, предполагам затова Ерика повиши тон:- Джесика!
- А? Да, да... какво стана?
- За какво мислеше?- отново най- належащият въпрос дойде от Ерика. Нима другите нямахме смелост дори да изречем този въпрос?
- За нищо. Няма значение. Просто забравете.- отвърна русокосата и слезе от колата, която Ейдън бе "паркирал" от лявата страна на пътя.
Не си спомнях да съм идвал толкова на юг. Хората биха казали, че е срамота да не познаваш собственият си град, но според мен град като Сан Франциско не можеше да бъде разгледан "из основи", главно заради размерите му.
Последвахме Джесика и последователно от колата слязоха Адам, Ерика и Ейдън. След няколко секунди слязох и аз. Просто това място не ми вдъхваше доверие, което беше и причината да се запитам дали наистина Ейдън беше прав. Дали си заслужаваше?
Пред петима ни се разкри обширна гора. Това беше парк, просто нямаше как да съществува такава огромна гора "посред" Сан Франциско. Луната тъкмо се показа иззад хоризонта, ако погледнехме вляво.
- Нека да се върнем по светло.- предложи Адам. Честно казано и аз бях съгласен да го направим по светло, но нямаше да си го призная. Поне не сега или на глас. Обаче Джесика веднага се възпротиви:
- На мнение съм, че трябва да открием кладенеца.
- И какво прави този кладенец? Или просто ще пием вода и ще си ходим?- попита с всичкия си наличен скептицизъм Ейдън.
- Тя каза, че сбъдвал най- съкровеното ни желание.
- Сигурно е била някаква луда.- обади се Ерика.
След последните думи Джеси без да ни попита просто тръгна навътре в гората. Нямаше как- последвахме я, но като цяло не ми харесваше как се държи от влизането ни в клуба. Първо онзи флирт, на който там не бях обърнал внимание, после това, че не каза нито дума, докато бяхме в колата на Адам, а сега и това.
Когато я настигнахме, Адам и Ерика я хванаха от двете страни. Така беше най- добре.
Като цяло ориентирането в гората поне за мен беше трудно. Ейдън обаче нямаше проблем. На оскъдната лунна светлина, която пропускаха облаците и клоните на високите борове? Да, май трябваше да са борове. Та на оскъдната лунна светлина той ми се стори дори още по- красив, отколкото в автомобила.
"Ко-о-о-ой си-и-и-и ти-и-и-и?"- чух шепот навсякъде около себе си. Сигурно ми се е сторило, отхвърлих това, което всеки нерв в тялото ми нашепваше.
"Ко-о-о-ой си-и-и-и ти-и-и-и?"
- Чухте ли го?- попитах нервно.
- Кое?- отговор, дошъл от страна на Адам.
Значи не го беше чул. Дали си въобразявах?
"Ко-о-о-ой си-и-и-и ти-и-и-и?"
Не, не си въобразявах... определено го чувагх. Но защо го чувах? Зададох си същия въпрос, като този от шепота.
"Кой съм аз? Какво постигнах за осемнадесет години?"- Едното влизане в Калифорнийския университет. Това го бяха постигнали толкова много други хора... какво ме отличаваше от тях? Нищо. Бях напълно еднакъв с още хиляди други хора.
Изведнъж си ударих крака в някакъв камък. Не беше кой знае колко голям, но все пак ме заболя при удара. Изохках, като се принудих да го направя по такъв начин, че другите да ме чуят... поне да не ме зарежат в тази гора. Подпрях се закратко на близкото дърво. Това беше бор. Сигурен бях. Погледнах към небето или към онова, което се виждаше от проклетите клони. Облаците ги нямаше. Нямаше и звезди. Видях само малка част от луната.
- Чакайте, де. - извиках високо аз, след като осъзнах, че групата върви по- бавно, но все пак върви. - Ейдън, Ерика, Адам!
Те спряха на върха на възвишението в близост. Трябваше да го изкача. Една крачка... втора крачка... корен... трета крачка...
По този начин след доста болежки и охкания се изкачих бавно, но поне бях благодарен, че групата не ме беше зарязала. От тук се виждаше съвсем ясно съседното възвишение, на върха на което имаше две дървета(от настоящата си позиция не успях да различа какви точно бяха), между които бе луната. По земята се стелеше гъста мъгла, която, най- вероятно, съпоставена с моята височина щеше да достига до кръстта ми. Луната разкриваше гледката на кладенец, който предположих, че нямаше да успея да забележа, ако не беше светлината.
Побиха ме тръпки. Това място беше зловещо.
- Ейдън нека да си вървим..- помолих аз, а след кратка пауза си признах:- Нека се върнем по светло. От това място ме побиват тръпки.
- Нали ти искаше да дойдем?!- резкрещя ми се той на свой ред.
- Стига сте се карали!- Ерика застана между нас, като накара и Адам да го направи. Джеси остана между тях двамата.
- Ейдън, Марк е прав... Да се върнем по светло.- изказа мнението си Адам.
Само аз ли щях да си призная, че мястото не ми вдъхва доверие? Нима дори Ерика или Джеси... е, Джеси си оставаше все същата като в колата, нещо й ставше... но поне Ерика трябваше да каже, че не й се стои тук. Усещах, че и тя е на моето мнение.
- И какво прави този кладенец?- попита ме Ейдън... или поне бе очевидно, че пита мен, тъй като аз бях причината да дойдем на това ужасяващо място.
- Колкото и тъпо да звучи тя каза, че щял да сбъдне най- съкровеното ни желание.
- И ти и повярва?
- Какво е твоето желание, Марк?- попита Джеси, но сякаш не ме попита тя, а съвсем друг човек.
- До тази вечер предполагах, че е да открия какво наистина се е случило с родителите ми и дали изобщо са изчезнали, но вече не знам...
Това беше самата истина. Откакто онова момиче ми напълни главата с глупостите за Ейдън, не знаех какво е онова нещо, което желая най- много. От една страна исках да разбера какво се е случило с мама и татко(тези две думи ми бяха твърде чужди, вероятно защото нямаше кого да наричам с тях... нямаше към кого да се обръщам с "мамо" и "тате").
Обаче от друга страна, каквото и да им се е случило, дори и да го открия, няма да променя нищо в настоящето, затова в този момент предположих, че най- съкровеното ми желание е да съм щастлив и да създада истинско семейство, каквото аз не бях имал. Не знаех. Не знаех. В главата ми цареше пълна каша.
- Хм...- стори ми се, че Джесика едва ли не изръмжа срещу мен. Но не. Това не можеше да бъде истина.
- Нека да тръгваме.- каза Ейдън с тона, с който ми бе говорил в къщата.
- Хайде.
- Ще се върнем в някой от следващите дни..- добави той.
Обърнахме гръб на зловещата гледка, макар че ставаше за пейзажна картина. Заслизахме надолу по възвишението. Леко накуцвах, но очевидно никой нямаше желание да ми помогне. Е, аз пък можех да се справям и сам! Бавно, но славно вече бях на равна земя. Замалко отново щях да се пребия в онзи камък, но Слава Богу ми се размина.
Божичко..., казах си аз. Тези дървета изглеждаха по един и същ начин. Всъщност всичко наоколо ми изглеждаше еднакво. Добре че поне Адам и Ейдън бяха тук, та можеха да се ориентират, ако бях дошъл сам надали щях да се измъкна от това място. Те откриха колата и заехме същата си "конфигурация", с единствената разлика, че Ерика и Адам не посмяха да оставят Джеси до вратите. Те заеха тези места, а русокосата седна посредата.
- Може ли да си сменим местата?- обърнах се към Адам.
- Стига! Това тук да не ти е концерт по желание?- След тези думи Ейдън запали колата, обърна я и пое по обратния път, а по този начин бях принуден да седя до него. Защо вече чувствах такова едва ли не неудобство да съм в близост до него?
След има- няма половин час вече бяхме отново в Хейт- Ашбъри на до болка познатата ми улица. Колата бе паркирана на алеята. Петимата влязохме в къщата.
- Ерика, може ли Джеси да е при теб тази вечер?- предложи Адам.
- Няма проблем... Така или иначе спалнята е огромна.
Когато се бяха преместили при мен непосредствено след погребението на баба, бях настоял Ерика да остане в стаята на родителите ми. Стаята бе първата вляво от стълбите, бе най- обширната стая. Там някога спели родителите ми, а до леглото било разположено креватчето ми.
Съседната стая първо била за гости, но след като съм се родил се превърнала в моята стая. До нея имаше други три стаи за гости, където бяха настанени Ейдън и Джесика. И въпреки че имаше стая и за Адам, той бе настоял да спи във всекидневната на долния етаж. Не съм настоявал изобщо- щом така искаше, можеше да се чувства упълномощен да спи в хола.
Аз Ейдън, Джесика и Ерика се качихме на горния етаж и всеки влезе в стаята, която му беше отредена.
Запалих направо лампата на нощното шкафче и свалих тениската си, за да се огледам в огледалото. Е, мускулите ги имаше, но определено бяха започнали да се отпускат. Ейдън беше прав трябваше да възобновя тренировките. Легнах на леглото все още с обувки и панталони. Ооо, Ейдън. Заспах с мисълта за него, макар че в онзи момент не го осъзнах.
Събудих се към три часа. Първото нещо, което забелязах в сумрака беше, че прозорецът е отворен. Нямах спомен да съм го оставял така.
- Оо, Господи..- бе единсвеното, което успях да кажа. Тя беше отново тук.- К-к-к-акво правиш тук?- запелтечих аз.- К-к-к-как влезе?
- Марк... не се самозалъгвай. Искаш да сте повече от приятели.
- Глупости!
- Защо не отиде до кладенеца?
- Как се казваш?- не отговорих на въпроса й, понеже и самият аз нямах точен отговор.
- Можеш да ме наричаш Алисън.
- Коя си ти?
- Ще разбереш, когато му дойде времето...
- Но..
- Отиди при кладенеца възможно най- скоро. Ще научиш много неща, които досега дори не си предполагал, че ще узнаеш.
Изведнъж ми се доспа. Не! Не заспивай! Не трябва да заспиваш точно сега!... Прозях се и колкото и да се мъчех да не затварям очи, заспах.
На сутринта, когато слънцето тъкмо изгряваше, а аз току що бях отворил очи, от съседната стая долетя пронизителен писък. Стаята на Ерика със странната Джеси.ОтговорОтговор с цитат
Facebook
Любими
Twitter
Pinterest